Нора Робъртс
Магията на сенките (12)

Дванадесета глава

Знаеше, че това е сън. Мислено виждаше себе си, сгушен на топло и гол в леглото с Мийра, и можеше — ако се върнеше леко назад — да усети как сърцето й бие спокойно и равномерно до неговото.

„На сигурно и топло в леглото“, каза си той.

Но докато крачеше из гората, във въздуха се усещаше хлад, а облаците, които се носеха край почти пълната луна, правеха сенките още по-тъмни.

— Какво търсим? — попита го Мийра.

— Ще разбера, щом го намеря. Ти не трябва да си тук. — Той спря и обхвана лицето й с длани. — Остани в леглото, спи спокойно.

— Няма да ме заключваш и да ме държиш настрани. — Тя решително стисна ръцете му. — Обеща ми. И сънят си е мой, колкото и твой.

Би могъл да я изпрати обратно, да потъне в сън, който няма да си спомня. Но това щеше да е равно на лъжа.

— Стой близо тогава. Не знам пътя тук.

— Не сме у дома.

— Не.

Мийра вдигна меча, който носеше, и острието блесна на лунните лъчи, процеждащи се през клоните.

— Ти ли ми даде меча, или аз сама съм го донесла?

— И това не знам. — Нещо сякаш докосна кожата му, подразни неясно сетивата му. — Има нещо във въздуха.

— Дим.

— Да, и още нещо. — Вдигна ръка и направи кълбо от светлина. Използва го като факла, за да разпръсне сенките и да види по-добре пътя.

Един елен пристъпи на отъпканата просека — рогата му бяха като сребърна корона, а козината му проблясваше в златисто. Остана на място за миг, неподвижен като статуя, сякаш за да могат да се насладят на красотата му, после се обърна и царствено се отдалечи в леката мъгла, която се носеше над земята.

— Трябва ли да го последваме? — зачуди се Мийра. — Както е в песните и легендите?

— Да. — Но Конър остави кълбото да им свети. Дърветата вече растяха по-нагъсто, усещаха миризмата на зелена трева, на земя и на дим, докато еленът рогач се движеше грациозно и без да бърза.

— Често ли ти се случва? Да сънуваш такива сънища?

— Не често, но не е и първият — макар че за първи път имам компания от своята страна. Ето там, виждаш ли? Има светлина отпред.

— Едва я виждам, но да. Може да е капан. Усещаш ли го, Конър? Тук ли е той?

— Въздухът е изпълнен с магия. — Дотолкова, че дори се питаше как тя не я усеща. — Черна и бяла, тъмна и светла. Пулсира навсякъде наоколо.

— И сякаш пълзи по кожата ми.

Значи и тя го усещаше.

— Няма ли да се върнеш?

— Не, няма. — Но внимаваше да е близо до него, докато следваха елена към светлината.

Конър се пренесе напред, отвори сетивата си да види. И различи фигурата, а после и лицето в сенките.

— Иймън е.

— Момчето? Синът на Сърха? Значи сме се върнали столетия назад.

— Изглежда. По-голям е, още е момче, но е пораснал. — Конър отново се пренесе и този път проникна направо в мислите му. — Конър е, от рода О’Дуайър. Твой потомък, приятел.

Усети как момчето се отпуска леко.

— Ела тогава, добре дошъл. Но не си сам.

Водя приятелка, тя е и твой приятел.

Еленът се отдалечи в мрака, когато светлините се сляха в едно. Конър видя малката колиба, навеса за конете, добре поддържана градинка с билки и подправки.

Създали са си свое място тук, помисли си той, трите деца на Сърха. И явно живееха добре.

— Добре дошъл — повтори Иймън и остави настрани светилото си, за да стисне ръката на Конър. — Както и ти — обърна се той към Мийра. — Не мислех, че ще те видя отново.

— Отново ли?

Сега момчето се вгледа по-внимателно, надникна дълбоко в нея с очи, сини като камъка ястребово око, който носеше на връв на шията си.

