Нора Робъртс
Тъмната вещица (5)

Пета глава

Докато вървеше по пътеката, Айона се опитваше да се подготви мислено за интервюто. Какво да каже, как да го каже? Надяваше се да е облечена подходящо, тъй като не бе очаквала толкова скорошно интервю за работа, когато бе излязла от хотелската си стая сутринта по джинси и любимия си червен пуловер. И все пак, след като искаше да почне работа в конюшня, едва ли й бяха нужни делови костюм и куфарче.

И бездруго нямаше такива, замисли се тя, нито пък бе искала да има.

Имаше обаче автобиография, която бе написала прилежно, препоръки от предишни работодатели, както и от нейни курсисти или родителите им.

Не се интересуваше от заплащането — не и като начало. Само искаше да прекрачи прага. После можеше и щеше да се докаже. А докато доказва на какво е способна, не просто щеше да има някаква работа, а работа, която обича.

Стомахът й се беше свил, както ставаше, когато желаеше нещо много силно, затова си нареди да не бърбори прекалено, когато се срещне с човека, който можеше да я наеме на работа или да я прати да си върви по пътя.

В мига, в който излезе на поляната и видя сградата, нервността й изчезна. Това й бе познато, беше си като у дома. Видът на конюшните с избеляла от времето червена боя, двата коня, които бяха подали глави над ниските прегради на клетките си, камионите, ремаркетата, оставени из застлания с чакъл двор.

Миризмата на сено, коне, оборска тор, кожа, смазка и зърно я прободе право в сърцето. Усети как я залива изведнъж, докато ботушите й шумно стъпваха по чакъла.

Не можа да се сдържи. Тръгна направо към конете.

Кестенявият я гледаше вторачено, следеше приближаването й. Изпръхтя, пристъпи от крак на крак. Сведе глава, когато тя докосна страната му, след което лекичко я побутна с нос.

— И на мен ми е приятно да се запознаем. Какъв си ми красавец само.

Ясен поглед, чиста и лъскава, добре сресана грива, с общото излъчване за ведър нрав, отбеляза тя. Здравите и добре гледани коне издигнаха в очите й все още непознатите за нея Бойл Макграт и Финбар Бърк.

— Надявам се да се виждаме много често. А кой е приятелят ти? — Обърна се към другия, здрав на вид, червеникавокафяв кон, който потриваше врат на рамката на прозореца, сякаш ни най-малко не се интересуваше от нея.

Когато пристъпи към него, той присви уши назад. Айона само наклони глава и се постара да му внуши успокоителни мисли, докато ушите му отново щръкнаха нагоре.

— Така е по-добре. Няма нужда да се тревожиш. Само дойдох да кажа „здрасти“.

Потърка бързичко главата му.

— Този хубавец, който ти взема мярката, е Цезар.

Айона се извърна и видя амазонката с ботуши за езда, застанала зад нея. Женствените извивки на тялото й изпълваха много добре клина за езда и грубия кариран жакет. Косата й, която бе сплетена в дълга и не особено гладка плитка, напомняше на Айона за скъпоценното палто от норка на баба й — тежко и лъскаво кафяво. Макар в гласа й да се долавяше мелодиката на ирландската реч, златистият загар и дълбоките й кафяви очи навяваха мисли за слънчеви страни и цигански катуни.

— Обикновено се държи строго при първа среща. И е стеснителен по отношение на докосването — обичайно — добави тя, забелязала, че Айона продължава да го гали.

— Просто е предпазлив с непознати. И двамата ли развеждат туристи?

— Пазим Цезар само за опитни ездачи, но и двамата работят тук, да.

— Надявам се, че и аз ще работя. Айона Шиън. Дойдох да говоря с Бойл Макграт.

— О, ти си американката, братовчедка на Конър и Брана. Аз съм Мийра Куин. — Тя направи крачка напред и стисна здраво ръката на Айона, при което я огледа делово от глава до пети. — Дошла си рано днес.

— Още се настройвам към местното време. Мога да мина по-късно, ако сега не е удобно.

— О, няма значение. Бойл го няма, но скоро ще дойде. Мога да те разведа наоколо, ако искаш.

— С удоволствие, благодаря. — Също като притесненията на Цезар и нервите на Айона се изпариха. — Отдавна ли работиш тук?

— Ами, към осем години. Май по-скоро девет, като се замисля. Е, кой ти ги брои, нали така?

