Нора Робъртс
Магията на сенките (8)

Осма глава

Мийра си каза, че трябва да забрави. Да отдаде случилото се на мигновена лудост, причинена от преживения огромен стрес. Все пак не се случваше всеки ден най-близките ти приятелки да те грабват и докато мигнеш, да се озовеш на съвсем друго място, нали?

Където да завариш човек, когото си обичал през целия си живот, на прага на смъртта.

Всяка друга жена би побягнала с писъци, каза си тя, докато влагаше всичките си сили в чистенето на оборски тор. Някои биха изпаднали в истерия.

— Целувала съм го и преди, нали така? — мърмореше си тя под нос, докато мяташе замърсеното сено в количката. — Няма как да познаваш някого от пелени, непрекъснато да се движите в една и съща компания, да си най-добра приятелка на сестра му и да не си го правил. Нищо не е станало. Абсолютно нищо.

О, господи!

Стисна здраво очи и се облегна на вилата си.

Беше го целувала и преди, както и той нея.

Но не по този начин. Не, не и така. С толкова страст и отчаяние, с език и зъби, и с разтуптяно сърце.

Какво ли си мислеше той? Ами тя?

И по-важното — какво, по дяволите, щеше да прави, когато го види отново?

— Добре. — Айона пристъпи в отделението зад нея, облегна се на своята вила. — Дадох ти цели трийсет и две минути по моя часовник. Това е лимитът ми. Какво става?

— Да става ли? — Смутена, Мийра дръпна надолу козирката на шапката си и метна още тор в количката. — Рина конски фъшкии, както и ти.

— Мийра, ти дори не ме погледна, а и не си ми продумала, откакто дойде тази сутрин. И си мърмориш под нос. Ако съм направила нещо, с което да те обидя…

— Не! Разбира се, че не си.

— И аз така мисля, но има нещо, което те кара да мърмориш и да се цупиш и мусиш.

— Може да съм в цикъл.

— Може ли?

— Не можах да се сетя достатъчно бързо дали съм била в гадно настроение напоследък, докато съм била в цикъл. Майка ми…

Айона вдигна показалец, за да я спре.

— И за това не се сети достатъчно бързо. Когато става въпрос за майка ти, ти беснееш. Сега не си бясна, сега се криеш.

— Не се крия. — Засегната, Мийра се извърна. — Просто искам да съм насаме с мислите си.

— За снощи ли става дума?

Мийра изпъна гръб като опарена.

— Какво за снощи?

— Конър. Изгарянето му от черна магия.

— О. Ами, да, разбира се. Точно за това става дума.

Айона присви замислено очи и направи кръг във въздуха с показалеца си.

— И още?

— Още ли? Това е достатъчно за повечето хора. Мнозина вече щяха да са в болница със съсипани нерви.

— Ти не си като повечето хора. — Сега Айона се приближи към нея, навлизайки в личното й пространство. — Какво стана, след като си тръгнахте от къщата на Фин?

— Защо трябва да е станало нещо?

— Ето! — посочи с пръст Айона. — Сведе поглед към земята. Нещо се е случило и ти увърташ.

Защо, защо, по дяволите, беше толкова непохватна в лъжите, когато беше важно?

— Гледам към конските фъшкии, които не съм изринала.

— Мислех, че сме приятелки.

— О, това вече е удар под кръста. — Сега бе ред Мийра да вдигне обвинително показалец. — Този нещастен вид, лекото задавяне в гласа ти.

— Нали? — призна си Айона с усмивка. — Но е вярно.

Изгубила битката, Мийра отново се облегна на вилата.

— Не знам какво да кажа за това, нито какво да направя.

— Именно затова трябва да споделиш с приятелка. По-близки сте с Брана — и не го казвам като оплакване. Ако искаш да поговориш с нея, ще те покрия тук, докато изтичаш до дома й.