— Не си ли Аня?

— Богинята? — Мийра се засмя. — Съвсем не.

— Не богинята, а циганката, наречена на нея. Много си приличате, но сега виждам, че определено не е тя.

— Това е Мийра, моя приятелка и твоя също. Тя е част от нашия кръг. Кажи ми колко време е минало за теб от последната ни среща?

— Три години. Но знаех, че пак ще те видя. Циганката ми каза, а аз видях, че тя има дарба. Дойде да ни предложи нещо за размяна една пролетна сутрин и ми каза, че е последвала магията и поличбите, за да стигне до нашата врата. Каза ми, че имам близък роднина в друго време и че отново ще се срещнем в сънищата си и извън тях.

— В сънищата и извън тях — замислено повтори Конър.

— Каза и че ще се върнем у дома, ще срещнем съдбата си. Ти имаш нейното лице, милейди, нейната осанка. Потомка си на онази, която се нарича Аня. Затова ти благодаря, както благодарих и на нея за надеждата, която ми вдъхна, когато се нуждаех от това.

Погледна Конър.

— Беше след първата ни зима тук и мракът сякаш никога нямаше намерение да се вдигне. Тъгувах за дома, бях се отчаял, че някога ще го видя отново.

Бе пораснал на височина, забеляза Конър, и бе станал по-уверен.

— Създали сте свой дом тук.

— Живеем и се учим. Земята е добра и дивата природа ни зове. Но ние, тримата, трябва да видим дома си отново, преди да създадем свой собствен и да го запазим.

— Но още не е дошло времето, нали? Вярвам, че ще разберете, когато дойде. Сестрите ти добре ли са?

— Да, благодаря. Надявам се, че и твоята е добре.

— Да. Ние сме шестима. Тримата и още трима, и също се учим. Той има нова магия. Магия на сянката, начин да балансира между световете и формите. Майка ви е писала в книгата си за тези сенки и моята Брана сега проучва написаното от нея.

— Както и моята сестра. Ще й кажа за това. Или пък можете да влезете. Ще събудя нея и Тийгън и те много ще се зарадват да ви видят.

Иймън понечи да се обърне към вратата на къщичката.

За Мийра всичко се случи в един миг.

Конър се извъртя рязко, както и Иймън, сякаш бяха един човек. Големият сив кон — тя се сепна, като видя Аластар, съвсем същият като жребеца, който познаваше — се втурна откъм навеса. Почти едновременно Ройбиър се спусна от небето, а Кател скочи.

Преди тя да успее да се завърти съвсем, Конър я издърпа зад гърба си в мига, в който вълкът скочи.

Появи се от нищото, тих като призрак, бърз като усойница.

Във вихрушка от движение той избегна светкавичния удар на копитата на Аластар и атакува. Право към момчето, осъзна тя и без да мисли, бутна Иймън настрани, замахна с меча си.

Улучи само въздух, но дори и така ударът едва не изтръгна ръцете й от раменете. После пълната сила на вълка я блъсна и тя полетя назад. Болка, шок, горчив и зловещ студ я прерязаха отстрани. Инстинктът за оцеляване я накара да стисне здраво гърлото му с ръце, за да се опази от разтворената паст.

И отново всичко се случи наведнъж.

Кучето се хвърли в атака, а светлината избухна толкова ярко, че нажежи въздуха до червено. Викове и зверско ръмжене разкъсаха огнената пелена, докато мускулите й трепереха от усилието да удържи хапещите челюсти. Чу собствените си викове, но не изпита никакъв срам, защото вълкът също виеше от болка.

Видя в очите му яростта, убийствена и безумна, преди той да потрепери, избледнее и изчезне, така както се бе появил. В нищото.

Името й, Конър го повтаряше неспирно. Не можеше да си поеме въздух, просто не можеше да вдиша — въздухът вонеше на сяра.

Топли ръце отстрани на тялото й, топли устни върху нейните.