Тръгна навътре с големи крачки на дългите си крака, което накара Айона да забърза своите, за да не изостава. Забеляза една стая встрани, неподредена и натъпкана с каски за езда, предпазители за крака, ботуши. Жилав на вид котарак на кафяви и сиви райета изгледа Айона със същия преценяващ поглед като на Мийра преди това, след което излезе бавно навън.

— Това е Дарби, който благоволява да ни радва с присъствието си. Страхотен ловец на мишки е, затова търпим мрачното му настроение. Заработва си дажбата и идва и си отива когато си пожелае.

— Чудесна работа, стига да можеш да се вредиш.

Мийра се усмихна широко.

— Самата истина. И така, приемаме заявки за езда, организираме туристически разходки до езерата Кориб и Маск. Обикновено продължават един час, но може да са и по-дълги, ако клиентите искат и си платят. А тук е манежът за тренировки.

Айона пристъпи по-близо и се загледа в жената, която бе малко над трийсетте, на гърба на строен червеникавокафяв кон и в дребничкия мъж в работни джинси, който направляваше ездачката и коня в тренировката.

— Това е нашият Мик. На младини е бил жокей и има неизчерпаем запас от истории за онези славни дни.

— Бих искала да ги чуя.

— Непременно ще ги чуеш, ако се задържиш поне пет минути наоколо. — Мийра сложи ръце на кръста и се загледа в Мик за момент, оставяйки време на Айона също да го огледа. — Паднал лошо в едно състезание в Роскомън и така приключила тази част от кариерата му. Сега преподава и тренира другите, а учениците му събират сините лентички за победители.

— Вие сте късметлии, че е при вас.

— Така си е. Имаме и друг манеж в голямата конюшня, недалеч оттук, за скокове и майсторска езда. Приемаме заявки и от местните хора както за уроци, така и за някоя и друга разходка с гид. По това време на годината обикновено не е особено натоварено, но има достатъчно работа за вършене. Общо разполагаме с двайсет и два коня в тази и другата конюшня. Помещението с такъмите е насам.

Погледна към Айона.

— Яздим с английско седло, така че ако си свикнала с американското, ще трябва да се нагодиш.

— Мога и с двете.

— Много добре. Бойл много държи да се поддържат такъмите в изряден вид — продължи тя, докато подканяше Айона да влезе в помещението. — Всички, които работим тук, вършим каквото е нужно. Поддържаме такъмите, приемаме заявки за турове, ринем тор, грижим се за конете, храним ги — има табелка с диетата и часовете за хранене на всеки кон на вратата на отделението му. Някога била ли си гид на туристическа обиколка?

— У дома, да.

— Тогава знаеш, че става дума за нещо повече от придружаване на клиентите. Трябва да можеш да прецениш как се справят с ездата, с коня, а и повечето, които резервират разходка с кон, искат малко колорит, ако ме разбираш, малко обяснения за района, за историята му, дори за флората и фауната.

— Ще се подготвя. Всъщност вече понаучих доста. Обичам да знам къде се намирам.

— Трудно е намериш верния път, ако не знаеш.

— Готова съм за изненади тук.

Заобикаляха я познати миризми — на кожа и сапун за седлата. На повечето хора помещението с такъмите сигурно щеше да им се стори разхвърляно и претрупано, но тя забеляза основния модел за подредбата — вещи за ежедневна употреба, за ремонт, за поддръжка.

Юздите висяха окачени на една стена, седлата бяха разположени на стелажи до другата. На третата имаше етажерки за сбруята, с множество куки и закачалки за дребни неща и подложките за седлата, различни полици за това и онова, парцали и четки, сапуни за седлата и масла. Имаше и нещо като ниша за метли, вили, гребла, шила за копитата и отново куки за кофите. Забеляза и стар хладилник.

— Вътре са лекарствата — обясни й Мийра. — Подръка, когато имаме нужда. Правим каквото можем, за да поддържаме всичко в приличен вид, а веднъж-дваж годишно, когато не сме особено натоварени, правим основно почистване. Имаш ли си собствени такъми?

— Продадох ги. — Това беше болезнено. — Всичко освен ботушите ми за езда, работните ботуши и каската. Не знаех дали ще има къде да ги държа или дори дали ще ги използвам за известно време. Трябват ли ми собствени такъми?

— Не, не ти трябват. Е, добре, сигурно искаш да видиш конете, които държим тук. Грижим се също и за чужди коне, но в голямата конюшня. Тук държим работните коне за езда и ги сменяме с други от голямата конюшня, когато се наложи.

