Нора Робъртс
Тъмната вещица (4)

Четвърта глава

Дъждът отново я измокри по обратния път, но съвсем не развали настроението й. След като сгря костите си под душа, Айона измъкна дебел памучен панталон, подплатена риза и метна куфара на пода — щеше да го разопакова както трябва по-късно — преди да се сгуши в леглото.

Спа като бебе цели четири часа.

Събуди се в тъмното в пълно съзнание къде се намира и зверски гладна.

Макар видът на разхвърляните й вещи да я тормозеше, тя зарови в купчината за джинси, пуловер, топли чорапи и ботуши. Въоръжена с туристическия пътеводител и една от книгите на Брана, тя се запъти към уютния ресторант на хотела в търсене на храна, на компания.

В огнището пропукваше огън, докато тя загребваше лакомо от супата от печени зеленчуци и се взираше в книгите си. Харесваше й смесицата от гласове в приглушените разговори наоколо — ирландски, американски, немски, а май и шведски. Вечеря с риба и картофки и понеже това бе първата й нощ тук, се почерпи с чаша шампанско.

Усмивката на сервитьорката грееше като яркочервената й коса и тя озари с нея Айона, докато допълваше с вода чашата й.

— Харесва ли ви вечерята?

— Прекрасна е. — Айона вдигна рамене леко нагоре и ги сви напред, сякаш искаше сама себе си да прегърне, докато отвръщаше също толкова лъчезарно на момичето. — Всичко е просто прелестно.

— За първи път ли сте в „Ашфорд“?

— Да. Страхотно е. Още се чувствам като в приказка.

— Е, казват, че утре времето ще е по-хубаво, ако ви се обикаля наоколо.

— Много бих искала. — Дали да наеме кола?, зачуди се Айона. Да си опита късмета по пътищата? Може би бе най-добре просто да повърви до селото, засега. — Всъщност аз се разходих наоколо и в гората следобед.

— В този потоп?

— Не можах да устоя. Исках да видя братовчедка си. Живее наблизо.

— Наистина ли? Сигурно е много приятно да се срещнеш с роднини, докато си на почивка. Коя е тя, ако не възразяваш, че питам.

— Всъщност са двама, макар че днес се запознах само с Брана. Брана О’Дуайър.

Усмивката на момичето не помръкна, но очите й станаха по-сериозни.

— Братовчедка на О’Дуайър значи?

— Да. Познаваш ли ги?

— Всички познават Брана и Конър О’Дуайър. Той е соколар. Хотелът предлага разходки с демонстрация на лов със соколи, които се осигуряват от школата, чийто управител е Конър. Много популярно занимание за гостите ни. А Брана… тя има магазин в Конг. Прави сапуни и лосиони, отвари и разни такива. „Тъмната вещица“, така се казва заради една местна легенда.

— Днес видях ателието й. Ще трябва да разгледам и магазина, и школата за соколи.

— И до двете места се стига съвсем лесно от хотела. Е, добре, приятна вечер.

Сервитьорката се отдалечи от масата й, но Айона забеляза как се спира до своя колежка и разменят няколко думи. И двете погледнаха през рамо към нея.

Е, каза си тя, явно братовчедите О’Дуайър са местни знаменитости. Не бе особено изненадващо. Но бе малко странно да седи и да хапва риба с картофки със съзнанието, че е станала обект на догадки.

Всички ли знаеха, че Брана не е просто собственичка на „Тъмната вещица“, а самата е такава?

„Как и аз — помисли си Айона. — Само трябва да разбера какво точно значи това.“ Решена да стори точно това, тя отвори следващата книга и продължи да чете, докато приключи с вечерята.

Дъждът бе отслабнал, но нощният вятър хапеше жестоко и я накара бързичко да се прибере в основната сграда на хотела, вместо да се разходи край река Конг, както се бе надявала.

Персоналът я посрещна с „добър вечер“ и „добре дошла отново“ още с влизането й и докато пресичаше фоайето. Подтиквана от любопитство, тя си взе от рекламните брошури на школата за соколи, както и на конюшнята, а после мислено си напомни, че е във ваканция, затова помоли да й донесат чай в стаята.