— Дай да видя, позволи ми да погледна сега. О, господи, господи. Не се тревожи, скъпа, аз ще се погрижа. Лежи си мирно.

— Мога да ти помогна.

Чу гласа, видя лицето. Същото като на Брана, но по-младо. Спомняше си това лице, помисли си през болката Мийра, през замайването. Помнеше го от младостта си.

— Ще заприличаш на нея след няколко години. Нашата Брана е голяма красавица.

— Лежи спокойно сега. Тийгън, донеси… о, тя вече е тук. Сестра ми донесе останалото, което ми е нужно. Имам дарба за това — обърна се тя към Конър. — Ще ми се довериш ли да се погрижа за нея?

— Да. — Но хвана здраво ръката на Мийра. — Спокойно, скъпа, спокойно, сърце мое, погледни ме. Към мен, гледай мен.

И тя се унесе, потъна в зелените му очи, далеч от болката, от всичко друго, освен него. А той й шепнеше нежни думи, както правеше, когато се любеха.

После Айона — не, Тийгън, най-малката — Тийгън поднесе чаша до устните й и вкусът на напитката върху езика й, надолу към гърлото, бе приятен.

Сега вече си пое въздух, дълбоко и истински, и той имаше същия вкус — на зеленина и на земя, на торфен дим и на билките, които растяха наблизо.

— Добре съм.

— Още малко, само още минутка. Как е могъл да дойде тук? — обърна се Брана към Конър. — Ние сме извън владенията му.

— Но аз не съм. Някак съм го довел със себе си, дал съм му достъп. Било е капан в крайна сметка. Използвал ме е да се добере до теб, Иймън, и до сестрите ти. Довел съм го тук, при вас.

— Не, той използва и двама ни, сънищата ни.

— И въвлече и нас също — обади се Брана. — Вече няма и следа от тъмната му отрова в тялото ти, милейди. Можеш ли да седнеш сега бавно и спокойно?

— Добре съм. По-добре, отколкото преди да ме рани. Имаш нейната дарба на лечител или по-скоро тя има твоята.

— Ти защити брат ми. Ако не беше рискувала живота си, той щеше да е ранен или още по-лошо, защото Кеван жадува кръвта му, смъртта му.

— Мечът ти. — Тийгън го остави върху краката на Мийра.

— По него има кръв. Мислех, че ударът ми го е пропуснал.

— Улучи го точно.

— Магията на сенките — заяви Брана.

— Точно това е — съгласи се и Конър. — Докато аз съм тук, той може да се появи отново. Нося ви повече беди, отколкото полза, като оставам тук.

— Ще вземеш ли това, моля те? — Тийгън му подаде цвете с луковица. — И когато можеш, би ли го засадил върху гроба на майка ни? Тя обичаше синия зюмбюл.

— Да, разбира се, веднага щом мога. Трябва да вървя, да заведа Мийра обратно.

— Добре съм — обади се тя.

— Аз не съм. Пазете се и тримата. — Притисна Мийра здраво в прегръдките си, скри лице в косите й.

Тя се събуди в леглото, седнала в скута на Конър, който я стискаше здраво и я люлееше като бебе.

— Сънувах странен сън.

— Не беше сън или поне не само. Шшшт, дай ми само още миг.

Устните му се притиснаха в косите й, до челото, бузите много бавно и нежно.

— Дай да те погледна отстрани.

— Добре съм. Нищо ми няма — настоя тя, докато той я завърташе и прокарваше длани по тялото й. — Дори имам чувството, че някой ми е дал да изпия вълшебен еликсир. Предполагам, че точно това е станало. Какво се случи? Как стана всичко?

— Иймън е сънувал мен, а аз — него. Той ме привлече към себе си, а аз — него. И вероятно Кеван е нагласил всичко.

Ръцете му се свиха на юмруци в косата й, преди внимателно да ги отпусне отново.

— Искал е да ме използва, мен и моите сънища, за да нападне Иймън.

— Ти ме блъсна зад гърба си.

