Нора Робъртс
Магията на сенките (2)

Втора глава

Брана гледаше как действа Тийгън, как сестра й притегля светлина, изважда от себе си огън, как отдава почит на богинята, докато сътворяваше кръга. Достатъчно голям кръг, помисли си Брана, зарадвана и благодарна, за да обгърне и Кател.

— Справи се добре. Трябваше да те науча на повече, но…

— Уважаваш Ейлиш.

— И се тревожиш — вметна Иймън, — че ако използваме прекалено голяма част от силата си, той ще разбере. Ще дойде.

— Да. — Брана седна на земята, обви с ръка шията на Кател. — Тя искаше да сме в безопасност. Пожертва всичко за нас. Силата си, живота си. Вярваше, че ще го унищожи и ще бъдем в безопасност. Не знаеше, че тъмната сила, с която е сключил сделка, може да го върне обратно от пепелта.

— По-слаб.

Тя погледна Иймън и кимна.

— Да, по-слаб. Тогава. Той… поглъща сила, така мисля. Ще намери и други, ще им отнеме силата и ще стане по-могъщ. Тя искаше ние да сме в безопасност. — Брана си пое въздух. — Фиал иска да се ожени за мен.

Иймън зяпна.

— Фиал? Та той е стар.

— Не е по-възрастен от Бардан.

— Значи е стар.

Брана се засмя и усети как вътрешно се отпуска.

— Мъжете явно искат млади жени. За да им родят много деца, и пак искат да делят постелята с тях и да им готвят.

— Няма да се ожениш за Фиал — категорично заяви Тийгън.

— Той е мил и не е никак грозен. Има къща и ферма, доста по-голяма от тази на Ейлиш и Бардан. Ще приеме радушно и двама ви.

— Няма да се ожениш за Фиал — повтори Тийгън. — Ти не го обичаш.

— Не търся любов, нито ми е нужна.

— А трябва, но дори и да си затвориш очите, любовта ще те намери. Забрави ли любовта между майка ни и баща ни?

— Не. Но не мисля, че ще намеря същото за себе си. Може би някой ден ти ще я намериш. Толкова си хубава и умна.

— О, ще я намеря. — Тийгън кимна сериозно. — Както и ти, и Иймън. И ще предадем онова, което сме, което имаме, на онези, които ще се родят след нас. Майка ни искаше това. Искаше ние да живеем.

— Ще живеем, при това добре, ако се омъжа за Фиал. Аз съм най-голямата — напомни им Брана. — На мен се пада да реша.

— Тя ми заръча да ви пазя. — Иймън скръсти ръце пред гърдите си. — Забранявам ти.

— Няма да се караме. — Тийгън сграбчи ръцете им и ги стисна здраво. Пламъкът пробяга по сплетените им пръсти. — И няма да се оставя да ме залъгвате. Не съм бебе, Брана, а на същата възраст, на която беше ти, когато напуснахме дома си. Няма да се ожениш само за да имам аз дом. Няма да се отречеш от себе си, да загърбиш силата си. Ти не си Ейлиш, а Брана, дъщерята на Сърха и Дайхи. Ти си тъмна вещица и винаги ще бъдеш такава.

— Един ден ще го унищожим — закле се Иймън. — Някой ден ще отмъстим за баща си, за майка си и ще унищожим дори и пепелта, в която ще го превърнем. Майка ни ми каза, че ще го направим или пък потомците ни ще успеят, дори и да са нужни хиляда години.

— Казала ти е?

— Тази сутрин. Дойде при мен на реката, сред мъглата и тишината. Намирам я там, когато имам нужда от нея.

— При мен идва само в сънищата ми. — Сълзите, които Брана не искаше да пролее, стегнаха гърлото й.

— Ти се затваряш в себе си. — За да я утеши, Тийгън погали косата на сестра си. — За не разстроиш Ейлиш, да ни защитиш. Може би просто й позволяваш да се появи само в сънищата ти.

— И при теб ли идва? — прошепна Брана. — И не само насън?

— Понякога, докато яздя Аластар, когато стигнем много навътре в гората и аз съм много, много тихичка, тогава идва. Пее ми, както правеше някога, когато бях малка. Именно майка ни ми каза, че ще намерим любовта, че ще имаме деца. И ще успеем — ние или нашите потомци — да победим Кеван.

— Не трябва ли тогава да се омъжа за Фиал, да му родя дете, потомък, който ще го унищожи?