— Би го направила — съгласи се Мийра с въздишка. — Ще трябва да поговоря с нея, това е неизбежно. Но не съм сигурна как. Може би е по-добре да споделя с братовчедката, отколкото направо със сестрата. Нещо като постепенно изкачване на стъпала. Просто…

Отиде до вратата на отделението, погледна нагоре и надолу по пътеката, за да се увери, че Бойл, Мик или някой от другите работници не се мотае наблизо.

— Беше страшно снощи. И направо не бях на себе си, след като с магия бях пренесена от едната кухня в другата само за миг.

— Никога ли не си летяла преди? О, господи, Мийра, сигурно си била много объркана. Предполагах, че Брана сигурно те е вземала със себе си някой път. Просто за забавление.

— Не че тя не използва магията за забавление понякога. Но се отнася много отговорно към нея.

— На мен ли го казваш.

— А после се озовахме там, където не бяхме преди това, а Конър… В онзи първи миг си помислих, че е мъртъв.

— О, Мийра. — Айона инстинктивно се пресегна да я прегърне. — Знаех, че не е мъртъв — заради връзката между трима ни — но и аз за малко да изгубя вярата си.

— Помислих си, че съм го — сме го — изгубили завинаги, а и главата ми вече бе замаяна, всичко в мен беше наопаки. После Брана и Фин се заеха да го лекуват, ти също се включи. А аз не можех да направя нищо.

— Не е вярно. — Айона леко се отдръпна и разтърси раменете на Мийра. — Нужни бяхме всички. Целият ни кръг, цялото семейство.

— Въпреки всичко се чувствах безполезна, но не това е важното. Такова облекчение изпитах, когато той се съвзе и беше съвсем същият като преди. Мислех, че съм се успокоила и всичко е наред. Но докато ме караше към апартамента, всичко вътре в мен отново закипя и преди да се усетя, преди да мога да помисля трезво, му казах да спре.

— Лошо ли ти беше? Много съжалявам.

— Не, не, и той си помисли същото. Но аз леко откачих всъщност. Просто му се нахвърлих, там, в пикапа му.

От шока Айона остана с отворена уста и направи несигурна крачка назад.

— Ти… Ударила си го?

— Не! Не говори глупости! Целунах го. И не като брат или приятел, или като човек, когото приветстваш обратно в света на живите.

— Ооо. — Айона проточи възклицанието.

— Ооо — повтори и Мийра, крачейки неспокойно из отделението. — После, сякаш това не е достатъчно, се отдръпнах. Човек би помислил, че съм върнала здравия си разум, но не, направих го отново. И понеже е мъж все пак, той нямаше възражения и би продължил и по-нататък, ако все пак не се бях опомнила.

— Не би трябвало да съм изненадана. Не съм особено. Мислех си, че има нещо между вас… но пък, когато дойдох за първи път тук миналата зима, мислех, че има нещо и между теб и Бойл.

— О, господи. — Напълно съсипана, Мийра скри лице в дланите си.

— Знам, че никога не е имало нищо, че сте само приятели, едно семейство. Затова реших, че онова, което си мисля, че забелязвам помежду ви с Конър, е същото.

— Така е! Разбира се. Всичко това е резултат от сътресението.

— Комата е резултат от сътресение. Натискането с някого в пикапа му е резултат от нещо съвсем друго.

— Не беше натискане, само две целувки.

— С език ли?

— О, по дяволите. — Смъкна шапката от главата си, хвърли я на земята и скочи отгоре й.

— Помага ли това? — зачуди се Айона.

— Не. — Отвратена, Мийра взе шапката си обратно, изтупа я в бедрото си. — Как да кажа на Брана, че съм се целувала с брат й в пикапа му насред пътя като някаква пощуряла тийнейджърка?

— Както ми каза на мен. Ами…?

— Вие двете цяла сутрин ли ще си стоите така, или ще изнесете този тор навън? — Бойл се приближи до вратата на отделението и ги изгледа намръщено.