— А ти направи същото с Иймън. Направихме каквото беше нужно. — С въздишка той допря чело в нейното. — Мечът ти улучи хълбока му, а лапите му раздраха тялото ти отстрани, но той беше отчасти сянка, затова мечът проля кръвта му, но не го спря. Това е моята теория.

— Той се появи от нищото, Конър. Как да се борим с онова, което се появява изневиделица?

— Както го направихме. Светлината го отблъсна — магията на Иймън и моята, слети в едно, а после и на момичетата.

— Той викаше от болка — спомни си Мийра. — Звукът не беше като от животно, а от човек.

— Балансира между световете и формите. Мисля, че го хващаме, когато пристъпва от едната в другата, така мисля. Вече зазорява. Ще бъде доста неприятно, но мисля да събудя Брана. Ще те оставя да звъннеш на другите. Това е нещо, което трябва да споделим с всички, и то веднага.

Но първо обхвана лицето й с длани, както го бе направил в съня.

— Не бъди толкова безразсъдно смела, защото това може да ме погуби.

— Той е само момче, Конър, което смело върви по пътя си. И изглежда като теб или ти като него. Формата на лицето — добави тя, — устата му, носът, дори стойката му е същата.

— Така ли било?

— По-трудно е да го забележиш сам сигурно, но мисля, че е точно така. Ще се обадя на Айона, тя ще се погрижи да събуди Бойл, който на свой ред да звънне на Фин.

— Добре. — Той прокара пръсти в косата й, дълга и къдрава, спусната свободно, защото бе разплел плитката й предната вечер. — Който слезе долу първи, прави кафето.

— Дадено. — Понеже виждаше ясно тревогата в очите му, тя се наведе и го целуна. — Върви, на теб се пада по-тежката задача — да събудиш Брана, преди слънцето още да е изгряло.

— Приготви аптечката за всеки случай. — Конър се изтърколи от леглото и намъкна панталона си.

След като той излезе от стаята, Мийра се пресегна за телефона си и видя зюмбюла. С мисълта за Тийгън, която толкова приличаше на момичето, което сигурно е била някога Айона, тя стана и донесе чаша с вода от банята, в която да натопи цветето с луковицата му.

„За Сърха“, каза си тя наум, после звънна на Айона.

Слезе първа и съвестно се зае с кафето. Замисли се дали да не направи овесена каша — единствената храна, която можеше да приготви добре сутрин. А Конър почти винаги прегаряше яйцата, ако той отговаряше за закуската.

Дилемата й бе решена, когато Брана се появи. Приятелката й беше с памучно долнище на сини и зелени райета и тънка зелена блуза. Беше наметнала син пуловер отгоре, който съответно подхождаше по цвят на дебелите чорапи на краката й.

С пусната свободно коса, която стигаше до кръста й, Брана отиде направо при кафето.

— Не ми говори, не казвай и дума, преди да съм си изпила кафето. Сложи картофи да се варят и когато омекнат достатъчно, ги нарежи за пържене.

Изпи кафето си, без да добави обичайната солидна доза сметана.

— Кълна се, че скоро ще дойде време, когато няма да стъпя в кухнята поне месец.

— Напълно го заслужаваш. Не говоря на никого конкретно — добави бързо Мийра, докато миеше картофи. — Само правя общи наблюдения.

— Проклетият Кеван — мърмореше Брана, докато вадеше продукти от хладилника. — Ще го убия със собствените си ръце, кълна се и в това, задето ме кара да посрещам изгрева на слънцето толкова често. Яйцата ще бъдат приготвени бъркани и ако някой не ги харесва, да не ги яде.

Мийра мъдро си замълча и само сложи картофите да се варят.

Като си мърмореше ядно през цялото време, Брана сложи наденички в тигана, после и бекон, наряза хляб на филийки.

После пийна още кафе.

— Дай да те погледна.

Мийра понечи да отвърне, че е добре, но се въздържа и просто вдигна леко ризата си.

Брана сложи пръсти върху мястото — откъде знаеше къде точно да пипне — натисна лекичко. Мийра усети затопляне, после то отмина.