След като се озова вътре, с усилие на волята остави настрани брошурите и книгите, за да се захване, най-накрая, с разопаковането.

Дори и след бруталното прочистване на гардероба и продажбата на всичко, което бе заделила настрани, пак разполагаше с повече от достатъчно дрехи. И бе взела всички, които смяташе, че ще й трябват в новия й живот.

Докато напълни гардероба, чекмеджетата и да прибере обратно в куфара вещите, които реши, че може да почакат, пристигна чаят, поднесен с чинийка красиви бисквитки. Доволна, че е свършила със задълженията си, тя отново си сложи долнището на пижамата, струпа на купчина възглавниците и седнала удобно в леглото, се зае да съчинява в ноутбука си мейли до баба си, за да й каже, че е пристигнала жива и здрава и се е запознала с Брана.

Ирландия е толкова прекрасна, колкото ми я описваше и даже отгоре, макар да съм видяла съвсем малко от нея. Както и Брана. Много щедро е от нейна страна да ми позволи да живея при нея. Замъкът е просто страхотен и ще се наслаждавам на всеки миг тук, но вече нямам търпение да се пренеса у Брана. И Конър. Надявам се скоро да се запозная с него. Ако получа работа в конюшнята, ще бъде просто идеално. Затова ми стискай палци.

Нан, седя в това чудесно легло в един замък в Ирландия, пия чай и си мисля за всичко, което тепърва ми предстои. Помня, че ми каза, че пътят може да е тежък и изборът труден, а и Брана много ясно ми го каза. Но съм толкова развълнувана, толкова щастлива.

И мисля, че може би най-сетне намерих своето място.

Утре ще ида да разгледам конюшнята, школата за соколи, селото и магазина на Брана. Ще ти пиша, за да ти разкажа как е минало всичко. Обичам те!

Айона

Изпрати задължителните имейли до майка си и баща си, още няколко закачливи такива до приятелки и колеги. И си напомни, че трябва да направи малко снимки, за да им ги изпрати следващия път.

Остави ноутбука да се зарежда настрани и отново си взе книгите и рекламните брошури. Този път се настани по-удобно в леглото, размърда рамене, докато се намести на възглавниците.

Блажено отпусната, тя се загледа в брошурите и снимките в тях. Школата изглеждаше просто фантастично. А конюшнята бе истинска мечта. Една от любимите поговорки на майка й беше: „Не тръгвай с големи очаквания“.

Но Айона бе изпълнена с огромни очаквания.

Пъхна брошурата за конюшнята под възглавницата си — щеше да спи върху нея за късмет. После отново отвори книгата на Брана.

Само за двайсетина минути, на светнати лампи и с подноса с чай на леглото до нея, тя отново бе заспала.

И този път сънува соколи и коне, и черното куче. Гъстата зелена гора, в която се бе сгушила каменна колиба, а около нея пълзяха мъгли.

Слезе от коня, който бе сив като мъглата, и закрачи през нея с качулка върху главата, която скриваше косите й. Носеше рози в знак на обич към камъка, който бе издялан гладко и белязан дълбоко от магията и мъката. Там постави розите — бели като невинността, която бе загубила.

У дома съм, мамо. Ние сме у дома. Избърса с пръсти сълзите по страните си и погали името.

Сърха, Тъмната вещица

И думите прокървиха върху камъка.

Чакам те.

Не беше гласът на майка й, а неговият. След всичко, което бе сторено, всичко, което бе пожертвано, той бе оцелял.

Тя го бе знаела. Всички го знаеха. И нима не бе дошла тук сама именно заради това, а не само за да посети гроба на майка си?

Ще чакаш още дълго. Ще чакаш ден, месец, хиляди години, но няма да имаш онова, за което копнееш.

Дошла си сама под звездното небе. Търсиш любов. Мога да ти я дам.

Не съм сама. Извърна се рязко. Качулката й се смъкна и светлите й коси се разпиляха. Никога не съм сама.

Мъглата се завихри, усука се и изтъня, сгъсти се отново в образа на мъж. Или на нещо, което е било някога мъж.