— Почти свършихме — отвърна му Айона. — И имаме да обсъдим нещо.

— Обсъждайте го после, сега изхвърлете боклука.

— Махай се.

— Аз съм шефът тук.

Тя само го изгледа, докато най-сетне той пъхна ръце в джобовете си и се отдалечи.

— Не се притеснявай, нищо няма да му кажа.

— О, няма значение. — Мийра отново се навъси и продължи да рине тор. — Конър сигурно ще му каже. Мъжете са по-лоши и от жените в това отношение.

— Какво му каза ти? След това.

— Казах му, че това е всичко и че няма да го обсъждам.

— О, да. — Айона успя да се въздържи да не се разсмее на глас, но все пак се ухили широко. — Това ще свърши работа.

— Не можем да оставим някаква мигновена лудост да обърка отношенията ни. Имаме по-важни неща, за които да мислим всички ние.

Айона не каза нищо за миг, после отиде до Мийра и я прегърна здраво.

— Разбирам. Ще дойда с теб, когато решиш да говориш с Брана, ако искаш.

— Благодаря за предложението, но мисля, че е най-добре сама да го направя.

— Отиди още тази сутрин, излей си душата. Аз ще те покривам тук.

— Хубаво би било да приключа с терзанията, нали? — И може би тогава стомахът й щеше да престане да се бунтува, каза си тя и го притисна с ръка. — Ще довърша тук, после ще изтичам до Брана. След като си кажа всичко, ще мога да го забравя и да се съсредоточа върху онова, което има да се свърши, без да ме тормозят разни мисли.

— Аз ще се оправя с Бойл.

— Кажи му, че ми е дошъл цикълът или че имам някакви женски проблеми. Това винаги го кара да млъкне.

— Знам — през смях отвърна Айона и се върна към риенето на тор в съседното отделение.

 

 

„Направи го бързо!“, нареди си мислено Мийра, докато крачеше през гората. — „Приключи с това!“ — Брана едва ли щеше да се ядоса много — по-скоро щеше да се засмее, да го сметне за хубава шега.

Би било страхотно и тогава и тя самата би могла да гледа на случилото се като на шега.

Представи си само Мийра Куин да си пада по Конър О’Дуайър. А трябваше да си признае, че дълбоко в себе си тайно направо изгаряше от страст.

Но един разговор с Брана щеше да укроти тялото й и всичко отново щеше да тръгне в правилната посока.

Може и да се бе заглеждала с копнеж по него понякога през изминалите години. Коя жена не би копняла за мъж като Конър О’Дуайър?

Нямаше как да не забележиш мъж като него. Висок и строен, с буйна къдрава коса, красиво лице, многозначителна усмивка. Да не забравяме и колко беше добър и внимателен, освен че бе хубавец.

Вярно, че беше темпераментен, но съвсем не можеше да се мери с нейния избухлив характер. Ако трябваше да е честна, беше направо на светлинни години от нея. И имаше доста по-ведър и оптимистичен поглед към живота от повечето хора, включително и от нея самата.

Независимо от всичко, с което се бе сблъсквал в живота си, той бе запазил този ведър светоглед и добротата си. Като се добави и магията му, а тя бе страховито нещо, дори и за човек, който цял живот е бил близък свидетел на силата му, резултатът бе повече от внушителен.

И той го знаеше отлично, използваше го в много голяма степен в отношенията си с жените, ако питаха нея.

Не че го упрекваше за това. Защо да не откъсне няколко цветя по пътя си?

Колкото до нея, по напълно рационални съображения предпочиташе да си остане негова приятелка, а не част от букета.

Въздъхна и вдигна рамене, когато усети въздухът да захладнява. Щеше да се наложи да поговори с него за това — беше глупаво да не го стори. Но след като сподели с Брана и двете се посмеят заедно на всичко.

