Нора Робъртс
Магията на сенките (18)

Осемнадесета глава

Мийра се събуди в леглото на Конър. Сама. Три бели свещи горяха в стъклени полусфери на нощното му шкафче. Някакъв магически целебен ритуал, предположи тя, както и уханието на лавандула от стръкчетата, пъхнати под възглавницата й заедно с кристалите, които бяха предназначени да лекуват и да донесат спокоен сън.

Последното, което си спомняше, връщайки се назад, бе как се е облегнала на дивана на долния етаж, загърната с одеяло от Фин, докато чакаше останалите да дойдат да пийнат чай.

Зачуди се дали изобщо са дошли.

Ядоса се, че е заспала отново като болно дете. Още повече се ядоса, че е сама в леглото.

Когато стана бавно, краката й още бяха малко нестабилни, което добави ново притеснение. Толкова силна се чувстваше, след като изпи бульона, а сега трябваше да си признае, че не е възстановила напълно силите си.

Някой я бе преоблякъл в пижама, което също бе унизително.

Тръгна с леко залитане към банята, погледна се в огледалото над мивката. Е, самата истина бе, че е изглеждала и по-добре, но не беше чак толкова зле.

Намръщи се, когато видя четката си за зъби, кремовете, които използваше, и други тоалетни принадлежности, спретнато подредени в малка кошничка на тесния плот.

Бяха пренесли вещите й тук явно докато е спала. Просто са опаковали всичко, подредили са го тук и дори не са я попитали.

После си спомни защо и въздъхна.

Заслужаваше си го, нямаше за какво да се сърди. Бе изложила себе си и всички останали на риск, бе ги подложила на ужасни тревоги часове наред. Не, нямаше да оспорва решението им, нямаше да се оплаква.

Но определено щеше да потърси Конър.

Отвори полека вратата към стаята на Айона. Ако Бойл и Айона бяха отишли да спят в апартамента на Бойл, както правеха най-често, Конър сигурно беше в тази стая. Макар че трябваше да е в своята, при нея.

Навън дъждът ромолеше и понеже нямаше дори и един лунен лъч, Мийра зачака очите й да свикнат с тъмнината, преди да влезе на пръсти. Чу дишане, приближи се. Канеше се просто да се намъкне в леглото при Конър, пък да видим какво ще каже той.

Тъкмо се наведе над леглото да погледне отблизо, когато явно различи Айона, сгушена в прегръдките на Бойл, с глава върху рамото му.

Мила картинка, помисли си тя, и много интимна. Но преди да се дръпне, Айона прошепна:

— Лошо ли ти е?

— О, не, не, съжалявам. — Също толкова тихо прошепна Мийра. — Извинявай. Събудих се и дойдох да търся Конър. Не исках да те събудя.

— Няма нищо. Той е долу на дивана. Трябва ли ти нещо? Мога да ти направя чай, който ще ти помогне да заспиш.

— Имам чувството, че съм спала поне седмица.

— А някои от нас не са спали спокойно дори и една нощ — измърмори Бойл. — Върви си, Мийра.

— Отивам си. Съжалявам.

Излезе в коридора, чу сърдитото мърморене на Бойл, после тихия смях на Айона, преди да затвори вратата зад гърба си.

Хубаво им беше на тях, помисли си тя, сгушени на топло заедно, докато тя обикаля посред нощ из къщата да търси своя мъж.

Беше стигнала до средата на стълбите, когато го осъзна.

Своя мъж? Кога беше започнала да мисли за Конър като за свой мъж? Беше объркана, това е, просто не беше на себе си заради всички тези магии — тъмни и светли. Изобщо не мислеше, не и трезво, и сигурно трябваше да се върне обратно в леглото.

Да се наспи и да забрави всичко.

Но искаше него, това беше простата истина. Искаше да положи глава на рамото му, както бе направила Айона с Бойл.

Слезе долу.

Беше се завил с одеялото на дивана, който беше прекалено къс за него, така че краката му стърчаха над страничната облегалка, а лицето му бе заровено във възглавницата на другата облегалка.

Единственият начин на човек да му е удобно в тази поза, бе, ако преди това се е напил до забрава. Тя поклати глава, сложи ръце на хълбоците и се зачуди как успява да изглежда толкова дяволски очарователен въпреки всичко.

Бяха се погрижили огънят да тлее в огнището, въглените грееха в червено като туптящо сърце. Светлината играеше по него и добавяше предизвикателство към очарованието.

Но тя имаше да му казва някои неща и той трябваше да я изслуша.

Тръгна напред, вперила очи в лицето му, и се спъна в ботушите, които бе метнал настрани.

Просна се отгоре му с цялата си тежест, при което получи лакът в корема за старанието си. Така че първото, което му каза, беше едно „ох“.

Неговият отговор бе приглушена ругатня, докато се надигаше, след което я стисна за раменете, сякаш се готвеше да я метне на пода. После прошепна:

— Мийра? — И отметна косата от лицето й.

— Спънах се във великанските ти ботуши и паднах върху костеливия ти лакът.

— Може да си разкъсала белия ми дроб. Ела. — Той я премести и успя да седне, докато тя бе полуизлегната в скута му.

Съвсем не по този начин си бе представяла нещата.

— Лошо ли ти е?

Той понечи да вдигне ръка към челото й, за да провери за температура, но тя я перна настрани.

— Защо всички си мислят, че съм зле? Не съм. Събудих се и това е всичко. Събудих се, понеже съм спала почти цял ден и половината нощ.

— Имаше нужда — изтъкна той напълно разумно. — Искаш ли чай?

— Мога и сама да си направя чай, ако съм в настроение за чай, по дяволите.

— Определено си в настроение.

Сълзите заплашваха да си пробият път през яда, а тя не искаше да ги допусне.

— Каза, че си ми простил.

— Така е. Простих ти. Почакай, студено ти е.

Тя отново го перна през ръката, когато понечи да я завие с одеялото.

— Престани, няма ли да престанеш да се суетиш край мен? — Упоритите сълзи продължаваха да напират, шокираха я, засрамваха я и я смайваха. — Просто престани.

Опита се да го отблъсне, да стане и да си тръгне, но той я прегърна и я притисна силно до себе си.

— Само се успокой, Мийра Куин. Стой мирна за момент. Не говори.