Мийра вървеше и обясняваше, дългите й крака в стари очукани ботуши правеха големи крачки, докато водеше Айона към отделенията.

— Имаме запазен час за езда за четирима тази сутрин, както и още два часа след обяд — двама души за първия и шестима за втория. Имаме и уроци по езда през целия ден, така че сме плътно ангажирани.

Спря да погали по главата набита дореста кобила с бяло петно на челото.

— Това е Маги, най-милата кобила на света. Много е добра с деца или с плашливи клиенти. Много е търпелива нашата Маги и си пада по спокойния живот. Нали така, миличка?

Кобилата побутна с нос рамото на Мийра, после наведе глава към Айона.

— Каква красавица. — След като получи погалване и почесване, Маги зарови нос в джоба на Айона, с което я разсмя. — Нямам днес. Непременно ще ти донеса ябълка другия път. Тя е… — Айона замлъкна под въпросителния поглед на Мийра. — Какво?

— Странно. Маги много обича ябълки. — Сменяйки темата, Мийра махна с ръка. — А това е Джак. Той е голямо момче и обича да подремва — и ще се опита да пасе, докато е на разходка с клиенти, затова му е нужна твърда ръка.

— Обичаш да похапваш и да спиш, така ли? Че кой не обича? Обзалагам се, че какъвто си голям и силен, можеш да носиш поне сто и петдесет килограма, без да ти мигне окото.

— Може. А тук е Спъд. Той е млад и буен, но се справя добре.

— Скрит талант. — Айона се приближи и погали черната му грива. — Със слабост към картофите. — Отново улови въпросителния поглед на Мийра и се усмихна. — Името му. Спъд^[1].

— Така да бъде. А това тук е Куин Бий, която се смята за кралица. Командори останалите при всеки удобен случай, но обича дългите разходки.

— И аз бих искала дълга разходка. Има ли някакъв проблем с предния десен крак?

— Малко го поразтегна преди около седмица. Вече е напълно здрав. Ако тя твърди обратното, значи си търси симпатии.

Разколебана, Айона направи крачка назад, пъхна ръце в джобовете си.

— Няма да се притесня, ако някой почне да си споделя с конете — отбеляза Мийра. — Особено ако този човек е кръвен роднина на О’Дуайър.

— Много ме бива в общуването с тях. С конете — уточни Айона, докато галеше нежно наперената Куин Бий. — Надявам се да почна да се разбирам добре и с братовчедите О’Дуайър.

— Конър е добра душа и си пада по красиви лица. Ти имаш такова. Брана е справедлива и това е достатъчно.

— Приятели сте.

— Така си е, още от пелени, затова ми е ясно, че Брана — която е справедлив човек — нямаше да те прати тук, ако не си подходяща.

— Много ме бива. Това е нещото, в което съм най-добра. — Всичко, помисли си тя, в което изобщо беше добра.

— Ще се наложи. Прекарала съм целия си живот с тях — отвърна Мийра на въпросителния поглед на Айона. — Затова знам, че именно онзи, който общува с конете, допълва тройката.

Айона си спомни за погледите на сервитьорите, докато вечеряше предната нощ.

— Всички ли знаят?

— Какво знаят хората, в какво вярват, какво приемат? Това са много различни неща, нали? Е, както и да е, понеже Бойл закъснява, можем да… — Тя прекъсна изречението си и извади от джоба си телефона, който бе издал сигнал за получено съобщение. — А, добре, вече идва насам. Просто ще излезем да го посрещнем, ако нямаш нищо против.

Бъдещият й нов шеф, помисли си Айона.

— Някакви съвети?

— Запомни, че Бойл също е справедлив човек, макар често да е пестелив на думи и избухлив.

Мийра махна на Айона да я последва и пъхна обратно телефона си.

— Язди насам последната придобивка на Фин. Той е съдружник на Бойл и пътува, когато реши да купува коне или соколи, или каквото там му хрумне.

— Но Бойл — господин Макграт — ръководи конюшнята.

— Така е — по-скоро и двамата управляват бизнеса, но Бойл е повече ангажиран с ежедневната работа. Фин е намерил този жребец в Донегъл и го е изпратил насам, докато самият Фин още скита. Планирал е да го използва за разплод по-нататък през годината, а Бойл е твърдо решен да го научи на обноски.

— Фин или жребеца?

Мийра се разсмя гръмко и от сърце, докато излизаха навън.

— Добър въпрос и вероятно става дума и за двамата, макар че съм готова да се обзаложа, че ще има повече късмет с коня, отколкото с Финбар Бърк.

