Нора Робъртс
Магията на сенките (1)

Първа глава

Есен, 1268 г.

Мъгла се издигаше на тънки струйки над водата като въздишка, докато Иймън гребеше в малката лодка. Слънцето грееше с бледа и хладна светлина, докато се пробуждаше от нощната си дрямка и подканяше утринните птици да запеят в хор. Чу дрезгавия глас на петела, толкова надменен и важен, както и блеенето на овцете, които пасяха кротко в зелените поля.

Всички тези звуци му бяха познати, посрещаха го всяка сутрин през изминалите пет години.

Но това не бе домът му. Колкото и гостоприемен и познат да бе, никога нямаше да е неговият дом.

А тъкмо за дома мечтаеше сега. Мисълта за него предизвикваше болка дълбоко в костите му както при стар човек в лошо време, в сърцето му тлееше копнеж като на отхвърлен любим.

И под копнежа, болката, мечтите и мъката кипеше стаена ярост, която можеше да се надигне и да изгори гърлото му.

Понякога нощем сънуваше дома, хижата им в голямата гора, където познаваше всяко дърво, всяка извивка на пътечките. В някои нощи сънищата бяха по-истински от реалността и той усещаше мириса на торф в огъня, сладкия аромат на сламените постелки в леглото му, в които майка му вплиташе лавандула за по-добра почивка и сладки сънища.

Чуваше гласа й, нежното й пеене, което се носеше от таванското помещение, където смесваше своите отвари и лекове.

Тъмната вещица, така я наричаха — с уважение — защото беше силна и могъща. И мила и добра. Затова през някои нощи, когато сънуваше дома и чуваше майка си да пее, той се будеше с мокри от сълзи страни.

Които бързаше да избърше. Сега беше мъж — на цели десет години — глава на семейството, както бе баща му преди него.

Сълзите бяха за жените.

А той трябваше да се грижи за сестрите си, нали, напомни си той и закрепи греблата, като остави лодката да се носи леко по водата, докато хвърляше въдицата. Брана беше най-голямата, но той беше мъжът в семейството. Бе дал клетва да защитава нея и Тийгън и щеше да я изпълни. Бе наследил меча на дядо си. И щеше да го използва, когато дойдеше мигът.

Моментът щеше да настъпи.

Имаше и други сънища, в които страхът преобладаваше над мъката. Сънища за Кеван, черния магьосник. Те предизвикваха ледени топки страх в корема му, които смразяваха дори кипящата ярост. Страх, който караше момчето в него да извика за помощ майка си.

Но не можеше да си позволи да се страхува. Майка му я нямаше, бе пожертвала себе си, за да спаси него и сестрите му, само часове след като Кеван бе убил баща им.

Много трудно му бе да си представи баща си, често му бе нужна помощта на огъня, за да извика образа му — на високия и горд Дайхи, старейшината със светла коса и гръмък смях. Но щом затвореше очи, и пред него заставаше майка му, бледа като смъртта, която я очакваше, застанала пред хижата в гората в онази мъглива утрин, когато той бе поел надалеч със сестрите си с мъка в сърцето и нова, гореща сила в кръвта.

От онази сутрин той вече не бе момче, а един от тримата, тъмен вещер, обвързан с кръвна клетва да унищожи онова, което дори и майка му не бе могла.

Една част от него искаше всичко да започне, да приключи с престоя си в Голуей във фермата на братовчедите на Сърха, където петелът пееше сутрин, а овцете блееха в полята. Мъжът и вещерът в него копнееха да мине времето, да има силата да размаха меча на дядо си, без ръцете му да затреперят от тежестта. Да настъпи денят, когато може напълно да владее силата си, да използва магията, която бе негово рождено право. Искаше да настъпи мигът, в който ще пролее черната кръв на Кеван и ще напои с нея земята.

Но в сънищата той бе само момче, неопитно и слабо, преследвано от вълка, в който се превръщаше Кеван, вълка с червения камък, събрал черната му магия, който светеше на врата му. Неговата собствена кръв и тази на сестрите му блестеше топла и червена върху земята.

На сутринта, след най-ужасните сънища, той отиваше до реката, гребеше с веслата надалеч, за да улови риба, да бъде сам, макар през повечето дни да жадуваше за уюта на къщата, гласовете и уханието на гозбите на огнището.