Усилията да се освободи, я изтощиха, оставиха я без дъх и на ръба да се разплаче.

— Добре, спокойна съм вече.

— Още не, но след малко. Поеми си дълбоко въздух. Отново. — Нежно я люлееше, после погледна към огъня и пламъците лумнаха.

— Не се грижи за мен, Конър. Ще ме разплачеш.

— Тогава поплачи. Всичко е естествена реакция, Мийра, отговор на онова, което ти беше причинено и което трябваше да се направи, за да го спрем.

— Кога ще свърши?

— Вече не е толкова зле, нали? А на сутринта ще е още по-добре след малко спокойствие и почивка. Имай малко търпение.

— Мразя търпението.

Той се засмя, целуна леко косата й.

— Знам това, но все пак го имаш. Виждал съм те.

Но се налагаше да го търси дълбоко в себе си, помисли си Мийра. За Конър то беше присъщо като цвета на очите му, тембъра на гласа.

— Не мразя твоето търпение — прошепна тя.

— Хубаво, защото трудно бих се отървал от него само за да ти угодя. Кажи ми, събуди ли те нещо, или просто се събуди?

— Събудих се, а теб те нямаше. — Чу сприхавостта в гласа си. И само можеше да се надява, че е част от реакцията на случилото се, иначе сама щеше да се намрази скоро. — Ако си ми простил, защо спиш тук долу с крака, провиснали над облегалката?

— Трябваше ти почивка и спокойствие. — Понеже вече вярваше, че се е укротила, той успя да завърти и двамата, така че се оказаха сгушени в ъгъла на дивана с лице към огъня. — Ти спеше още преди да донесем чая, и изобщо не помръдна, когато те отнесох горе, а Брана ти облече пижамата. Сънят е целебен, скъпа, той лекува тялото и съзнанието ти, дори и духът ти имаше нужда от покой.

— Помислих, че не искаш да си с мен, и тръгнах да те търся, за да се скарам с теб.

— Значи се радвам, че се спъна в ботушите ми, защото така е много по-добре, отколкото да се караме.

— Съжалявам.

— Няма нужда непрекъснато да се извиняваш. — Погали с пръст кристалите на шията й.

— Фин отиде до конюшнята да ми ги донесе.

— Знам.

— Няма да сваля огърлицата повече.

— Знам.

Доверие, търпение, великодушие. Не, наистина не го заслужаваше, помисли си тя и притисна лице в шията му.

— Аз те нараних.

— Да, вярно е.

— Как можеш да обичаш толкова лесно, Конър? Толкова свободно и лесно. И нямам предвид обичта, която винаги е съществувала между нас двамата или теб и Брана.

— Ами за мен също е нещо ново, така че не знам със сигурност. Мога да го опиша като нещо, което толкова дълго си държал в ръка, че сякаш е станало част от теб. После си го завъртял леко. Нали се сещаш, както когато държиш парче стъкло, после леко сменяш ъгъла и то улавя слънцето и отправя лъч? Можеш да запалиш огън така, само с леко завъртане на стъклото. Нещо подобно е, онова, което вече беше вътре в мен, се завъртя и улови светлината.

— Може да се завърти на другата страна и отново да я изгуби.

— Но защо, след като светлината е толкова прекрасна? Виждаш ли този огън?

— Да, разбира се.

— Нужна му е само малко грижа, разбъркване, още торф, и ще гори цял ден и цяла нощ, и още, и още, ще ти дава светлина и топлина.

— Може да забравиш да го разбъркаш или да ти свърши горивото.

Той се засмя и я целуна по шията.

— Значи си била небрежна, срамота. Любовта има нужда от грижи, само това казвам. Не е лесно да поддържаш светлината и топлината, но защо би искал някой да стои на тъмно и студено?

— Никой не би го искал, но е лесно да забравиш да се грижиш за нещата.

— Предполагам, че понякога и двамата се грижат поравно, а друг път единият полага повече грижи, докато другият забравя, после местата може да се сменят. — „Всичко е въпрос на баланс, мислеше си той, с малко грижа и усилия в добавка.“ — Лесното невинаги е правилно, това е хубаво да се помни от време на време. През целия ни живот, Мийра, не съм те виждал да се задоволяваш с лесния избор. Никога не си се притеснявала да поработиш здраво.

— Когато става дума да вдигна нещо тежко или да чистя и да върша физически труд, не. Но в емоционално отношение е по-различно.

— И в това отношение не бягаш от отговорности. Нямаш достатъчно вяра в силите си. Приятелствата също се нуждаят от грижи, нали? Как успяваш да си толкова добър приятел не само с мен, но и с Брана, Бойл, Фин, а сега и Айона? Да поговорим и за роднините — каза той, преди тя да възрази. — Във всяко семейство има доста грижи. Ти си направила много повече за твоето от мнозина.

— Да, но…

— Мърморенето, което съпровожда грижите, не се брои — заяви той, усетил какво ще каже. — В крайна сметка са важни делата.

Целуна я по челото.

— Вярвай в себе си.

— Това е трудната част.

— Ами, значи трябва да тренираш. Не си се научила да яздиш кон само като си гледала отстрани и си се чудила дали ще паднеш, нали така?

— Никога през живота си не съм падала от кон.

— Видя ли, точно това искам да кажа.

Беше неин ред да се усмихне.

— Много си хитър, знаеш ли?

— Значи си късметлийка, че толкова умен мъж е влюбен в теб. С достатъчно търпение, че да ти позволи да тренираш, докато го настигнеш.

— Сърцето ми потръпва всеки път, когато го кажеш — призна тя. — Толкова се плаша, когато ми го кажеш, че сърцето ми трепери.

— Значи трябва да ми кажеш, когато престане да трепери и вместо това пламне. Сега се опитай да заспиш отново.

— Тук ли?

— Тук ни е удобно, нали? Огънят е приятен. Виждаш ли образите в пламъците?

— Виждам пламъци.

— Има цели истории във въглените, в пламъците. Ще ти разкажа една.

Започна да й разказва за един замък на хълма и за смелия рицар на бял кон. За безстрашната кралица воин, която била умела в стрелбата с лък и с меча и която летяла в небето върху златен дракон.

Какво вълшебство, помисли си тя, толкова беше красиво, че тя сякаш видя с очите си картините, които й рисуваше с думи.