Кимна към пътя.

— Прекрасен екземпляр е, въпреки всичко — с дяволски нрав.

Айона се обърна. Не беше сигурна дали Мийра говори за коня, или за мъжа, който го яздеше. Първото й впечатление бе за великолепие и буен нрав и у двамата.

Конят, едър и красив, и поне метър и шейсет висок, изпробваше уменията на ездача с някой и друг подскок и извиване на шия, а и дори от разстояние се виждаше гневният пламък в очите му. Тъмносивата му козина бе леко запотена, макар утрото да бе хладно, а ушите му бяха упорито дръпнати назад.

Но мъжът, също едър и красив, владееше положението. Айона чу гласа му, предизвикателния му тон, макар да не можеше да различи отделни думи, докато удържаше коня в тръс.

И нещо вътре в нея се пробуди само от звука на гласа му. Нерви, вълнение, каза си тя, защото този мъж държеше бъдещето й в ръцете си.

Но докато разстоянието помежду им се стопяваше, тръпката се превърна в приятна възбуда. Привличането се стовари върху й с двойна сила — усети го в сърцето и в стомаха си, о, да, той наистина бе великолепен като коня. И също толкова привлекателен за нея.

Косата му бе с цвета на тъмен карамел — не точно кафява, но и не съвсем червена — и се развяваше от лекия ветрец. Беше с грубо яке, избелели джинси, изтъркани ботуши — които отлично подхождаха на суровото му, грубо изсечено лице. Строгата линия на челюстта и устните му, които й се сториха също толкова упорити, колкото и конят, който яздеше, напълно отговаряха на коравия му характер и гнева, който той едва сдържа, когато конят отново изви гръб.

Тъничък белег като светкавица прорязваше лявата му вежда. По неясни причини това предизвика доста приятна малка буря от страстно желание вътре в нея.

Каубой, пират, конник от диво племе. Как е възможно три от най-страстно жадуваните й фантазии да бъдат представени в един едър и дързък екземпляр?

Бойл Макграт. Произнесе мислено името му и си каза: „Можеш да ми донесеш неприятности, но пък аз адски си падам по неприятности“.

— О, нашият Бойл е в лошо настроение. Е, по-добре свиквай с това, ако ще работиш тук, защото бог ми е свидетел, че се случва често.

Мийра пристъпи напред и повиши глас:

— Май изпитва волята ти, а?

— Опита се да ме захапе. На два пъти. Хулиган. Ако се опита още веднъж, лично ще го скопя с тъпия нож.

Когато Бойл дръпна юздите, конят тръсна глава, подскочи и се опита да се вдигне на задни крака.

Големи длани с ожулени кокалчета — също като веждите и ботушите — усмириха коня.

— Може да убия Фин заради този тук.

Сякаш предизвиквайки ездача, конят отново опита да се вдигне на задни крака. Айона инстинктивно пристъпи към него, стисна здраво юздата.

— Стой настрани — сопна се Бойл. — Хапе.

— И преди са ме хапали. — Тя говореше директно на коня, вперила очи в неговите. — Но предпочитам да не се случва, затова просто спри. Ти си прелестен — галено му заговори тя. — И толкова ядосан. Най-добре да престанеш и да видиш какво те очаква.

Вдигна за миг очи към Бойл. Той не хапеше, помисли си тя, но подозираше, че има други начини да се разправи с всеки противник.

— Сигурно и ти щеше да си раздразнен, ако някой те грабнеше и отведеше от дома ти, а после те оставеше с куп непознати наоколо.

— Раздразнен? Изрита един от общите работници и ухапа коняр — и то само тази сутрин.

— Престани — повтори Айона, когато конят опита да освободи главата си от хватката й. — Никой не обича грубияните.

Със свободната си ръка тя го погали по шията.

— Дори и красавци като теб. Само е ядосан, това е, и иска да е сигурен, че всички го знаем — обърна се тя към Бойл.

— О, това ли било? Е, всичко е наред тогава. — Слезе от коня, скъси повода му. — Сигурно си американската братовчедка, която Брана ми изпраща.

— Айона Шиън и сигурно ти причинявам същото неудобство като жребеца. Но разбирам от коне, а този тук никак не е щастлив, че са го откъснали от всичко познато. Тук всичко е различно. Усещането ми е познато — каза тя на коня. — Как се казва?

— Фин го е нарекъл Аластар.

— Аластар. Ще намериш мястото си тук. — Тя отпусна юздата и конят трепна с уши. Може и за миг да бе поискал да я ухапе, но после си смени мнението и небрежно извърна поглед.

