Нора Робъртс
Магията на сенките (5)

Пета глава

Добре свършена работа, халба бира и приятели, с които да я изпие. Според Конър един мъж нямаше за какво друго да си мечтае. Ако изключим топла храна и благосклонна жена.

Макар да знаеше, че хубавичката блондинка — казваше се Алис — която му хвърляше погледи от време на време, би била достатъчно благосклонна, той се задоволи с бирата и приятелите.

— Мисля си — подхвана той, — сега, когато и Фин е с нас, че може да обсъдим комбинирането на разходките със соколи и коне, както направихме двамата с Мийра за янките, и да го предлагаме като редовна услуга.

Бойл се намръщи.

— Ще ни е нужен опитен соколар като водач на конете, а ние разполагаме само с Мийра.

— И аз мога да го правя — възрази Айона.

— Излизала си със соколи само няколко пъти — изтъкна Бойл. — И никога сама.

— Много ми хареса. А ти каза, че ми се удава и имам талант — напомни тя на Конър.

— Справяш се страхотно, но ще трябва да пробваш няколко пъти върху кон. И дори на колело, както правим понякога за тренировки на соколите през зимата.

— Ще се упражнявам.

— Трябва да се упражняваш повече с меч в ръка — подсети я Мийра.

— Ти винаги ме побеждаваш.

— Така си е. — Мийра се усмихна, загледана в бирата си. — Абсолютно вярно.

— Нашето момиче се учи много бързо — отбеляза Фин. — А идеята е доста интересна.

— Ако нагласим нещата… — Бойл отпи от халбата си и се замисли. — Клиентите, които искат комбинираната разходка, ще трябва да имат поне малко опит в ездата. Последното, което бихме искали, е някой новак да се паникьоса, когато соколът кацне върху ръката му, и да уплаши коня.

— Съгласен съм.

— Конете няма да се уплашат, ако аз им кажа да не го правят. — Айона наклони глава и се усмихна. — Ето я и Брана.

Беше се постарала за прическата, разбира се, и носеше червен шал върху сако в дръзко тъмносиньо. Ботушите с равни подметки означаваха, че е дошла пеша.

Докосна леко рамото на Мийра с ръка, после се настани на мястото до нея.

— Какъв е поводът?

— Двамата с Мийра си поделихме много приличен бакшиш от един американец днес.

— Чудесно. Значи, ще купиш халба бира на сестра си, нали? Няма да откажа една светла.

— Мой ред е. — Мийра стана от стола си.

— Притеснява се за майка си — каза Конър, когато тя не можеше да чуе. — Развлечение в бара с приятели ще й се отрази добре. Ще хапнем, ще пийнем и ще я ободрим. И аз бих хапнал риба с картофки.

— За чий стомах мислиш сега? — попита Брана.

— За моя стомах и за нейното настроение. — Той вдигна чаша. — За добрата компания.

 

 

Компанията наистина беше добра. Беше си мислила да пийне една бира, да поостане за малко и после да се прибере, за да сложи прането и да обере каквото е останало в шкафа за хапване набързо. А сега вече бе на втората бира и хапваше пай с пилешко.

Щеше да остави пикапа си, където си беше, при Брана, и да се прибере пеша от бара. Да хвърли няколко неща в пералнята, да направи списък за пазаруване — за нея и за майка й. Да си легне рано и ако успее да стане достатъчно рано, би могла да сложи и останалите неща в пералнята и да приключи с това.

Пазаруването оставаше за обедната почивка. След работа щеше да мине през майка си — бог да й е на помощ — да изпълни дълга си. Да посее още малко семенца относно гостуването й при Морийн.

Конър я смушка в ребрата.

— Прекалено много мислиш. Опитай се да живееш за мига. Ще останеш смаяна.

— Пай с пиле в бара е нещо смайващо?

— Хубав е, нали?

Тя хапна още един залък.

— Хубав е. А какво ще правиш с Алис?

— Хм?

— Алис Кийнън, която ти праща сигнали за бушуващи страсти от другия край на бара като някой регулировчик. — Тя размаха ръце, за да покаже.

— Красиво личице, определено. Но не е за мен.

Мийра си придаде слисан вид и се обърна към останалите на масата.

— Чухте ли това? Конър О’Дуайър да каже, че едно красиво лице не е за него.

— Значи иска пръстен на ръката си, нали? — попита Фин, развеселен.