И отново се унесе в сън с усмивка на лице и глава, сгушена на рамото му.

 

 

Минаха три дни, преди да може да се задържи на краката си по-дълго, отколкото да седи и да спи. Прекара целия първи ден в леглото, на дивана или заета с някакви дребни задачи, които Брана й възлагаше. Но на втория се върна в конюшните и остана там известно време, помагаше за сресването на конете, храненето.

И се извини на колегите си.

На третия вече бе предишната Мийра.

Толкова добре се чувстваше, че дори си пееше, докато ринеше тор.

— Виж се само, достойна конкуренция на Адел.

— Тази жена има страхотен глас. — Мийра спря за малко и се усмихна на Айона, която се облягаше на отворената врата на отделението. — Никога досега не съм разбирала какво имат предвид хората, когато казват, че поне си здрав. Не съм боледувала и ден през живота си. Здравото тяло, както и най-добрата ми приятелка, която е изключително надарена лечителка, се погрижиха за това. Сега, след като полежах малко, се научих да благодаря, задето съм на крака.

— Изглеждаш чудесно.

— И се чувствам така.

Мийра избута количката навън от отделението, а Айона влезе да помете. След като си размениха местата, Мийра погледна първо надясно, после и наляво, за да се увери, че са сами.

— След като вече съм по-добре, ще ми кажеш ли колко зле беше?

— Значи не си спомняш? Разказа ни всичко доста подробно, след като се посъвзе.

— Не, спомням си. Имам предвид колко зле беше положението, Айона? Колко близо стигнах до края? Не ми беше удобно да питам Брана или Конър досега — добави тя, след като Айона се поколеба. — Но вече съм на крака и питам теб. Да разбера всичко до последния детайл, е част от изцеляването, така мисля.

— Беше много зле. Никога досега не съм се сблъсквала с подобно нещо. И не мисля, че и останалите са се сблъсквали, но знаеха повече от мен. Първите мигове, по думите на Брана, бяха критични. Колкото по-дълбоко си потънала, толкова по-трудно е да бъдеш издърпана, а и по-вероятно да има някакво мозъчно увреждане.

— Лудост.

— Да, един вид. Загуба на памет, психоза. Брана каза, че е било от огромно значение, че Конър е стигнал до теб толкова бързо.

— Значи е спасил не само живота, а и разума ми.

— Да. След това, в следващия час или два, също имаше критични моменти. Брана знаеше какво точно да направи или поне се преструваше много убедително, че знае, докато раздаваше заповеди на мен и Конър. Не осъзнавах колко уплашена съм била, докато не свършихме. Тогава само правехме каквото е нужно, и то веднага. Дойде и Фин и присъствието му също помогна. И Бойл. Той седеше и държеше ръката ти по време на целия ритуал. Отне близо час, а ти беше толкова пребледняла и неподвижна. После цветът постепенно започна да се връща по лицето ти.

— Накарах те да плачеш. Не исках да те разплаквам.

— Не, всичко е наред. — Айона избърса сълзите си и двете заедно срязаха връзките на балата прясна слама. — Цветът на лицето ти се върна и Бойл каза, че е усетил пръстите ти да помръдват в ръката му. Едва тогава осъзнах колко уплашена съм била — когато най-лошото според Брана беше отминало.

— Той ме притегли много дълбоко — отбеляза Мийра, докато разпръскваше сламата с вилата. — Това е точка в негова полза.

— Може би, но ние те върнахме обратно и ето че сега разстилаш прясна слама за Спъд. Това е по-голяма точка в наша полза.

Айона винаги намираше нещо хубаво във всяка ситуация, помисли си Мийра. Винаги успяваше. И може би бе дошло време и тя да потърси такова.

— Възнамерявам да запазя предимството ни. Ще потренирам малко с меча си. Нужна ми е практика.

Имаше нужда от практика, мислеше си тя, докато минаваше към следващото отделение в много неща.

 

 

Конър също разчистваше, но това за него бе обичайната за края на деня работа. Птиците трябваше да бъдат нахранени и както при конете, помещенията трябваше редовно да се почистват от тор. Според личния му календар бе дошло време за почистване и хигиенизиране на поилките на соколите.

Искаше да работи. Нуждаеше се от физически усилия и рутинна работа през последните ден-два, докато Мийра се съвземаше. Нужно му бе усилие да запази спокойствието си заради нея, да я ободрява и развеселява, докато тя бе слаба и изморена, и толкова далеч от истинската си същност.

На някои жени им харесваше да получават букети или бонбони. Докато при Мийра — не че цветята и шоколадът бяха неуместни — вършеха по-добра работа новините и дребните случки от селото, хорските приказки и истории за работата, за хората, които бяха минали през школата или конюшнята.

Той се стараеше да й ги набавя, вдигаше крака на стола, пийваше бира и я забавляваше с различни истории — някои разкрасяваше, други направо съчиняваше.

А онова, което наистина искаше, бе да намери леговището на Кеван, да предизвика копелето да се покаже на светло. Искаше да призове унищожителен вихър, който да разкъса костите му и да смрази кръвта му.

И жаждата за мъст бе толкова силна, че постоянно пареше в гърлото му.

А знаеше, че не бива, господи, знаеше, че не бива така, докато търкаше усърдно поилките на птиците, а те стояха кацнали наоколо и го гледаха. Но знанието и чувствата бяха различно нещо. Можеше само да се надява, че физическата работа ще потуши тази жажда в него.

И тогава я видя да прекосява широкия, покрит с чакъл, двор. Заряза всичко и излезе да я посрещне.

— Какво правиш тук сама? — попита той.

— Мога да те питам същото, но понеже знам какво ще ми отговориш, ще спестя усилията и на двама ни и няма да питам. Айона и Бойл ме оставиха, преди да продължат към Конг за халба бира и нещо за хапване, така че не съм била сама дълго, както и сега не съм.

Тя се огледа наоколо.

— До късно работиш май, Конър? Къде са всички останали?

— Приключихме с последната разходка със соколи за деня и изпратих всички по домовете им. Браян има да учи за дистанционния курс, който е записал, а Кийра има романтична среща. Колкото до останалите, реших, че ще им дойде добре допълнително свободно време.