Беше само сянка, каза си тя. Сянка, която дебне в сънищата и помрачава светлината.

Малка красавица. Вече жена, готова за любов. Още ли хвърляш камъни?

Докато се взираше в очите му, тя забеляза как проблясва червеният камък, който той носеше около врата си.

Целя се точно, както винаги.

Той се засмя, припълзя наблизо. Улови дъха му, мириса на сяра. Само сделка с дявола би могла да му даде сила да съществува.

Майка ти я няма, няма зад чии поли да се скриеш сега. Аз я победих, отнех живота й, отблъснах силата й със собствените си ръце.

Лъжеш. Да не мислиш, че не виждаме? Че не знаем? Амулетът му пулсираше в червено — сърцето му, помисли си тя. Неговата същност, силата му. Искаше да го вземе на всяка цена. Тя те изгори с целувка. А аз те белязах. Още носиш знака.

Тя вдигна ръце и пръстите й се свиха напред, а белегът на рамото му запламтя като огън.

Щом нададе вик, тя скочи напред и сграбчи камъка, който той носеше. Но той замахна и пръстите му се превърнаха в животински лапи, които одраха опакото на дланта й.

Проклета да си ти и всички от кръвта ти. Ще ви смажа в юмруците си, ще източа до капка силите ви в сребърна чаша. И ще ги изпия.

Моята кръв ще те изпрати в ада. Замахна с кървящата си ръка, вложила цялата си сила в удара.

Но мъглата се разнесе и докосна само въздух. Червеният камък пулсираше, пулсираше, после изчезна.

Моята кръв ще те изпрати в ада, повтори тя.

И в съня й сякаш се вторачи в Айона, в очите й. В съзнанието й.

Не е за мен, тук и сега. А за теб, в твоето време. Запомни го.

Свила ранената си ръка, тя повика коня си.

Яхна го. Обърна се веднъж, за да погледне камъка, цветята, дома, който някога бе познавала.

Кълна се в любовта си, ние няма да се провалим, дори и да е след хиляда поколения. Постави длан върху корема си, върху нежната издутина. Вече идва ново.

Тръгна с коня през гората и отиде в замъка, където бе отседнала със семейството си.

 

 

Айона се събуди разтреперена. Дясната й ръка пулсираше от болка и тя затърси ключа за лампата с лявата. На светлината й видя дълбоките драскотини, бликащата кръв. Извика шокирана и скочи, хукна към банята, грабвайки една кърпа, докато тичаше към мивката.

Преди да успее да увие раната, тя почна да се променя. Наблюдаваше ужасена и запленена едновременно как дълбоките прорези в кожата й се затвориха, кръвта изсъхна, после избледня също като болката. Само след секунди оглеждаше ръката, по която нямаше дори и белег.

Сън, но не само, помисли си тя. Видение? В което тя бе наблюдател, но и донякъде участник.

Бе почувствала болката — и яростта, и мъката. Бе усетила силата — повече, отколкото някога бе изпитвала, повече, отколкото някога бе познавала.

Силата на Тийгън?

Айона вдигна очи и се загледа внимателно в огледалото, извика в съзнанието си образа от съня. Това бе нейното лице… нали? Нейните черти, нейната коса.

Но не и нейният глас, помисли си тя. Дори не бе нейният език, макар да бе разбрала всяка думичка. Келтски, предполагаше.

Трябваше да разбере повече, да научи повече. Да намери начин да проумее как събития, случили се преди стотици години, могат да я погълнат толкова, че да усети истинска болка.

Наведе се над мивката, наплиска лице със студена вода и погледна към часовника на китката си. Още нямаше и четири сутринта, но бе приключила със съня. Биологичният й часовник щеше да се аклиматизира след време, но засега беше най-добре просто да го следва. Можеше да почете до изгрев-слънце.

Върна се в стаята си и се пресегна да вдигне подноса с чая, с който бе заспала в крайна сметка. И видя върху чистите бели чаршафи три червени капки. Кръв. Нейната, осъзна тя.

Сънят — видението, преживяването — не просто й бе причинил болка. Тя бе прокървила в него.