— Нося си автобиография — подхвана Айона. Работа, работа, работа, напомни си тя. И стой далеч от неприятности. Извади от джоба си флашкартата, която бе взела сутринта. — Яздя от тригодишна и съм работила с коне — като коняр, общ работник, водач на далечни преходи и гид на туристически обиколки. Давала съм уроци — както индивидуални, така и групови. Разбирам от коне — повтори тя. — И съм готова да върша каквото е нужно, за да ми дадете шанс да работя тук.

— Разведох я наоколо — обади се Мийра, после взе флашката от Айона. — Ще я оставя на бюрото ти.

Бойл стискаше здраво юздите в ръка, а очите му — като старо злато със зелени точици — бяха вперени в нейните.

— Автобиографиите са само някакви думи на хартия, нали? Не вършат работа. Мога да ти дам работа да ринеш тор. Ще видим дали знаеш какво означава добрата грижа за един кон, преди да ти позволя да го правиш. Но пък винаги има такъми за лъскане.

Нужно й беше да направи първата стъпка, напомни си тя.

— Тогава ще рина тор и ще чистя.

— Ще изкарваш повече, ако се разходиш до замъка и потърсиш работа там. Като сервитьорка, камериерка, секретарка.

— Не става дума за пари. А за това да върша онова, което обичам и за което съм родена. То е тук. Нямам нищо против оборския тор.

— Тогава Мийра може да ти покаже откъде да почнеш. — Той грабна флашката от Мийра и я пъхна в джоба си. — Ще се погрижа за документите, след като настаня този хубавец.

— Ще го затвориш в някое отделение.

— Няма да го настаня в хотела.

— Той иска… не може ли още малко да се раздвижи? Тъкмо е загрял.

Бойл повдигна вежди, привличайки погледа й към тази с белега — ужасно секси белег.

— Вече почти час се боря с него тази сутрин.

— Свикнал е да бъде водачът на групата — нали така, Аластар? А после се появяваш ти и… ти си предизвикателство за него. Каза ми, че автобиографията не върши работата. Нека свърша нещо. Мога да го разведа в заграждението.

— Колко тежиш? Четиридесет и пет килограма с мокри дрехи?

Беше й дал работа, напомнили тя. А и в сравнение с него — даже и спрямо Мийра — тя вероятно изглеждаше дребничка и слаба.

— Не знам колко се очаква да тежа, но съм силна и опитна.

— Ще ти откъсне ръцете, а после ще те хвърли от гърба си като досадна муха.

— Не мисля. Но пък ако стане така, ще се окажеш прав. — Тя погледна назад към коня. — Помисли за това — каза тя на Аластар.

Бойл обмисли предложението. Малката красива фея явно искаше да се докаже, затова щеше да й позволи да опита. После можеше да лекува насиненото си дупе — или глава — зависи кое първо щеше да се удари в земята.

— Една обиколка на манежа. Вътре — каза той и посочи. — Ако успееш да се задържиш отгоре му толкова дълго. Дай й каска, Мийра, моля те. Може да предпази главата й от удара, когато се приземи на нея.

— Той не е единственият ядосан тук. — Вече по-уверена, Айона се усмихна на Бойл. — Трябва да скъся стремената.

— Вътре — повтори той и поведе коня. — Надявам се, че знаеш как да падаш.

— Знам. Но няма да падна.

Тя скъси стремената бързо и умело. Знаеше, че Бойл я наблюдава — това беше добре, даже чудесно. Щеше да се примири и да приеме с благодарност работа, която включваше и само чистене на отделенията и лъскане на такъмите.

Но, господи, как само искаше отново да язди. И искаше — от цялото си сърце — да язди този кон. Да го усети под себе си, да сподели силата му.

— Благодаря. — Сложи си и закопча каската, която Мийра й донесе, и понеже тя бе донесла една от подложките за качване на коня, Айона я използва.

Аластар потрепери под нея. Тя стисна колене и протегна ръка за юздите.

Сега той премисляше решението си — четеше се в жълто-кафявите му очи.

— Брана ще ми се сърди, ако се озовеш в болницата.

— Не се боиш от Брана.

Тя пое юздите. Може би никога не бе имала увереността, че принадлежи някъде, но винаги — още от първия миг — се бе чувствала като у дома си на седлото.

Айона се наведе напред и прошепна в ухото на Аластар:

— Не ме излагай, става ли? Хайде да се похвалим какво можем и да му натрием носа.