— А на теб ти е било нужно време насаме с приятелите ти — добави тя и кимна към соколите.

— Това също е вярно. Трябва да довърша тук, след като вече съм започнал.

— Ще вляза с теб, ако нямаш нищо против. После ще ме закараш до къщата.

Двамата тръгнаха заедно към птичарника. Соколите малко настръхнаха при вида на гостенката, изгледаха я внимателно.

— Не съм идвала много през изминалите няколко месеца — отбеляза тя. — Младите не ме познават, във всеки случай не особено добре.

— Ще те опознаят. — Той се върна към чистенето. — Как мина денят ти?

— Като по ноти. Излязох на обиколка с две групи. — Тя наведе глава при резкия му поглед, извади кристалите изпод шала, който носеше на врата си. — И Айона настоя да взема Аластар, след което му заплете нови заклинания в гривата. Не видях нищо, освен дървета и пътеките. Няма да бъда безразсъдна, Конър. Заради собствената си кожа, да, но и защото никога повече не искам да подлагам теб и останалите на подобно изпитание.

Тя замълча за миг.

— Нуждая се от работата си и конете, както ти се нуждаеш от твоята работа и соколите.

— Права си. Надявам се той да те е усетил. Надявам се да е почувствал колко си силна и здрава въпреки усилията му.

Започна да пълни поилката и се заслуша в ромоленето на водата.

— Мислиш си, че не знам колко си гневен — тихо каза тя. — Но аз знам. И аз съм ядосана. Винаги съм искала да го унищожа, защото така е редно, заради теб и Брана, и Фин. Но сега не искам просто да го няма, искам да му причиня болка и страдание, да знам, че се измъчва. Няма да го споделя с Брана, тъй като тя никога не би одобрила. За нея всичко е правилно и грешно, светлина и мрак — рождено право и кръвен дълг. И знам, че така трябва да бъде, но въпреки това искам да изпита болка.

Той приклекна ниско и вдигна очи към нея.

— Бих ти дал това и много повече. Бих искал да го видиш в агония.

— Но не можем да го направим. — Тя клекна до него, докосна леко рамото му. — Защото Брана е права и защото това ще те промени. Да търсиш само мъст? Да искаш да му причиниш болка и страдание в отплата за онова, което ми стори? Това би те променило, Конър. Не мисля, че би променило мен, но това е мой недостатък.

— Изобщо не е недостатък.

— Така съм създадена, затова ще се научим да го приемаме. Но ти си светлината и за това си има причина. Унищожи го. Но така, както е редно. И ако има болка, тя ще бъде част от естествения ред на нещата, а не защото ти си я пожелал.

— Доста си мислила по въпроса.

Отмери от специалните добавки към водата, после, както му беше обичай, разбърка всичко с разперени над повърхността длани, добавяйки от светлината, за която тя говореше, за здравето и благоденствието на птиците.

— Господи, да, дори прекалено. И докато си мислех толкова усилено, осъзнах, че ти трябва да знаеш, че и аз изпитвам същото, каквото и ти, но не искам това от теб, не го искам и за себе си. Искам онова, което сме ние шестимата. Искам да бъдем справедливи. И когато го унищожим, когато всички свърши, искам да знаем, че сме били прави. Никакви сенки не бива да тегнат над нас, над теб. Това отмъщение ми стига.

— Обичам те, Мийра. Задето разбираш всичко това, признаваш го и го споделяш с мен. Чувствам се разкъсван вътрешно, както никога досега.

— Недей. Знаеш, че говоря от сърце. Искам да бъдем на страната на правдата.

— Така ще бъде.

Доволна, облекчена, тя кимна.

— Вече е време отново да поговорим всички заедно. Знам, че ти и другите сте оставили това на заден план през последните няколко дни.

— Ти не беше готова.

— Вече съм. — Изправи се и решително сви и разпусна бицепси, за да го разсмее. — Значи ще поговорим отново шестимата.

— Довечера?

— Довечера, утре, ако се наложи. Да видим какво имат да споделят останалите.

— Тогава да приключвам тук. — Той я погледна с усмивка.

Някои жени се впечатляваха от цветя, помисли си той, от бонбони.

А Мийра?

— Протегни ръце встрани.

— Какво? Защо?

— Защото аз те моля. Изпъни ръце.

Тя вдигна очи към тавана, но направи каквото я помоли. Той протегна ръце към птиците, към младите соколи и им изпрати мислите си.

Щом раздвижи леко ръце, те излетяха с тихо свистене на криле — неговите млади соколи — и закръжаха над главата й, накараха я да се засмее.

— Стой мирно и не се тревожи за якето или за кожата си. Погрижил съм се.

— Какво… О!

Всички кацнаха леко и грациозно върху изпънатите й ръце.

— Тренирали сме ги добре, макар това да не е част от уроците им. Но явно нямат нищо против. Вече те познават, Мийра, сега те познават.

— Красиви са. Толкова са хубави. Когато ги погледнеш в очите, си казваш, че знаят повече от нас. Много повече.

Тя се засмя и този звук запълни ужасяващата празнина, която го бе измъчвала дни наред.

 

 

Всички пиеха чай с добавка от уиски за онези, които го предпочитаха, във всекидневната. Брана сервира голяма чиния джинджифилови курабийки и с това приключи задълженията си на домакиня.

— Откъде да започнем? — запита се тя. — Още ли сме съгласни да го направим на Самхейн?

— Така имаме две седмици — изтъкна Бойл. — А ми се струва, че времето никак няма да ни е излишно. Но…

— Но. — Фин предпочете уиски и си сипа два пръста в чашата, чисто. — Напада ни яростно. Не бяхме готови за него, това е ясно.

— Аз съм виновна.

— Не е важно чия е вината, Мийра — прекъсна я Фин. — Той дебне и се промъква наоколо, когато и където си поиска, и може да нападне всекиго от нас, когато е най-уязвим. Преди целта му беше Айона, сега си ти. Ако продължава така, ако не го спрем, следващия път може да атакува Брана.

— Нека посмее. — Брана спокойно отпи глътка чай.

— Прекалено си самоуверена — сопна й се Фин. — Арогантността не е сила, нито оръжие.

— За теб никога не е било проблем да я използваш.