Каква сила можеше да я отведе в собствените й сънища и да я накара да прокърви от раната на нейната предшественичка?

Остави подноса където си беше, приседна на леглото и докосна с пръсти гърлото си.

Ами ако онези остри нокти я бяха докопали там и бяха прерязали вените й? Дали щеше да умре? Можеха ли сънищата да убиват?

Не, не искаше да чете книги, реши тя. Искаше да получи отговори и знаеше кой може да й ги даде.

Малко преди шест часа, заредена с енергия от кафето, тя отново закрачи покрай фонтанчетата и цветята по зелената морава на път за гората. Този път светлината бе мека и бляскава, проникваше с бледите си пръсти между клоните над пътеката, която почна да се стеснява. И този път видя табелките, които указваха къде е школата за соколи, конюшнята.

По-късно тази сутрин, обеща си тя, щеше да посети и двете, а накрая да си направили разходка до Конг. Но нямаше да се остави да я залъжат с куп книги и няколко фокуса в кухнята.

Сънят бе толкова жив в съзнанието й, че се улови да поглежда към ръката си за следи от ноктите.

Пронизителен и силен крясък я накара рязко да вдигне глава и погледът й литна към небето. Соколът се рееше в бледата синева като прекрасна златистокафява дъга, която направи широк кръг, после се спусна рязко. Би могла да се закълне, че чува вятъра в крилете му, докато танцуваше в дърветата, преди да кацне на един клон над главата й.

— О, мили боже, виж го ти! Направо си прелестен.

Той я гледаше втренчено със сериозните си златисти очи, без да мига, а крилете му бяха царствено прибрани. Запленена, тя мислено се запита дали не е оставил короната си у дома.

Бавно бръкна в задния си джоб за телефона и затаи дъх, докато превключваше на режим за снимане.

— Надявам се, че нямаш нищо против. Рядкост е за жена като мен да срещне ястреб или сокол. Не съм сигурна какво си. Само нека да… — Тя го улови в кадър, направи снимка, после и друга. — На лов ли си излязъл, или това е твоята сутрешна разходка? Предполагам, че си от школата, но…

Млъкна, когато ястребът извърна глава. Стори й се, че и тя го чува — слабо изсвирване. В отговор ястребът се откъсна от клона, литна и си проправи път през дърветата, преди да се изгуби от поглед.

— Определено ще си запазя час за разходка със сокол — реши тя и провери как са станали снимките, преди да прибере телефона и да продължи пътя си.

Стигна до изкорененото дърво, до стената от зелени увивни растения. Макар отново да усети притеглянето, тя го потисна. Не сега, не и днес, когато вълнението от сънищата й бе прекалено близо до повърхността.

Първо отговорите.

Кучето чакаше в края на гората, сякаш знаеше, че ще дойде. Размаха опашка за поздрав, позволи й да го погали по главата.

— Добро утро. Хубаво е, че не само аз съм станала толкова рано. Надявам се, че Брана няма да се ядоса, когато потропам на вратата й, но наистина трябва да поговоря с нея.

Кател я поведе към красивата синя къщичка и право към яркочервената врата.

— Е, добре.

Тропна с чукчето с формата на келтски възел и се замисли как най-внимателно да подходи към братовчедка си.

Но вратата се отвори от братовчеда, когото още не бе срещала.

Изглеждаше като някакъв рошав и сънен принц, роден за битки, с буйна меднокестенява коса, която се спускаше на вълни край лицето му — с елегантната костна структура на сестра му. Очи, зелени като хълмовете, примигнаха насреща й.

Беше висок и слаб, облечен в сив памучен панталон и бял пуловер с разнищен подгъв.

— Съжалявам — отрони тя и си помисли, че това явно бе най-често използваната дума от нея в тази къща.

— Добро утро. Ти сигурно си братовчедката Айона от Щатите.

— Да, аз…

— Добре дошла у дома.

Озова се притисната в здрава, силна прегръдка, която я изправи на пръсти. Дружелюбният жест извика сълзи в очите й, а притесненията й изчезнаха.

— Аз съм Конър, ако се чудиш. Кател ли те намери и доведе?