Той тръгна послушно — цели четири стъпки. После ритна със задни крака, клекна, вдигна се рязко.

Престани. Можем да си поиграем така друг път.

Тя го накара да завие на една страна, смени посоката, накара го да направи кръг на другата страна, после отново смени посоката, преди да го подкани да тръгне в тръс.

Когато конят затанцува настрани и се опита отново да ритне, тя се засмя.

— Може и да не тежа колкото онзи едър мъж, но няма да падна.

Позволи му да препусне в лек галоп — господи, как красиво се движеше — после отново забавиха до тръс.

И се почувства жива.

— Тя е много повече от някакви си думи на хартия — измърмори Мийра.

— Може и да е. Добра стойка, стабилни ръце — и по някаква причина този дявол явно я харесва.

Помисли си, че изглежда така, сякаш е била родена върху коня, сякаш може да язди през бури и гори и направо да полети над хълмовете.

После пристъпи от крак на крак, подразнен от собствените си фантазии.

— Можеш да я вземеш с теб — но не и на този дяволски кон — да видиш как се справя като водач.

— От него ще стане чудесен кон за разплод, знаеш го. Фин е прав за това.

— Фин рядко греши. Но когато се случи, е катастрофално. Все пак тя ще се справи. Докато може. Кажи й да заведе Аластар в заграждението навън. Ще видим дали ще остане там.

— А ти?

— Аз ще се погрижа за документите й.

— Кога искаш да започне работа?

Бойл я наблюдаваше как преминава с лекота в галоп.

— Мисля, че вече е започнала.

 

 

Не стигна до селото. Плановете й се промениха във възможно най-добрата посока и тя прекара остатъка от сутринта в чистене на тор, търкане на конете, подписване на документи и изучаване на правилата и ежедневния ритъм в конюшнята с Мийра.

А най-хубавото бе, че се включи в една от разходките с коне. Темпото бе толкова спокойно, че чак мързеливо, но все пак яздеше върху гърба на доволния Спъд. Стараеше се да запомни забележителностите, докато минаваха бавно по отъпканата пътека, през гъстата зелена гора и покрай ромолящата река.

Стар заслон, белязан бор, купчина скали.

Слушаше с удоволствие мелодичния глас на Мийра, докато тя забавляваше клиентите — немска двойка на кратка екскурзия — и се наслаждаваше на смесицата от акценти.

Това беше тя, Айона Шиън, яздеща из горите на графство Мейо — вече назначена на работа — заслушана в ирландски и немски гласове, галена от хладния и влажен бриз и омаяна от играта на слънчевите лъчи, пронизващи облаците и дърветата.

Беше тук. Всичко бе истинско. И тогава осъзна с внезапна и кристална яснота, че никога няма да се върне назад.

От този ден насетне, помисли си тя, това бе домът й. Който тя щеше да създаде сама за себе си. Това бе нейният живот и тя щеше да го изживее както пожелае.

Ако това не бе магия, какво друго?

Чу други гласове, весел и заразителен смях, който бе толкова привлекателен, че я накара да се усмихне.

— Това е Конър — обясни й Мийра. — Излязъл е на разходка със сокол.

След малко завиха и тя го видя напред по пътеката, застанал с друга двойка. Един ястреб бе кацнал върху облечената в ръкавица ръка на жената, докато спътникът й правеше снимки.

— О, това е страхотно! — Забележително, помисли си Айона. И някак си извън това време. — Не е ли страхотно?

— Двамата с Ото сме запазили час за утре — сподели с нея германката. — Чакам го с нетърпение, голямо.

— Много ще се забавлявате. Трябва и аз да опитам. Това е братовчед ми — добави тя с нескрита гордост. — Соколарят.

— Много е красив. Имате братовчед, но не сте излизали на разходка със сокол?

— Пристигнах едва вчера. — Тя засия, когато Конър вдигна ръка и намигна закачливо на нея или на Мийра, вероятно и на двете.

— Това е мишелов на Харис — обясни Мийра. — И понеже сте запазили час за разходка утре, добре е да отделите време и да разгледате школата. Обзалагам се, че излетът със сокол ще бъде едно от най-страхотните преживявания от престоя ви в Ашфорд и ще бъде още по-пълноценно, ако видите и другите соколи и ястреби и научите малко повече за тях.

Ястребът литна и кацна върху един клон наблизо. Двете групи се поздравиха любезно, докато се разминаваха.

— Добър ти ден, Конър. — Поздрави го Мийра, докато минаваше край него.

