Нора Робъртс
Магията на сенките (9)

Девета глава

Сякаш денят й и бездруго не беше напрегнат, Мийра получи и тревожно обаждане с много сълзи от майка си, което я накара да хукне да търси Бойл.

Седеше в офиса си навъсен, както правеше винаги, когато се занимаваше с документи.

— Бойл.

— Защо числата никога не излизат първия път, като ги събереш? Защо става така?

— Не мога да кажа. Бойл, съжалявам, но трябва да те помоля да изляза от работа. В къщата на майка ми е имало пожар.

— Пожар ли? — Той скочи от мястото си зад бюрото, сякаш се канеше лично да хукне да гаси.

— Инцидент в кухнята според мен. Трудно можех да изкопча нещо от нея, понеже е изпаднала в истерия. Все пак разбрах, че не е пострадала, нито е останала без покрив над главата. Но няма как да знам колко е зле положението, така че…

— Върви. Хайде, тръгвай. — Заобиколи бюрото, хвана я за ръка и я задърпа навън от офиса си. — Само ми кажи какво точно е станало веднага щом можеш.

— Ще се обадя. Благодаря. Ще поработя по-дълго утре за компенсация.

— Хайде, тръгвай вече, за бога.

— Добре, добре.

Скочи в колата си.

Нямаше да е нищо сериозно, повтаряше си сама. Освен ако не беше. Човек никога не знаеше кое какво е с Колийн Куин.

Майка й говореше през сълзи по телефона, думите й бяха завалени, хлипаше. Нещо за кухнята, дима, изгоряло.

Може и да беше ранена.

Образът на Конър и огромната черна рана с мехури върху ръката му изникна в съзнанието й.

Изгоряло.

Кеван. Обзе я страх от мисълта, че той може да е имал нещо общо с това. Нима е нападнал майка й, задето тя самата в крайна сметка бе устояла на зова му?

Мийра натисна рязко газта, вземаше с висока скорост завоите и летеше с разтуптяно сърце към малката спретната къщичка, сгушена заедно с още няколко, подобни на нея, точно в края на градчето.

Къщата си беше на мястото — не се виждаха никакви поражения по белите стени, сивия покрив, китната малка градинка пред вратата. „Китна“ бе точно описание, тъй като малките градинки до предната и задната врата на къщата бяха единственото, от което майка й истински се интересуваше.

Бутна малката порта, която лично бе боядисала напролет, и изтича по алеята, докато ровеше в чантата си за ключовете, понеже майка й държеше вратите да са затворени ден и нощ заради опасността от крадци, изнасилвачи и извънземни нашественици.

Но Колийн изтича навън, стиснала ръце пред гърдите си като в молитва.

— О, Мийра, слава богу, че дойде! Какво ще правя? Какво ще правя сега?

Хвърли се в прегръдките на Мийра, хлипаща, трепереща от отчаяние.

— Не си ранена, нали? Сигурна ли си? Дай да видя дали не си ранена.

— Изгорих си пръстите. — Тя вдигна ръка като дете, за да покаже къде я боли.

Нямаше нищо, установи с облекчение Мийра, което да не зарасне с малко мехлем.

— Добре, добре. — За да я успокои, Мийра целуна леко изгореното място. — Това е най-важното.

— Ужасно е! — настояваше Колийн. — Кухнята е съсипана. Какво ще правя? О, Мийра, какво ще правя сега?

— Хайде да видим и ще преценим, нали?

Лесно успя да обърне Колийн в правилната посока и да я издърпа навътре. Мийра бе наследила ръста си от отдавна отсъстващия си баща. Колийн бе дребничка като кукла — малка, стройна и винаги безукорно облечена и нагласена, житейски факт, който често караше Мийра да се чувства като тромава мечка, повела на разходка пудел с отлично родословие.

Никакви поражения в преддверието, отдъхна си отново Мийра, макар да надушваше дима и да виждаше тънки струйки да се носят под тавана.

Дим, каза си тя с облекчение, не мъгла.

С три крачки се озова в малката кухня с трапезария, където димът се стелеше в плътна пелена.

Не беше съсипана, но определено всичко бе нагоре с краката. Но бъркотията съвсем не бе причинена от зъл магьосник, а от непохватна и немарлива жена.

Стиснала с една ръка майка си, Мийра се огледа внимателно.