Щеше да може да поговори с Конър и да представи всичко за весела шега, след като е поприказвала с Брана.

Бръкна в джоба си за ръкавиците, понеже вятърът се усили. А прогнозата сутринта бе за ясно утро, помисли си тя, загледана в облаците, които закриваха слънцето.

И тогава чу името си в шепота на вятъра.

Спря и погледна в посоката, откъдето идваше звукът, забеляза, че стои до голямото изкоренено дърво, закрито от преплетени лиани и клони — до преградата, отвъд която се намираха останките от колибата на Сърха и полянката, която можеше да се мести във времето по волята на Кеван.

Никога преди не беше я викал, не се беше интересувал от нея. И защо да го прави? Тя нямаше сила, не представляваше заплаха. Но сега я зовеше и гласът, в който звучеше съблазън, сякаш я теглеше към себе си.

Знаеше опасностите, помнеше всички предупреждения и рискове, но все пак се озова застанала пред зелената преграда от листа и клони, без да осъзнава как е стигнала дотам. Видя как се пресяга да ги разгърне.

Щеше само да погледне отвъд, само да надникне за миг.

Ръката й докосна лианите и от тях в нея преля някаква замайваща топлина. Усмихната, Мийра се зае да ги разгръща, докато мъглата се стелеше през пролуките.

Соколът нададе писък и се спусна рязко. Проряза пътека в оплетените лиани и тя залитна назад. Започна да трепери все по-силно, когато забеляза, че мъглата стига почти до коленете й.

Ройбиър кацна на поваленото дърво и я погледна с ярките си и проницателни очи.

— Канех се да мина отвъд, да погледна за миг. Ти чуваш ли го? Вика името ми. Искам само да надникна.

Когато отново се пресегна натам, Ройбиър разпери предупредително криле. Зад гърба й кучето на Брана излая глухо.

— Елате с мен, ако искате. Защо не дойдете с мен?

Кател захапа със зъби крайчеца на якето й, задърпа я назад.

— Престани! Какво ти става? Какво е… Какво ми има на мен? — измърмори тя, докато се олюляваше, коленете не я държаха, а главата й бе замаяна. — По дяволите. — Сложи разтреперената си ръка върху голямата глава на Кател. — Добро куче, умно и добро. Да се махаме оттук. — Погледна през рамо към Ройбиър и сенките, които отново избледняваха, докато слънцето пронизваше мъглите. — Хайде всички да се махаме.

Продължи да се държи за кучето и вървеше възможно най-бързо, докато соколът кръжеше и се рееше високо над главите им. Никога през живота си не бе изпитвала такова облекчение да остави гората зад гърба си и да види дома на Тъмната вещица толкова близо пред себе си.

Не се посвени да хукне презглава, нито да се втурне задъхана в ателието на Брана малко преди кучето.

Брана, която тъкмо пресипваше някаква течност с аромат на захарни бисквити от големия тиган в една бутилка, вдигна очи. И моментално остави тигана настрани.

— Какво има? Трепериш цялата. Ела, ела до огъня.

— Той ме повика — успя да изрече Мийра, докато Брана заобикаляше пъргаво работния плот. — Повика ме по име.

— Кеван. — Брана я прегърна през рамо и я заведе пред огнището, настани я удобно в едно кресло. — В конюшните ли?

— Не, не, в гората. Идвах насам. На онова място — точно пред колибата на Сърха. Брана, той ме повика и аз тръгнах. Исках да мина оттатък, да ида при него. Исках го.

— Всичко е наред. Сега си тук. — Погали с длани студените бузи на Мийра, стопли ги.

— Исках това.

— Той е коварен. Кара те да желаеш. Но сега си тук.

— Сигурно нямаше да съм, ако не беше Ройбиър, който се появи изневиделица, за да ме спре, а после и Кател се намеси и здраво захапа якето ми, за да ме издърпа обратно.

