Лейф Г. В. Першон
Истинската история за носа на Пинокио (116)

116

След срещата с Хонкамеки, Тойвонен се върна в полицейския участък в Сулна, където почти веднага потъна в мрачни мисли, вместо най-накрая да направи нещо по въпроса с растящата купчина хартия на бюрото му. От една страна, неговият приятел Хонкамеки със своите тайни колеги хем знаеха прекрасно къде се намират и Окаре, и Гарсия Гомес, хем бяха наясно с какво са се захванали те, защото най-вероятно са успели да внедрят информатор в тяхното обкръжение.

От друга страна, той самият и всички негови сътрудници ги търсят цяла седмица и останаха без крака от тичане, защото си нямаха и понятие от уменията, които колегите им притежаваха. Въпреки че всички те работеха в една и съща организация, шведската полиция.

Тойвонен седя на бюрото твърде дълго, като през повечето време въздишаше и клатеше глава и тъй като в края на краищата не можеше да направи нищо, за да промени положението, в което се беше озовал, най-накрая реши да си направи една разходка до дома, до кметството в Спонга. Пътят до там беше почти десет километра и най-малко един час бързо ходене, но това малко го притесняваше, освен това ходенето беше чудесен начин да въведе ред в мислите, които се въртяха в главата му.

На път към къщи той спря, за да хапне нещо в един малък италиански ресторант. Жена му беше отишла да види родителите си на север, в Норланд, и тъй като готвенето беше нещо, към което почти не проявяваше интерес, най-добре беше да се погрижи за тази подробност сега.

Освен това, той използва възможността, да се възнагради с втората си бира за деня.

Веднага щом влезе у дома си, той пусна сауната, а после седна да гледа новините по телевизията в компанията на още една бира. Жена му се обади и те поговориха известно време, като си казаха всички онези неща, които хората, все още женени след повече от двайсет години съвместен живот, се очакваше да си кажат.

— Връщам се утре — каза съпругата. — Пази се, малкият ми, и не пий твърде много бира, докато ме няма.

Комисар Тойвонен обеща да направи, както заръча тя, вече му беше домъчняло за нея, целувки и прегръдки и да кара внимателно.

 

 

След това той проседя в сауната повече от час и потвърди своя произход. Изпи още една студена бира и се опита да мисли за неща, различни от жената, за която беше женен.

Малко след десет той се върна обратно пред телевизора, за да гледа дневните надбягвания V75 по един от спортните канали, и едва беше успял да се отпусне на дивана, когато някой позвъни на вратата му. Хонкамеки, помисли си Тойвонен, тъй като те имаха специален сигнал за звънене, когато си ходеха на гости.

Хонкамеки беше облечен като за работа на терен, гащеризон, ботуши и бронежилетка, а на улицата чакаше паркиран един от цивилните бусове на оперативните подразделения, в който зад потъмнените прозорци сигурно седяха още облечени като него хора.

— Искаш ли една бира? — предложи Тойвонен и поклати бирената кутия, която държеше в ръката си.

— Не — каза Хонкамеки и поклати глава. — Тъй като аз и момчетата минавахме наблизо, реших да се отбия и да ти дам онзи автомобилен номер, за който говорихме.

— Е, винаги мога да ти отделя пет минути — въздъхна Тойвонен и вдигна рамене. След това те влязоха във всекидневната и седнаха пред телевизора, чийто звук Тойвонен изключи, но остави картината, защото имаше да проследи един купон, който все още не беше излязъл, независимо от факта, че вече беше дошло време за петата гонка.

 

 

В неделя вечерта на 2-ри юни Фредрик Окаре се появи в дома на последната си жена, за да пообщуват по обичайния начин, след което останаха да лежат в леглото й още няколко часа, докато телефонът му иззвъня и той отговори с традиционното изръмжаване, превърнало се в нещо като обичай за такива като него.

Докато все още мърмореше едносрични думи в слушалката, той се измъкна от леглото и започна да си облича дрехите, но като се имаше предвид, че скоро щеше да удари полунощ, а той беше обещал на компаньонката си да закусят заедно на следващата сутрин, тя разбра, че трябва да се е случило нещо, което беше хем непредвидено, хем не и съвсем незначително.

— Тя, разбира се, попитала — каза Хонкамеки. — Според Окаре той и Анхел трябвало да се заемат с неотложна задача.