Тавата с изгорял агнешки бут, която сега бе изсипана на пода до опърлена и прогизнала от вода кухненска кърпа, говореше ясно за случилото се.

— Изгорила си агнешкия бут — предпазливо изрече Мийра.

— Реших да изпека агнешко, понеже Донал и приятелката му ще дойдат на вечеря по-късно. Не одобрявам това, че ще живеят заедно, преди да се оженят, но все пак съм му майка.

— Решила си да изпечеш бут — измърмори Мийра.

— Донал много обича агнешко бутче, както знаеш. Излязох само за малко отзад. Имах охлюви в градината си и отидох да сменя бирата в капана.

Колийн размаха възбудено ръце към кухненската врата, сякаш дъщеря й можеше да е забравила къде е градинката.

— Нападат циганчетата ми, затова трябваше да се погрижа.

— Добре. — Мийра влезе навътре и се зае да отваря прозорците, понеже Колийн бе пропуснала да го направи.

— Не се бавих много, но след като вече бях навън, реших да откъсна цветя за свеж букет на масата. Винаги е хубаво да има свежи цветя, когато очакваш гости за вечеря.

— Хм — измърмори само Мийра, докато вдигаше цветята, разпилени върху мокрия под.

— Влязох вътре и цялата кухня беше в дим. — Колийн продължаваше да размахва безпомощно ръце, докато се озърташе с насълзени очи наоколо. — Изтичах до фурната, а там агнешкото гореше, затова взех кърпата да го извадя.

— Виждам. — Мийра изключи фурната, намери нова кърпа, вдигна тавата, после и овъгленото бутче.

— Кърпата някак се запали и пламна. Трябваше да пусна всичко и да занеса тавата в мивката, където бях наляла вода за картофите.

Докато майка й кършеше пръсти, Мийра събра картофите и струпа всичко в мивката, където по-късно щеше да разтребва.

— Съсипана е, Мийра, всичко е съсипано! Какво ще правя? Какво ще правя сега?

Познатата смесица от раздразнение, примирение и безсилие отново я обзе. Приела съдбата си, Мийра подсуши ръцете си, като ги избърса в работния си панталон.

— Най-напред иди да отвориш прозорците в преддверието, докато аз избърша пода тук.

— Димът ще изцапа боята, нали, Мийра, а и виж там на пода, изгорено е от пламналата кърпа. Не смея да кажа на хазяина си, иначе ще ме изхвърли.

— Нищо подобно, мамо. Ако боята е изцапана, ще я почистим. Ако подът е обгорял и него ще оправим. Отвори прозорците, после сложи малко от мехлема на Брана на пръстите си.

Но Колийн само стоеше на мястото си, стиснала ръце, с насълзени сини очи.

— Донал и приятелката му ще дойдат в седем.

— Едно по едно, мамо — отвърна Мийра, докато бършеше пода.

— Не можах да му кажа за катастрофата тук. Не и докато е на работа.

„Но можа да се обадиш на мен, помисли си Мийра, понеже никога не си разбирала, че една жена може да работи, да иска да работи и да има нужда от работата си, както и всеки мъж.“

— Прозорците — каза само тя.

Майка й не таеше никакви лоши мисли в душата си, напомни си Мийра, докато чистеше пода, който съвсем не бе обгорен, а само изцапан със сажди от кърпата. Тя дори не бе егоистка в обичайния смисъл на думата, а просто безпомощна и зависима.

Но каква вина имаше всъщност, след като цял живот е била обгрижвана и закриляна? От родителите си, после от съпруга си, а сега от децата.

Никога не е била научена да се справя с живота, нали така? Нито пък, с горчивина си помисли Мийра, докато се взираше упорито в тавата, как да опече проклетото агнешко бутче.

След като изстиска добре парцала от кухненския под, тя спря за миг, за да прати съобщение на Бойл. Нямаше смисъл да се тревожи и той.

Няма пожар, а само овъглено агнешко бутче и голяма бъркотия. Никакви други поражения.

Мийра изнесе навън месото и го хвърли в кофата за боклук, след което обели картофите и ги остави да изсъхнат, понеже бяха още сурови, след като майка й беше забравила — и слава богу — да включи котлона.

Накисна тавата в мивката, сложи чайника на котлона, докато Колийн междувременно се вайкаше как хазяинът щял да я изгони от къщата.

— Седни, мамо.

— Не мога да седна, толкова съм разстроена.

