Нора Робъртс
Тъмната вещица (20)

Двадесета глава

Използваха светлина, а не мрак, за да заслонят къщата и всички вътре в нея. Ако Кеван погледнеше насам — като сянка, човек или вълк — щеше да види само светлината, ярките цветове, да чуе само музиката и смеха.

Това щеше да го отегчи, обясни Брана, или да го ядоса. И щеше да си помисли, че те просто се веселят, докато той крои плановете си.

— С изгрева на луната, в най-дългия ден, ще направим кръга върху земята, където Сърха е живяла и където е умряла.

Всички свещи в кухнята потрепнаха, когато Брана заговори. Ароматите от готвенето, пропукването на огъня в огнището, равномерното дишане на кучето, което спеше под масата — всичко бе толкова нормално и всекидневно, докато те говореха за паранормалното.

И точно в това бе въпросът, осъзна Айона.

— На Фин се пада да го потърси и привлече. Кръвта вика кръв.

— Още се съмняваш в мен.

Брана поклати глава.

— Не. Или само малко — призна си тя. — Не достатъчно, че да възпра онова, което трябва да се свърши. Разбирам, че това не може да бъде сторено без теб и не бива. Не е ли достатъчно?

— Ще трябва да го приема за достатъчно, нали?

Погледите им останаха приковани един в друг за един дълъг-дълъг миг. В него Айона усети хиляди разменени думи, неизмеримо много невъзможни чувства да прехвърчат помежду им. Само между тях.

— Ще го доведа — каза Фин и наруши мига.

— Мийра и Бойл трябва да останат вътре в кръга — на всяка цена. Не само за ваша собствена защита. — Брана се обърна към тях. — А и за да остане кръгът ни силен и здрав. Фин също е добре да остане вътре в него.

— Проклет да съм, ако остана.

— Фин, трябва — настоя Брана. — Вътре в кръга той не може да използва онова, което е в кръвта ти, срещу теб или срещу нас. А силата ти ще го задържи непокътнат.

— Четирима от нас извън кръга, изправени срещу него, ще бъдат по-силни от трима.

Брана се обърна с лице към него, вдигна ръце и обърна дланите си нагоре. И пламъчетата на всички свещи блеснаха по-ярко.

— Ние сме тримата. Ние сме от кръвта и ние трябва да намерим начина.

— Ще остана вътре в кръга — каза Фин. — Но само дотогава, докато не сметна, че имаме по-голям шанс да го довършим, ако и аз съм навън. Това е най-доброто, което мога да предложа като обещание.

— Ще го приемем — обади се Конър, местейки очи от Фин към Брана, след което втренчи хладния си поглед в сестра си. — Разбрахме се.

Брана понечи да каже нещо, но само въздъхна.

— Разбрахме се значи.

— Трябва да вземем водачите си — сети се Айона.

— Така е, да. — Брана извади амулета изпод пуловера си и погали с палец гравираната глава, която толкова напомняше на Кател. — Кон, куче, сокол. И оръжия, и инструменти. Има едно заклинание, върху което работя от известно време, и мисля, че то е подходящо, но само ако успеем да го примамим на правилното място и в точния момент. А после ще ни е нужна кръвта му, за да го запечатаме.

— Какво е това заклинание? — попита Фин.

— Работя върху него — повтори Брана. — Използвала съм части от заклинанията на Сърха, както и такива, които съм наследила във времето, и някои, които сама съм измислила.

— Изпробвала ли си го?

По лицето й се изписа раздразнение.

— Прекалено рисковано е. Ако научи за него, ще може да го блокира. Трябва да бъде извършено за първи път върху земята на Сърха. Трябва да ми вярваш, че знам какво правя.

— Трябва да ти вярвам — повтори Фин.

— И още как, по дяволите. — Брана понечи да скочи от масата, но Айона вдигна ръка.

— Почакай за миг. Какво точно заклинание? Имам предвид за прокуждане, за привличане, за покоряване? Какво?

— За покоряване, заклинание на светлината и на огъня. Всички, съчетани в едно, запечатани с кървава магия.

— Светлината побеждава мрака. Огънят пречиства. А кръвта е в основата на всичко.

Брана се усмихна.

— Учиш бързо. Но може нищо да не се получи, ако не бъде направено в точното време и на точното място. Няма да се получи, ако всички ние, всеки един от нас, не сме единни и сплотени и не стоим заедно на това място и в това време.