— Не, тоест да. Аз вече идвах насам, но той ме намери.

— Ами, влизай, не стой на студа. Зимата още ни стиска здраво в ръцете си.

— Благодаря. Знам, че е много рано.

— Така си е. Денят винаги започва рано. — С жест, който й се стори едновременно небрежен и вълшебен, той махна с ръка към огнището във всекидневната. Избухнаха пламъци и се увиха около купчината торф. — Ще закусим — продължи той — и ще ми разкажеш всичко, което трябва да се знае за Айона Шиън.

— Няма да отнеме много време.

— О, обзалагам се, че има много за разказване. — Улови я за ръка и я поведе навътре в къщата.

Тя остана с усещането за пъстрота и бъркотия, и много светлина, ухание на ванилия и пушек — и простор, много повече, отколкото бе очаквала.

После се озоваха в кухнята с красиво каменно огнище, дълги плотове в тъмносиво и стени, боядисани в кристалносиньо. Саксии с билки и подправки зеленееха по широките первази на прозорците, медни тигани висяха над готварския плот в средата на стаята. В тъмносивите кухненски шкафове имаше пъстроцветни чаши и чинии зад стъклени витрини. В единия край, пред полукръг от прозорци, стоеше красива старинна маса и очарователно разнородни столове.

Комбинацията от небрежно провинциален стил и съвременно кухненско оборудване в бяло имаше страхотен ефект.

— Много е красиво. Като извадено от стилно списание.

— Така ли? Ами Брана има много ясна представа какво иска и това е един от резултатите. — Наведе замислено глава и отново й се усмихна очарователно. — Можеш ли да готвиш?

— О… горе-долу. Искам да кажа, че мога, но никак не ме бива.

— Е, много жалко. Значи аз съм на ред. Кафе или чай за теб?

— Хм, кафе, благодаря. Няма нужда да готвиш.

— Има, ако искам да ям, а аз искам. Като правило тук Брана готви, а аз мия бутилките, но мога да се оправя със закуската.

Натисна няколко копчета върху внушителна на вид и модерна машина за кафе, докато говореше, извади кошничка с яйца, масло и бекон от хладилника.

— Сваляй си палтото и се настанявай — каза й той. — Брана ми каза, че ще поживееш нашироко в „Ашфорд“ няколко дни, преди да дойдеш тук. Как ти се струва хотелът?

— Като приказка. Вчера проспах голяма част от деня. Явно наваксвам. Нямаш нищо против, че ще се настаня тук, така ли?

— Че защо да имам? С теб ще се редуваме в миенето на бутилки, така че това е плюс за мен.

Взе един тиган от горе и го сложи на печката.

— Чашите са горе, както и прясна сметана, ако искаш, и захар също. — Той й показа къде стои всичко, преди да метне бекона в тигана.

Всичко тук — всичко у него — помисли си тя, изглеждаше така небрежно и вълшебно, както и запалването на огъня само с тръсване на ръка.

— Чух, че си търсиш работа в конюшнята.

— Надявам се да намеря.

— Брана е поприказвала с Бойл. Той ще ти обясни днес.

— Наистина ли? — Сърцето й направо подскочи от идеята. — Страхотно. Фантастично. Много хора си мислеха, че съм си изгубила ума просто да си събера багажа и да дойда тук без сериозен план, без да ме чака работа или място за живеене.

— Що за приключение ще е, ако знаеш предварително всяка стъпка, преди да си я направила?

— Точно така! — Тя му се усмихна широко. — Сега имам интервю за работа и роднини, при които да живея. А тази сутрин — снощи определено не съм планирала да дойда тук в шест часа сутринта — видях ястреб в гората. Долетя и кацна на един клон, и се загледа в мен. Направих снимки.

Извади телефона си и му ги показа.

— Ти сигурно знаеш какъв точно ястреб или сокол е.

Докато изваждаше бекона от тигана, Конър наведе глава и се извърна, за да види снимката.

— Това е мишелов на Харис — такива използваме за туристическите обиколки със соколи. Този е на Фин, казва се Мерлин и е чудесна птица. Финбар Бърк — добави той. — Собственик е на конюшнята заедно с Бойл и основател на школата за соколи тук в Ашфорд. Собственик е на доста неща наоколо този Фин.