— Не! — Малки пламъчета изскочиха от пръстите на Тийгън, преди да се овладее. — Между вас няма любов. Първо идва любовта, после децата. Така е редно.

— Не е единственият начин.

— За нас е. — Иймън отново улови ръката на Брана. — Ще бъде. Ще бъдем такива, каквито сме орисани, ще направим каквото трябва. Ако не опитаме, тогава онова, което пожертваха за нас, ще е било напразно. Те ще са загинали напразно. Така ли искаш да бъде?

— Не. Не. Искам да го убия. Искам кръвта му, гибелта му. — Мъчейки се да се овладее, Брана притисна лице в шията на Кател, потърси утеха в топлината й. — Мисля, че една част от мен ще умре, ако изневеря на това, което съм. Но съм убедена, че няма да оцелея, ако изборът ми донесе беда на някого от двама ви.

— Изборът е за всички ни — каза Иймън. — Ние сме едно. Имахме нужда от това време. Майка ни ни изпрати тук, за да бъдем на сигурно място. Вече не сме деца. Мисля, че престанахме да сме такива в онова утро, когато напуснахме дома си, знаейки, че повече няма да я видим.

— Имахме силата. — Брана си пое дълбоко въздух, изпъна рамене. Макар да беше по-малък от нея и при това момче, брат й говореше истината. — Тя ни даде много повече. Аз помолих и двама ви да се сдържате.

— Беше права да ни помолиш за това — макар ние понякога да я пробуждахме за малко — добави Иймън с усмивка. — Имахме нужда от времето, прекарано тук, но сега краят му наближава. Усещам го.

— Както и аз — пророни Брана. — И се питах дали не е свързано с Фиал. Но не, прави сте и двамата. Аз не съм родена за ферма. Нито за фокуси в кухнята и забавления. Ще погледнем тук, в кръга. Ще погледнем и ще видим. И ще разберем.

— Заедно? — Личицето на Тийгън грейна от радост и Брана разбра, че и тримата са сдържали силата си прекалено дълго.

— Заедно. — Брана събра длани в шепа, вдигна ги нагоре, протегна се. А когато отпусна ръце надолу, сякаш да излее водата, сътвори огън.

И в създаването му, в това първо умение, което придобиваше, в чистотата на магията усети силата да я изпълва. Имаше чувството, че за първи път през изминалите пет години си поема дълбоко въздух.

— Сега имаш повече сила — отбеляза Тийгън.

— Да. Чакала е. И аз чаках. Всички ние. Повече няма да чакаме. В пламъка и дима ще го потърсим, ще видим къде се крие. Ти виждаш най-далеч — обърна се тя към Иймън, — но внимавай. Ако разбере, че го търсим, ще ни потърси на свой ред.

— Знам какво да правя. Можем да минем през огъня, да полетим във въздуха, над вода и суша, до мястото, където се намира. — Постави ръка върху малкия меч на колана си. — Можем да го убием.

— Ще е нужно нещо повече от меча ти. Колкото и голяма сила да имаше майка ни, тя не можа да го унищожи. Ще е нужно много повече и ние ще го намерим. След време. Засега само ще погледнем.

— Ние можем да летим. Двамата с Аластар. Ние… — Тийгън замлъкна под строгия поглед на Брана. — Просто… се получи един ден.

— Ние сме такива, каквито сме. — Брана поклати глава. — Не биваше да го забравям. Сега ще погледнем. През огъня, през дима, ще затулим взор, докато го призовем. За да го потърсим и намерим, ще заслепим очите му, на онзи, който проля нашата кръв. Сега силата ни се надига като прилив. Ние сме тримата. Както кажем, тъй да бъде.

Стиснаха здраво ръце, сляха светлината си.

Пламъците се разгърнаха и димът се вдигна.

И там се появи Кеван, отпиващ вино от сребърен бокал. Тъмната му коса падаше по раменете му и блестеше на светлината на лоените свещи.

Брана видя каменни стени, покрити с пищни гоблени, легло с балдахин от тъмносиньо кадифе.

Беше напълно спокоен, помисли си тя. Бе намерил удобства и богатство, което никак не я изненада. Той използваше силата си за своя изгода, за удоволствие, за да убива. За каквото му беше угодно.

В стаята се появи жена. Беше с хубави дрехи и тъмна като полунощ коса. Под властта на заклинание, помисли си Брана, ако се съди по невиждащия й поглед.

И все пак… имаше някаква сила в нея, известна доза сила, осъзна Брана. Която се мъчеше да разкъса оковите, които я държаха здраво.

