Нора Робъртс
Магията на сенките (3)

Трета глава

Есен, 2013 г.

Когато Конър се събуди по-рано от очакваното, не бе имал намерение да се среща с някого от предшествениците си, нито пък с най-големия враг на всички от неговия род. И определено не бе възнамерявал да започне деня с експлозия на магическа сила, която направо го бе зашеметила.

Но честно казано, той обичаше неочакваното.

Зората едва бе пукнала, така че нямаше шанс сестра му да шета в кухнята. А той ценеше кожата си твърде високо, за да я рискува, като я събуди с предложението да му приготви закуска.

Още повече че не изпитваше глад, а винаги се събуждаше готов да похапне. Вместо това го изпълваше някаква странна енергия и огромна нужда да излезе, да се разходи наоколо.

Затова само бе подсвирнал на сокола си и в компанията на Ройбиър се бе озовал в мъглата сред дърветата.

В тишината.

Не беше човек, който се нуждае от тишина. Предпочиташе (през повечето време) шума на разговорите и топлината на компанията. Но в това меко утро викът на сокола, шумоленето на заек в шубрака и въздишката на утринния бриз му бяха напълно достатъчни.

Замисли се дали да не се разтъпче до замъка Ашфорд, да остави Ройбиър да се рее свободно над откритите поля отвъд него, което би било истинска наслада за всеки ранобуден гост в хотела.

Подобни вълнуващи гледки често водеха клиенти за бизнеса, а именно той отговаряше за школата за соколи.

Точно с такива намерения бе продължил напред, докато не усети онова пробуждане на силата — вътре и извън него. Неговата собствена се бе надигнала без намесата на волята му, а тъмната поквара на Кеван бе вгорчила сладкия аромат на влажните от росата борове.

А имаше и нещо друго, нещо много повече.

Трябваше да извика своя кръг — сестра си, братовчедка си, приятелите, но нещо го подтикна да продължи нататък по пътеката, навътре през дърветата, близо до стената от оплетени клони и лиани и изкорененото дърво, отвъд която бяха руините на къщата, която някога е била на Сърха. Там, където той и целият му кръг се бяха изправили в битка срещу Кеван в нощта на лятното слънцестоене.

Там изпълзя гъстата мъгла, тъмната сила запулсира срещу белотата. Видя момчето и първата му и единствена мисъл бе да го защити. Не биваше, а и не можеше да допусне невинни да пострадат.

Но момчето, макар и невинно, бе силно. В него имаше нещо повече.

Сега, след като мъглата бе изчезнала, а и Кеван с нея, след като момчето се бе върнало в своето време, в своето място, Конър остана както си беше — на колене на влажната земя, борейки се да напълни дробовете си с въздух.

Ушите му още бяха заглъхнали от експлозията, в която сякаш бяха избухнали звезди. Очите му пареха от светлината, която бе по-ярка от десетки слънца.

А силата, която се бе сляла в стиснатите им ръце, още сгряваше тялото му. Бавно се изправи на крака — висок, строен мъж с гъста и къдрава кестенява коса, с бледо все още лице и очи, които бяха дълбоки и зелени като горския мъх и озарени от кипящата в него сила.

Най-добре да се прибере у дома, каза си той. Да се върне. Защото онова, което бе дошло на слънцестоенето и се бе скрило до настъпването на равноденствието, още дебнеше наоколо.

Краката му все още бяха леко нестабилни, осъзна той, като не знаеше дали да се засмее, или да се засрами. Соколът му се спусна и кацна с пляскане на крила на един клон. Просто седеше там, гледаше и чакаше.

— Да вървим — каза Конър. — Мисля, че свършихме каквото трябваше тази сутрин. А сега, господи, умирам от глад.

Силата, мислеше си той, докато крачеше напред. Огромната й мощ направо бе изцедила силите му. Пое към дома и усети присъствието на кучето на сестра си само секунди преди Кател да изтича до него.