— Престанете. — Конър протегна крака, поклати глава. — И двамата. Запазете нападките и хапливите реплики за друго време. Може отново да нападне Мийра, но тя няма да повтори грешката си.

— Заклевам се.

— Също толкова вероятно е да се нахвърли върху Бойл или Фин, или върху мен, ако му се удаде възможност.

Рискувайки да бъде обвинен в арогантност, Конър сви рамене.

— И макар да мисля, че Фин е прав в предположението си, че ако се умори да преследва Мийра, ще насочи цялото си внимание към Брана, това съвсем не допринася за плана ни какво ще правим, кога и как да го изпратим в ада веднъж завинаги.

— Прав е. Заклинанията за предпазване — това е защита, която е много важна — добави Айона. — Но именно атаката ни има нужда от уточняване.

— Гледа боксови мачове с мен. — Бойл й се ухили. — Предния път, когато се изправихме срещу него, бяхме много близо до целта и той се измъкна окървавен и виещ от болка. Но не беше достатъчно. Какво ще ни свърши работа?

— Отварата е по-силна отпреди, а това е риск. Който трябва да поемем. — Фин хвърли един поглед към Брана, която му кимна в знак на съгласие.

— В нощта на слънцестоенето планирахме да го изненадаме — изтъкна Конър, — а вместо това той ни изненада. И въпреки това, както изтъкна Бойл, бяхме близо до целта си. Ако го срещнем до колибата на Сърха, той ще има предимството, че може да преминава в различно време и няма да знаем къде може да ни отведе и дали няма да успее, както го направи преди, да ни раздели и разпилее на различни страни, което ще наложи да използваме допълнителни сили, за да се съберем отново.

— Ако не там — попита Мийра, — то къде?

— За нас това място също е източник на сила, както и за него. Мисля, че трябва да бъдем там. Но имаш право, Конър — добави Брана. — Не бива да се разделяме. Мисля, че трябва да действаме тримата като един кръг, а Фин, Бойл и Мийра като втори, при което двата трябва да са неразривно свързани. Това можем да направим и така и ще бъде този път.

— Можем ли да блокираме преминаването му в различно време? — зачуди се Айона.

— Бихме могли, мисля, ако знаехме как го прави. Но за да спрем такова заклинание, трябва да знаем съставните му елементи. Иначе работим на сляпо — раздразнено отвърна Брана.

— Ние ще сменим времето първи. — Конър се наведе напред, взе си курабийка. — Не само ти проучваш, обмисляш и кроиш планове. — Махна с курабийката към Брана, после я захапа. — Но само ти можеш да правиш такива превъзходни джинджифилови курабийки. Ще атакуваме първи и от самото начало ще сменим времето.

— И как, мъдрецо, ще намерим начин да го сторим — което ще изисква значителни усилия — как ще го подмамим към времето, в което сме?

— Вече знаем какъв е начинът — напомни той на сестра си. — Айона го измисли още когато тепърва прохождаше в магията.

— Така ли? — Тя примигна, после вдигна тържествуващо юмрук във въздуха. — Браво на мен.

— Правил съм го и аз — добави той, — сам и с Мийра, когато се срещнахме с роднините си от далечното минало.

— Пътуване в сънищата? — Брана остави чашата си на масата. — О, Конър, ужасно безразсъдно е.

— Времената са такива и ще трябва да действаме много умело.

— Направо гениално — обади се Фин и Конър се ухили признателно, докато Брана се мръщеше.

— Той говори за правенето на заклинание за сън върху шестима ни едновременно.

— Знам. Това е гениалното в идеята му. Той ще трябва да бъде на същото ниво, за да ни атакува, нали? И сами ще изберем времето и мястото.

— Няма да може да обърне това срещу нас — изтъкна Конър, — понеже няма да знае елементите на заклинанието, което ще използваме, както и ние не знаем неговото. Ще се наложи той да дойде при нас и би изгубил много сила, ако трябва да смени бойното поле.

— Чакай малко. — Бойл вдигна ръка, после се почеса по главата. — Да не би да обмисляте да се бием с Кеван, докато спим?

— Сънят под заклинанието е много различен от естествения. Не е като да си лежиш в леглото и да похъркваш доволно. Ти сам си го изпитвал донякъде — спомни си Конър. — Когато се озова в съня на Айона и разби мутрата на звяра, помниш ли?

— Така беше, събудих се с кръвта му по юмрука си. Но битка в съня? Приемам всичко, което вие вършите, защото съм бил покрай вас през целия си живот, но това вече прехвърля всички граници.

— Той изобщо няма да го очаква. Наистина ли може да бъде направено?

— Всички шестима наведнъж и без никой извън съня, който да държи кормилото, така да се каже. — Брана зарови и двете си ръце в косата, докато се опитваше да претегли всички плюсове и минуси, да прецени кое ще натежи повече. — Определено не съм правила подобно нещо. Би било по-лесно да пробваме с тримата, да го нападнем така, докато вие тримата останете тук — с Фин на кормилото, за да сме сигурни, че ще ни върне обратно, ако изгубим посоката или нещо се обърка.

— Шестимата заедно — решително заяви Мийра — или никой.

— Мийра, не го казвам, за да ви обидя. Когото и да било от вас. Но говорим за заклинание за сън за шестима наведнъж, при това двама в него без магически сили.

— Май вече не си толкова самоуверена? — попита Фин леко язвително.

— О, върви по дяволите — сопна му се Брана.

— И аз мога да ти кажа същото, скъпа, задето предлагаш ние с Бойл и Мийра да останем тук като послушни кученца, докато вие водите битка.

— Нямах това предвид.

— Така го усетих и аз. — Мийра се обърна към Конър. — Ами ти?

— Шестимата — отсече той без колебание — или никой.

— Или никой — повтори Бойл.

— Да. — Айона кимна и го хвана за ръка. — Ако някой може да измисли как да бъде направено, то това си ти, Брана.

— О, господи, добре, нека да помисля, по дяволите. — Бутна настрани чашата за чай и си сипа уиски — по-щедра доза от тази на Фин.

Изгълта го като вода.

— Винаги съм се възхищавал на издръжливостта ти — отбеляза Фин, когато тя стана и закрачи напред-назад.