Кеван не проговори, само махна с ръка към леглото. Жената отиде към него, съблече се и остана за миг така, а бялата й кожа блестеше като лунно сияние.

В празния й поглед Брана съзря битката, която водеше, горчивата и тежка битка да се освободи. Да отвърне на удара.

За миг Иймън изгуби концентрация. Никога не бе виждал зряла жена напълно гола, още повече с такива големи гърди. Също като сестрите си и той усети окованата сила — като бяла птица в черна клетка. Но имаше и толкова много голота, тези меки и пълни гърди, пленителният триъгълник с косъмчета между краката й.

Дали щяха да са същите на допир като косата на главата й? Отчаяно му се прииска да я докосне, само там, за да узнае.

Кеван вдигна рязко глава — като вълк, който души въздуха. Изправи се толкова бързо, че сребърният бокал се преобърна и разля червено като кръв вино.

Брана болезнено изви пръстите на Иймън. Той изохка и почервеня като пламък, но си върна концентрацията.

И все пак за един миг, един ужасен миг, очите на Кеван сякаш гледаха право в неговите.

После той отиде до жената. Сграбчи гърдите й, стисна ги и завъртя ръце. Болката се изписа по лицето й, но тя не извика.

Не можеше да извика.

Стисна силно зърната й и ги усука, докато по бузите й потекоха сълзи, а бялата й кожа почервеня. Удари я и я събори на леглото. От ъгълчето на устните й потече кръв, но жената само гледаше безмълвно.

С едно махване на китката Кеван се озова гол, с напълно еректирал член. Той сякаш пламтеше, но нямаше никаква светлина. Само мрак. Иймън го усети като лед — студен и остър, и ужасяващ. С него той прониза жената като с копие, докато сълзите се стичаха по бузите й, а от устните й течеше кръв.

Дълбоко в себе си Иймън бе обзет от ярост — в него се надигна онзи вроден силен гняв, породен от подобно отношение към жена. За малко да премине през огъня, през дима, но Брана сграбчи ръката му толкова силно, че за малко да му счупи костите.

Докато Кеван я изнасилваше, защото именно това се случваше, Иймън чуваше мислите му. За Сърха и изгарящата похот към нея, която никога не бе задоволил. За Брана… Мислеше за Брана и как щеше да направи същото и с нея, и много повече. И по-ужасно. Как ще й причини болка, преди да вземе силата й. И как ще открадне силата й, преди да я убие.

Брана бързо угаси огъня и прекрати видението в миг. И също толкова внезапно сграбчи Иймън за раменете.

— Казах, че не сме готови. Да не мислиш, че не усетих как се каниш да му се нахвърлиш?

— Той й причини болка. Взе силата й, тялото й, въпреки волята й.

— За малко да те намери — усети как нещо напира да проникне.

— Бих го убил и само заради помислите. Никога няма да докосне теб по този начин.

— Искаше да й причини болка. — Сега гласчето на Тийгън бе съвсем детско. — Но мислеше за майка ни, а не за нея. После си мислеше за теб.

— Мислите му не могат да ме наранят. — Но я бяха разтърсили дълбоко вътрешно. — Никога няма да направи с мен или с теб онова, което причини на горката жена.

— Можехме ли да й помогнем?

— О, Тийгън, не знам.

— Не се опитахме. — Думите на Иймън режеха като камшик. — Ти ме задържа тук.

— За да спася живота ти и нашия, да спася мисията ни. Нима вярваш, че и аз не изпитвам същото като теб? — Дори и тайният й страх бе заглушен от ледената ярост. — Че не се разкъсвам от безсилието? Той има сила. Не каквато е имал, но различна. Не е повече, а по-малко, но е различна. Не знам как да се боря с него. Засега. Не знаем, Иймън, а трябва да разберем.

— Той ще дойде. Не тази нощ, не и утре, но ще дойде. Знае, че ти… — Иймън отново се изчерви, после извърна очи.

— Знае, че мога да родя деца — довърши Брана. — Иска да се сдобие със син от мен. Никога няма да се случи. Но ще дойде, аз също го усетих.

— Тогава трябва да тръгваме. — Тийгън сведе глава към гърба на Кател. — За нищо на света не бива да го водим тук.

— Трябва да вървим — съгласи се Брана. — Трябва да бъдем такива, каквито сме.

— Къде ще идем?