Но след кървавите сънища имаше нужда да бъде надалеч — и никой не го кореше, че не помага в доенето, чистенето на тор или храненето на животните, не и в такива утрини.

Сега седеше в лодката, слабичко десетгодишно момче с буйна кестенява грива, още разрошена от съня, с яркосините очи на баща си и ведрата и непокорна сила на майка си.

Можеше да се вслушва в пробуждането на деня, да чака търпеливо рибата да захапе стръвта и да похапва овесената питка, която бе взел от кухнята на братовчедката на Сърха.

И отново да намери себе си.

Реката, тишината, нежното полюшване на лодката му напомняха за последния истински щастлив ден, който бе преживял с майка си и сестрите си.

Тя изглеждаше добре, спомняше си той, след бледия и измъчен вид, който бе имала през дългата и студена зима. Всички вече брояха дните до Белтейн и завръщането на баща му. Тогава щяха да седят край огъня, така си бе представял Иймън, да хапват питки и да пият чай, подсладен с мед, докато слушат как баща им разказва за военните походи и лова.

Щяха да празнуват, така си бе мислил, и майка му отново щеше да е добре.

Така бе вярвал в онзи ден на реката, когато бяха ловили риба и се бяха смели, и всички си бяха мислили, че баща им съвсем скоро ще е у дома.

Но той не се бе върнал, защото Кеван бе използвал черната си магия, за да покоси смелия Дайхи и Сърха, Тъмната вещица, макар тя да го бе изгорила и превърнала в пепел. Беше я убил и някак си продължаваше да съществува.

Иймън го знаеше в сънищата си, усещаше го като тръпки, полазили по гърба му. Виждаше потвърждение на мислите си в очите на сестрите си.

Завинаги щеше да запомни онзи слънчев пролетен ден на реката. Даже и когато една риба подръпна кордата на въдицата му, мислите му бяха в миналото и видя себе си на пет годинки да изважда лъскава риба от тъмната вода.

Изпита същата радост и гордост както тогава.

— Ейлиш ще се зарадва.

Майка му се усмихна, когато той пусна рибата да се плъзне във ведрото с вода, за да остане прясна.

Силният му копнеж я върна при него, донесе му утеха. Отново сложи стръв на кукичката, докато слънцето се стопляше и започваше да разсейва струйките мъгла.

— Ще ни трябват повече.

Тя бе казала така, спомни си той, в онзи далечен ден.

— Значи ще хванеш повече.

— Предпочитам да хвана повече в моята река.

— Един ден и това ще стане. Някой ден, сърце мое, ще се върнеш у дома. Някой ден онези, които ще дойдат след теб от твоята кръв, ще ловят риба в нашата река, ще крачат в нашата гора. Обещавам ти.

Сълзи напираха в очите му, замъгляваха образа й, така че тя потрепна пред очите му. Стегна се и преглътна сълзите, защото искаше да я вижда ясно. Тъмната й коса, която тя оставяше да пада свободно до кръста й, тъмните очи, от които струеше любов. И силата, която грееше в нея. Дори и сега, когато бе само видение, усещаше силата й.

— Защо не можа да го унищожиш, мамо? Защо не можа да оцелееш?

— Не беше писано. Любов моя, момчето ми, сърце мое, ако можех да спася теб и сестрите ти, бих дала много повече от живота си.

— Ти даде повече. Даде ни силата си, почти цялата. Ако я беше задържала…

— Беше дошло моето време и е ваша по право. Доволна съм, повярвай ми. — В избледняващата утринна мъгла тя грееше — очертан в сребристо силует. — Аз съм завинаги в теб, Иймън Верния. В кръвта ти, в сърцето и мислите ти. Не си сам.

— Липсваш ми.

Усети устните й върху бузата си, топлината й, уханието й да го обгръща. И в този миг, точно в този миг, отново можеше да бъде дете.

— Искам да съм силен и смел. Ще стана такъв, кълна се. Ще пазя Брана и Тийгън.

— Ще се пазите един друг. Вие сте трима. Заедно сте по-силни, отколкото аз някога съм била.

— Ще го убия ли? — Това бе най-голямото му, най-силното му желание. — Ще го унищожа ли?