— Тихо. Просто замълчи. Шестима наведнъж — повтори тя, докато обикаляше — в името на Мориган, това е лудост. При това двама без никакви сили, освен ума си, юмруците и меча. И един с белега на Кеван. Просто млъкни — сопна се тя на Фин, който изобщо не бе продумал, — това е факт.

— Въоръжени са не само с ум, юмруци и меч и носят много повече от един незаслужен белег. — Конър говореше тихо. — Имат сърца.

— Мислиш ли, че не го знам? Смяташ ли, че не ценя това повече от всичко? — Спря, затвори очи за момент. Въздъхна. — Обръщаш думите ми наопаки, Конър. Трябва сама да стигна до верния път. Няма да е като един от нас да влезе в магическия сън и да вземе със себе си човека до него, онзи, с когото сме били интимни. И дори това носи рискове, както Бойл и Айона отлично знаят.

— Да, различно е. Това ще бъде съзнателно и преднамерено действие, планирано предварително, сътворено от самите нас. — Конър вдигна ръце, разпери ги с длани нагоре. — И ще използваме всички защити, които можем да вградим в заклинанието. Ще има риск, вярно е, но той така или иначе е неизбежен. На Самхейн, когато границата между световете изтънява, ще бъде идеалният момент.

Той стана, отиде до сестра си, хвана я за ръце.

— Ти би ги оставила тук, ако можеше, както и аз. Искаш го заради любовта и приятелството ни, както и защото това е бреме и дълг, който сме наследили. Ти, аз, Айона. Но не и те.

Целуна нежно ръцете й.

— Но това би било погрешно във всяко отношение. Ние сме един кръг, тримата и трима. Предначертано е било да бъдем шестима, Брана. Вярвам в това.

— Знам. На мен също ми е ясно.

— Страхуваш се, че ще предадеш доверието им. Няма. И бремето не е само твое.

— Никога досега не сме го правили.

— И аз не бях помръдвала дори перце, преди да дойда тук — напомни й Айона. — А сега?

Вдигна ръце с дланите нагоре. Диванът, на който седеше заедно с Бойл, се вдигна плавно, безшумно, направи бавен кръг, после отново стъпи на земята.

— Браво на теб — развеселен я похвали Фин.

— Ти ме научи, ти и Конър. Отворихте съзнанието ми за онова, което съм и мога. Ще измислим как да го направим и ще действаме.

— Добре. Добре. Не мога да споря сама срещу петима. Знам за една отвара, която бих могла да направя и която трябва да ни свърши работа, ще напишем и заклинанието и ще ми е нужен всеки час от тези две седмици.

— Можеш да разчиташ на нас за работата — изтъкна Конър.

— Ще имам нужда и от всички вас. Но ще бъде по-лесно, ако имаме нещо като контрол извън мрежата на съня.

— Трябва ли да са тук, до нас, искам да кажа? — попита Мийра.

— Чисто физически ли? — Конър я погледна, замисли се. — Не виждам причина.

— Значи можете да помолите баща си вие двамата. И бабата на Айона. Те носят същата кръв и споделят целта ни, нали? Както и любовта.

— Още една гениална идея! — Конър се разсмя и грабна Мийра от стола й, за да я завърти във въздуха. — Това ще свърши работа, нали, Брана?

— Може да се получи, да, ще стане. И ако бях прочистила мислите си от всички тревоги, сама щях да видя този вариант. Бабата на Айона, нашият татко, както и…

Тя се обърна към Фин.

— Твоята братовчедка Селена. Дали ще се съгласи? Три е по-добро число от две, а така ще имаме сила и кръв от всички ни. Трима ще могат да ни балансират, така мисля, ако се наложи.

— Ще се съгласи на драго сърце. Сега е в Испания, но ще се свържа с нея. Ще го обсъдим.

— Значи е решено. Ще проуча вариантите.

— Аз вече съм ги обмислил — увери я Конър. — Отварата, за да се отвори съзнанието, трябва да бъде споделена от всички вътре в ритуалния кръг. Най-добре е да се направи навън, под открито небе. Ще вземем и водачите си — коня, кучето, сокола.

Брана понечи да възрази, после се отказа.

— Наистина си го обмислил.

— Да. Фин, ти имаш кон, сокол, а дали можеш да си намериш и куче през следващите две седмици? Трима и още трима.

— Имам си куче. Бъгс.

— Малкият Бъгс ли? — възкликна Айона, като се сети за кучето, което се въртеше край конете в голямата конюшня.

— Дребен е като теб, но и също толкова храбър. Трима за трима — повтори Фин и кимна. — Кон за Бойл, сокол за Мийра, куче, каквото и да е то, за мен. Добре си го измислил, Конър.

— Ти трябва да ги свържеш с останалите.

— Така и ще направя.

— Значи в кръга ще бъде нашият кръг и водачите ни — обясни Конър. — Нашият кръг, шестимата, уловени за ръце, докато се изрича заклинанието, докато магията подейства. Мислите на всички също ще бъдат свързани, за което ще се погрижа аз. Мисли, сърца, ръце, свързани заедно — заедно ще тръгнем в съня си в нощта на Вси светии към Самхейн в годината, когато децата на Сърха — Брана, Иймън и Тийгън — са се върнали в Мейо.

— Присъствието им ни дава още сила. — Брана отново седна, пресегна се и тя за курабийка. — В нощта, когато границата изтънява. Можем да черпим от тяхната магия, както и на Сърха. Не, той никога не би могъл да го предвиди. Имаме достатъчно време да изчислим точните пропорции на отварата и заклинанието. А после ще го примамим там. Това е задачата на Мийра.

— Моята ли?

Брана погледна с укор брат си.

— Не си ли говорил с нея за това?

— Ами, заети с едно или друго, не остана време. Именно теб е решил да преследва този път — обърна се Конър към нея, — затова ще използваме теб. Ще го подмамиш с песента си.

— Песен?

— Музика, светлина, веселие — емоции. Тези пламъци ще го привлекат като нощна пеперуда — обясни Конър. — Когато се появи, трябва да действаме възможно най-бързо, за да не му дадем шанс да се измъкне.

— Ще направим както в нощта на слънцестоенето — започна с обясненията си Брана.

— Не. — Фин скочи от мястото си. — Тогава се провалихме, нали?

— Имаме нова стратегия, по-силно оръжие.