— Така е, а това е повече, отколкото мога да й дам, затова няма да си играя с нея. Но е хубава.

Наведе се към Мийра.

— Ако сега се сгушиш в мен и ме целунеш, тя ще си помисли, че съм зает, и ще престане да страда по мен.

— Ще се наложи да продължи да страда, както правят и много други глупави девойки. — Тя гребна още от пая. — Устата ми в момента е заета.

— Веднъж вече я допря до моята.

— Така ли? — Айона бутна настрани чинията си и се приведе напред. — Разправяй всичко.

— Бях само на дванайсет.

— Почти на тринайсет.

— Почти на тринайсет си е дванайсет. — Престори се, че го бодва с вилицата. — И бях любопитна.

— Беше хубаво.

— Откъде да знам? — възрази Мийра. — Беше ми за първи път.

— О. — Айона въздъхна замечтано. — Никой не забравя първия си път.

— За него не беше.

Конър се засмя и дръпна шеговито плитката й.

— Не, не беше, но не съм забравил, нали?

— Аз бях на единайсет. Преждевременно развито дете — похвали се Айона. — Казваше се Джеси Латимър. Беше сладък. Реших, че ще се оженим някой ден, ще живеем във ферма и по цял ден ще яздя коне.

— И какво стана с този Джеси Латимър? — поиска да разбере Бойл.

— Целуна друга, разби ми сърцето. После семейството му се премести в Тусон или Толедо. Нещо с Т. А сега ще се омъжа за ирландец. — Наведе се към него и го целуна. — И ще яздя коне по цял ден.

Очите на Бойл блестяха, когато пръстите им се сплетоха над масата.

— С кого беше твоят първи път, Брана?

В мига, в който изрече думите, искрата в очите й се смени със съжаление. Знаеше. Естествено, че знаеше, още преди Брана да хвърли кратък поглед към Фин.

— И аз бях на дванайсет. Нямаше как да оставя най-добрата си приятелка да ме мине, нали? И също като Конър за Мийра Фин беше наблизо.

— Естествено — съгласи се весело Конър, — понеже се стараеше да те следва по петите от сутрин до вечер.

— Не съвсем, защото това не беше първата му целувка.

— Упражнявах се малко. — Фин се облегна назад в стола си с бирата. — Тъй като исках твоята първа целувка да е запомняща се. Беше в сенките на гората — тихо продължи той, — в един тих летен ден. Въздухът ухаеше на дъжд и на река. И на теб.

Тя не погледна повече към него, нито той към нея.

— И тогава блесна светкавица и прониза земята. — Тя си спомняше. Отлично си спомняше това. — Въздухът се разтресе от блясък и от гърма, който последва. Трябваше да го очакваме.

— Бяхме деца.

— Не за дълго.

— Натъжих ви — тихо се обади Айона. — Съжалявам.

— Не съм тъжна. — Брана поклати глава. — Изпитвам само лека носталгия по невинността, която изчезва по-бързо и от снежинка под слънчевите лъчи. Сега не можем да сме наивни, как бихме могли след всичко, което се случи. И което ни предстои. Затова… да сипем малко уиски в чая си и да се насладим на мига — както обича да казва брат ми. Ще посвирим и попеем, какво ще кажеш, Мийра? Една-две песни тази нощ, защото само боговете знаят какво ще ни донесе утрешният ден.

— Аз ще взема цигулката от бара. — Конър стана, погали сестра си по косата на минаване. И без да каже нищо, й даде утехата, от която се нуждаеше.

Мийра остана по-дълго, отколкото бе планирала, доста след времето, в което можеше да се мисли за пране или съставяне на списъци за пазаруване. Макар да се опита да го разубеди, Конър настоя да я изпрати до къщи.

— Глупаво е, както знаеш. Живея на пет минути оттук.

— Значи няма да ми отнеме много време. Беше много мило, че остана до късно заради Брана.

— Тя би направила същото за мен. А така и моето настроение се оправи, макар че прането ми остана.

Вървяха по тихата уличка, нагоре по хълма. Баровете още бяха оживени, но магазините отдавна бяха затворили кепенци и нито една кола не мина край тях.

Беше излязъл ветрец и раздвижваше въздуха. Тя долови уханието на хелиотроп от сандъчетата на прозорците и зърна искрящите звезди през рехавите облаци.