— И ти го усети, нали? — Погали голямата черна глава на Кател и продължи: — Не бих се изненадал, ако целият окръг Мейо е усетил разтърсването. Кожата ми още пари, сякаш костите ми са покрити с пчели.

Вече по-уверен, след като до него бяха и кучето, и соколът, той излезе от сенките на гората и пристъпи под сребристата утринна светлина. Ройбиър кръжеше високо в небето, докато той вървеше по пътя към къщата с кучето. Чу се вик от втори сокол и Конър забеляза птицата на приятеля си Фин — Мерлин.

После грохотът на копита разкъса тишината, затова той спря и зачака. И усети нова тръпка, когато забеляза братовчедка си Айона и приятеля си Бойл върху гърба на големия сив Аластар. Както и Фин, препускащ към тях с блестящия си черен кон Бару.

— Ще ни трябват повече яйца — извика той вече с усмивка. — И още няколко парчета бекон.

— Какво стана? — Айона с разрошена от съня къса коса се наведе и докосна бузата му. — Знаех, че си добре, иначе щяхме да дойдем още по-бързо.

— Та вие направо долетяхте — и никой от тримата няма седло. Ще ви кажа вътре. Мога да изям три прасета и една крава в добавка.

— Кеван. — Фин, чиято коса бе тъмна като гривата на коня му, а очите — зелени като тези на Конър, когато силата кипеше в него, се обърна и се загледа в гората.

— Той и още нещо. Но Айона е права. Добре съм, нищо ми няма, само дето умирам от глад, докато си стоим тук навън. И вие сте го усетили — добави той и отново закрачи по пътя.

— Усетили? — Бойл се вторачи слисано в Конър. — Събуди ме от дълбок сън, а аз дори нямам дарбата на трима ви. В мен няма никаква магия, но въпреки това ме прониза като стрела. — Той кимна към къщата. — Явно същото важи и за Мийра.

Конър погледна натам и видя Мийра Куин, дългогодишна приятелка и най-добрата такава на сестра му, да крачи бързо към тях — висока и знойна като богиня в памучното си долнище и старо яке, а дългата й кестенява коса бе разрошена от съня.

Хващаше окото, замисли се той, но това бе обичайно за нея.

— Остана при нас снощи — каза той на останалите. — Спа в стаята на Айона, след като ти реши да останеш при Бойл, братовчедке. Добро утро, Мийра.

— По дяволите доброто утро. Какво, за бога, стана?

— Тъкмо се канех да ви разкажа. — Той я прегърна през кръста. — Но ми трябва храна.

— И Брана така каза и вече се е заела с това. Разтревожена е, но се преструва, че няма нищо. Усетих го като страхотно земетресение — но вътре в мен. Адски неприятен начин да се събудиш.

— Аз ще се погрижа за конете. — Бойл слезе от Аластар. — Вие влезте, хапнете.

— Благодаря ти. — Конър отново се усмихна и вдигна ръце, за да поеме Айона от гърба на коня. После тя се вкопчи здраво в него.

— Уплаши ме — прошепна тя.

— И не само теб. — Целуна я по главата — красивата му братовчедка от Америка, последната от тримата — и стиснал ръката й, я поведе към къщата.

Уханието на бекон, кафе и топъл хляб го удари право в стомаха. В този миг искаше да яде повече дори отколкото да живее — и имаше нужда да хапне, ако искаше да живее.

Кател ги поведе към кухнята в другия край на къщата, където Брана се трудеше пред печката. Беше вързала тъмната си коса на тила, но още беше с шарения памучен панталон и размъкнатата тениска, с които спеше. Дори и само това говореше колко много го обичаше, замислено отбеляза той, иначе щеше да отдели време да се преоблече и да се погрижи за външния си вид, като знае, че ще имат гости — и особено ако сред тях е Финбар Бърк.

Без да каже нищо, тя се обърна и му подаде чиния с пържено яйце върху препечена филийка.

— Бог да те благослови, скъпа.

— Това ще запълни малко дупката в стомаха ти. Има и още. Студено ти е — тихо каза тя.

— Не бях забелязал, но да, така е. Малко ми е студено.