— И на теб. Да пояздиш ли си излязла, братовчедке?

— Работя.

— Е, това е страхотно — после можеш да ми купиш халба бира, за да отбележим случая.

— Дадено.

А сега, помисли си Айона, имаше уговорка да пийне бира с братовчед си след работа. Наистина беше магия.

— Съжалявам. Моят английски понякога не е добър.

— Отличен е — възрази Айона и се обърна да погледне жената на коня.

— Това е твой братовчед. Но ти не си ирландка.

— Американка с ирландско потекло. Току-що се преселих тук. Буквално.

— Дошла си вчера? Не и преди?

— Не, никога преди. Всъщност съм отседнала в замъка за няколко дни.

— О, значи си на гости.

— Не, сега живея тук. Дойдох вчера, днес започнах тази работа, а следващата седмица ще се преместя да живея при братовчедите си. Мисля, че всичко е просто прекрасно.

— Просто така си дошла от Америка, за да живееш тук? Мисля, че си много смела.

— Мисля, че е повече въпрос на късмет. Тук е много красиво, нали?

— Много. Ние живеем в Берлин и работим там. Много е напрегнато. Тук е тихо и… не е напрегнато. Приятна ваканция.

— Да. — И още по-приятно място за живеене, помисли си Айона. Нейният дом.

 

 

Тя изтърка добре Спъд след разходката, прибра такъмите си, запозна се с останалите служители на смяна в конюшнята този ден — Мик с вечната му усмивка, чиято най-голяма дъщеря се оказа сервитьорката, която й бе поднесла вечерята предната нощ — след това помогна да нахранят и напоят конете и сметна, че е прекалено късно да навести Конг или школата за соколи.

Отиде при Мийра.

— Не съм много сигурна какво е работното ми време.

— Ами, да видим. — Мийра отпи голяма глътка от бутилката „Фанта портокал“. — Сигурно не си очаквала да работиш цял ден днес, както се оказа. Готова ли си да дойдеш утре?

— Разбира се. Естествено.

— Бих казала, че осем е добре за начало, но най-добре се разбери с Бойл, за да си сигурна, защото може вече да ти е направил график. Мисля, че можеш да го потърсиш сега, тъй като Мик и Пати се справят отлично тук, а аз имам частен урок в голяма конюшня.

— Ще го намеря и ще разбера как стоят нещата. Благодаря, Мийра, за всичко.

Въодушевена от изминалия ден, тя сграбчи Мийра в прегръдка.

— За мен е удоволствие, но не съм направила нищо — даже по-малко от обикновено, тъй като ти свърши повечето черна работа.

— Отрази ми се добре. Тук се чувствам добре. Ще се видим утре.

— Почини си и предай поздравите ми на Брана и Конър, когато ги видиш.

Айона провери на манежа, после и в стаичката, която Бойл наричаше свой офис, върна се обратно, заобиколи отзад и го намери в заграждението, където двамата с Аластар се гледаха вторачено.

— Мисли си, че не го харесваш.

Бойл я погледна през рамо.

— Значи има страхотна интуиция.

— Но ти го харесваш. — Тя се повдигна и се настани върху оградата. — Харесваш вида му и борбения му дух и се питаш как да огладиш острите ръбове на характера му, без да прекършиш духа му.

Тя се усмихна, когато Бойл се приближи към нея.

— Ти си отдаден на конете. Няма истински влюбен в конете човек, който може да погледне това великолепно животно и да не си помисли това, което казах. Дразните се взаимно, но това е само защото и двамата сте големи и прекрасни, и със силна воля.

Стъпил здраво на земята с разтворени крака, Бойл пъхна палци в предните си джобове.

— И стигна до това заключение след толкова кратко познанство?

— Да. — Радостта й от изминалия ден я озаряваше като слънчеви лъчи. Струваше й се, че може просто да си седи там с часове в прохладния и влажен следобед в компанията на мъжа и коня. — Предизвиквате се един друг, което значи, че се уважавате взаимно — но и двамата кроите планове как всеки да надделее над другия.

— Тъй като аз ще яздя него, а не обратното, мисля, че това вече е решено.

— Не съвсем. — Тя въздъхна, загледана в Аластар. — Когато бях малка, си мечтаех да имам такъв кон — голям, буен жребец само за мен, който само аз да мога да яздя. Предполагам, че повечето малки момичета минават през този етап на мечти. Аз така и не надживях своя.

— Яздиш добре.