— Мислил ли си някога да заминеш някъде? — попита тя. — Да живееш на друго място? Ако не се налагаше да изпълниш дълга си тук?

— Не, не съм. За мен това е мястото. Само това съм искал. Ами ти?

— Не. Имам приятелки, които заминаха за Дъблин, за Голуей, Корк, дори за Америка. Понякога съм си мислила, че и аз мога да го направя. Да изпращам пари на майка ми и да замина някъде на приключение. Но никога не съм го искала толкова, колкото съм искала да остана.

— Битката с магьосник на хиляда години, служещ на злото, би била достатъчно приключение за повечето хора.

— Но не може да се сравнява с улица „Графтън“ и магазините там, нали? — Тя се засмя заедно с него, докато завиваха на ъгъла към апартамента й. — Дълбоко в себе си явно никога не съм вярвала, че може да стане. Онова, което се случи по време на слънцестоенето на онази горска поляна. А после то се случи толкова ужасяващо, внезапно и страховито, че нямаше време за мислене.

— Беше великолепна.

Тя отново се засмя, поклати глава.

— Не мога да си спомня точно какво съм направила. Имаше светлина и огън, и вятър. Косата ти хвърчеше във всички посоки. Толкова много светлина. Около теб, вътре в теб. Никога не съм те виждала такъв. Магията ти беше като слънце, направо ослепителна.

— Всички бяхме там. Нямаше да го победим, ако не бяхме заедно.

— Знам го. Почувствах го. — За миг просто остана загледана в нощта към селото, което бе неин дом от самото й раждане. — Но той все още е жив.

— Няма да победи. — Той я изпрати по стъпалата към вратата на къщата.

— Не можеш да си сигурен, Конър.

— Трябва да го вярвам. Ако оставим мрака да победи, тогава какви сме? За какво е всичко, ако оставим мрака да спечели? Затова няма да го позволим.

Тя остана за миг на мястото си, редом с огромна саксия, преливаща от червени и морави петунии.

— Ще ми се да беше се прибрал с колата на Фин.

— Трябва да повървя, за да изразходя калориите от рибата и картофите — както и бирата.

— Бъди внимателен, Конър. Не можем да победим без теб. А и освен това съм свикнала с теб.

— Тогава ще внимавам. — Протегна ръка, сякаш се поколеба, после дръпна плитката й, както му бе обичай. — И ти също. Лека нощ, Мийра.

— Лека нощ.

Изчака, докато тя се прибере, докато затвори и заключи вратата.

За малко не я бе целунал, осъзна той, и не бе напълно сигурен, че целувката щеше да е… братска. Май трябваше да пропусне уискито в чая си, реши той, след като така замъглява преценката му.

Тя му беше приятелка, най-добрата, която би могъл да има. Не би направил нищо, с което да застраши отношенията им.

Но сега се чувстваше напрегнат и незадоволен. Може би все пак трябваше да даде шанс на Алис.

С всичко, което се случваше напоследък, и предвид огромния залог, не можеше да остави Брана сама през нощта — дори и ако Айона останеше да преспи в къщата. А и не му беше удобно да води жени вкъщи, особено предвид обстоятелствата.

Общо взето, мислеше си той, докато излизаше пеша от селото по виещия се път, беше доста неприятно. И още една причина да изпрати Кеван с писък в ада.

Харесваше жените. Обичаше да си говори с тях, да флиртува. Харесваше му да танцува, да се разходи, да се посмее с жена. А и, господи, обичаше да си ляга с тях.

Харесваше тяхната мекота и топлина, уханието и въздишките им.

Но подобни удоволствия сега бяха временно прекратени, което бе крайно неприятно.

За колко ли дълго още, чудеше се той, след като Кеван отново бе нанесъл удар?

В мига, в който си го помисли, Конър спря. Остана неподвижен и тих — телом и духом — на тъмния път, който познаваше по-добре и от собствената си длан. И се заслуша с цялото си същество.

Той е там, там е. Не е далеч, не достатъчно далеч — не достатъчно близо, за да го намери, но не и толкова далеч, че да се чувстват в безопасност.

Докосна амулета под пуловера си, почувства формата му, топлината. После разпери ръце и се отвори още повече.

Въздухът шепнеше около него тиха песен, която танцуваше в косата му, целуваше кожата му, докато силата му растеше. И взорът му летеше далеч.