— Седни. Ще пийнеш чай.

— Ами Донал? Какво ще правя? Съсипах кухнята, а те ще дойдат за вечеря. Ами хазяинът, това сигурно ще го ядоса страшно.

Мийра прехвърляше наум таблицата за умножение — умножението по седем всеки път я затрудняваше. Така успяваше да се сдържи да не се развика, когато се обърна към майка си.

— Първо се огледай наоколо. Кухнята не е съсипана, нали?

— Но аз… — Сякаш едва сега я виждаше за първи път, Колийн запърха с мигли. — О, май се е изчистила добре, нали?

— Така е.

— Още усещам дима.

— Ще оставим прозорците отворени още малко и миризмата ще изчезне. В най-лошия случай ще изтъркаме добре стените. — Мийра направи чай, сложи няколко шоколадови курабийки върху една от красивите десертни чинийки на майка й и понеже ставаше дума точно за Колийн, добави бяла ленена салфетка. — Седни и си изпий чая. Дай да ти видя пръстите.

— Много по-добре са. — С усмивка на уста Колийн ги вдигна пред лицето й. — Брана много я бива, прави такива страхотни кремове, лосиони, ароматни свещи. Много обичам да пазарувам в „Тъмната вещица“. Винаги си намирам някоя красива дреболийка. Магазинчето е страхотно.

— Така е.

— А и тя се отбива понякога, носи ми мостри, които иска да изпробвам.

— Знам. — Както и знаеше, че целта е Колийн да може да получи красивите си дреболийки, без да плаща прекалено скъпо.

— Брана е много хубаво момиче и винаги е толкова елегантна.

— Вярно е — съгласи се Мийра, която отлично знаеше, че Колийн би искала и нейната дъщеря да се облича елегантно, вместо да нахлузва дрехи, подходящи за конюшнята.

„Явно ще продължим да се разочароваме взаимно, мамо, нали така?“ — помисли си тя, но не каза нищо повече.

— Кухнята наистина е почистена добре, Мийра, благодаря. Но сега нямам нищичко, нито пък време, за да приготвя хубава вечеря за Донал и приятелката му. Какво ще си помисли за мен Шарън?

— Ще си помисли, че си имала лек инцидент в кухнята, затова си се обадила в хотела на Раян и си направила резервация за трима ви.

— О, но…

— Ще се обадя и те ще пишат вечерята на моята сметка. Ще вечеряте прилично, а после ще се върнете тук за чай и десерт — който ще ида да взема от кафенето на Монк след малко. Ще го поднесеш на хубавия си порцеланов сервиз и всичко ще бъде наред. Ще прекарате една приятна вечер заедно.

Страните на Колийн порозовяха от удоволствие.

— Това звучи добре, направо прелестно.

— Мамо, спомняш ли си кой е правилният начин да реагираш при пожар в кухнята?

— Трябва да се хвърли вода върху огъня. Така направих.

— Най-добре е да се задуши. Пожарогасителят е в килера с парцала. Нали помниш? Фин ти го даде, а Донал направи специални скоби, за да е винаги подръка, на стената на малкия килер.

— О, изобщо не се сетих, толкова бях разстроена. А и надали щях да си спомня как се използва.

И това беше вярно, помисли си Мийра.

— Ако не се сетиш за това, можеш да изсипеш върху огъня сода за хляб или пък по-добре просто да го покриеш с капак от някоя тенджера и да го оставиш без въздух. А най-добре е да не излизаш от кухнята, докато готвиш. Можеш да нагласиш таймера на фурната, така че да не си закотвена в стаята, докато печеш месо или сладкиш.

— Така смятах да направя.

— Сигурна съм.

— Съжалявам за притесненията, Мийра, наистина.

— Знам, а и всичко вече е оправено, нали? — Леко докосна с длан ръката на Колийн. — Мамо, няма ли да си по-щастлива, ако живееш по-близо до внуците си?

Мийра отдели известно време в обгрижване на зрънцето, което току-що бе посяла в съзнанието на майка си, после се отби в кафенето и купи хубава сметанова торта, кифлички и пастички. Отиде до ресторанта и се уговори с управителя — неин приятел от училище, след което се върна при майка си.

И понеже бездруго имаше главоболие, реши да се прибере направо у дома и звънна на сестра си.

— Морийн, време е да се погрижиш за мама.