Преди тя да успее да махне с ръка към огнището в кухнята, Фин я изпревари и в него запламтя огън.

— Леко трепериш. Седни, за бога, и се храни като човек. — С отсечен тон Мийра направо го избута към един стол до масата.

— Не бих се оплакал от малко повече грижи, а и истината е, че бих убил за малко кафе.

— Аз ще го направя. — Айона хукна да вземе каната.

— Е, кой мъж може да се оплаче от три красиви жени, които го глезят. Благодаря, сърце мое — добави той, когато Айона му подаде кафето.

— Няма дълго да те глезят, обещавам. Сядайте всички — нареди Брана. — Почти съм готова тук. Когато си напълни търбуха и се успокои малко, ще трябва да ми обясни защо, по дяволите, не ме повика.

— Стана много бързо и свърши за миг. Щях да те повикам, както и всички вас. Но не аз бях целта на атаката, така си мисля. Тази сутрин не бе дошъл за мен.

— А за кого тогава, след като всички останали спяхме в леглата си? — В мига, в който Брана понечи да вдигне огромната табла с храна, за да я донесе на масата, Фин просто я взе от ръцете й.

— Сядай вече и слушай. Седни — повтори той, преди тя да успее да му бе сопне. — И ти си толкова разтърсена, колкото и той.

Още щом таблата докосна масата, Конър се зае да граби от нея яйца, наденички, бекон, препечени филийки, картофи и да трупа всичко в чинията си на малка купчинка.

— Събудих се рано и с някакво особено чувство — започна той и им разказа всичко, докато дъвчеше усилено.

— Иймън? — попита Брана. — Синът на Сърха? Тук и сега? Сигурен ли си?

— Колкото и че виждам теб сега. Отначало го помислих за обикновено момче, което се е озовало на пътя на Кеван, но когато хванах ръката му… Никога не съм усещал подобно нещо, никога. Нито дори с теб, Брана, нито с двете ви с Айона. Дори и при слънцестоенето, когато силата бе като мощен поток, не беше толкова голяма, толкова ярка, толкова пълна. Не можех да я задържа, не можех да я контролирам. Просто премина през мен като комета. Също и през момчето, но то се държеше здраво за мен, за силата. Бива си го.

— Какво стана с Кеван? — попита Айона.

— Силата направо го разкъса — обади се Фин. — Почувствах го. — Разсеяно вдигна ръка към рамото си, където белегът на кръвта му, кръвта на Кеван, изгаряше плътта му, сърцето му. — Зашемети го и той остана също толкова разтърсен като теб, гарантирам ти го.

— Значи се е измъкнал? — Бойл си взе от яйцата. — Като истинска змия.

— Точно така — потвърди Конър. — Измъкна се, а след него си отиде и мъглата и останахме само двамата с момчето. А после бях само аз. Но… той беше аз, а аз бях той — отчасти. Това разбрах, когато стиснахме ръце. Нещо повече от кръвна връзка. Не бяхме един и същи човек, но… много повече от роднини. И за миг сякаш прозрях в него като в огледало.

— Какво видя? — попита Мийра.

— Любов и мъка, и смелост. Страх, но и кураж да се изправи срещу него заради сестрите си, заради родителите си. Заради нас в крайна сметка. Просто едно момче, едва ли е на повече от десет, предполагам. Но в онзи миг сияеше от силата, която още не се е научило да владее напълно.

— Същото ли е като моето посещение при баба? — зачуди се Айона, сетила се за баба си в Америка. — Един вид астрална проекция? Но не съвсем, нали? Нещо подобно е, но заради преминаването във времето е много повече. Преминаването във времето може да се случи край колибата на Сърха. Нали не си бил до колибата на Сърха, Конър?

— Не, бях отвъд полянката. Но наблизо. — Конър се замисли. — Може би е било достатъчно близо. Всичко това е нещо ново. И знам със сигурност, че Кеван не го е очаквал.