— И той ли ще бъде на интервюто?

— О, вероятно ще остави това на Бойл. Много сметана и две бучки захар в моето кафе, ако обичаш.

— Също като мен.

— Брана го обича само с малка лъжичка сметана. Направи едно и за нея. Тъкмо слиза и има нужда от него.

— Така ли? Откъде… О.

Той само се усмихна.

— От нея се носят зверски вибрации на сутрин без кафе, а и за нея е още малко раничко, така че може и да хапе.

Айона грабна друга чаша и побърза да сипе кафе. Тъкмо разбъркваше съвсем малко сметана в него, когато се появи Брана с тъмна коса, спускаща се на вълни почти до кръста, и с потъмнели и ядосани очи.

Пое чашата, която Айона й подаде, и отпи две големи глътки, докато наблюдаваше братовчедка си над ръба.

— Хайде, казвай какво е станало?

— О, стига, не я разпъвай на кръст — обади се Конър. — Било й е трудно. Дай й възможност да хапне нещичко.

— Съмнявам се, че е дошла тук в зори, за да закуси. Ще препържиш яйцата, Конър, както винаги.

— Няма. Защо не нарежеш малко хляб, за да препечем филийки, а тя ще ни разкаже всичко, когато се поуспокои.

— Тя стои пред вас — напомни им Айона.

— В шест и половина сутринта, за бога — измърмори Брана, но взе ножа за хляб и махна кърпата, която покриваше самун хляб върху една дъска за рязане.

— Съжалявам, но…

— Всяко второ изречение, което излиза от устата й, започва така. — Брана наряза хляба и пъхна филийки в тостера.

— Господи, изпий си кафето, преди мрачното ти настроение да ми развали апетита. Подай няколко чинии, Айона, благодаря ти. — Тонът му премина от рязък в нежен, докато сестра му се облегна на плота и намусено продължи да пие кафето си.

Без да каже нищо, Айона извади чинии и следвайки напътствията му, намери приборите, сложи масата.

Седна с братовчедите си, погледна платото с яйца и бекон, чинията с препечени филийки, заслуша се как двамата спорят как точно се приготвят яйцата, чий ред е да ходи до пазара и защо прането не е сгънато.

— Идването ми днес ви причинява неудобство, затова се карате, а аз…

— Не се караме. — Конър бодна от яйцата. — Караме ли се, Брана?

— Не. Общуваме. — После се засмя, отметна великолепната си коса и захапа препечена филийка. — Ако се карахме, не само яйцата щяха да са изгорели.

— Не са изгорели — натърти Конър. — Просто са… стегнати.

— Хубави са.

Брана завъртя очи към Айона.

— В хотела щеше да се нахраниш много по-вкусно, бъди сигурна. Главният готвач е изключителен.

— Не мислех за храна тази сутрин. Не мога само да чета книги и да се препъвам в опитите си да… Не знам какво да правя, освен ако не разбера.

— Вече е хапнала нещичко — обърна се Брана към Конър. — Е, какво е станало?

— Сънувах сън, който не беше сън.

Разказа им всичко, всяка подробност, която си спомняше, с възможно най-голяма точност.

— Дай да видя ръката ти — прекъсна я Брана. — Онази, която е прокървила.

Хвана я и я стисна здраво, докато прокарваше пръсти по опакото на дланта. Кожата се разкъса и изпълни с кръв.

— Не мърдай! — сопна се Брана, когато Айона си пое рязко дъх и се опита да се отскубне. — Сега е само спомен. Няма болка. Това е само огледално отражение на онова, което е било.

— Беше истинско. Болеше, пареше. И по чаршафа имаше кръв.

— Тогава да, било е истинско. Сега е само отражение. — Отново прокара пръсти по кожата й и раната изчезна.

— Бях бременна. Искам да кажа, тя беше бременна. Във видението или съня. Той не знаеше. Не можеше да го види или да го усети. Не знам точно. — Развълнувана, Айона отметна коси с двете си ръце. — Трябва да знам, Брана. Каза ми, че трябва да помисля внимателно, но как да го направя, след като не знам всички факти?