— На юг. — Брана погледна към Иймън за потвърждение. — Да, потегляме на юг, тъй като той е на север. Останал е в Мейо. Ще си намерим място и там ще научим повече, ще открием повече неща. И един ден ще се върнем у дома.

— Кълна се в кръвта ни — каза Иймън, — ние или онези, които ще ни наследят, ще унищожат дори и спомена за него.

— Кълна се в кръвта ни — повтори Тийгън, — ние сме тримата и така ще е завинаги.

— Сега затваряме кръга, но никога повече няма да се отвръщаме от онова, което сме, което имаме и което ни е било дарено. — Брана пусна ръцете им. — Тръгваме утре заран.

 

 

С насълзени очи Ейлиш гледаше как Брана сгъва шала си.

— Умолявам те да останеш. Помисли за Тийгън. Тя е още дете.

— На годините, на които бях аз, когато дойдохме при теб.

— И ти беше дете — каза тя.

— Бях не просто дете. Всички ние сме много повече и трябва да бъдем такива, каквито сме.

— Уплаших те, като заговорих за Фиал. Не бива да мислиш, че ще те принудим да се омъжиш за когото и да било.

— Не. О, не. — Брана се обърна и улови ръцете на Ейлиш. — Никога не би го направила. Фиал не е причината да те напуснем.

Брана се извърна и събра и останалите си вещи.

— Майка ви не би искала да постъпите така.

— Майка ми би искала да сме у дома щастливи и спокойни с нея и баща ни. Но не било писано да е така. Майка ни пожертва живота си за нас, даде ни силата си. И сега мисията й е наша. Трябва да живеем своя живот, да бъдем верни на силата си и да изпълним целта си.

— Къде ще отидете?

— В Клеър, така мисля. Засега. Ще се върнем. И ще се приберем у дома. Вярвам в това с цялото си сърце. Той няма да дойде тук.

Отново застана с лице към Ейлиш и я погледна в очите, а нейните бяха сякаш забулени в дим.

— Той няма да дойде тук и няма да навреди на теб или близките ти. Кълна се в това в кръвта на майка си.

— Как можеш да си сигурна?

— Аз съм една от тримата. Тъмна вещица от Мейо, първородна дъщеря на Сърха. Той няма да дойде тук, нито да нарани теб и близките ти. Защитени сте до края на дните ви. Така е сторено. Не бих ви оставила незащитени.

— Брана…

— Тревожиш се. — Брана сложи длани върху тези на Ейлиш, които бяха върху издутия й корем. — Нали ти казах, че синът ти е здрав и е добре? Раждането ще мине леко и бързо. Мога да ти го обещая и го гарантирам. Но…

— Какво? Трябва да ми кажеш.

— Колкото и да ме обичаш, ти все пак се боиш от онова, което имам. Но трябва да се подчиниш на това, което ще ти кажа. Синът ти, този, който ще се появи сега, трябва да е последен. Ще бъде здрав и раждането ще мине добре. Но не и следващото. Ако има друго, няма да го преживееш.

— Аз… Не можеш да знаеш това. Не мога да лиша мъжа си в постелята. Нито себе си.

— Не можеш да лишиш децата си от майка. Това е тежък избор, Ейлиш.

— Бог ще реши.

— Бог би ти дал седем деца, но цената на следващото ще бъде животът ти, както и този на бебето. С цялата си обич към теб ти казвам да ме послушаш.

Тя извади шишенце от джоба си.

— Направих го за теб. Само за теб. Прибери го на сигурно място. Веднъж в месеца, в първия ден на цикъла ти ще отпиваш от него — само една глътка. Няма да заченеш дори и след като си изпила и последната капка, защото всичко ще е приключило. Ще живееш. Децата ти ще имат майка. Ще си жива да люлееш и техните деца.

Ейлиш сложи ръце върху издутината на корема си.

— Ще бъда безплодна.

— Ще можеш да пееш песни на децата и внуците си. Ще споделяш постелята с мъжа си за удоволствие. Ще се радваш на безценните живи деца, които си довела на бял свят. Изборът е твой, Ейлиш.

Брана затвори очи за миг. Когато отново ги отвори, те бяха много, много тъмни.

— Ще го наречеш Лоик. Ще бъде със светли лице и коса, сини очи. Силно момче, винаги усмихнато и с глас на ангел. Един ден ще поеме на път и ще се скита, като използва гласа си, за да се прехранва. Ще се влюби в дъщеря на фермер и ще се върне при вас заедно с нея, за да работят на тази земя. А ти ще слушаш гласа му над полето, защото той винаги ще бъде весел.