След цял час спорове, преговори, викове, смях и съчувствия по телефона тя извади таблетки против главоболие и изгълта няколко с вода от мивката в банята.

Погледна се продължително в огледалото. Липсата на достатъчно сън бе оставила следи в сенките под очите й. Умората от всякакъв род бе добавила напрежение в погледа й, както и бръчка между веждите, която тя потърка с раздразнение.

Още един такъв ден, помисли си тя, и щяха да са й необходими всички кремове и лосиони на Брана — както и малко заклинание за разкрасяване — за да не изглежда като парцал.

Имаше нужда да остави всичко настрани поне за една нощ, по дяволите, каза си тя. Конър, Кеван, майка й, цялото семейство. Една спокойна нощ, реши тя, по пижами и дебел пласт от крема за лице на Брана. Щеше да си отвори бира и малко чипс или каквато там храна намери, да позяпа телевизия.

Не можеше и да си мечтае за повече.

Избра да почне с бирата — нямаше да е за първи път да влиза със студена бира в ръка под горещия душ, за да измие умората от деня — и тъкмо се запъти към кухнята, когато някой затропа по вратата.

— Махай се — измърмори тя, — който и да си, и не се връщай повече.

Който и да беше навън, почука отново и тя отново би го пренебрегнала, но той продължи:

— Отвори, Мийра. Много добре знам, че си вътре.

Конър. Вдигна очи към тавана, но тръгна към вратата.

Отвори я.

— Настроила съм се за тишина и спокойствие, така че върви някъде другаде.

— Чух за пожар у майка ти?

— Всичко е наред. Хайде, върви си.

Той я изгледа с присвити очи.

— Изглеждаш ужасно.

— Точно от това имах нужда, за да приключа с този противен ден. Благодаря ти.

Понечи да тръшне вратата под носа му, но той я подпря с рамо. В продължение на минута двамата сякаш си мереха силите. Тя все забравяше, че е по-силен, отколкото изглежда.

— Добре, добре, влизай тогава. И бездруго денят беше ужасен.

— Главата те боли, уморена си и затова си кисела.

Преди да успее да се измъкне, той сложи ръце върху слепоочията й, погали върха на главата й и слезе надолу към тила.

И пулсиращата болка изчезна.

— Вече бях изпила хапче.

— Това действа по-бързо. — Добави и лек масаж на раменете, който сякаш разтопи схващанията там. — Седни и си свали обувките. Ще ти донеса бира.

— Не съм те поканила на бира и сладки приказки. — Заядливостта в гласа й, след като той се бе погрижил всичките й болежки да изчезнат, я накара да се засрами от себе си. А срамът само я провокира още повече.

Той наведе глава леко, а по лицето му бе изписано безкрайно търпение и съчувствие. Искаше й се да го удари с юмрук. Искаше да облегне глава на рамото му и просто да диша дълбоко.

— Не си яла, нали?

— Едва преди малко се прибрах.

— Седни.

Той отиде до кухнята — ако можеше да се нарече така. Имаше печка с два котлона, нисък и тумбест хладилник, мъничка мивка и плот, които бяха сгушени в ъгъла на стаята.

Тя замърмори грубо под нос, но седна и свали обувките си, докато го наблюдаваше с присвити очи как ровичка наоколо.

— Какво търсиш?

— Замразената пица, без която никога не оставаш, ще стане най-бързо, а и аз бих хапнал от нея, защото също не съм ял.

Извади я от опаковката и я пъхна във фурната. За разлика от майка й, не забрави да настрои таймера. Взе две бутилки бира, отвори ги и се приближи до дивана.

Подаде й едната, седна до нея, вдигна крака върху малката масичка — като мъж, който си е у дома.

— Да започнем от края на деня. Майка ти. Имало е пожар в кухнята, нали?

— Дори и това не беше. Изгорила агнешкото бутче, а реакцията й беше, все едно е предизвикала огнена стихия, която е изпепелила цялото село.

— Е, майка ти никога не е била особено добра готвачка.

Мийра само се изсмя горчиво и отпи от бирата.

— Ужасна готвачка е. Не мога да си представя защо изобщо й е хрумнало да готви вечеря за Донал и приятелката му. Защото така е редно — добави тя веднага. — В нейния свят това е редно, а тя непременно трябва да спазва приличие. Всичко в дома й е в порцелан от „Белийк“, „Роял Тара“ и „Уотърфорд“, на прозорците има перденца от ирландска дантела. И бих се заклела, че се облича специално за работа в градината или за пазаруване, сякаш ще обядва в петзвезден ресторант. Всяко косъмче си е на мястото, червилото й никога не се размазва. А не може да свари картоф, без да предизвика бедствие.