— Ами ако той отново успее да откъсне тримата далеч дори и само за миг? Ако заклинанието, ритуалът, краят трябва да дойдат от вас, значи трябва да бъде държан настрани, докато вие правите магията. Ние ще отвличаме вниманието му. Бойл, Мийра и аз. Преди му нанесохме сериозни рани и болка. Този път ще се постараем повече. Ще му дадем да разбере, докато вие правите онова, в което сте най-добри.

— Искаш ли това да свърши Фин, или просто искаш да пролееш кръвта му?

— Искам и двете, Брана, както и ти. Не можеш да пролееш кръвта му за изгода или за удоволствие.

— Нито пък ти.

— И няма да го направя. Никой от нас няма да го направи. Но ще пролеем кръвта му и ще направим много повече в защита на тримата. В защита на светлината. Ако това ни носи радост, какво от това? Една вещица си остава човек все пак.

— Подкрепям напълно Фин — обади се Бойл. — Айона е моя. Вие всички сте моето семейство, ще защитавам нея, всички вас. Няма да стоя настрани.

— Те казаха каквото си мисля и аз. — Мийра сви рамене. — Значи е решено. — Тя сложи ръце на коленете си. — Значи, както го разбирам аз, след две седмици ние всички — заедно с конете, соколите и кучетата — ще заспим и ще се върнем няколко столетия назад. Аз ще пея и също като в историята за Вълшебния свирач и плъховете ще подмамя Кеван при нас. Трима от нас се бият, докато трима правят магията, която ще го унищожи. Когато си свършим работата, си тръгваме с поклон, после се събуждаме обратно тук, където със сигурност ще трябва да направим още един поклон, след като сме победили злото. И тогава, предполагам, всичките ще отскочим до бара за по една бира.

— Това описва всичко накратко — съгласи се Конър.

— Ами добре тогава. Предлагам всички да пийнем уиски, понеже до един сме луди за връзване. — Въздъхна дълбоко, взе си курабийка и я захапа. — Но поне един от нас умее да прави вълшебни джинджифилови курабийки.

Развеселен, Конър наля уиски за всички, вдигна чаша и я чукна в тази на Мийра.

— Независимо дали ще се увенчаем с победа, или ще ни сритат задниците, няма други петима на света, с които да искам да водя тази битка. По дяволите всичко останало. Наздраве.

Всички отпиха от чашите си.

 

 

Имаха доста работа за вършене. Брана почти не излизаше от ателието си. Ако не бе заровила нос в книга с магии — на Сърха, на баба й или нейната собствена — то беше заета да изпитва нови варианти на отварата или да пише заклинания.

Когато другите му задължения го позволяваха, Конър се присъединяваше към нея, както и Айона или Фин. Мийра се оказа заета да пренася, поднася или готви храната, или да споделя това задължение с Бойл.

И когато успееше, излизаше с някого от останалите навън да се упражняват с мечовете.

Непрекъснато наблюдаваше гората, полята, пътищата за някакъв знак.

— Прекалено спокойно е. — Мийра лесно отблъсна атаката на Конър в един от редките случаи, когато бе успяла да го откъсне от работата му или магията.

— Наблюдава ни и чака.

— Точно това е, нали? Чака. Не съм видяла дори и сянката му вече дни наред. Стои на разстояние. Чака да направим своя ход, понеже знае, че това следва.

Тя атакува, отстъпи, после замахна нагоре с меча и почти го обезоръжи.

— Изобщо не внимаваш — оплака се тя. — Ако тези остриета не бяха омагьосани, можех да ти отрежа ухото.

— Тогава щях да чувам само наполовина гласа ти, което би било жалко.

— Трябва да го нападнем, Конър.

— Имаме план, Мийра. Бъди търпелива.

— Не става дума за търпение, а за стратегия.

— Стратегия, значи? — Завъртя свободната си ръка и завихри малък циклон във въздуха. Когато тя погледна натам, той атакува и опря меча си до гърлото й. — Какво ще кажеш за това?

— Ами, щом предпочиташ да мамиш…

— А Кеван ще играе по правилата, така ли?

— Имаш право. — Тя отстъпи крачка назад. — Искам да кажа, че можем да се престорим, че отстъпваме. — Нанесе удар, премести се, отново атакува. — Да го накараме да повярва, че го атакуваме, да го оставим да отбележи точка. Той ще си помисли, че сме направили своя ход, и няма да очаква истинския ни удар.

— Хм. Това е… интересно. Имаш ли нещо предвид?

— Ти си вещерът, нали? Така че ти и себеподобните ти ще трябва да измислите нужния ритуал.

Свали меча си към земята и се замисли върху идеята, която се въртеше в главата й.

— Ами ако го направим някъде наблизо — около къщата, където можем да се оттеглим в безопасност, тъй като отстъплението ще е част от плана? Ще го оставим да си мисли, че ни е разгромил.

— Тежка задача, но разбирам накъде биеш. Хайде, ела.

Хвана я за ръка и я задърпа към ателието, където Брана наливаше бледосиня течност в тъничко шише. Айона стриваше билки в хаванчето.

— Мийра има идея.

Със сключени вежди Брана се бе съсредоточила върху плавното сипване на течността в бутилката.

— Още работя върху последната, която обсъдихме.

— Вече е идеална, Брана. — Айона спря да стрива, докато Брана слагаше кристална тапа на бутилката.

— И колко заклинания за сън си направила досега за шестима души и водачите им?

— Това ще бъде първото за мен. — Айона се усмихна. — Но вече е идеално. Трябваше да видите звездите — каза тя на Конър и Мийра. — Мънички сини звездички летяха нагоре и кръжаха над котлето, когато беше готова.

— Мисля, че е наред. — Брана разтри кръста си. — Добавих аметист, както предложи ти, Конър, и мисля, че вече е правилната отвара. Трябва да отлежи на тъмно поне три дни.

Взе бутилката и я отнесе до един шкаф.

— Да ти направя малко чай — предложи Айона, но Брана поклати глава.

— Не, благодаря. Изпих достатъчно чай през последните дни, че да ми стигне поне за шест месеца. Искам малко вино.

— Значи ще пийнем вино, докато изслушаш идеята на Мийра. Или още по-добре, не ти ли се готви нещо? — Конър се усмихна чаровно. — Не ти ли липсва любимата ти кухня, скъпа? Идеята е от онези, които чудесно си подхождат с купичка страхотна супа и целия ни кръг заедно.