Виждаше дърветата, храстите, чуваше шепота на вятъра в клоните им, туптящите сърчица на нощните създания, които обикаляха там, по-бързия пулс на плячката, която дебнеха. Усети уханието и песента на водата.

И някакво особено петно над нея — като сянка, стаена в сенките. Скрита в тях така, че не можеше да различи формата или тялото.

Реката. Отвъд реката, точно така. Макар пресичането й да причинява болка. Водата, прекосяването на вода те притеснява. Мога да те усетя, просто те усещам като лепкава студена кал. Някой ден ще намеря леговището ти. Някой ден.

Ударът го опари само леко. Нищо повече от кратък изблик на статично електричество. Конър отново се прибра и магията му стихна. И се усмихна.

— Още си слаб. О, ранихме те здраво двамата с момчето. Можем и повече, мръснико, кълна се в кръвта си, ще те нараним много повече, преди да приключим с теб.

Вече не беше толкова напрегнат, толкова незадоволен, докато си подсвиркваше по пътя към дома.

 

 

Дъждът заваля и се задържа така в продължение на дълги дни — неспирен и напоителен. Гостите на замъка Ашфорд — основната част от клиентите им — продължаваха да искат разходка със сокол.

Конър нямаше нищо против дъжда и се дивеше, както винаги, на екипировката, която туристите навличаха. Беше му забавно да ги гледа как обикалят в цветните си гумени ботуши, различни пъстри дъждобрани, огромни шалове и шапки, ръкавици, и всичко това заради малко хладен септемврийски дъждец.

Но колкото и да му беше забавно, все пак наблюдаваше внимателно мъглите, които се вихреха или пълзяха по земята, и не намираше в тях нищо друго, освен влага. Засега.

В една влажна привечер, когато работният ден бе приключил, той седеше на прага на къщата с чаша хубав силен чай и гледаше как Мийра обучава Айона. Мечовете им дрънчаха страховито при сблъсък, макар че Брана ги бе омагьосала да се превърнат в меки макарончета, ако докоснат плът.

Братовчедка му се справяше все по-добре, прецени той, макар да се съмняваше, че някога ще може да се мери със стила и свирепостта на Мийра Куин.

Тази жена все едно бе родена с меч в ръката си, ако се съдеше по начина, по който боравеше с него, или по начина, по който изглеждаше, стиснала меч — висока и с извивките на истинска богиня, с гъстата си кестенява коса, сплетена на гърба й.

Ботушите й, изтъркани от носене като неговите, стъпиха здраво върху калната земя, а после сякаш затанцуваха, докато отблъскваше Айона в схватката, без да я пожали ни най-малко. А тъмните й очи — дар също като златистия загар на кожата й от циганската кръв в рода й — блестяха яростно, докато блокираше ударите на ученичката си.

Определено би могъл да я гледа как размахва меч цял ден. Макар да потрепна съчувствено, когато тя избута дребничката му братовчедка все по-назад и по-назад в безмилостната си атака.

Брана излезе навън също с голяма чаша чай и приседна до него.

— Става все по-добра.

— Хм? О, Айона, да. Тъкмо си мислех за същото.

Сестра му спокойно отпи от чая си.

— Така ли било?

— Така. По-силна е, отколкото когато дойде при нас, а и тогава не беше някоя слабачка. Но сега е по-силна и по-уверена в себе си. И по-уверена в дарбата си. Отчасти е заради нас, отчасти заради Бойл и това, което прави любовта с тялото и душата, но по-голямата част винаги е била вътре в нея, просто е чакала да разцъфти.

Той потупа Брана по коляното.

— Късметлии сме двамата с теб.

— И аз съм си го мислила.

— Извадили сме късмет с родителите си. Винаги сме знаели, че сме обичани и скъпи за тях. И че онова, което имаме, което сме, е наистина дарба, а не нещо, което трябва да крием и потискаме в себе си. А погледни тях двете, дето сега размахват мечове под дъжда. Нямали са нашия късмет. Айона е имала и има баба си, която е истинско съкровище. Но освен това, за тях семейството им е… ами, прецакано, както обича да казва Мийра.

— Ние сме тяхното семейство.

— Знам това, както и те. Но това е рана, която не може да зарасне напълно, нали, да не получиш цялата любов на онези, които са те създали. Безразличието на родителите на Айона, пълната каша в семейството на Мийра.