— Може би той е довел тук момчето, Иймън — предположи Мийра. — Притеглил го е от неговото време в нашето, за да го отдели от сестрите му, да нападне момчето вместо мъжа, защото е проклет страхливец. Така, както го разказваш, Конър, ако не си се появил ти, може би е щял да убие момчето, със сигурност е щял да го нарани.

— Вярно си е. Иймън беше много смел, господ ми е свидетел, истински смел — не искаше да побегне дори когато му казах да бяга, но още беше объркан, уплашен, не беше способен да събере достатъчно сила, за да се бори сам.

— Затова си станал и си излязъл — обади се Брана, — ти, който изобщо не прекрачваш прага, преди да си напълниш стомаха, си излязъл и си повикал сокола си. На зазоряване? — Тя поклати глава. — Нещо те е повикало там. Връзката между теб и Иймън или самата Сърха. Майката още пази детето си.

— Аз сънувах Тийгън — напомни им Айона. — Как язди върху Аластар към колибата, към гроба на майка си, и как застава срещу Кеван там — как проля кръвта му. Тя е моя, както Иймън е за Конър.

Брана кимна, когато Айона погледна към нея.

— От Брана за Брана, да. Често я сънувам. Но не е по този начин. Това може да ни е от полза, трябва да е. Ще намерим начин да се възползваме от случилото се, от наученото. Беше се скрил след слънцестоенето.

— Ранихме го — обади се Бойл и огледа останалите със златистите си очи. — В онази нощ и той загуби от кръвта си и горя в огъня също като нас. И дори повече, мисля си.

— До края на лятото се е възстановявал, събирал е сили. И тази сутрин се е опитал да подмами момчето, да вземе силата му и…

— Да приключи с вас — прекъсна я Фин. — Нали ако убие момчето, Конър никога няма да е съществувал? Или поне е много вероятно да стане точно така. Променяш миналото и променяш настоящето.

— Е, определено се провали с гръм и трясък. — Конър излапа и последното парченце бекон и въздъхна. — И сега се чувствам не просто нов човек, а в страхотна форма. Жалко, че не можем да предизвикаме негодника отново още сега.

— Ще ти е нужно много повече от солидна закуска в стомаха, за да се изправиш насреща му. — Мийра стана и вдигна няколко чинии от масата. — На всички ще ни е нужно повече. На слънцестоенето го ранихме и това е доста приятна мисъл, но не го довършихме. Какво пропуснахме? Дали не ни е нужно точно това? Какво не направихме, а е трябвало?

— О, този твой практичен ум.

— Все някой трябва да разсъждава практично — върна му го Мийра.

— Права е. Рових се в книгата на Сърха. — Брана поклати глава. — Онова, което направихме, силата, която имахме, планът, който бяхме измислили — трябваше да свърши работа.

— Той промени игралното поле — напомни й Конър. — Пренесе битката назад във времето.

— И все пак просто не мога да открия какво бихме могли да добавим. — Брана хвърли поглед към Фин само за миг. Той само съвсем леко поклати глава. — Значи ще продължим да търсим.

— Не, ти седни. — Айона взе още от чиниите, преди Конър да го направи. — Като се има предвид приключението ти в ранни зори, днес си освободен от кухненски задължения. Може би аз не бях достатъчно силна или обучена това лято.

— Трябва ли да ти напомням за предизвиканата от теб вихрушка? — попита Бойл.

— Това беше по-скоро инстинкт, отколкото умение, но се уча. — Тя погледна през рамо към Брана.

— Да, така е, отлична ученичка си. Ти не си слаба брънка във веригата, ако това си мислиш, нито си била такава някога. Той знае повече от нас и това е проблем. Живял е по своя си начин стотици години.

— Това го прави по-стар — обади се Мийра, — но не и по-умен.

— Разполагаме с книги и легенди, и предаденото ни от поколения назад. Но той е преживял всичко, затова — по-умен или не — знае повече. И силата, която притежава, е тъмна и дълбока. Магията му не се подчинява на правилата както нашата. Той наранява когото си поиска, без изобщо да го е грижа. Ние никога не бихме го направили, ако искаме да останем верни на себе си.

