Лейф Г. В. Першон
Истинската история за носа на Пинокио (110)

110

Преди десет дни неговият живот се промени. Тогава той отиде в полицията, за да даде сведения за един човек, когото те търсеха, защото мислеха, че този човек е убил известен адвокат. Сега той самият беше човек, който се криеше и се страхуваше за живота си, и ако не беше старият му училищен другар Омар, най-вероятно вече щяха да са го убили. Поне така Омар беше описал случилото се.

Едва преди една седмица той беше напуснал апартамента си в Шиста, както и своята работа, дори беше изхвърлил мобилния си телефон. Омар му беше уредил ново място, където да живее. Един апартамент във Флемингсбери, в южната част на Стокхолм, където той беше сред приятели и можеше да се чувства в безопасност. Омар също така му беше дал повече пари, отколкото той беше имал през целия си живот. За какво ли му бяха обаче, след като Омар се грижеше той да не излиза от новия си апартамент, за да пазарува, да седне в някое кафене, нито дори да се поразходи.

Наистина нищо не му липсваше. Апартаментът, в който то живееше с Омар, беше три пъти по-голям от неговия собствен. Имаше всичко, което можеше да му потрябва, като плоски телевизори с достъп до около сто канала, музикални уредби, големи меки кожени дивани, джакузи и сауна в по-голямата от двете бани. Повече храна и напитки, отколкото можеше да поеме. Омар можеше да уреди всичко. Необходимо беше само да му каже.

Момичета, включително шведки, спиртни напитки, хашиш, а и по-сериозни неща, ако той поискаше. Самият той искаше единствено да се махне от там. Отначало планираше да отиде в чужбина, докато нещата се успокоят. Да отиде в Тайланд за няколко месеца и да си отпочине, и на спокойствие да премисли какво ще прави, когато лека-полека се завърне към предишния си живот и всичко си потече отново по старому. Сега дори това беше невъзможно. Търсеха го не само убийците, но и полицията. Според Омар той беше издирван и в момента, в който се опита да се качи на самолета, щеше да се озове в килия в полицейския участък в Сулна. Сега беше принуден да чака, докато Омар му уреди нов паспорт. Хубав, шведски паспорт. На Омар му бяха необходими още няколко дни, за да подреди всички елементи от пъзела, така че Ара да може да отпътува от Швеция по безопасен начин. Хубавият шведски паспорт отнема време, обясни Омар. Е, разбира се, ако той искаше да отпътува като обикновен тъмнокож чужденец, Омар можеше да го откара на летището до един час.

Ара се задоволи само с кимване. Имаше много голяма доза истина в това, което Омар каза. Оставаха всички други неща, които беше получил вместо това, което преди беше неговият живот. Голям и скъп апартамент вместо дома със собственото му легло, бездействието, докато стоеше затворен между четири стени, вместо да ходи на работа. Един нов мобилен телефон, който вероятно струваше няколко хиляди шведски крони и с който той можеше да върши всичко, което по-рано вършеше на своя компютър. Само не биваше да звъни от него на никого, когото познава и с когото би искал да си поговори. Имаше повече пари, отколкото бе имал някога.

Пари, които не можеше да използва. Не беше необходимо да ги използва, тъй като Омар плащаше през цялото време.

Ара беше мислил много за своя стар приятел Омар. За цялата му отзивчивост, а също така и за осведомеността му, той, изглежда, знаеше повече за случилото се с него и живота му, отколкото той самият знаеше. Най-накрая взе, че го попита. Как например Омар знаеше, че той се е свързал с полицията и им е разказал какво е видял онази нощ, когато без малко да прегази един убиец с таксито си.

Според Омар Кемал му разказал всичко и дори не било нужно да задава въпроси, тъй като Кемал го разказал на всички, които можели да слушат. Техният стар познат Кемал, който също караше такси, който беше заснел обир на автомобил за транспортиране на ценности с камерата на мобилния си телефон, продал снимките на един вечерен вестник и получил куп пари за неудобството, което си причинил. Те ставали все повече с всеки път, когато той разказвал за случката, забеляза Омар с усмивка. Че Ара му позвънил за съвет, когато искал да продаде това, на което самият той станал свидетел.

Омар имаше добър отговор за всеки въпрос. По-добри от отговорите, които самият той имаше, въпреки че ставаше въпрос лично за него. Беше точно както по времето, когато ходеха заедно на училище в Смоланд. Омар беше този, който знаеше, Омар бе този, който имаше грижата нещо да бъде свършено. Омар, който дори не се ядосваше, както правеха обикновените хора. Така че най-накрая той го попита дори за това, което го озадачаваше най-много. Как е станало така, че полицията имаше снимки на Омар. Че Омар очевидно се намира в същия полицейски регистър, в който е и онзи опасен тип, когото той зърна по чиста случайност.