— Много е заплетено — подхвана Брана и Конър я подкрепи с кимване. — А ти си по-открита, отколкото смятах. Ще ти дам нещо, което да пресява виденията, така ще можеш да стоиш крачка встрани, да кажем. Ще те напътстваме двамата с Конър, доколкото можем. Но не можем да ти кажем онова, което не знаем. Ако Тийгън се е върнала сама до колибата, отишла е в гората, била е нападната, ти си тази, която ни го казва.

— Двамата с Брана знаем отделни части, а сега ти ще научиш нови. И двамата сме се връщали там, имали сме възможност да зърнем късче от историята, чувствали сме се както ти сега.

— Но бяхме само двама — добави Брана. — Нужни са трима.

— С теб е бил по-смел, защото си по-уязвима. Няма да остане така за дълго — увери я Конър.

Звучеше нелепо, но трябваше да изрече гласно онова, което се въртеше в ума й.

— Може ли да ме убие? Ако се върна там, докато спя, той може ли да ме убие?

— Може да опита и вероятно ще се опита. — Брана отвърна на нелепия въпрос откровено и просто. — Ти ще го спреш.

— Как?

— С волята си, със силата си. С амулета, който носиш и трябва винаги да носиш, както и с онова, което ще ти дам.

Брана престана да побутва яйцата в чинията си и взе кафето. И отново се вгледа в Айона над ръба на чашата.

— Но разбери, че ако останеш, ако решиш да си с нас и да бъдеш онова, което си, той ще те преследва. Трябва да останеш по своя воля и с пълното съзнание за това или да си тръгнеш да изживееш живота си.

Всичко бе прекалено фантастично. И все пак. Бе преживяла този сън. Бе усетила болката.

И познаваше копнежа на онова, което бе вътре в нея.

Мостовете се изгаряха, напомни си Айона, за да се построят нови. Където и да водеха те — а вече я бяха довели много по-близо до истинската й същност, отколкото всички предишни.

— Няма да си тръгна.

— Нямаше много време да помислиш или да разбереш — подхвана Брана, но Айона само поклати глава.

— Разбирам, че никога досега не съм била на мястото си. И мисля, че знам защо. Защото мястото ми е тук. Аз съм от нейната кръв — на Тийгън. Знам също, че тя е искала да видя, че го е ранила онази нощ и че той е бил изплашен. Това не значи ли… Не би ли могло да означава, че аз мога да го нараня?

— Ако мястото ти е тук, а аз вярвам, че е така, значи така да бъде. Но не бързай да скачаш високо — предупреди я Конър и я потупа по ръката. — Едва започваш.

— Аз съм отличен ездач и мога да се държа здраво на седлото. Ще се науча. Научете ме. — Наведе се напред, подтиквана от желание. — Покажете ми.

Брана се облегна на стола си.

— Не си от търпеливите.

— Зависи. Не — призна си Айона. — Не съм особено търпелива.

— Ще трябва да се научиш, но ще започнем да правим първи стъпки. Малки.

— Разкажете ми за колибата. Живели са там, Сърха е загинала в нея. Още ли е там? Има едно голямо дърво, изтръгнато от корен, а също и гъсти лиани, и…

— Не отивай там — побърза да я прекъсне Брана. — Още не и не сама.

— Права е. За това трябва да почакаш. Обещай, че няма да минеш оттам сама. — Конър сграбчи ръката й и тя усети топлина да пулсира в дланта й. — Дай ми думата си и не забравяй, че ще разбера дали имаш намерение да я удържиш.

— Добре. Обещавам. Но вие ще ме заведете.

— Не днес — увери я Брана. — Имам да върша куп неща, а Конър трябва да тръгва за работа. А ти трябва да идеш да се видиш с Бойл.

— Сега?

— След закуска и след като си измила съдовете като отплата за това, че ме измъкна от леглото в този безбожен час. Мини по-късно. Би трябвало да свърша към три часа.

— Ще дойда. — Успокоена и уверена отново в себе си, Айона си взе още една филийка.