— Обичат те също като мен. — Брана се наведе и допря буза до страната на Кател, прегърна я за миг. — Ще ти донеса чай. Недей да спориш. Имаш нужда от него, както и аз.

Първо даде бисквитка на Кател, после излезе навън за малко.

Да благодари на сокола, помисли си Мийра. Да го увери, че всичко е наред и че тя му е благодарна. Брана уважаваше високо проявата на вярност.

За да покаже своята благодарност и за допълнителна утеха, Мийра се смъкна от креслото и се сгуши в Кател.

— Ти си силна и смела, и вярна — прошепна тя. — Няма по-добро куче на света от нашата Кател.

— Няма втора като нея. Седни сега и си поеми въздух. — Брана се зае с приготвянето на чая, когато отново влезе в ателието.

— Защо повика точно мен? Какво иска от мен?

— Ти си една от нас?

— В мен няма магия.

— Това, че не си вещица, не означава, че в теб няма магия. Нали имаш сърце и душа. Ти си също толкова силна и смела, и вярна като Кател.

— Никога не съм усещала подобно нещо. Сякаш всичко останало изчезна и остана само гласът му. И моята собствена ужасяваща нужда да се отзова.

— Ще ти направя амулет за защита и ще го носиш винаги със себе си.

Мийра вече се бе стоплила и свали якето си.

— Вече си ми правила амулети.

— Ще ти направя нов, по-силен, по-специфичен, да кажем. — Поднесе чая. — Сега ми разкажи всичко, колкото е възможно по-подробно.

След като разказа, Мийра се облегна назад.

— Беше само за минута или две, както сега осъзнавам. Струваше ми се, че всичко се случва много бавно, като насън. Защо просто не ме унищожи на място?

— Напразна загуба на красива девойка.

— От доста време не съм никаква девойка. — Тя отново потрепери. — О, каква ужасна мисъл е това. По-лошото е, че можеше да ида доброволно.

— Когато си под заклинание, не действаш доброволно. Вярвам, че би се възползвал от теб, ако беше минала през преградата — би те отвел в друго време, би се възползвал от тялото ти и би направил всичко, за да те привлече на своя страна.

— Не би могъл да го стори с никакво заклинание. Никакво.

— Не би могъл, не, не и това. Но както сама каза за Фин, той не разбира семейството и любовта. — Брана улови ръката на Мийра, допря я до бузата си. — Би искал да те нарани Мийра, защото така ще нарани всички нас. Ще носиш амулета, който ще ти направя.

— Непременно.

— Трябва да кажем на останалите. Бойл също трябва да е по-предпазлив. Но близо до него са Айона и Фин. Хубаво е ти да останеш тук, с мен и Конър.

— Не мога.

— Знам колко цениш личното си пространство — аз най-добре те разбирам — но докато не решим какво ще правим оттук нататък, най-добре е да…

— Аз го целунах.

— Какво? Какво каза? — Слисана, Брана се обърна рязко. — Целунала си Кеван? Но нали каза, че не си минала отвъд. Какво…

— Конър. Целунах Конър. Снощи. Направо му се нахвърлих на пътя. За миг си изгубих ума, това е всичко. Цялото това летене, това, че го видях полумъртъв на пода в кухнята на Фин, болката по лицето му, когато започнахте да го лекувате. Мислех си, че е мъртъв, а после се оказа, че не е, след това целият трепереше и едновременно гореше, а после пък откъсна бутчето на пилето и го задъвка, все едно няма нищо, още преди дори да е облякъл ризата си. Всичко направо ми размъти мозъка, така че се хвърлих на врата му и го целунах.

— Виж ти — отрони Брана, след като Мийра си пое дъх.

— Но спрях — искам да знаеш това — добре де, след втория път спрях.

Макар ъгълчето на устните й да потрепна леко, тонът й бе съвсем равен.

— Вторият път ли?