Тя остави видението да изчезне.

— Видях какво може да бъде. Ти трябва да избереш.

— Това е името, което му избрах — прошепна Ейлиш. — Никога не съм ти го казвала, нито пък на когото и да било. — Сега тя взе шишенцето. — Ще те послушам.

Ейлиш стисна решително устни, бръкна в джоба си и извади оттам малка кесийка. Бутна я в ръцете на Брана.

— Вземи това.

— Няма да взема парите ти.

— Ще ги вземеш. — Сега сълзите бликаха като порой по бузите й. — Да не мислиш, че не знам, че спаси и мен, и Конъл при раждането? А нима дори и сега не мислиш за мен и близките ми? Ти ми донесе много радост. Сякаш доведе Сърха при мен, когато ми липсваше, защото в теб виждах нея ден след ден. Ще вземеш парите и ще се закълнеш, че ще бъдете в безопасност, че ще се върнете. Всички вие, защото сме една кръв.

Брана я разбираше, затова пъхна кесийката в джоба на полата си, после целуна Ейлиш по двете бузи.

— Кълна ти се.

Навън Иймън се стараеше да развесели братовчедите си. Те го молеха да не тръгва, разбира се, питаха го защо трябва и се опитваха да го разубеждават. Затова той им разправяше какви страхотни приключения го очакват, как ще се бие с дракони и ще хваща омагьосани жаби. Видя как Тийгън излиза с разплаканата Маб и как й дава парцалена кукла, която сама бе направила.

Искаше му се Брана да побърза, защото сбогуването беше истинска мъка. Готов, Аластар стоеше наблизо. Иймън, като глава на семейството в крайна сметка, бе решил, че сестрите му ще яздят, докато той върви.

Нямаше да приеме възражения.

Бардан излезе от малката конюшня, повел Сланя — добрата стара Сланя, която вече бе попреминала възрастта за разплод, но беше с много благ характер.

— Вече не можем да я използваме за разплод — подхвана Бардан с обичайната за него загриженост. — Но е добра душа и ще ти служи добре.

— О, не мога да ти я взема. На теб ти трябва…

— Един мъж се нуждае от кон. — Бардан постави мазолестата си ръка върху рамото на Иймън. — Ти работеше като мъж за фермата, затова ще я вземеш. Бих искал да ти дам Мун за Брана, ако можех да си го позволя, но вместо това ще вземеш добрата стара Сланя.

— Много съм ти благодарен за Сланя и за всичко останало. Обещавам ти да се грижа за нея като за кралица.

За миг само Иймън си позволи да бъде просто момче и прегърна здраво мъжа, който му бе като баща през половината от живота му.

— Един ден ще се върнем.

— Непременно.

Когато всичко свърши, сбогуването и прегръдките, пожеланията за безопасно пътуване, сълзите и всичко останало, той се метна върху гърба на кобилата, а мечът и щитът на дядо му бяха закрепени здраво до седлото. Брана яхна коня зад гърба на Тийгън и се наведе да целуне Ейлиш за последен път.

Поеха надалеч от фермата, която бе домът им през изминалите пет години, далеч от роднините — на юг, към неизвестното.

Иймън погледна назад, махна на роднините, които също махаха с ръце, и осъзна, че раздялата е по-тежка, отколкото бе очаквал. Тогава видя кръжащия над главите им Ройбиър, който описа голям кръг, преди да литне право на юг.

Така е било писано, каза си Иймън. Времето им бе дошло.

Забави леко темпото и кимна на Тийгън.

— Е, какво мисли нашата Сланя за всичко това?

Тийгън сведе очи към кобилата и на свой ред кимна на брат си.

— О, за нея това е славно приключение, разбира се, а тя не се е и надявала на подобно. Много е горда и благодарна. Ще ти бъде вярна до гроб и ще направи всичко за теб.

— И аз ще се грижа добре за нея. Ще яздим до обяд, когато ще спрем да отморим конете и да хапнем малко от овесените питки, които Ейлиш ни приготви за из път.

— Така ли ще направим? — попита Брана.

Той вдигна брадичка.

— Ти си най-голямата, но аз нося жезъла, колкото и невзрачен да е според теб — което изобщо не е така. Ройбиър сочи пътя, а ние го следваме.

Брана вдигна очи и се загледа в полета на сокола. После погледна надолу към Кател, която подскачаше бодро редом с Аластар, сякаш можеше да върви така цял ден и цяла нощ.