Омар имаше отговор и за това. Добър отговор. В действителност заслугата за това Омар да се озове там, не била негова, а на баща му, и понеже всички, които ходеха в същото училище там, в Смоланд, говореха повече за бащата на Омар, отколкото за всички останали бащи, взети заедно, той повярва и на това. Въпреки че никой от тях не беше срещал бащата на Омар. Само бяха чели за него във вестниците и го бяха виждали по телевизията, най-често по „Издирва се“, онази програма, която всички истински момчета от училището в Смоланд най-много обичаха да гледат. Бащата на Омар, Абдул бен Кадер, човекът, който според слуховете стоеше зад всички наистина големи престъпления в страната по времето, когато Омар и Ара ходеха заедно на училище.

— Представи си какво са си помислили ченгетата тук, когато са разбрали, че аз, Омар бен Кадер, съм синът на Абдул бен Кадер. Един обикновен младеж, който учи във Висшето техническо училище в Стокхолм и твърди, че иска да стане инженер-химик. Колко ченгета, мислиш, са се хванали на тази история? Никога няма да ми повярваш, ако ти кажа какво ми предлагаха, за да изпея собствения си баща.

— Как се оправи тогава? — попита Ара. — Аз самият получих две по петстотин в замяна на един живот, за моя живот, искам да кажа.

— Опитах се да им разкажа, както си беше — каза Омар и сви рамене. — Че моят старец имаше повече отрочета, отколкото сам той знаеше. И повече жени, отколкото Пророка. И че ченгето е разговаряло със собствения ми баща повече пъти, отколкото аз самият съм говорил с него. И ако не вярват на мен, могат да поговорят с майка ми. Със стареца ми обаче нямаше как да говорят. Той се върна обратно в Мароко преди петнайсет години. Там той е голям човек, много богат и силен, и ако шведските ченгета отидат там и поискат да говорят с него, шерифът ще ги тикне в пандиза в момента, в който стъпят на мароканска земя.

— Но тебе никога не са те гепили за нищо, нали? — попита Ара.

— Никога — отвърна Омар и вдигна двете си длани. — Нито дори за превишена скорост. Ако не ми вярваш, можеш да видиш свидетелството ми за съдимост. В него няма нищо. Омар бен Кадер е шведски гражданин с чисто съдебно минало и инженер-химик. Роден и израснал в Гношьо, в Смоланд, и с диплома от Висшето техническо училище в Стокхолм. Дори не съм бъркал в грешните колби, както бръщолевят. В случаите, когато съм бъркал в такива колби, те винаги са били правилни, докато съм бъркал в тях.

— Значи и ти си като мен — каза Ара, който по искане на работодателя си беше вадил същия документ от полицията, когато щеше да започва да кара такси. Неосъждан, помисли си Ара. По простата причина, че не беше извършвал никакви престъпления, с изключение на някое и друго превишаване на скоростта.

— Така живеем — заключи Омар и вдигна рамене. — А че ченгетата отказват да слушат такива като нас, е наистина наш проблем, но на тях не им пука.

— Ами всички контакти, които имаш, всичките кинти, които имаш. Само да щракнеш с пръсти и се явяват цяла сюрия хора, които вършат неща за теб. Това е, което не разбирам — възрази Ара.

— Това е, защото съм син на Абдул бен Кадер — каза Омар. — Не е заради това, което правя или кой съм. Нямаш представа колко много са желаещите да ми дадат дясната си ръка, стига да им уредя среща с баща ми.

— Разбирам — каза Ара и кимна. — Не кой си, а кой мислят, че си.

 

 

На следващата сутрин Омар влезе в стаята му и го събуди. Постави ръка на рамото му. Много внимателно, за да не го стресне, като го гледаше със същата приятелска усмивка, така че да разбере, че няма основание да се притеснява.

— Нещата започват да се движат — каза Омар и кимна. — Ако всичко върви както трябва, ще можеш да потеглиш още утре сутринта.

— Утре сутринта?

„Най-накрая“, помисли си Ара.

— Ако всичко върви както трябва — повтори Омар. — Само че първо трябва да се преместим. Имам къща недалеч от Нюшьопинг, която е само на десет километра от „Скавста“. От „Скавста“ ще тръгнеш. Много по-добре е от „Арланда“. Там много братя и сестри пазят границата на шведа, ако разбираш какво имам предвид — каза Омар и се усмихна с обичайната си широка усмивка.

— Много добре разбирам — каза Ара.

— Първият самолет за Лондон излита утре сутрин в шест. Е, „Райънеър“ е, разбира се, но ще трябва да издържиш, после става по-добре. Добре ли е?

— Добре — отвърна Ара.

— Имаш резервация за полет от Лондон директно до Банкок утре след обяд. „Тайеър“, първа класа. И така, скоро ще свърши твоето страдание, приятелю — каза Омар и се усмихна.