Мийра го сбута с лакът.

— Мисля, че идеята си я бива и трябва всички да я чуят. Но мога аз да сготвя супата, докато ти си почиваш и пиеш вино.

— Аз ще я приготвя, защото, независимо че брат ми мисли със стомаха си, наистина ми липсва готвенето. Имаме още зеленчуци в градината. — Тя посочи Конър. — Иди да донесеш някакви.

— Какви ти трябват?

— Всякакви и много. Ще импровизирам на момента. И след като прекрасната идея е твоя, Мийра, можеш да я споделиш с мен, докато си пийвам вино. Не виждам причина да чакам останалите. Остави това, Айона. Ще се заемем с него после. Нека да идем в кухнята за малко.

Мийра си каза, че също импровизира на момента. Но докато пристигнат останалите, планът й вече се бе поизбистрил.

— Така — завърши тя, — като действаме, без да залагаме сериозно на победата, ще го накараме да си мисли, че сме направили своя удар, провалили сме се или поне сме объркали всичко. Ще бъдем принудени да се оттеглим в къщата, където сме в безопасност. Ще бягаме панически, нали разбирате? Огорчени от разгрома. Ако ни срита здраво задниците, няма да очаква да предприемем нова атака само след няколко дни.

— Ако действаме половинчато, той може да ни нарани сериозно — изтъкна Бойл. — Защо не атакуваме с всички сили?

— Нужно ни е още време за изпълнението на плана, който съставихме. Работя по заклинанието, което е свързано с нощта, която избрахме — обясни Брана. — Не бих искала да го изпробваме в друга нощ. Трябва да бъде на Самхейн.

— Мийра иска да каже, че като губим битката, имаме по-голям шанс да спечелим после. — Конър тупна здраво рамото на Бойл. — Знам, че загубата, дори да е планирана, се преглъща тежко.

— Ще трябва да е грандиозна. Той няма да се заблуди от нещо половинчато и скалъпено набързо. — Но Фин се усмихна. — А ние можем да сътворим доста бляскав спектакъл. С огън и буря, земетръс и порой. Ще използваме всички стихии срещу него. Няма да е правилно — не и само по себе си, но пък ще бъде гръмко и мощно и ще изглежда потресаващо.

— Да призовем стихиите. — Сега и Брана се усмихна. — О, наистина можем да го направим да изглежда смайващо. Дори да разтърсим земята под краката му. Ще ни е нужен щит, защото имаме съседи наоколо. Полето — склонът зад градината.

— Това е по-далеч, отколкото си мислех — подхвана Мийра. — Ако ще се преструваме на разгромени, ще се наложи дълго да бягаме към безопасното скривалище.

— Няма да отстъпваме — каза Конър. — Поне не и бегом. Ще летим.

— Да летим? — Мийра издиша дълбоко. — Мисля, че ми е нужно още вино, за да преглътна това.

— Ще бъде много символично. — Айона доля вино в чашата й. — Разгромени сме и се налага да полетим към сигурното си убежище. Кога ще го пробваме?

— В момента луната чезне. — Конър погледна към прозореца. — Може да ни е от полза. Бих искал да е още днес, но мисля, че е по-добре да е по-близо до истинската битка. След две нощи? Ако получим някоя и друга лека рана, ще имаме време да се съвземем.

— След две нощи. — Брана отиде да разбърка супата.

 

 

Дори и фалшивото нападение и отстъпление се нуждаеха от планиране.

Тримата добавиха нови защити около къщата. Ако Кеван повярваше, че силите им са отслабнали, би могъл да се опита да ги довърши с един последен удар. Не можеха да си позволят и най-малката пролука в защитата.

Мийра мислеше за предстоящото като един вид представление. Макар голяма част да беше по сценарий и тя да бе репетирала ролята си в него десетки пъти, отделни моменти трябваше да бъдат съчинени и изиграни на място.

— Нервна съм — призна тя на Конър. — Повече, отколкото бях в нощта на слънцестоенето.

— Ще се справиш чудесно. Както и всички. Не забравяй, че защитата е най-важната ни цел сега. Атаката е просто приятен бонус.

— Почти е време. — Сякаш за да ги стопли, тя потри ръце. — Той може изобщо да не се появи.

— Мисля, че ще дойде. Ще повярва, че си слаба и че кръгът ни е нарушен. Ще види своя шанс и ще реши да се възползва. Той не разбира връзките в едно семейство и между приятели. Но ще разбере онова, с което ще го подмамим.

Хвана я за ръка и заедно влязоха в ателието, където вече се бяха събрали останалите.

Дори и за това, помисли си Мийра, трябваше да спазят ритуала.

Запалиха ритуалните свещи, докато гледаха как бледосинкав дим се вие над котлето.

Брана взе специалната чаша, която бе поставила в кръга, и изрече думите, които вече й бяха познати.

— Сега ще пием, чашата една е за шестима, подадена от ръка в ръка и от уста в уста, за да скрепим с вино нашето единство. Шест сърца, умовете на шестима, слети в едно тази вечер, когато се подготвяме да водим битка. Един отпива, после всички, за да докажем, че всеки ще се отзове на повика.

Три пъти си подадоха чашата от ръка в ръка, от уста на уста.

— Един кръг сме всички, две брънки, оформящи кръга от трима и още трима. Тази нощ призоваваме силата и магията, за да ни водят в тъмен час. Четирите стихии ще призовем, за да доведем Кеван до горчивия му край. Огън, земя, вода и въздух — ще ги разбуним ние в бушуващо море. Това е волята ни и така ще бъде.

Тримата затвориха кръга.

— Готови сме. Кръгът е оформен, заклинанието е започнато. Ако имаме време да направим кръг и горе на хълма, то още по-добре. — Брана погледна към Мийра. — Знаеш кога да почнеш.

И тя се надяваше да е така.

Потеглиха нагоре по склона, понесли свещи, котлето, оръжия и магически жезли, заслонени от чужди погледи — освен от този на Кеван. Конър й бе казал, че са оставили пролука за него.

Когато стигнаха билото, той се пресегна да хване ръката й. Тя рязко я издърпа.

И представлението започна.