— Източникът на силата му — камъка, който носи на шията си, когато е вълк и когато е човек, ако го унищожим, това ще бъде и неговият край. Знам го — заяви Фин и стисна юмрук върху масата. — Знам, че е истина, но не знам как може да се направи. Засега.

— Ще намерим начин. Трябва — каза Конър, — значи ще намерим.

Когато Конър протегна ръка над масата и я сложи върху тази на сестра си, Фин стана и отиде при останалите в другия край на стаята, където трополяха чинии и шуртеше вода в мивката.

— Тревогите за мен няма да ми помогнат, а и няма нужда от тях. Не се налага да гледам вътре в теб — добави той, — за да го видя.

— А ако бе наранил теб и момчето, къде щяхме да бъдем?

— Е, не успя, нали? А и двамата здраво го сритахме по задника. Тук съм, Брана, както винаги. Писано е да бъдем тук и ето ме.

— През повечето време си истински трън в задника. — Тя обърна ръка и пръстите им се преплетоха, преди да го стисне здраво. — Но съм свикнала с теб. Бъди внимателен, Конър.

— Разбира се. И ти също.

— За всички ни важи.

 

 

Стана му малко смешно и доста мило, когато Мийра закрачи редом с него, щом тръгна от къщата към школата за соколи.

— Значи си решила да оставиш камиона тук?

— Да. Искам да се поразходя след обилната закуска.

— Решила си да бъдеш мой телохранител. — Той метна ръка през раменете й и я притегли съм себе си, така че хълбоците им се докоснаха.

Бе се облякла за работния ден в конюшнята — груб панталон и яке, здрави ботуши, а разкошната й коса бе сплетена на плитка, която се подаваше изпод шапката й с козирка.

И въпреки всичко приковаваше погледите, помисли си той, тъмнооката Мийра с циганска кръв във вените.

— Тялото ти може и само да се охранява. — Тя вдигна очи нагоре и видя соколите да кръжат в навъсеното небе. — А и можеш да разчиташ на тях да те пазят.

— Въпреки това се радвам на компанията ти. А и така можеш да ми кажеш какво те тормози.

— Мисля, че откачен магьосник, решен да ни изтреби до крак, е напълно достатъчен повод за тревога.

— Нещо друго те доведе при Брана снощи и те накара да останеш. Да не би някой мъж да те ядосва? Искаш ли да го просна на земята заради теб?

Той сви ръка в лакътя, стисна юмрук и го размаха заплашително, с което я разсмя.

После изсумтя възмутено.

— Сякаш и сама не мога да просна някого на земята или където и да било.

Той също се разсмя с откровено удоволствие и отново побутна с хълбок нейния.

— Изобщо не се съмнявам в това. Какво има, скъпа? Чувам как вътре в главата ти жужат цял кошер гневни пчели.

— Би могъл да престанеш да подслушваш. — Но се смили достатъчно, за да се облегне на рамото му за момент, при което той долови уханието на своя сапун върху кожата й. Това го зарадва. — Просто майка ми ме подлудява, което си е напълно в реда на нещата. Донал си е намерил момиче.

— Така чух — каза той, като се сети за по-малкия й брат. — Шарън, нали така, преместила се е в Конг тази пролет? Приятно момиче, ако питаш мен. Хубаво личице, ведра усмивка. Не я ли харесваш?

— Нямам нищо против нея, а по-важното е, че Донал е луд по нея. Хубаво е наистина да го видя толкова увлечен и щастлив от това, а и тя е също толкова влюбена в него.

— Тогава?

— Решил е да се изнесе от къщи и да заживее със своята Шарън.

Конър се замисли над това, докато вървяха в приятното утро към работата си, която и двамата обичаха.

— На колко е той, на двайсет и четири?

— И пет. И да, отдавна му е време да се изнесе от къщата на майка си. Но сега майка ми и сестра ми Морийн са се наговорили и са стигнали до ужасяващото заключение, че аз трябва да се върна у дома при мама.