Тя млъкна, отпи от бирата си, а той само потупа леко крака й и не каза нищо.

— Живее под наем в къща, която е с размера на градинското бунгало в имението, в което живееше с баща ми. Държи я под ключ, сякаш е трезор, за да се пази от бандите крадци и разбойници, които според нея чакат в засада — а не се сеща да отвори поне един прозорец, когато къщата й е пълна с дим.

— Обадила се е на теб.

— На мен, разбира се. Няма как да се обади на Донал, понеже е на работа, а аз само се мотая с конете. За забавление.

Мийра въздъхна.

— Не искам да прозвучи по този начин, знам го, но точно така го усещам. Тя самата никога не е работила за заплата. Омъжила се е за баща ми като момиче и той направо й е завъртял главата, дал й красив дом с прислуга, която да се грижи за него, отрупал я с разкош. Трябвало е само да бъде красиво украшение за него и да гледа децата — да забавлява гостите му, естествено, но това е същото като да си красиво украшение, а госпожа Ханигън да готви, докато камериерките се грижат за всичко останало.

Нервите й отново се опънаха и тя се вторачи в бирата си.

— После светът й се сринал. Нищо чудно, че е безпомощна и не знае какво да прави в елементарни житейски ситуации.

— Твоят свят също се е сринал.

— Различно е. Бях достатъчно млада, за да се нагодя към промяната, а и не изпитвах срама, който я измъчваше. Имах си Брана и теб, Бойл и Фин. Тя го обичаше. Обичаше Джоузеф Куин.

— Ами ти, Мийра?

— Любовта може да умре. — Тя отново пийна глътка бира. — Нейната все още не е умряла. Държи негова снимка в сребърна рамка в стаята си. Идва ми да закрещя всеки път, като я видя. Той никога няма да се върне при нея, а и защо би го приела обратно, ако го направи? Но тя би го приела.

— Не става дума за твоето сърце, а за нейното.

— Нейното се е вкопчило в една илюзия, а не в реалността. Но ти си прав. Нейното сърце страда, не моето.

Облегна глава назад, затвори очи.

— Успокои ли я?

— Почистих бъркотията — беше заляла целия под в кухнята с вода и картофи — и мога само да съм благодарна, че е забравила да включи котлона за картофите, така че не се наложи да се разправям с пораженията от вряла вода. Сега би трябвало да е на вечеря в хотела на Раян с Донал и приятелката му.

Той разтри с длан бедрото й за успокоение.

— За твоя сметка.

— Парите са най-малкото. Звъннах на Морийн и й поставих въпроса ребром. Неин ред е, по дяволите. Мери Клеър живее много далеч. Но от Морийн, мама може да ходи на гости на Мери Клеър и нейните деца, както и да се връща тук. А брат ми… Жена му е чудесна, но за мама ще е по-лесно да живее с дъщеря си, отколкото с жената на сина си, според мен. А и Морийн има достатъчно място в къщата и мил и спокоен мъж.

— Какво иска майка ти?

— Иска баща ми да се върне, иска си стария живот, но понеже това няма да стане, ще бъде щастлива с децата. Много се разбира с деца, обича ги, безкрайно търпелива е. В крайна сметка Морийн се съгласи с мен, поне е склонна да опита. Вярвам — кълна се в това — че ще е най-добре за всички. Ще помага много на Морийн за децата, а и те я обожават. Ще бъде щастлива там в по-голяма, по-хубава къща и далеч оттук, където има прекалено много спомени от миналото.

— Мисля, че си права, ако това има значение за теб.

Тя отново въздъхна, отпи глътка.

— Има. Тя не е човек, който може да живее добре и комфортно сам. Донал трябва да върви по своя път. Аз — по моя. Морийн е отговорът на проблемите ни, а и за нея ще бъде от голяма полза майка ни да е в дома й и да се грижи за децата, докато тя излиза по задачи.

— Планът устройва всички. — Потупа я по ръката, после стана, защото таймерът звънна. — Сега ще хапнем пица и ще ми разкажеш каква е тази работа с Кеван.