Брана я погледна в очите, прегърна я и я стисна здраво.

— Излекувано е напълно. По дяволите, Мийра. По дяволите.

— Не започвай и ти. Вече си чух лекцията от Конър. Човек ще рече, че съм била изкормена, а не просто одраскана.

— Да не мислиш, че не е искал точно това? — Брана отстъпи крачка назад, притисна длани до очите си. Вдиша няколко пъти дълбоко, преди да ги свали. — Добре. Да приключваме с проклетата закуска. Конър Шон Майкъл О’Дуайър! Довлечи си задника тук и направи нещо за закуската, освен да я ядеш!

Понеже се появи само след секунда, беше ясно, че брат й е чакал тя да се успокои.

— Каквото кажеш. Мога да приготвя яйцата.

— Не ги докосвай даже. Ти сложи масата, а аз явно ще готвя за шестима до края на живота си. И когато си готов, вземи да препечеш хляба.

Картофите вече бяха в тигана, когато другите пристигнаха.

— Добре ли си? — Айона отиде право при Мийра. — Сигурна ли си?

— Сигурна съм. Чувствам се страхотно и преливам от енергия заради онзи еликсир, който ми дадоха да изпия.

— Дай да видя. — Фин избута Айона встрани.

— Трябва ли да си вдигам ризата за всички? — Но го направи и само леко се намръщи, когато Фин я докосна с длан. — Брана вече ме прегледа.

— Той е от моята кръв. Ако има дори и най-малката следа от него, ще разбера. Но няма нищо. — Фин внимателно оправи ризата й. — Няма да позволя да те нарани, сестричке.

— Знам. Вярно, че имаше един страшен миг, който не бих искала да се повтори, но колкото до останалото… Беше вълшебно. Ти си бил веднъж с Айона — обърна се тя към Бойл.

— Да, затова знам какво е усещането. Сякаш сънуваш, но по-скоро е като да говориш, вървиш и правиш разни неща в съня. Малко ти се замайва главата.

— Трябва да седнеш — посъветва я Айона. — Седни. Аз ще помогна на Брана да довърши закуската.

— Недей — твърдо отсече Брана. — Бойл, само ти не си с две леви ръце в кухнята от цялата тайфа. Разбъркай яйцата, моля те, аз почти приключвам тук.

Той отиде при нея до печката, после изсипа разбитите яйца от купата в тигана, където тя вече бе разтопила масло.

— Добре ли си? — попита я Бойл.

Брана се облегна за миг на рамото му.

— Ще се оправя.

Изключи котлона под картофите и започна да ги вади от мазнината с решетеста лъжица и да ги прехвърля върху хартиени кърпи, за да се отцедят.

— Защо не усетих нищичко? — чудеше се тя. — Проспах всичко, изобщо не съм доловила каквото и да е.

— Защо не съм усетил аз или Айона? — обади се Фин зад гърба й. — Не е било наш сън и не сме били част от него.

— Аз бях в същата къща, в дъното на коридора. Трябваше да усетя нещо.

— Разбирам, че понеже светът се върти около теб, заслужаваш да знаеш всичко.

Брана се завъртя рязко с блеснали присвити очи и тогава Айона застана между двамата.

— Спрете, просто спрете и двамата. Всеки обвинява себе си, което е глупаво. Никой от двамата не е виновен. Единствено Кеван, затова престанете. Моята кръв, моят брат — продължи тя, преди някой от двамата да отговори. — Дрън-дрън. И какво от това? Всички сме замесени. Защо първо не разберем точно какво се е случило, преди да почнем да се обвиняваме един друг?

— Бъдещата ти съпруга много обича да командва, братко мой — каза Фин на Бойл. — Но е много мъдра. Сядай, Айона, и ти, Мийра. Аз ще донеса кафето.

Айона седна и чинно скръсти ръце върху масата.

— Много мило от твоя страна.

— Не си насилвай късмета — предупреди я Мийра и седна до нея.