— Не мога да кажа, само знам, че никога не може да вземе онова, което сте. Това, което сте, което притежавате, може да бъде само подарено, както ви го дадох аз. Той носи моето проклятие, белязан е. Всички, които ще дойдат след него от кръвта му, ще носят знака, както всички, които ще дойдат след вас, ще носят светлината. Моята кръв, Иймън. — Тя обърна длан нагоре и му показа тънката червена линия. — И твоята.

Усети рязката болка, видя драскотината върху дланта си. И я допря до майчината си.

— Кръвта на тримата, произлезли от Сърха, ще го унищожи, дори и да са нужни хиляда години. Вярвай в себе си. Това е достатъчно.

Отново го целуна и се усмихна.

— Хванал си повече от една.

Подръпването на въдицата му го изтръгна от видението.

Наистина беше хванал повече.

Щеше да бъде смел, мислеше си той, докато изтегляше пляскащата риба от водата. Щеше да бъде силен. И един ден щеше да е достатъчно силен.

Погледна ръката си — сега нямаше никакъв белег, но отлично разбираше. Носеше нейната кръв и нейния дар. И един ден щеше да предаде това на синовете и дъщерите си. Ако не беше съдено той да унищожи Кеван, то щеше да бъде сторено от неговата кръв.

Но се надяваше, молеше се на всички богове да бъде той.

Засега щеше да лови риба. Хубаво е да си мъж, мислеше си той, да ловуваш и ловиш риба, да осигуряваш прехраната. Да се отплати на братовчедите на майка си за подслона и грижите.

Бе се научил на търпение, откакто бе станал мъж, и затова улови още четири риби, преди да отведе лодката обратно до брега. Завърза я на сигурно място, наниза рибите на корда.

За момент остана загледан към водата, която сега блестеше под яркото слънце. Замисли се за майка си, за тембъра на гласа й, за уханието на косата й. Думите й щяха да останат в главата му.

Щеше да се върне през горичката. Не беше голяма гора като у дома, но пак беше хубава, каза си наум.

Щеше да занесе рибата на Ейлиш и да пийне чай край огъня. После ще помогне с последното прибиране на реколтата.

Чу острия и пронизителен вик точно когато тръгна към къщата и малката ферма. Усмихна се леко и бръкна в торбата си, извади оттам кожената ръкавица. Трябваше само да си я сложи и да вдигне ръка и Ройбиър се спусна от небето, разперил криле, за да кацне.

— Добро утро. — Иймън се взря в златистите му очи и усети силата на връзката със сокола, с неговия водач и приятел. Докосна магичния амулет на шията си, същия, който майка му бе създала с кръвна магия за защита. Върху него бе изобразен сокол. — Чудесен ден, нали? Светъл и хладен. Реколтата е почти събрана и скоро ще празнуваме — продължи той, докато вървеше със сокола върху ръката си. — Слънцестоенето, както знаеш, когато нощта взема надмощие над деня, както Грону Пебър победил Хлей Хлау Гъфес. Ще почетем раждането на Мабон, син на Модрон — пазителката на земята. Сигурен съм, че непременно ще има медени питки. Ще се погрижа да хапнеш и ти.

Соколът потърка глава в бузата на Иймън, гальовен като коте.

— Отново ми се присъни онзи сън за Кеван. За дома, за мама, след като ни беше предала по-голяма част от силата си и ни бе отпратила далеч, в безопасност. Виждам ги, Ройбиър. Как тя го отрови с целувка, как го изгори, като даде всичко, което имаше, за да го унищожи. Той отне живота й и все пак… видях нещо да помръдва в пепелта, в която тя го бе превърнала. Нещо помръдна там, нещо зло, и имаше червено зарево от силата му.

Иймън поспря за миг, притегли силата си, отвори съзнанието си. Усети биещото сърце на заек, който бягаше в шубрака, почувства глада на малко пиленце, което чакаше майка си и закуската.

Усети сестрите си, овцете, конете.

И никаква заплаха.

— Не ни е намерил. Щях да го усетя. Ти ще го видиш и ще ми кажеш. Но той ни търси, преследва и чака, това също го усещам.

Ясните сини очи потъмняха и нежните устни на момчето станаха корави като на мъж.