— Благодаря. — Тя го погледна отвисоко и осъзна колко е добре, че седи на оградата, иначе като нищо можеше да се хвърли и да го прегърне, както бе сторила с Мийра. — Заради това получих работата.

— Вярно е.

Замълча, когато Аластар се приближи. Много небрежно и без да му отдели грам внимание, почти зарови нос в лицето на Айона. Конят, помисли си Бойл, гледаше тази жена, сякаш тя знаеше всичко.

— Беше чудесен ден за двама ни, нали? — Тя погали гладката му страна, после и мускулестата му шия. — Това място е много хубаво. Просто трябва малко да свикнем.

И тогава конят, който същата сутрин бе оставил следа от захапката си върху бицепса на опитния коняр в голямата конюшня, сякаш също въздъхна. И направи крачка напред, леко привел глава над рамото на Айона, за да може тя да погали дългата му шия.

Аз ще се грижа за теб — увери го тя. — Както и ти за мен.

— Със сигурност си една от тях — измърмори Бойл. — О’Дуайър от глава до пети.

Загледана в коня, Айона отвърна разсеяно:

— Баба ми по майчина линия.

— Няма значение по чия линия, важна е кръвта във вените. Трябваше да се досетя от начина, по който укроти този звяр още първия път.

Облегна се с гръб на оградата и огледа дълго и внимателно Айона.

— Не приличаш на тях двамата, на Брана и Конър, с тази светла коса и дребна фигурка, но носиш тяхната плът и кръв.

Понеже смяташе, че го разбира, отново я обзе нервност.

— Надявам се и те да мислят така, след като ми дават подслон. А и Брана ми помогна да си намеря тази работа, за да не се налага да търся друга, в която вероятно изобщо няма да ме бива. Както и да е, аз…

— Според легендата най-малката дъщеря на първата тъмна вещица говорела с конете и те говорели с нея. И дори съвсем малка можела да язди и най-страшния боен кон. А понякога нощем, под светлината на луната, когато й се приискало, политала върху коня си над дърветата и хълмовете.

— Аз… вероятно трябва да проуча местните легенди заради туристическите обиколки.

— О, убеден съм, че тази я знаеш отлично. Историята за Кеван, който страстно желаел и копнеел за Сърха, за красотата и силата й. И за тримата, които я наследили и взели нейната сила, както и товара, който носела. Плът и кръв — повтори той.

Гърлото й пресъхна заради начина, по който я гледаше, сякаш виждаше в нея нещо, което тя сама не разбираше докрай. Усетил тревогата й, Аластар потръпна, присви уши назад и извърна глава към Бойл.

Айона внимателно плъзна пръсти под юздата му, за да го успокои.

Грешката е моя — каза тя на Аластар. — Не знам какво да кажа, как да реагирам все още.

— Баба ми разказваше много истории. — Знаеше, че увърта, но докато не го опознаеше, това й се струваше най-сигурно. — Както и да е, освен ако не искаш да свърша още нещо, мислех да си тръгвам. Имам среща с Брана и вече закъснявам. Мийра каза, че мога да приключвам за днес и да дойда утре в осем?

— Чудесно.

— Благодаря, че ме взе на работа. — Погали за последен път Аластар, преди да слезе от оградата. — Ще бъда много старателна.

— О, ще гледам да е точно така, не се съмнявай.

— Е, добре. — Сега ръцете й бяха толкова изпотени, че й се щеше да ги потърка в джинсите си. — Ще се видим утре.

— Поздрави от мен братовчедите си.

— Добре.

Гледаше я как се отдалечава бързо, сякаш да избяга от нещо лепкаво на земята.

Красиво момиче, помисли си той, макар да беше най-добре да не обръща внимание на това. Красиво и слънчево, и с вид на богиня от приказките върху коня.

Това определено трябваше да го забрави. Реши обаче, че ще му е доста по-трудно да забрави факта, че току-що е наел на работа вещица.

— Тъмна вещица, последната от тримата. Сега всички са тук заедно с кучето, ястреба и коня, за бога. — Изгледа намръщено Аластар. — Ти несъмнено си част от плановете на Фин. И какво, по дяволите, означава всичко това?

Запита се и какво точно Фин — негов приятел, съдружник и близък почти като брат — таи в мислите и сърцето си.

Сякаш за да изрази категорично мнението си за Фин, както и за Бойл впрочем, Аластар вдигна опашка и натори поляната.

Бойл успя да отскочи встрани, преди мнението на коня да се стовари върху ботушите му. След като го изпепели с поглед обаче, той отметна глава и се разсмя.