Под вещите напътствия на Брана Бойл сервира яйцата върху огромно плато заедно с наденичките, бекона, печените домати и кървавицата с овес.

Донесе всичко това на масата, където Фин тъкмо сервираше кафето, а Конър наливаше сок в чашите.

— Разкажи ни какво стана — обърна се Фин към Конър.

— Започна обичайно — сякаш си напълно буден и в съзнание, но едновременно с това си някъде другаде. Бяхме в Клеър, макар отначало да не се досетих. В Клеър по времето на Иймън.

Продължи с историята, докато всички си сипваха от огромното плато с храна.

— Елен рогач? — прекъсна го Брана. — Истински ли беше, или ти си го довел в съня?

— Нямаше да се сетя за него. Ако исках водач, щях да взема Ройбиър. Беше много едро животно и величествено. С царствена осанка и златиста, а не кафява козина.

— Сини очи — добави Мийра.

— Права си. Такива бяха. Сини и ясни като на Иймън, като се замисля.

— Или на баща му — обади се Брана. — В книгата си Сърха пише, че синът й е имал очите на баща си, неговата коса.

— Мислиш, че е бил Дайхи — замисли се Конър — или го е представлявал. Може да му е била дадена тази форма, за да бъде близо до децата си, да ги пази, доколкото може.

— Надявам се да е така — тихо каза Айона. — Бил е убит, докато е яздел към дома, за да ги защити.

— Еленът, който може би е бил духът на Дайхи, ни поведе към светлината, а светлината беше на Иймън. Три години са изминали от последната ни среща. Беше по-висок, а лицето му вече е с по-изсечени черти, както става, когато приключва детството. Красив момък е.

Той се ухили на Мийра.

— Казва го, защото му казах, че двамата много си приличат. С различна коса и тен, но веднага си личи роднинската връзка.

— Той помисли Мийра за Аня — една циганка — обясни Конър. — Била минала край къщата им преди време и му казала, че отново ще видят дома си.

— Интересно. Ти имаш циганска кръв във вените си — изтъкна Айона.

— Така е.

— А Фин нарече така кобилата, която избра за Аластар.

— Помислих си го, но се надявам, че това не значи, че приличам на кон.

— Кобила с несравнима красота и дух — изтъкна Фин. — Името си беше нейно — никога не съм и мислил за друго. Тя беше Аня в мига, в който я зърнах. Определено е интересно — всички тези връзки, преплитания.

— Въпросът е, че не усетих нищо, докато си говорехме пред вратата на къщичката. Нито пък той — отбеляза Конър замислено. — Разменихме си новини за семействата. Аз му казах за магията на сенките. И точно когато ни покани да влезем вътре, се случи всичко. В един миг не усещах нищо, а в следващия той беше там. Почувствах го само секунда преди вълкът да изскочи от въздуха. И той го почувства.

— Извърнахте се едновременно, като един човек — добави Мийра. — Всичко стана толкова бързо. Конър ме избута зад гърба си, но той не искаше мен, а момчето.

— Затова тя избута Иймън настрани, закри го с тялото си и размаха меч. Не беше минала и секунда, нямаше време да направя каквато и да е защита или блокада. Той скочи върху нея с пълна сила, впи лапите си в тялото й. Кръвта и на двамата полетя във въздуха. Кучето нападна. Двамата с Иймън обединихме сили, а и момичетата изтичаха навън. Именно те направиха блокада, спряха ме да не се хвърля сляпо върху него и насочиха цялата си мощ към вълка, затова и аз добавих силата си към магията им, понеже нямаше какво друго да се направи в онези няколко секунди. Бяхме достатъчно силни, за да му причиним болка, заедно с Кател, Ройбиър и Аластар, които го атакуваха редом с нас. Той запищя като момиче.

— Хей!

Конър се ухили на Айона.