— Значи ще бъдем заедно. — Айона вдигна ръце и спря поглед върху всяко лице. — Знаем, че ще бъдем там. Ти би направил всичко, за да го унищожиш — каза тя на Фин. — Заради Брана, заради себе си и заради всички нас. В този ред. А Брана би направила всичко, за да пресече връзката, която той може би има с теб, за да бъдеш свободен. Конър и Мийра, вие защитавате любовта и приятелството, доброто и правилното, независимо от риска и цената. Бойл ще се бие, защото той си е такъв — трябва само да му кажеш кога и къде и той ще те последва. И защото, независимо какво се е променило между нас, не би допуснал да ми се случи нещо лошо. А и аз не бих искала нищо да се случи с него. За любовта и приятелството, за семейството и приятелите всички ще застанем рамо до рамо, когато настъпи денят, на точното място и ще се бием заедно. Ще се бием един за друг.

След миг на мълчание Фин взе чашата шампанско, която бе забравил, и я вдигна в тост към Айона.

— Добре, малка сестричке. Ще бъдем твоите избраници. — Обърна се към Брана. — За доверието — каза той и изчака.

— За доверието. — Тя вдигна своята чаша и я докосна лекичко до неговата. Заедно с тихото чукване блесна искра, която бавно избледня.

— След като изяснихме това, нека се захванем с детайлите. — Конър се наведе напред. — Стъпка по стъпка.

Бойл не каза нищо, докато Брана им обясняваше плана си, нито докато другите го обсъждаха подробно, задаваха въпроси, променяха леко. Не каза нищо, защото, загледан в Айона, докато тя говореше, бе получил всички отговори.

Щеше да ги пази вътре в себе си, докато дойде времето да ги сподели с нея.

 

 

Тя отброяваше дните, докато май отстъпваше пред юни, и се усещаше, че се опитва да задържи всеки един. Искаше да се наслади на синьото небе, докато сияеше над главата й, да се радва на дъжда, докато валеше. Вярваше, че каквото и да се случи в най-дългия ден от годината, поне щеше да има тези седмици, месеци, и тези хора в живота си, който, макар и за кратко време, бе станал толкова по-богат от преди.

Бе получила дар и се бе научила как да го използва, как да вярва в него и да го уважава.

Беше станала — и завинаги оставаше — една от тримата. Беше сега и завинаги тъмна вещица от Мейо, изпълнена със сила и светлина.

Вярваше, че ще победят — природата й настояваше за това. Но дарбата й изискваше да прояви уважение и да бъде внимателна и подготвена.

С наближаването на слънцестоенето написа писмо до баба си — реши да използва хартия и химикалка. Старомодно, но беше важно, имаше усещането, че е много важно да отдели време, да направи това усилие. В него споделяше за любовта към баба си, към братовчедите и приятелите. За Бойл и грешките, които бе допуснала.

Разказваше как е намерила себе си в мястото и времето и какво означава за нея да дойде в Ирландия. И да се превърне в това, което е, точно тук.

Молеше само за едно. Ако нещо се случи, баба й да намери амулета, да вземе него и Аластар и да ги предаде на следващата.

Щеше да има следваща, ако тя се провалеше. В това също вярваше безрезервно.

Независимо колко време бе нужно, светлината щеше да победи мрака.

 

 

В утрото преди слънцестоенето тя слезе от стаята си рано, пъхнала писмото в задния си джоб. Опита се да приготви традиционната закуска с бекон и яйца, наденички, гъби, домат и картофи и макар от нея да не ставаше истински готвач, все пак не беше излишно да се постарае.

Конър влезе и подуши въздуха.

— Я да видим какво имаме тук?

— Утре ще сме заети, затова реших да използвам възможността да приготвя прилична закуска — и да спестя малко време на Брана. Снощи пак е стояла до късно, нали?

— Почти не спи последната седмица и никакви спорове и молби не помагат.

— Чувам музиката й, като снощи, и това веднага ме успокоява. Тя го прави нарочно.

— Твърди, че мисли по-ясно, когато ние двамата не й се бъркаме. — Грабна си наденичка от чинията. — Тревожиш се.

— Предполагам, че е така, след като вече остават броени часове, а не дни. Ти защо не се притесняваш?

— Съдбата ни е да направим това, което правим. Ако нещо е част от съдбата ти, какъв е смисълът да се тревожиш?

За да почерпи от спокойствието му, тя се облегна на рамото му за миг.

— И ти ме успокояваш също като музиката на Брана.

— Имам пълна вяра в теб, Айона. — Прегърна я през кръста и я пристисна здраво. — Вярвам в Брана и в себе си. Както и в останалите също толкова силно. Ще направим каквото ни е съдено, и ще дадем всичко от себе си. Повече от това никой не може.