— Няма да се крия вечно. Един ден, кълна се в кръвта на Дайхи и Сърха, аз ще го преследвам.

Иймън вдигна ръка, улови шепа въздух, завъртя го и го метна — леко — към едно дърво. Клоните се разтресоха и птиците в гнездата политнаха високо.

— Ще ставам все по-силен — измърмори той и продължи към къщата, за да зарадва Ейлиш с четири риби.

 

 

Брана вършеше домакинските си задължения както обикновено. Всеки един ден от изминалите пет години тя правеше всичко, което искаха от нея. Готвеше, чистеше, грижеше се за малките, тъй като Ейлиш постоянно имаше бебе на гърдите си или в корема си. Помагаше да засеят полята и да отгледат реколтата. Помагаше за прибирането й.

Напълно почтена работа, разбира се, и носеща своето удовлетворение. Нямаше по-добри хора на света от Ейлиш и нейния съпруг. Добри, уравновесени, земни хора, които предлагаха много повече от подслон на трите осиротели деца.

Бяха ги приели като част от семейството си, а нямаше по-голям дар от това.

Нима майка й не го знаеше? Иначе никога не би пратила децата си при Ейлиш. Дори и в най-тежкия си час Сърха не би дала любимите си деца на друг, освен на добри и любящи хора.

Но на дванайсет Брана вече не беше дете. И онова, което се надигаше в нея, растеше, пробуждаше се — много по-силно, след като цикълът й бе дошъл за първи път преди година — изискваше много.

Да го задържа вътре в себе си, да извръща очи от тази все по-ярка светлина, ставаше все по-трудно и тежко с всеки изминал ден. Но тя дължеше уважение на Ейлиш, а братовчедката на Сърха се страхуваше от магията и силата — дори от собствената си.

Брана бе направила всичко, което майка й бе поискала от нея в онази ужасна сутрин. Бе довела брат си и сестра си на юг, далеч от родния Мейо. Бе странила от пътищата и бе заключила скръбта си дълбоко в сърцето, където само тя можеше да чуе тъжния плач.

В същото това сърце гореше и нуждата да отмъсти, нуждата да отприщи силата вътре в нея и да научи повече, да научи много повече и да се подготви, за да унищожи Кеван веднъж и завинаги.

Но Ейлиш искаше само мъжа си, децата и фермата. И защо не? Имаше право да има своя дом, свой живот и земя, спокойствие. Нима не бе рискувала всичко, като бе приютила децата на Сърха? Не беше ли приела в дома си това, за което копнееше Кеван — и което преследваше?

Заслужаваше благодарност, преданост и уважение.

Но това, което растеше вътре в Брана, искаше да излезе наяве. Трябваше да направи избор.

Видя как брат й се връща от реката с рибата заедно със сокола си. Усети, че изпробва силата си далеч от къщата, както правеше често. Както и Тийгън, сестра им, правеше често. Ейлиш, която не спираше да бъбри за конфитюра, който бяха приготвили през деня, не усети нищо. Тя блокираше по-голямата част от дара, който имаше — което бе учудващо за Брана — и си позволяваше да използва съвсем малка частица, за да подслади конфитюра или да накара кокошките да снесат по-големи яйца.

Брана си каза, че саможертвата си заслужава, струва си чакането, за да научи повече, да разбере повече, да стане нещо повече. Брат й и сестра й бяха в безопасност тук — както бе искала майка им. Тийгън, чиято скръб я бе накарала да се затвори в себе си дни и седмици наред, сега се смееше и играеше. Вършеше задълженията си с усмивка, грижеше се за животните, яздеше големия си сив кон Аластар като истински воин.

Вярно, че имаше нощи, в които плачеше насън, но стигаше само Брана да я гушне, за да я успокои.

Освен когато бяха сънища за Кеван. Те измъчваха както Тийгън, така и Иймън, и самата нея. Напоследък бяха по-чести и по-ясни и Брана бе започнала да чува гласа му като ехо дори и след като се събудеше.

Бе настъпило време за избор. Чакането, сигурното убежище, всичко това трябваше да приключи по един или друг начин.

Вечерта почисти картофите, които бяха още влажни от земята. От време на време разбъркваше гозбата, която вреше на огъня, и потропваше с крак в такт с ритъма на мелодията, която мъжът на Ейлиш свиреше на малката си арфа.