— Твоят водач, моят и на Тийгън. Да, ще ги следваме. Ейлиш ми даде малко пари, но няма да ги харчим, освен ако не е крайно необходимо. Ще се прехранваме сами.

— И как точно ще го правим?

— Като бъдем такива, каквито сме. — Тя вдигна ръка, обърната с дланта нагоре, и там се появи малка огнена топка. После изчезна. — Майка ни служеше на дарбата си, грижеше се за нас, за дома ни. Ние също можем да служим на дарбата, да се грижим за себе си и да намерим място, където да правим и двете.

— Разправят, че Клеър било доста диво място — обади се Тийгън.

— Нима това не е идеално за такива като нас? — Чистата радост от свободата се засилваше с всяка измината крачка. — Имаме книгата на майка си и ще се водим по нея, ще научим много неща. Ще правим отвари и ще лекуваме хората. Един лечител е винаги добре приет, казваше ми тя.

— Когато той дойде за нас, ще ни е нужно много повече от целебни отвари и лекове.

— Така е — съгласи се с брат си Брана. — Затова ще учим. Бяхме на сигурно място във фермата цели пет години. Ако нашите водачи ни отведат в Клеър, както изглежда, може да останем там следващите пет. Достатъчно време, за да се учим и съставим план. Когато отново се върнем у дома, ще бъдем по-силни, отколкото може да предположи.

Яздиха и след пладне, под дъжда. Валеше тихо и упорито от навъсеното и тъмно небе. Отмориха конете, напоиха ги, хапнаха от овесените питки и дадоха от тях и на Кател.

Продължиха пътя си, а към дъжда сега се присъедини и вятър, докато минаваха край малка ферма с къщичка, от чийто комин се виеше пушек, който разнасяше наоколо миризмата на запален торф. Вътре сигурно щяха да ги посрещнат с усмивка и да им поднесат чай край огъня. Вътре щяха да са на топло и сухо.

Но Кател продължи да тича, Ройбиър се виеше високо в небето, а Аластар изобщо не забави крачка.

Дори и бледата светлина започна да помръква и денят да преваля към нощта.

— Сланя е уморена — тихо се обади Тийгън. — Няма да поиска от нас да спрем, но е уморена. Болят я костите. Не може ли малко да я оставим да почине, да намерим сухо място и…

— Там, напред! — Иймън протегна ръка. Край калната пътека се издигаше старо светилище. Сега бе полуразрушено, изгорено до камък от онези, които не се свеняха да унищожат построеното от хората, чиито земи са завладели.

Ройбиър кръжеше над него и ги викаше, а Кател хукна напред.

— Ще спрем да пренощуваме тук. Ще напалим огън, конете ще починат и ние ще отдъхнем.

Брана кимна в знак на съгласие с брат си.

— Стените още са на място, поне повечето. Ще задържат вятъра, а за останалото ние ще се погрижим. Денят почти свърши. Трябва да благодарим на Модрон и сина й Мабон.

Едната стена се бе срутила, както се оказа, но другите бяха здрави. Имаше дори и стъпала (чиято здравина Иймън веднага изпита), които се виеха край стената и водеха към някогашното второ ниво. Всички дървени части от постройката бяха изгорени и пепелта — разпиляна от вятъра. Но все пак бе някакъв подслон, а и Брана усещаше, че мястото им подхожда.

Това щеше да е първата им нощ сами, точно навреме за равноденствието, когато светлината и мрака бяха в равновесие.

— Аз ще се погрижа за конете. — Тийгън улови юздите и на двата коня. — Те са мои в крайна сметка. Докато се занимавам с тях, вие можете да се погрижите за нашето удобство — сух подслон, надявам се, и приличен огън.

— Добре. Ще отдадем своята благодарност, после ще пийнем малко чай и ще хапнем от сушеното еленско месо, преди да…

Брана замлъкна, когато Ройбиър се спусна от небето и кацна на една тясна каменна полица.

След което пусна в краката на Иймън един пухкав и дебел заек.

— Е, сега вече ще си направим угощение. Аз ще го почистя, докато Тийгън се погрижи за конете, а Брана — за огъня.

Сух подслон, помисли си тя и като свали качулката на наметалото си, си представи точно това. Пресегна се и извади наяве заложеното дълбоко в нея, помисли си за топло и сухо убежище и сътвори толкова ярък и горещ пламък, че за малко да изгори всички, преди да го овладее отново.