— О, не, това няма как да стане. Изобщо.

— Няма как. — Сега въздишката й бе от облекчение, тъй като той разбираше простата истина. — Но двете са се хванали за идеята и не се отказват. Опитват се да ме накарат да се чувствам виновна, притискат ме, изтъкват логиката на това решение според разбиранията им. О, Морийн не спира да повтаря, че майка ни не може да бъде оставена сама, а след като аз съм единствената необвързана, така да се каже, било в реда на нещата аз да поема отговорността. А мама бърза да изтъкне, че сега ще има място за мен и щяла да ми спести наема, а и колко самотна щяла да бъде без жива душа наоколо.

Тя пъхна и двете си ръце в джобовете.

— По дяволите.

— Искаш ли мнението ми, или само съболезнованията ми?

Тя го изгледа косо, а дръзките й кафяви очи бяха едновременно замислени и подозрителни.

— Ще чуя мнението ти, но може да го отхвърля моментално.

— Слушай, значи. Остани където си в момента, скъпа. Никога не си била щастлива, не и истински щастлива, докато не се изнесе да живееш сама.

— Точно това искам и знам, че трябва да го направя, за да запазя разсъдъка си, но…

— А щом майка ти се притеснява, че ще е самотна, а Морийн се притеснява за майка ти — която е и нейна майка, бих добавил — няма ли е да е чудесна идея майка ви да се премести при Морийн и семейството й? За Морийн няма ли да е страхотно майка й да живее у тях и да й помага за децата и всичко останало?

— Защо сама не се сетих за това? — Мийра се дръпна леко, колкото да удари с юмрук Конър по рамото и да изтанцува радостен танц. — Защо не се сетих за това самичка?

— Не беше минала още през етапа на угризенията и чувството за вина. — По стар навик той дръпна дългата й и дебела плитка. — Морийн няма право да те притиска да се откажеш от апартамента си и да промениш живота си само защото брат ти променя неговия.

— Знам, че е така, но отлично знам, че мама е напълно безпомощна. Такава е, откакто баща ми ни напусна. Направи всичко по силите си в ужасното положение, в което се озова, но ще се лута по цял ден и ще се тревожи неспирно нощем, ако живее самичка.

— Имаш двама братя и две сестри — напомни й той. — Петима сте и можете да си помагате в грижите за майка ви.

— По-умните вече се измъкнаха, нали? Само аз и Донал останахме. Но мога да посея зрънцето, като подхвърля на мама идеята да се премести при Морийн. Ако не постигна друго, поне ще стресна Морийн и тя ще млъкне за известно време.

— Готово, вече имаш план. — Той зави заедно с нея към конюшнята.

Мийра спря на място.

— Къде отиваш?

— Ще те изпратя до работа.

— Тялото ми няма нужда от охрана, благодаря. Върви си по пътя. — Тя опря показалец в гърдите му, бутна го леко. — Имаш си собствена работа.

Нямаше никаква заплаха в деня — не усещаше никакви признаци. А и след сблъсъка рано призори Кеван сигурно се бе свил в леговището си и събираше сили, мислеше си Конър.

— Имаме запазени пет разходки със соколи днес, а може да се обадят и за още. Може би ще се видим на някой от маршрутите.

— Може би.

— Ако ми пратиш есемес, когато приключиш за днес, ще те чакам тук и ще повървим заедно към къщи.

— Ще видим как ще потръгне денят. Бъди внимателен, Конър.

— Непременно. Винаги внимавам.

Понеже веждите й се бяха свъсили, той целуна дълбоката бръчка между тях, после отмина нататък. Мийра реши, че изглежда като абсолютно безгрижен човек, а не такъв, на чиито плещи тежи съдбата на света.

Оптимист до дъното на душата си, помисли си тя с лека завист. А после извади телефона от джоба си и тръгна по пътеката към конюшнята и началото на работния си ден.

— Добро утро, мамо.

Усмихна се самодоволно и се приготви да срита задочно задника на досадната си сестра.