Къщата беше топла и уютна, приятно място с приятни миризми, весели гласове, смеха на домакинята, докато вдигаше най-малкото си дете на кръста, за да потанцуват заедно.

Семейство, отново си помисли тя. Добре нахранено и обгрижено, в топла и уютна къща, с билки, които се сушаха на връзки в кухнята, и деца с розови бузки.

Би трябвало да е доволна от всичко това — колко много й се щеше да е доволна.

Улови погледа на Иймън, същия яркосин поглед като на баща им, усети силата му да се докосва до нея. Виждаше прекалено много, Иймън виждаше всичко, помисли си тя. Успяваше да види прекалено много, когато забравяше да го изолира.

На свой ред го докосна със силата си — леко предупреждение да си гледа своята работа. Усмихна му се по сестрински, когато видя потръпването му.

След вечерята трябваше да се почистят съдовете, да се сложат малките в леглата им. Маб, най-голямата, на седем години, се оплакваше, както винаги, че не й се спи. Шеймъс се сгуши веднага със сънлива усмивка. Близнаците, за чиято поява на бял свят бе помогнала и тя, бъбреха неспирно един през друг, малката Бриджит пъхна палче в уста, за да се успокои, а бебето бе заспало още преди майка му да го остави в постелята.

Брана се запита дали Ейлиш знаеше, че и двете с бебето с ангелското личице нямаше да са тук сега без магията. Раждането, толкова болезнено, толкова объркано, щеше да ги удави в кръв и двете, ако не беше силата на Брана, дарбата й да лекува, да вижда надълбоко и да помага.

Макар никога да не говореха за това, смяташе, че Ейлиш знае.

Ейлиш се изправи, сложила длан на гърба си, а другата — върху новото бебе в утробата си.

— Лека нощ и сладки сънища на всички. Брана, ще пийнеш ли чай с мен? Добре би ми дошла чаша успокояващ чай, понеже това малкото рита като полудяло тази вечер.

— Разбира се, веднага ще ти го приготвя. — И щеше да добави малко заклинание, както правеше винаги, за здраве и леко раждане. — Малкото е здраво и в отлична форма и подозирам, че ще бъде същата фурия като двамата близнаци.

— Сигурна съм, че е момче — каза Ейлиш, докато слизаха от таванското помещение, където бяха леглата. — Усещам го. Досега не съм бъркала.

— И сега не бъркаш. Трябва да си почиваш повече, скъпа.

— Жена с шест деца и друго на път не си почива много. Добре съм. — Погледът й прикова Брана, търсещ потвърждение.

— Добре си, разбира се, но все пак е хубаво да си починеш малко.

— Ти си ми голяма помощ и утеха, Брана.

— Надявам се да е така.

Имаше нещо наум, помисли си Брана, докато се занимаваше с чая. Усещаше нервността на Ейлиш и това я изнервяше и нея.

— Сега, като прибрахме реколтата, можеш да поседиш у дома и да се заемеш с шиенето. Важно е да се свърши, а и така ще си починеш. Аз ще поема готвенето. Тийгън и Маб ще помагат и искам да ти кажа, че Маб вече е чудесна готвачка.

— Да, така си е. Толкова съм горда с нея.

— Докато момичетата се занимават с готвенето, двамата с Иймън ще помагаме на Бардан в лова. Знам, че предпочиташ да не хващам лъка, но не е ли по-разумно всеки да прави онова, в което е добър?

Ейлиш за миг отклони очи.

„Да, помисли си Брана, тя знае и нещо повече — изпитва угризения, задето иска от нас да не бъдем такива, каквито сме.“

— Обичах майка ти.

— Както и тя теб.

— Двете се виждахме рядко през последните години. Но тя ми изпращаше вести по своя си начин. В нощта, в която Маб се роди, се появи одеялцето, което тя още стиска, докато спи. Просто се появи на люлката, която Бардан направи за нея.

— Когато говореше за теб, винаги беше с обич.

— Изпрати ви при мен. Теб, Иймън, Тийгън. Дойде при мен, появи се в съня ми, помоли ме да ви дам дом.