— Естествено, тя се нацупила престорено, но Окаре й обяснил, че трябва да замине за известно време, за да налее малко разум в главата на един проклет адвокат, който се е държал не много добре с един негов стар приятел по-рано същата вечер.

— Така ли казва тя?

— Да, а тя не е някоя обикновена мърла, така че можем да й вярваме — каза Хонкамеки.

— Ако правилно съм разбрал, Гарсия Гомес се обадил, за да каже, че Ериксон очевидно се е отнесъл зле с един от старите приятели на Окаре?

— Отговорът е да — потвърди Хонкамеки. — Което, на свой ред, означава единствено, че нито Окаре или Гарсия Гомес, нито старият приятел на Окаре може да са имали представа, че Ериксон е хвърлил топа няколко часа по-рано.

— Този, който се е обадил на Гарсия Гомес, да му се оплаче от Ериксон — каза Тойвонен — имаш ли някаква представа кой може да е бил той?

— Отговорът е не — каза Хонкамеки. — Ако това може да бъде някаква утеха за теб, още не сме тръгнали да проверяваме. Имаме други неща, които са значително по-важни, ако мога така да се изразя. Нали знаеш как стоят нещата с такива като Окаре. Жонглираш, като през цялото време много от топките са по необходимост във въздуха, а ние разбрахме веднага, че това не беше топката, която ни интересуваше.

— Съгласен съм с теб — каза Тойвонен и кимна. — А номерът на колата?

— След като Окаре си обул панталоните, последвали прегръдки и целувки, а навън на улицата чакал един сребрист „Мерджан“. Гарсия Гомес излязъл от колата, за да говори с Окаре. Какво са си говорили, тя, разбира се, не могла да чуе. После Окаре седнал зад волана и те потеглили. Това е първият път, в който този автомобил се появява в нашите издирвателни операции, за сведение. А също така и единственият път. Когато Окаре се връща в три часа през нощта, той пристига с такси.

— „Мерджана“? — напомни Тойвонен.

— Именно — каза Хонкамеки. — Това е една от онези лични регистрационни табели и е малко странно с оглед на дейността, че Окаре бръмчи наоколо с такава кола. Табелата с номера е явно на името на фирмата, чиято собственост е возилото, ЙЕНКО, т.е. Акционерно дружество „Йенко“. Компанията съществува от няколко години и очевидно седалището й е в Малмьо. Нищо необичайно, в общи линии, за сведение. Изглежда, че са платили данъците си и всичко, както си му е редът.

— А с какво се занимават? — попита Тойвонен.

— С всичко, каквото ти дойде наум, включително лизингова дейност, което може би е единственото и невинно обяснение. Може просто да са я наели. Това може да се провери.

— Наистина, може да се разбере — съгласи се Тойвонен. „Трябва да помоля Надя“, помисли си той.

След това Тойвонен изпрати своя стар другар до вратата, кимна към тъмносиния бус и дори не му се наложи да попита, за да получи отговор на въпроса си.

— В режим на готовност сме — обясни Хонкамеки. — Получихме сведение, че Окаре и другарите му ще излязат да се поразтъпчат, така че сега аз и момчетата се въртим около тях.

— Трябва да обещаеш, че ще се пазите — каза Тойвонен и потупа леко бронежилетката му, която той носеше под гащеризона си.

— Ако на господин комисаря много му се иска, предлагам ти да скачаш в панталоните и да тръгваш с нас — предложи Хонкамеки и се ухили иронично. — Имаме едно място в буса, а всичко останало можеш да вземеш назаем за момента.

— Някой друг път — каза Тойвонен. — Имам един купон, който трябва да проследя.

 

 

Така и не излезе този V75, но затова пък имаше шест блюда, и предвид факта, че в един миг беше пропилял една допълнителна месечна заплата по най-неочаквания начин, Тойвонен остана да седи пред телевизора, за да го отпразнува с още две бири. Дори мислеше да позвъни и да разкаже на съпругата си, въпреки че вече беше минало полунощ и до това време той беше погълнал шест големи бири по пътя насам.

В пет часа сутринта той се събуди от звъненето на мобилния си телефон. Беше Хонкамеки, което беше разбрал още преди онзи да отговори.

— Случило ли се е нещо? — попита Тойвонен, макар и да знаеше, че отговорът на този въпрос може да бъде само „да“.

— Да, за съжаление — каза Хонкамеки.

— Неприятности?

— Да.

— Разказвай — каза Тойвонен.