— Без да обиждам никого. Притиснат между нас и Кател, копитата на Аластар и ноктите на Ройбиър, той изчезна, както се бе и появил. Замина си, избяга и остави след себе си вонята на ада. И Мийра, окървавена на земята. Всичко трая по-малко от две минути, като се замисля спокойно, нямаше и две минути.

— Всички са много кратки, нали? Заслужава си да го обмислим — отбеляза Брана. — Може би силите му стигат само за толкова кратки проявления на това заклинание.

— Засега — добави Фин.

— Сега е всичко, с което разполагаме. Вмъкнал се е в съня на Конър, пропълзял в него, за да се добере до момчето — или до някоя от сестрите му, ако и те бяха излезли да те посрещнат, Конър. Не може да влезе в къщата, но докато си в съня и си напуснал защитата на дома… мога да го видя как става. Кеван не може да се докопа до тях в онова време и място, но може да се вмъкне в съня ти и да иде там.

— Където момчето би било уязвимо — допълни Фин, — в междинния свят на активното сънуване. Значи Кеван дебне на границата му, чака в засада, докато си обърнеш гърба.

— Проклет страхливец — изруга Бойл.

— Каза, че Мийра е проляла кръвта му. Къде е мечът ти? — попита я Брана.

— У дома. Никога не съм го носила тук. Просто беше в ръката ми в съня.

— Аз ще ида да го донеса — предложи Фин. — Къде го държиш?

— На един рафт в гардероба в спалнята ми. Ще ти дам ключа от апартамента си. — Той само се усмихна и тя отново се облегна на мястото си. — Който съвсем не ти е нужен, нали? Тази мисъл изобщо не ми беше минавала през ума. Всеки от четирима ви би могъл да си влезе, когато си поиска.

— Аз ще го донеса. Няма да се бавя.

— Оценявам уважението към силата, понеже отлично знаеш, че не одобрявам лесния избор, след като работата може да се свърши с малко усилия и отделено време. Но… — Брана въздъхна. — Вече преминахме границата, а и е глупаво да ходиш с колата до селото и обратно.

Фин просто кимна. Вдигна ръка и докато мигне, мечът на Мийра се озова в нея.

Мийра подскочи леко, после се засмя.

— Е, това беше велико, а толкова рядко ми се случва да видя някой от вас да прави нещо подобно, че понякога забравям, че можете.

— Фин е доста по-свободен в боравенето си с магията от Брана — изтъкна Бойл.

— Всички си имаме различни граници. — Фин завъртя меча. — Има кръв по него и е съвсем прясна.

— Не искам никаква кръв и мечове на масата си. — Брана стана и го взе от него. — Ще ми свърши работа. Имам малко останала и от слънцестоенето. Но както ти каза, тази е прясна, а и е взета от него, когато е бил ранен чрез магията на сенките.

— Аз ще дойда да поработя с теб веднага щом мога да се измъкна — каза Конър.

— И аз — обади се Айона. — Тази сутрин сме много натоварени, но мисля, че шефовете ми ще ми дадат малко свободно време следобед.

Бойл погали късата й коса.

— Може да уредим нещо. Аз ще дойда заедно с Мийра, ако можем да бъдем полезни. Поне можем да донесем храна, ако не друго.

— И това не е никак малко. — Брана продължаваше да оглежда меча. — И бездруго няма достатъчно от изисканото френско ястие, за да се нахранят всички втори път от него.

— Значи ние ще се погрижим, двамата с Мийра, а аз ще се върна отново, веднага след като заключим конюшните в края на деня. Ще пратя Айона да дойде тук веднага щом мога.

— Аз ще мина да я взема — предложи Конър. — Мисля, че отново трябва да се движим само по двойки поне за известно време. Ще поразместя графика си и мога да се освободя към три, ако така е удобно за вас.

— Устройва ни.

— Аз ще остана. — Думите на Фин бяха последвани от миг тишина. — Ако е удобно.

— Устройва ме. — Брана свали меча към земята. — Всички можете да се заемете с разтребването на кухнята ми. Ще ме намериш в ателието, когато си готов — каза тя на Фин и излезе.