— Прав си за всичко. — Отдръпна се и се зае да подрежда закуската в чинията му. — Усещам го да дебне, а ти? Навърта се на границата на сънищата ми и се мъчи да влезе. Почти успява и част мен осъзнава, че аз му позволявам. А после чувам музиката на Брана и след миг вече е утро.

Айона извади и друга чиния, върху която подреди наполовина на количеството храна, което бе приготвила за Конър.

— Ще я оставя на топло във фурната за Брана.

Когато се обърна, Конър безмълвно я прегърна. Толкова му се удаваше да успокоява, помисли си Айона.

— Хайде, стига си се тревожила. Той никога не се е изправял срещу такива като нас тримата, нито пък тримата, които идват с нас.

— Отново си прав. Хайде да хапнем, после ще ида с колата до работа — ще мина по дългия път, за да се упражнявам.

— Ще стигнеш два пъти по-бързо, ако те изпратя дотам пеша.

— Вярно, но няма да се упражнявам в шофиране. — Нито щеше да има възможност да се отбие в хотела и да ги помоли да пуснат писмото й на следващия ден.

Държеше очите си широко отворени и нащрек за каквато и да е следа от мъгла, от черния вълк или каквото и да е, което би алармирало инстинкта или сетивата й. Стигна до замъка Ашфорд без инциденти или проблеми с колата. Всъщност смяташе, че се справя с минито, пътищата и шофирането отляво много добре — каквото и да говореше Мийра.

Също както вярваше, че се справя много добре с нервността, причинена от очакването и затишието.

Признаваше, че пулсът й се ускорява всеки път, когато погледне през прозорец на къщата, за да огледа гората, пътя или хълмовете, а и усещаше напрежение и лека болка в гърба и раменете всеки път, когато се подготвяше да поведе група през зелените сенки и гъстата гора.

Но продължаваше да гледа през прозореца, да води групи. И това бе важното, каза си Айона, когато спря пред конюшнята.

Тъй като бе пристигнала първа, отвори вратите и се обърна да включи лампите.

И видя в центъра на манежа да стои вълкът.

Вратите се затръшнаха зад гърба й, светлините угаснаха. В един ужасен миг на шок виждаше единствено три зловещи червени точки. Очите на вълка и камъка на силата му.

Те се превърнаха в размити линии, когато звярът се втурна напред.

Тя вдигна ръка нагоре — преграда, щит. Вълкът се блъсна в него с такава сила, че тя усети как земята потрепери. Също както усети и пукнатините, които се появиха в преградата й като в разбито стъкло.

Видя как сенчестата му фигура отново се приготвя за скок.

Чу цвиленето на конете, изпълнено със страх. И това предопредели действията й.

Когато вълкът атакува, тя свали щита и скочи вляво. Инерцията го понесе навън и звярът се блъсна във вратата със силата на артилерийски снаряд. Когато вратата се отвори, беше ред на Айона да атакува.

Хукна навън и този път вдигна щита зад себе си. Звярът нямаше да премине, нямаше да нарани конете. Застана стабилно, с леко разтворени крака и се приготви да се защитава, докато вълкът се извръщаше с лице към нея. Беше готова, когато той се изправи на задни крака и се превърна в човек.

— Бърза си и хитра. — Също като в сънищата й, гласът му бе като студени ръце, които се плъзгаха по кожата й. И въпреки това усещането бе някак съблазнително. — Но си млада — на години и по сила.

— Достатъчно съм опитна и в двете.

Той й се усмихна. Нещо в духа й го отблъскваше, макар тялото й да го привличаше.

— Мога да те убия само с поглед.

— Досега не си успял.

— Смъртта ти не ми е нужна, Айона Светлата. Само ми дай онова, което толкова късно те е споходило и което още е толкова младо и свежо в теб. — Тъмните му като безлунна нощ очи приковаваха нейните, докато се приближаваше все повече, омайвайки я с копринено нежния си глас. — Искам само силата, която ти не разбираш, и ще те пощадя. Ще пощадя всички ви.

Сърцето й препускаше — прекалено силно и бързо. Но силата й се пробуди ниско в корема и щеше да се надигне. Тя щеше да я накара да се надигне.

— Само толкова ли? Сериозно? О… не. — Тя чу крясъка на сокола над главата си и този път тя се усмихна. — Идват и другите.

— Заради теб ще загинат. Кръвта им ще опетни ръцете ти. Виж. Погледни. Разбери го.

Тя погледна към ръцете си и кръвта, която ги бе обагрила и капеше в локвичка на земята. Видът на кръвта, топлината я изпълниха със страх, който я прониза като остър нож дълбоко в корема, в сърцето.