— Аз… то… той… Беше откачена реакция на случилото се вечерта.

— Ами той също ли реагира откачено… на случилото се?

— Като се замисля, трябва да отбележа, че първата целувка го свари неподготвен, което изобщо не е чудно. Колкото до втората… мъж е все пак.

— Мъж е, вярно.

— Но не продължихме. Искам ясно да го заявя. Накарах го да ме остави и да се върне тук. Нищо друго не е станало.

— Защо?

— Защо ли? — Мийра само я изгледа невярващо. — Той ме остави пред апартамента, както ти казах.

— Защо не се качи с теб?

— С мен? Трябваше да се върне у дома, при теб.

— О, глупости, Мийра. — Раздразнението й стана явно. — Няма да ме използвате като извинение.

— Нямах това предвид, изобщо. Аз… мислех, че ще се подразниш или развеселиш, или поне озадачиш. Но не е така.

— Нищо такова, не, и ни най-малко не съм изненадана. Но съм се питала защо ви отнема толкова време да стигнете дотук.

— Дотук?

— Да бъдете заедно.

— Заедно? — Искрено шокирана, Мийра скочи на крака. — Аз и Конър. Не, не може да бъде.

— И защо не?

— Защото сме приятели.

Брана отпи от чая си, загледа се в огъня.

— Когато си мисля за любовник, който да докосне не само тялото, си мисля за приятел. Да имаш само огън без топлината? Може да се получи и понякога е достатъчно, но не съвсем.

— А какво се случва с приятеля, когато вече не ти е любовник?

— Не знам. Гледам родителите ни, на двама ни с Конър, които още са щастливи. Няма безоблачно щастие ден след ден, а и кой би изтърпял подобно нещо? Но са щастливи и в пълен синхрон през повечето време.

— А аз виждам своите.

— Знам. — Брана се пресегна и улови ръката на Мийра, за да я дръпне да седне отново. — Онези, които са ни създали, са ни дали различно място, от което да тръгнем в живота, нали? Аз искам, когато си позволя да мечтая, да имам това щастие и този синхрон. А ти изобщо не си позволяваш да искаш нещо, защото виждаш покварата, страданието и егоизма във всичко.

— Той означава прекалено много за мен, за да рискувам да развалим всичко. Прекалено важна битка ни предстои — както доказаха вчерашната и днешната случка — за да оплитаме отношенията в кръга ни със секс.

— Вярвам, че Айона и Бойл правят секс при всеки удобен случай.

Това разсмя Мийра.

— Те са лудо влюбени и го желаят, затова е различно.

— Всичко зависи от теб, разбира се, и от Конър. — А брат й, помисли си Брана, най-вероятно щеше да се изкаже доста по-различно по въпроса. — Но искам да знаеш, че нямам никакви възражения, ако това изобщо те притеснява. И защо бих имала? Аз обичам и двама ви. И трябва да отбележа, че сексът също е могъща магия.

— Значи трябва да спя с Конър, за да допринеса за каузата?

— Трябва да направиш онова, което ще ти донесе щастие.

— Точно в момента съм малко объркана какво ме прави щастлива и какво не. Но непременно трябва да се върна на работа, преди Бойл да ме изрита.

— Първо ще ти направя амулета, а Кател и Ройбиър ще те придружат обратно. Стой далеч от колибата на Сърха, Мийра.

— Определено ще стоя далеч.

— Кажи на Бойл и Айона какво е станало. Бойл ще се погрижи Фин да разбере, а аз ще говоря с Конър. Кеван отново става дързък и е най-добре всички да сме нащрек.

 

 

Не се наложи Брана да му казва нищо, тъй като Фин се отби в школата за соколи следобеда и дръпна Конър настрани.

— Добре ли е тя? Сигурен ли си?

— Видях я лично преди по-малко от час. Съвсем добре си е.