Не беше планирала така вечерта си, но установи, че се отпуска въпреки всичко. Пицата, която хапваха, седнали на дивана в хола, запълни дупката в стомаха, за която не бе подозирала, докато не хапна първия залък. А и втората бира й се отрази много добре.

— Както казах на Брана, всичко бе някак омекотено и сякаш насън. Сега разбирам какво е имала предвид Айона, когато ни разказваше за случката с нея миналата зима. Сякаш се носиш над земята и не си напълно в тялото си. Студ — измърмори тя. — Бях го забравила.

— Студа?

— Точно преди това изведнъж застудя. Дори извадих ръкавиците от джоба си. И се появи силен вятър. Светлината стана по-различна. Сутринта беше ясно, както казаха в прогнозата, но после стана мрачно и сиво. Помислих си, че облаци са закрили слънцето, но…

Сега се върна назад в мислите си с чисто съзнание, за да се опита да види ясно какво се е случило.

— Сенки. Имаше сенки. Как може да има сенки без слънце? Бях го забравила, не казах на Брана. Бях прекалено напрегната, предполагам.

— Всичко е наред. Сега ми каза на мен.

— Сенките се движеха с мен и сред тях ми беше топло — но не беше така, Конър. Замръзвах, но си мислех, че ми е топло. Има ли някакъв смисъл в това?

— Ако имаш предвид дали те разбирам, да. Магията му е студена, както е и тъмна. Топлината е била само трик на ума ти, както и желанието.

— Останалото е както ти казах. Викаше ме по име, а аз стоях там с протегната ръка, готова да разтворя лианите, копнееща да мина отвъд, толкова силно желаеща да отвърна на този зов. И Ройбиър и Кател ми се притекоха на помощ.

— Когато решиш да вървиш пеша от работа до къщата или ако си на обиколка с клиенти, стой далеч от това място, доколкото е възможно.

— Разбира се. По навик минавам оттам, но навиците се променят. Брана ми направи амулет за всеки случай. Както и Айона, а после и Фин.

Конър бръкна в джоба си, извади малка торбичка.

— И аз.

— С това темпо джобовете ми ще са пълни с магически торбички.

— Направи така: дръж една близо до вратата тук, една в колата си, една близо до леглото — в съня сме уязвими. А и една в джоба си. — Сложи торбичката в ръката й, затвори пръстите й в здрава хватка — Винаги, Мийра.

— Добре. Това е чудесен план.

— И носи това. — От джоба си той измъкна дълга и тънка кожена каишка, върху която бяха нанизани лъскави мъниста.

— Красиво е. И защо да го нося?

— Направих го, когато бях на шестнайсет. Тук има син халцедон, по малко яспис и нефрит. Халцедонът предпазва от тъмна магия, а нефритът защитава от психична атака — каквато току-що си преживяла. Ясписът изобщо е полезен като протекция. Затова ще го носиш, нали?

— Добре. — Тя сложи колието на шията си. — Можеш да си го вземеш обратно, когато приключим с това. Отлична изработка — добави тя, загледана внимателно. — Но ти винаги си бил много сръчен в ръцете.

В мига, в който думите излязоха от устата й, тя мислено се наруга за избора им.

— Е, сега знаеш всичко за веселите и тъжните случки от деня ми и съм ти благодарна за пицата, макар да я извади от собствения ми фризер.

Тя понечи да стане, да разтреби чиниите, но той само сложи ръка на лакътя й и отново я побутна назад.

— Още не сме приключили с целия цикъл, а нали се движим отзад напред. Тъкмо стигнахме до снощи.

— Вече ти казах, че не означаваше нищо.

— Онова, което ми каза, са пълни глупости.

Спокойният, почти развеселен тон на гласа му я предизвикваше да му се развика, затова тя нарочно запази своя тон неутрален.

— Имах достатъчно вълнения за днес, Конър.

— Сигурен съм, че можем веднъж завинаги да си изясним всичко и да приключим с това. Двамата с теб сме приятели, нали така, Мийра?

— Така е и точно това се опитвам да ти кажа.

— Целувката ти не беше като на приятел, колкото и разстроен и развълнуван да е. Нито пък аз те целунах като приятел, след като преодолях първоначалната изненада.

Тя сви рамене, за да покаже колко маловажно е било — и много й се щеше цялото това пърхане в стомаха й да престане. Човек би помислил, че е погълнала рояк пеперуди, а не половин замразена пица.