— Кое е по-лошо според теб? Това безразличие, което е отвъд възможностите ми да проумея, или пълната каша? Начинът, по който избяга бащата на Мийра, като взе всички пари, които бяха останали, след като пропиля наследството им? Да оставиш жена си и петте деца сами или изобщо да не те е грижа?

— Мисля, че което и да било от двете, би те съсипало. А виж ги само. Толкова са силни и смели.

Айона се препъна, подхлъзна се. Пльосна по задник в подгизналата трева. Мийра се наведе и й подаде ръка, но тя само тръсна глава и стисна здраво зъби. Претърколи се и скочи на крака. Втурна се и атакува с вдигнат меч.

Сега Конър се ухили, плесна леко крака на сестра си.

— Макар и дребничка, тя е жестока!^[1]

— Понеже е вярно, ще ти простя, че цитираш английския бард, докато съм сложила на огъня ирландско задушено с „Гинес“.

Мислите му веднага бяха погълнати от храната.

— Яхния с „Гинес“, значи?

— Точно така. И питка с квасена сметана и маково семе, каквато много обичаш.

Очите му светнаха, после се присвиха.

— И какво трябва да направя, за да я заслужа?

— В следващия си свободен ден искам да поработиш с мен.

— Разбира се.

— Заклинанието, което бяхме направили на слънцестоенето… Бях толкова сигурна, че ще проработи. Но пропуснах нещо, както и Сърха е пропуснала нещо, когато е жертвала себе си и е отровила Кеван преди толкова много време. Всеки от нас оттогава насам е пропускал. Трябва да открием липсващото нещо.

— И ще го направим. Но не можеш да ни изолираш от това, Брана. Не си пропуснала само ти, а всички ние. Фин…

— Знам, че трябва да работя с него. Правила съм го и пак ще го направя.

— Олеква ли ти да знаеш, че и той страда като теб?

— Малко. — За миг тя облегна глава на рамото му. — Дребнаво е от моя страна.

— Човешко е. Вещицата е човек като всички останали, както винаги ни казваше татко.

— Така е.

Известно време седяха безмълвни един до друг, докато мечовете звънтяха наблизо.

— Кеван оздравява, нали? — Каза го тихо, само на него. — Събира сили за следващия път. Усещам… нещо във въздуха.

— И аз го усещам. — Конър се взираше също като нея в дълбоките зелени сенки на гората. — Понеже е от неговата кръв, Фин сигурно усеща повече. Има ли достатъчно яхния за цялата тайфа?

Тя въздъхна и той отгатна, че тя вече се е сетила за това.

— Предполагам, че има. Покани ги — каза тя и се надигна, — а аз ще се погрижа да има.

Той улови ръката й, целуна я.

— Имам най-човечната сестра. И най-смелата.

— Мисълта за яхния с „Гинес“ те прави сантиментален. — Но стисна ръката му леко, преди да влезе.

Не беше заради яхнията, макар бог да му е свидетел, че и тя си струваше. Но той се тревожеше за нея повече, отколкото тя предполагаше.

Точно тогава Айона подскочи наляво, извъртя се, нападна вдясно и този път Мийра залитна, подхлъзна се и пльосна на мократа трева.

Айона веднага извика радостно, заподскача в кръг наоколо с високо вдигнат меч.

— Браво, братовчедке! — подвикна Конър, докато Мийра се смееше весело и гърлено.

Айона направи церемониален поклон, после с писък се изправи светкавично, когато Мийра я шляпна с плоската страна на меча си по дупето.

— Браво — похвали я Мийра. — Но можех да ти разпоря корема, докато танцуваше победния си танц. Другия път гледай да ме довършиш.

— Ясно, но ми се иска да го направя поне още веднъж. — Тя викна отново и подскочи. — Така вече е добре. Ще прибера мечовете и ще ида да се похваля на Брана.

— Става.

Айона грабна мечовете, размаха и двата високо над главата си, направи нов поклон пред Конър, после се втурна вътре.

— Добре си я обучила — отбеляза Конър, след като стана и отиде до Мийра, за да й предложи каквото бе останало от чая му.

— Браво на мен.

— Нарочно ли я остави да те повали?

— Не, макар че си го мислех, за да повдигна малко самочувствието й. Оказа се, че не е нужно. Винаги е била много пъргава, но сега се учи да хитрува.

Тя потърка задника си.