— Съжалявам. Не съм го правила досега.

— Като да махнеш коркова тапа на бутилка е — отбеляза Иймън. — Всичко се изля наведнъж.

— Да. — Тя го овладя и забави разрастването му бавно, бавно. Тя самата не се боеше от влагата, но Тийгън имаше право. Кобилата имаше болки в костите, дори и тя ги усещаше.

Сега отблъсна влагата бавно, само леко настрани, после още малко. Силата сякаш потръпна вътре в нея, радостна възбуда. Свободна и безгрижна. Беше ред на огъня. Щеше да го сътвори с магия тази вечер. Друг път, както ги бе научила майка им, щяха да събират съчки и да свършат всичко с ръцете си. Но тази нощ огънят щеше да дойде от нея.

Извика го наяве, укроти го.

— Малко овесена питка и вино — помоли тя брат си и сестра си. — Поднасяме ги в дар с благодарност към боговете за равновесието на деня и нощта, за цикъла на прераждането. И за това място за отмора. Хвърлете ги в огъня — каза им тя. — Питката, после и виното. Тези дребни дарове споделяме с вас и така ви благодарим, ний тримата, ваши слуги.

— В този миг, в който денят среща нощта, ние приветстваме и мрака, и светлината — продължи Иймън, без да е сигурен откъде са дошли думите.

— Ще се научим да защитаваме и да се борим, да използваме дарбата си за правдата и светлината — добави Тийгън.

— В този ден и час ние се откриваме пред дадената ни магия. Отсега навеки свободна ще е тя. Както казахме, да бъде.

Огънят изригна високо като колона от червено, оранжево и златно, със сърцевина от пламтящо синьо. Хиляди гласове шепнеха вътре и земята се разтърси. После светът сякаш въздъхна.

Огънят си беше просто огън, ограден здраво от кръг от камъни.

— Това сме ние — каза Брана, цялата грейнала все още от прилива на енергия и от шока. — Това е, което имаме. Сега нощите ще стават по-дълги. Мракът покорява светлината. Но няма да покори нас.

Усмихна се, а сърцето й бе стоплено както никога след онзи ден, когато бяха напуснали дома.

— Трябва да направим шиш за заека. Ще си направим пиршество, първото ни. И ще си починем на топло и сухо, докато не потеглим пак.

 

 

Иймън се сви край огъня с пълен корем, обгърнат от топлина. И пътешествието му започна.

Усети как се надига, откъсва се от земята и полита. На север. У дома.

Също като Ройбиър и той се носеше над хълмовете, над реките, над полята, където мучаха крави и пасяха овце.

Рееше се над зелените поля и летеше към дома, докато слънцето надничаше бодро иззад облаците.

Сърцето му сякаш пееше, толкова му беше леко. Отиваше си у дома.

Но не съвсем. Не беше същото, осъзна той, когато се озова отново на земята. Гората беше толкова позната, но и различна. Имаше нещо странно. Дори и въздухът сякаш бе различен и все пак същият.

Почувства се замаян и слаб.

Тръгна да обикаля, като подсвиркваше на сокола си, неговия водач. Светлината се промени, помръкна. Нима нощта вече се спускаше?

Но не беше нощ пред него. Беше мъглата.

А с нея се появи и вълкът, в който се превръщаше Кеван.

Чу ръмженето му и се пресегна за меча на дядо си. Но той не беше на хълбока му. Той беше едно момче, затънало до глезени в мъглата, невъоръжено, а от мъглата излезе вълкът с червения камък, светещ на врата му. И се превърна в мъж.

— Добре дошъл обратно, млади Иймън. Чаках те.

— Ти уби баща ми, майка ми. Дойдох да отмъстя за тях.

Кеван се засмя, гръмък и весел смях, от който по гърба на Иймън плъзнаха ледени тръпки.

— Притежаваш дързост, което е чудесно. Ела тогава да отмъстиш за убития си баща, за мъртвата вещица, която те е родила. Ще отнема силата ти и тогава сестрите ти ще бъдат мои.

— Никога няма да докоснеш близките ми. — Иймън запристъпва в полукръг, опитваше се да мисли. Мъглата се надигаше все по-гъста и могъща, обвиваше всичко, гората, пътеката, мислите му. Сви юмрук и замахна с въздух, запокити го силно напред. Успя само да прокара тясна и несигурна пътечка.

Кеван отново се разсмя.

— По-близо. Ела по-близо. Почувствай силата ми.