— Ако знаех, че толкова ще се впечатлиш от една целувка, изобщо нямаше да се случи.

— Мъж, който не би се впечатлил от такава целувка, би трябвало да е умрял от поне шест месеца. И се обзалагам, че пак би усетил тръпка.

— Това само означава, че ме бива.

Той се усмихна.

— Няма да оспорвам способностите ти. Казвам само, че не беше целувка между приятели, нито пък за утеха. Не и само за това.

— Е, имаше и доза еротично любопитство. Не е изненадващо, нали? Двамата сме големи хора, нищо човешко не ни е чуждо и сме поставени в изключително странна ситуация. Получи се внезапно и страстно привличане и това е всичко.

Конър кимна, сякаш обмисляше тезата й.

— Не бих оспорвал и това, освен едно нещо.

— Какво точно?

Както се бе излегнал удобно на дивана, той толкова бързо се надигна, че не й остана и миг да се подготви. Вдигна я на ръце, извъртя я към себе си и прикова уста към нейната.

Последва ново страстно привличане, светкавично, дълбоко и поразяващо сетивата. Някъде в съзнанието едно гласче й нареждаше да го плесне през лицето и да върне нещата в нормалния им ред, но останалата част от нея бе прекалено заета да поглъща онова, което той й даваше.

После той подръпна леко плитката й в познатия приятелски жест, при което устните им се разделиха, но останаха с приближени лица. Толкова близко бяха, че очите му, които познаваше като своите, придобиха по-наситен и дълбок зелен цвят с проблясъци на златисто тук-там.

— Това нещо.

— Просто е… — Този път тя се притисна към него, не можеше да устои, усети как сърцето му се разтуптява до нейното. — Физическа реакция.

— Така ли?

— Така. — Насили се да се отдръпне, после да стане — щеше да е по-безопасно, мислеше си тя, ако помежду им имаше известно разстояние. — И още нещо, Конър, трябва да помислим, двамата трябва добре да помислим. Приятели сме и винаги сме били такива. А сега сме част от един кръг, който не бива да бъде излаган на риск.

— Какъв е рискът?

— Ако правим секс…

— Страхотна идея. Аз съм „за“.

Макар да поклати глава, тя не можа да сдържи усмивката си.

— Ти би бил „за“ поне на всеки час. Но сега става дума за теб и мен и какво ще правим, предвид възможните усложнения и напрежението, което може да се натрупа, както често се случва, когато сексът се намеси.

— Когато се прави добре, сексът разтоварва напрежението.

— За известно време. — Макар точно сега мисълта за секс с него да й докарваше доста напрежение. — Но може да усложним доста нещата — между нас двамата, а и останалите, когато най-малко можем да си го позволим. Трябва да се фокусираме върху това, което трябва да се свърши, и да държим личните напрежения далеч от задачата, доколкото е възможно.

Напълно спокоен, той си взе бирата, за да я допие.

— Това ти казва неуморният ти мозък, който все пресмята какво следва, без да остави останалата част от теб да се наслади на момента.

— Всеки момент преминава в следващия.

— Точно така. Затова, ако не му се насладиш, преди да е преминал, какъв е смисълът изобщо?

— Смисълът е да виждаш ясно нещата и да си готов за следващия момент и за онзи, който следва после. И ние трябва да помислим за всичко това, и то много добре. Не можем просто да скочим в леглото, защото и на двамата ни се иска. Грижа ме е за теб и за останалите прекалено много, за да си го позволя.

— Каквото и да направиш, няма нещо, абсолютно каквото и да било, което да разруши приятелството ни. Нито дори ако кажеш „не“, макар аз да искам да кажеш „да“ повече, отколкото… ами повече, отколкото бих искал.

Той също се изправи.

— Затова и двамата ще помислим, ще си дадем малко време, за да преценим какво изпитваме.

— Така е най-добре, нали? Просто ни трябва малко време да охладим страстите, да помислим трезво, за да не скочим импулсивно в нещо, за което после ще съжаляваме. И двамата сме достатъчно разумни и уравновесени.

— Тогава така и ще направим.

Подаде й ръка, за да сключат сделката. Мийра я пое, стисна я. После и двамата просто останаха така — без да се отдалечават, нито приближават, нито да се пускат.

— О, по дяволите. Няма да мислим изобщо, нали?

Той само се ухили.

— Не и тази нощ.

Двамата се хвърлиха един към друг.