— И вече съм мокра там, където досега не бях.

— Мога да се погрижа за това. — Той се приближи още малко, пресегна се зад нея. Ръцете му бавно се доближиха до дъното на мокрия й панталон.

Топлината се разстла нагоре, проникна навътре, а ръцете му се задържаха там. Нещо в очите й, помисли си той, имаше нещо в тези тъмни, екзотични очи. Сепна се точно в момента, в който щеше да я прегърне, и тя отстъпи назад.

— Благодаря. — Довърши чая му. — Както и за това, макар да бих пийнала от онова вино, което Брана толкова обича.

— Тогава влез и пийни чаша вино. Ще се обадя на другите да дойдат. Има яхния с „Гинес“ и прясно опечена питка.

— Трябва да вървя. — Тя направи крачка назад, хвърли поглед към камиона си. — Направо живея тук напоследък.

— Тя има нужда от своя кръг, Мийра. Ще ми направиш услуга, ако останеш.

Тя надникна през рамо, сякаш усетила нещо да се промъква отзад.

— Приближава ли вече?

— Не мога да кажа с категоричност. Надявам се Фин да каже нещо повече. Затова ела вътре, пийни вино с яхнията и ще бъдем заедно тази вечер.

Всички се отзоваха, както Конър бе сигурен, че ще направят. Кухнята се изпълни с гласове, приятелска топлина, Кател се бе проснала пред малкото огнище, а навсякъде ухаеше на вкусната и богата яхния, която къкреше на печката.

След като бирата щеше да е в яденето, Конър предпочете да си сипе вино. Пийваше от чашата си и наблюдаваше как влюбеният му приятел се усмихва широко на Айона, докато тя за пореден път разказва за победния си миг.

Кой би предположил, че Бойл Макграт ще се влюби така силно, така всеотдайно? Един толкова мълчалив мъж, който като цяло обръщаше повече внимание на конете си, отколкото на жените. Верен и добър приятел, разбира се, и буен кавгаджия, който се бе научил да контролира гневните си изблици.

Вижте го сега същия Бойл с ожулените кокалчета на пръстите и лудата глава, загледан с обожание в малката вещица, която говореше с конете.

— Изглеждаш доволен и лукав — отбеляза Мийра.

— Радвам се на Бойл, който ми прилича на грамадно кученце, вперило влюбен поглед в Айона.

— Двамата си пасват добре и ще създадат чудесно семейство. Не се случва често.

— Е, хайде сега, как да не е често? — Сърцето го болеше да я слуша да говори така, да знае, че така се чувства. — Светът има нужда от влюбени, които си пасват, иначе как би продължил човешкият род? Да бъдеш сам-самичък цял живот? Доста самотно занимание.

— Да си сам, означава да можеш да си тръгнеш, когато ти се иска, и да не се налага да бъдеш част от двойка, а след това да се окаже, че си напълно сам, когато всичко отиде по дяволите.

— Ти си циник, Мийра.

— И ми е много добре така. — Тя го изгледа изпод вдигнатите високо вежди. — А ти си романтик, Конър.

— И ми е много добре така.

Тя се засмя весело и гръмко, докато слагаше на масата салфетките, които носеше.

— Брана каза, че всеки сам ще си сервира от тенджерата на печката, така че отивай да се наредиш на опашката.

— Така и ще направя.

Най-напред отиде да донесе вино за вечерята, за да си даде време да отвори сетивата си и да провери дали няма нещо нередно във въздуха наблизо, преди да седнат да хапнат и да говорят за заклинания. Светли и тъмни.

Яхнията бе направо вълшебна, но това си беше обичайно за Брана.

— Господи, страхотно е! — Айона си гребна още. — Трябва да се науча да готвя така.

— Много си добра в приготвянето на гарнитурата — похвали я Брана. — А Бойл не е никак лош готвач. Той ще се оправя с храната, а ти ще се биеш с меч.

— Може и така. В крайна сметка именно аз повалих Мийра на земята.

— Никога ли няма да й омръзне да го повтаря? — зачуди се Мийра. — Явно сега ще трябва да я поваля на свой ред поне десетина пъти, за да помръкне малко блясъкът на победата в погледа й.

— И това няма да свърши работа. — Айона се усмихна, после се облегна назад. — Не си го направила нарочно, нали?

— Не, не съм, но ми се щеше да беше така, за да може сега всички да те съжаляваме.