— Никога не си ми казвала — прошепна Брана и занесе чая на Ейлиш, след което седна до нея пред торфения огън.

— Два дни преди да се появите, ме помоли за това.

Стиснала ръце в скута си, облечена в сива рокля като очите й, Брана се взираше в огъня.

— Трябваха ни осем, за да дойдем тук. Духът й е дошъл при теб. Ще ми се да я видя отново, но само я сънувам.

— Тя е с теб. Виждам я в теб. В Иймън, в Тийгън също, но най-много в теб. Имаш нейната хубост и сила. Безкрайната й любов към семейството. Вече си голяма, Брана. На години, когато трябва да почнеш да мислиш за създаването на свое семейство.

— Имам семейство.

— Само твое, както направи майка ти. Дом, скъпа, мъж, който да обработва земята за теб, твои собствени деца.

Отпи от чая си, но Брана не продума.

— Фиал е чудесен мъж, добър човек. Грижеше се много за жена си, докато беше жива, наистина. Има нужда от жена, от майка за децата си. Къщата му е хубава, много по-голяма от нашата. Готов е да те поиска за жена и ще отвори дома си за Иймън и Тийгън.

— Как бих могла да се омъжа за Фиал? Той е… — Стар беше първата й мисъл, но осъзна, че едва ли е по-възрастен от нейния Бардан.

— Може да ти осигури добър живот, както и на брат ти, и на сестра ти. — Ейлиш взе дрехата, която шиеше, търсеше нещо, с което да са заети ръцете й. — Никога не бих ти заговорила за него, ако не вярвах, че ще се отнася с теб добре. Той е хубав мъж, Брана, и с добри маниери. Би ли излязла с него?

— Аз… Не мога да мисля за Фиал по този начин.

— Може би ако излезеш с него, ще почнеш да го гледаш по друг начин. — Ейлиш се усмихна, докато го казваше, сякаш знаеше някаква тайна. — Една жена се нуждае от мъж, който да се грижи за нея, да я пази, да й даде деца. Добър мъж с хубава къща, приятно лице…

— Затова ли се ожени за Бардан, защото е добър човек?

— Нямаше да го направя, ако не беше така. Само си помисли! Ще му кажем, че ще почакаме да мине слънцестоенето, преди да ти говорим за него. Помисли си. Ще го направиш ли?

— Да.

Брана се изправи.

— Той знае ли коя съм?

Ейлиш сведе очи.

— Най-голямата дъщеря на братовчедка ми.

— Знае ли той коя съм аз, Ейлиш?

Сдържаното дълбоко в нея се пробуди. Гордостта го пробуди. И светлината, която грейна върху лицето й, не беше само отблясъци от огъня.

— Аз съм най-голямата дъщеря на Тъмната вещица от Мейо. И преди да пожертва живота си, тя жертва силата си, предаде я на мен, на Иймън и Тийгън. Ние тримата сме тъмни вещери.

— Ти си само дете…

— Дете, когато говориш за магията, за силата. Но съм жена, когато заговориш за сватба с Фиал.

Истината в думите й накара страните на Ейлиш да пламнат.

— Брана, скъпа, не беше ли доволна през изминалите години?

— Да, доволна бях. И много благодарна.

— Роднините си помагат, без да има нужда от благодарност.

— Да. Кръвта си е кръв.

Ейлиш остави настрани дрехата, която шиеше, и се протегна да улови ръцете на Брана.

— Ще бъдеш в безопасност, дъще на братовчедка ми. И ще бъдеш доволна. Вярвам, че ще бъдеш обичана. Можеш ли да искаш нещо повече?

— Аз съм много повече — тихо каза тя и се качи в таванското помещение, където спяха.

 

 

Но сънят не идваше. Лежеше неподвижно до Тийгън и чакаше да заглъхне тихото мърморене на Ейлиш и Бардан. Сигурно говореха за бъдещата й връзка с Фиал, за добрия, разумен избор. Щяха да стигнат до извода, че неохотата й е просто проява на нервност у едно младо момиче.

Също както бяха решили, че тя, Иймън и Тийгън са като останалите деца.

Тихичко стана, нахлузи меките си ботуши, наметна шала си. Имаше нужда от въздух. От свеж въздух, нощното небе, луната.