Усещаше я, болката и мощта й. И страха. Опита с огън, но огненото му кълбо падна унило и се превърна в мръсна пепел. Когато Кеван протегна ръце към него, той вдигна юмруци да се бие с него.

Ройбиър се спусна като стрела, острите му нокти и клюнът се впиха в протегнатите ръце на магьосника. Потече черна кръв и мъжът изрева, докато се опитваше да се превърне във вълк.

А от мъглата се появи и друг мъж. Висок, с мокра от мъглата кестенява коса и дълбоки зелени очи, които сияеха от ярост и сила.

— Бягай — каза той на Иймън.

— Няма да бягам от такива като него. Не мога.

Вълкът ровеше с лапи земята и оголи зъби в ужасяваща усмивка.

— Хвани ръката ми.

Мъжът сграбчи ръката на Иймън. Избухна светлина като хиляди слънца, силата долетя като милиони пърхащи криле. Ослепен и глух, Иймън извика. Имаше само магия, която го обгръщаше, изпълваше, изливаше се в него. После с гръмовен рев мъглата изчезна, вълкът изчезна и остана само мъжът, стиснал ръката му.

Мъжът се отпусна на колене, дишаше тежко, с побеляло лице, а очите му бяха пълни с магия.

— Кой си ти? — попита той.

— Иймън, син на Дайхи и на Сърха. Аз съм един от тримата. Тъмен вещер от Мейо.

— Като мен, Иймън. — Мъжът се засмя колебливо и се пресегна да докосне косата и лицето му. — Аз съм твой потомък. Далеч си от своето време, момко, сега си в моето. Аз съм Конър, от рода О’Дуайър. И съм потомък на Сърха и твой. Един от тримата.

— Как да съм сигурен, че казваш истината?

— Една кръв тече и в теб, и в мен. Знаеш го. — Конър измъкна амулета изпод ризата си и докосна онзи — същия — който Иймън носеше.

После мъжът вдигна ръка. Ройбиър кацна на кожената ръкавица, която носеше.

Не беше Ройбиър, осъзна сега Иймън, и все пак…

— Моят сокол. Не е твоят, но го нарекох на него. Поискай каквото ти се ще от него. Той е колкото мой, толкова и твой.

— Това тук е… не е моето място.

— Напротив, твоето е. Времето не е, но мястото е твое. И винаги ще бъде.

Сълзи опариха очите на Иймън и коремът го сви от копнеж, който бе много по-силен от глада.

— Ще се върнем ли някога у дома?

— Да.

— Ще го победим ли, ще отмъстим ли за родителите си?

— Ще го направим. Никога няма да спрем, докато не свършим с него. Давам ти думата си.

— Искам да… Връщам се. Усещам го. Брана, тя ме тегли обратно. Ти ме спаси от Кеван.

— Спасявайки теб, спасих себе си, така мисля.

— Конър от рода О’Дуайър. Няма да го забравя.

И отново полетя над хълмовете, докато не се озова в ранното и едва пробуждащо се утро, седнал край огъня на Брана, а двете му сестри упорито го разтърсваха.

— Престанете веднага! Главата ми се рее над тялото ми.

— Толкова е блед — обади се Тийгън. — Чакай, ей сега ще ти приготвя чай.

— Чаят ще ми дойде добре. Бях на пътешествие. Не знам как се получи, но си отидох у дома и все пак не беше у дома. Трябва да си подредя мислите. Но научих нещо, което не знаех. Което никой от нас не знаеше.

Пийна малко вода от меха, който Брана му подаде, после го остави настрани.

— Той не може да напусне онова място. Кеван. Не може да се махне или поне не може да стигне далеч. Колкото повече се отдалечава от дома, от мястото, където се е спазарил за новата си сила, толкова по-малка е тя. Рискува да умре, ако го напусне. Не може да ни последва.

— Как го разбра? — попита Брана.

— Ами… видях го в мислите му. Не знам как. Видях го там, тази слабост. Срещнах един мъж, той е от нашата кръв. Аз… — Иймън си пое дълбоко въздух, затвори очи за миг. — Дайте ми да пийна малко чай. Глътка чай и тогава ще мога да ви разкажа цялата история. Ще останем тук още малко и ще ви разкажа всичко. А после, да, да, отиваме на юг, да се учим, да растем, да направим план. Той не може да ни навреди. Никога няма да ви докосне.

Макар и момче доскоро, сега той беше мъж. И силата още кипеше във вените му.