— Значи ще вдигнем тост. — Фин вдигна чаша. — За теб, малка сестричке, воин, с когото трябва да се внимава. И за теб, тъмна красавице — обърна се той към Мийра, — която си я направила такъв воин.

— Добре казано — тихо се обади Брана и пийна от виното.

— Понякога е лесно да се каже истината. А понякога — не.

— Лесно или не, истината ни е нужна.

— Тогава ще ти кажа каквото знам, макар да не е много. Ранили сте го дълбоко — обърна се той към Конър. — Ти и момчето, Иймън. Но той оздравява. И вие тримата, както и аз, го усещате.

— Събира сили — обади се Конър.

— Така е. Черпи сили от мрака и тъмата около него, вътре в него. Не знам как, иначе бихме могли да намерим начин да спрем това и него.

— Червеният камък. Източникът на силата.

Фин кимна на Айона.

— Да, но как го е получил? Как е бил овладян, как може да бъде отнет и унищожен? Каква цена е платил за него? Единствено той знае отговорите, а аз не мога да проникна отвъд, за да ги открия, да намеря него самия.

— Отвъд реката. Не мога да кажа колко далеч — добави Конър, — но не е на нашия бряг, засега.

— Ще остане там, докато отново е изпълнен със сила. Ако можехме да го нападнем, преди да се е възстановил след схватката с теб и момчето, бихме могли да го довършим. Знам го. Но го търсих, а не можах да намеря леговището му.

— Сам? — Гневът пламтеше в гласа на Брана. — Търсил си го сам?

— Това е удар за всички останали, Фин. — Гласът на Бойл бе тих, но гневът кипеше под повърхността. — Не е редно.

— Последвах кръвта си, както никой от вас не може.

— Ние сме един кръг. — В гласа и по лицето на Айона нямаше гняв, а разочарование, което раняваше дори по-жестоко. — Едно семейство.

За миг благодарността, съжалението, копнежът в гърдите на Фин се надигнаха толкова мощно, че Конър не можа да блокира всичко в съзнанието си. Долови само частица, но и тя бе достатъчна, за да го накара да заговори.

— Точно така е — нищо няма да го промени. Да действаш сам, не е правилно и все пак и аз съм си го мислил. Както и ти — обърна се той към Бойл. — Както и всеки от нас в един или друг момент. Фин носи белега, а не е направил нищо, за да го заслужи. Кой от нас може да каже напълно честно, че ако беше на неговото място, нямаше да направи същото?

— Аз щях да го направя. Конър е прав — съгласи се Мийра. — Всички щяхме да го направим.

— Добре, но… — Айона се пресегна към Фин. — Повече не го прави.

— Ще взема теб и меча ти за защита, но няма смисъл. Намерил е начин да се прикрива от мен и аз тепърва трябва да измисля как да проникна през преградата.

— Ще работим заедно и по-усилено. — Брана отново вдигна чашата си. — Всички ние също се нуждаехме от малко време след слънцестоенето, но не сме се крили в мрака да ближем раните си. Ще работим повече заедно и по отделно и ще открием какво сме пропуснали.

— Трябва да се срещаме както сега по-често, отколкото го правехме напоследък. — Бойл огледа другите край масата, после гребна още яхния. — Не е задължително да е тук, макар Брана да е много по-добра от мен в готвенето. Но можем да се събираме и у Фин.

— Нямам нищо против готвенето — побърза да каже Брана. — Обичам да готвя. А и съм тук или в работилницата през повечето време, така че е лесно.

— По-лесно ще е, ако е планирано и ако всички помагаме — реши Айона и също като Бойл огледа останалите сътрапезници. — Е, кога отново ще се сберем ний шестима?

— Сега пък преразказвате английския бард. — Брана вдигна очи към тавана. — Всяка седмица. Поне веднъж седмично засега. По-често, ако сметнем за нужно. Конър ще работи с мен през свободните си дни, както и ти, Айона.

— Разбира се. В почивните дни, вечер, когато е нужно.

Последвалата пауза бе съвсем леко неловка.

— И ти, Фин. — Брана разчупи надве парчето питка, което едва бе докоснала, отхапа залък. — Когато можеш.

— Ще гледам да си освободя графика, когато се налага.

— И всичко това, всичките ни усилия ще бъдат достатъчни — отсече Конър и се зае отново с яхнията си.