Внимателно слезе от таванското помещение, лекичко отвори вратата.

Кател, хрътката й, която спеше пред огнището, се изправи и без колебание, без въпроси тръгна пред нея.

Сега вече можеше да диша, хладният нощен въздух галеше страните й, а тишината наоколо бе като балсам за хаотичните мисли в главата й. Сега, поне за малко, се чувстваше свободна.

Двете с вярната й хрътка се плъзнаха като сенки сред дърветата. Чу бълбукането на реката, въздишката на вятъра в клоните, усети миризмата на земя, както и острия мирис на торф от пушека, който се издигаше от комина на къщата.

Можеше да направи заклинание, да се опита да повика духа на майка си. Тази вечер се нуждаеше от майка си. За пет години не бе заплакала нито веднъж, не бе си позволила и едничка сълза. Сега искаше да приседне на земята, да сложи глава на гърдите на майка си и да заплаче.

Сложи ръка върху амулета, който носеше — фигурката на хрътката, която майка й бе сътворила с любов, с магия и кръв.

Дали да остане вярна на кръвта, на онова, което живееше вътре в нея? Дали да задоволи своите нужди, желание, страсти? Или да остави всичко настрани като играчка, за която вече е голяма, и да се погрижи за сигурността и бъдещето на брат си и сестра си?

— Майко — прошепна тя, — какво да сторя? Какво е твоето желание? Ти даде живота си за нас. Как бих могла да не последвам примера ти?

Усети докосване на силата, сливането с нейната магия, като хващане за ръка. Завъртя се рязко и се вторачи в сенките. Сърцето й препускаше, каза си: „Мамо“.

Но под лунната светлина пристъпи Иймън, стиснал за ръка Тийгън.

Острото разочарование режеше като бръснач в гласа й.

— Трябва да сте в леглото. Какво си въобразявате, че сте тръгнали да бродите из гората посред нощ?

— И ти правиш същото — сопна й се Иймън.

— Аз съм най-голяма.

— Аз съм главата на семейството.

— Дребничкият жезъл между краката ти не те прави глава на семейството.

Тийгън се разсмя, после се втурна напред и прегърна сестра си.

— Не се сърди. Имаше нужда от нас. Беше в съня ми. Плачеше.

— Не плачех.

— Тук вътре. — Тийгън докосна с длан сърцето на Брана. Сериозните й тъмни очи — толкова подобни на тези на майка й — се взряха изпитателно в лицето на сестра й. — Защо си толкова тъжна?

— Не съм тъжна. Излязох само да помисля. Да остана сама и да помисля.

— Мислиш на много висок глас — измърмори Иймън, засегнат доста от коментара й за „дребничкия жезъл“.

— А ти трябва да проявиш добро възпитание и да не подслушваш чуждите мисли.

— Как да не слушам, като викаш?

— Престанете. Няма да се караме. — Тийгън може и да беше най-малка, но не й липсваше решителност. — Няма да се караме — повтори тя. — Брана е тъжна, Иймън сякаш стои върху горещи въглени, а аз… имам чувството, че съм яла прекалено много пудинг.

— Зле ли ти е? — Гневът на Брана се изпари. Взря се внимателно в очите на Тийгън.

— Не съм болна. Нещо е… сбъркано. Усещам го. Мисля, че и ти го усещаш, както и ти. Затова няма да се караме. Тримата сме едно семейство. — Стиснала ръката на Брана, Тийгън се пресегна да улови дланта на Иймън. — Кажи ни, сестричке, защо си тъжна?

— Искам… да направим кръг. Искам да почувствам светлината в мен. Искам да направим заклинание в кръга и да поседим в светлината му заедно. С двама ви.

— Вече почти не го правим — отбеляза Тийгън. — Защото Ейлиш предпочита така.

— А тя ни прие в дома си. Дължим й уважение. Но сега не сме в дома й и тя няма защо да знае. Имам нужда от светлината. Трябва да говоря с вас вътре в кръга, където никой не може да ни чуе.

— Аз ще го направя. Упражнявах се — каза й Тийгън. — Когато двамата с Аластар яздим надалеч, се упражнявам.

Брана въздъхна и погали нежно ярката коса на сестра си.

— Хубаво е, че го правиш. Направи кръга, малка сестричке.