— Бях зает — каза Конър. — Дори не забелязах, че Ройбиър не е наоколо, а когато го разбрах, усетих, че е в конюшните. Харесва му да е край конете. С Мийра. Затова не се притесних изобщо, а и той не ми даде сигнал за тревога.

— Понеже двамата с Кател са били достатъчни. Брана й е направила амулет. Силен е — накарах Мийра да ми го покаже. А и самата Мийра е много силна. Въпреки това е редно всички да сме по-внимателни.

Конър крачеше напред-назад и ботушите му скърцаха по чакъла.

— Щял е да я изнасили. Силна или не, не би могла да го спре. Виждал съм какво е правил с жените през дългия си живот.

— Не я е докоснал, Конър, и няма да го допуснем. Всички ще се погрижим за това.

— Тревожа се за Брана в това отношение. Той иска власт, а тя има много. Наречена е с името на първородната дъщеря на Сърха, а и първа от тримата в сегашното време е получила амулета си. Тя е…

— Жената, която обичам и която ме обича, дори и да не иска да ме приеме. Не само ти се тревожиш.

— А Мийра е като сестра за Брана. Това може да я прави по-желана за него — замислено отбеляза Конър.

— Да нарани Брана чрез Мийра. — Фин кимна. — В негов стил е.

— Така е. А след снощи…

— След онова, което ти стори? Какво общо има това с Мийра?

— Нищо. Е, не директно. — Човек не биваше да лъже или увърта с приятелите си. При това в случая ставаше дума за нещо по-важно от дискретността. — Двамата имахме нещо като интимен момент, аз и Мийра, след като оставих Брана в къщата. Просто един миг край пътя.

Фин вдигна високо вежди.

— Скочил си на Мийра?

— Обратното. — Конър разсеяно завъртя пръст. — Тя ми скочи. При това с огромен ентусиазъм. После рязко спря, отсече, че това е всичко и да я закарам вкъщи. Обичам жените, Фин. Обичам всичко в тях — ума, сърцето, тялото. Гърдите им. Какво толкова особено има в женските гърди?

— Колко време имаме да го обсъждаме?

Конър се засмя.

— Прав си. Можем да отделим часове наред само на гърдите. Обичам жените, Фин, но в тях има толкова необясними неща, за бога.

— А това вече ще ни отнеме поне няколко дни и няма да стигнем до заключение. — Очевидно заинтригуван, Фин се загледа в лицето на приятеля си. — Кажи ми нещо, ти искаше ли това да е краят, или не?

— След като престанах да се чудя къде е било скрито цялото това чувство, и за двама ни говоря, през целия ни живот, не, не исках. Не искам.

— Тогава, братко мой… — Фин удари Конър по рамото. — От теб зависи да направиш следващата крачка.

— Мисля по въпроса. А сега се чудя дали този романтичен миг край пътя не е причина за интереса на Кеван към нея днес. Защото аз съм проявил интерес в това отношение? Не е лишено от логика.

— Не, не е. Снощи той те нарани. Може да се е опитал да те нарани отново днес чрез Мийра. Затова бъдете внимателни и двамата.

— Ще внимавам и ще се погрижа тя да се пази. О, ето ги и клиентите за три часа. Семейство от Уелс. Искаш ли да дойдеш с нас? Ще ти донеса ръкавица и примамка.

Фин понечи да откаже, после осъзна, че много отдавна не е излизал на разходка със соколи с Конър.

— С удоволствие, но ще си донеса собствена екипировка.

Конър вдигна очи и забеляза Мерлин в небето.

— Ще дойде ли с нас? Ще се довериш ли на някого от клиентите да го вземе?

— На него също ще му хареса.

— Значи ще бъде като едно време.

Докато Фин отиде да си вземе нещата, Конър хвърли поглед към часовника си. Веднага щом намереше време, щеше да потърси Мийра. Имаха важни неща за обсъждане, независимо дали й харесваше, или не.