Но когато вдигна очи, Кеван го нямаше. А Бойл яздеше като бесен върху Аластар по черния път.

— Добре съм — извика тя, но гласът й звучеше кухо, а коленете й се подкосяваха. — Всичко е наред.

Кучето се втурна и застана до нея, докато Бойл скачаше от гърба на Аластар.

— Какво стана?

Когато понечи да хване ръцете й, тя инстинктивно ги дръпна назад. После видя, едновременно шокирана и облекчена, че са чисти.

— Той беше тук, но вече го няма. — Облегна се на коня, както за да го успокои, така и заради опората. Соколът кацна толкова леко и уверено върху седлото на Аластар, както би кацнал и върху клон на някое дърво. А Кател седеше тихо до краката й.

Всички са тук, помисли си тя. Конят, соколът, кучето.

И Бойл.

— Как се озова тук?

— Тъкмо бях оседлал Аластар, за да го доведа насам, когато той нададе боен рев и се втурна като стрела към оградата. Едва успях да скоча на гърба му, преди да я прескочи. Дай да те видя. — Той я сграбчи, завъртя я. — Не си ранена, нали? Сигурна ли си?

— Не. Имам предвид, да, сигурна съм. Аластар ме чу. — Сложи длан върху шията на коня. — Всички са ме чули — прошепна тя, докато соколът се взираше в нея, а опашката на Кател тупна леко земята. А братовчедите й се появиха в камиона на Конър, който спря със свистене на гуми и вдигна пушилка от чакъл и пясък. — Те… — Спря насред думата, когато видя пикапа на Фин, както и на Мийра да пристигат с бясна скорост. — Всички са ме чули. Той не е могъл да го спре. Не е могъл да блокира ставащото.

— Какво, по дяволите, стана? — настоя да разбере Бойл.

— Ще ти кажа. На всички ще кажа — обърна се тя към групичката. — Но трябва да проверим как са конете. Не ги е наранил. Щях да знам иначе. Но са уплашени.

Тя поведе Аластар, изпитваше нужда да е близо до нея, когато се върне вътре в конюшнята.

Щяха да пречистят манежа, мислено си отбеляза тя. Брана щеше да се погрижи.

Успокои конете един по един и така успокои и себе си. Когато работниците се появиха и се заеха с ежедневните си задачи, тя отиде при останалите, събрани в малкия офис на Бойл, и разказа случилото се.

— Има някаква сексуалност на много първично ниво — добави тя. — Използва я като оръжие. Силна е и те притегля. Но по-важното е, че този път беше по-силен. Може би някак е успял да събере сили. Не знам отговора, но знам, че когато се блъсна в щита, го пропука. Нямаше да го задържи.

— Затова си го премахнала и си го запратила право през вратата. Хитро — отбеляза Фин.

— И той така каза. Точно преди да ми обещае да пощади всички ни, ако му дам силата си.

— Той е лъжец — напомни й Брана.

— Знам. Знам. Но кръвта по ръцете ми. — Борейки се с нов пристъп на паника, тя стисна здраво длани. — Изглеждаше съвсем истинска и усещах, че е вашата. Той знае, че все още съм слабото звено във веригата.

— Той греши, както и ти, ако вярваш в това. — Поради липсата на пространство Бойл не можеше да крачи напред-назад, за да излее гнева си, затова само стисна юмруци в джобовете си. — В теб няма никаква слабост.

— Искаше да ме изплаши и да ме изкуши. Успя и в двете.

— И какво направи ти?

Тя кимна.

— Иска ми се да вярвам, че бих продължила да му устоявам, даже и ако всички вие не бяхте се появили толкова бързо. Но въпросът е, че все още съм неговата мишена. Смята, че ако вземе моята сила, ще успее да вземе и останалото.

— Ще използваме точно това. Ще го използваме — повтори Фин, преди Бойл да възрази. — Съвсем лека промяна в плана и той ще реши, че тя е уязвима, ще сметне, че е точното време и място да я нападне и да приключи с нея.

— Не е толкова просто — подхвана Брана.

— Откога малко усложнения са пречка за теб?

— По-опасно е — добави Конър.

— Щом сме се захванали, да го направим. — Мийра сви рамене. — Днешната случка само показва, че Айона дори не може да дойде на работа в безопасност. Защо да живее по този начин? Или пък който и да е от нас?

— Следващия път може да нарани конете — обади се Айона. — За да ме нарани и разсее. Няма да го допусна. Не бих могла да го преживея. Какви са леките промени?

— Мисли да те пратим сама утре до руините.

Айона се загледа в Бойл и видя гнева в очите му.

— Аз ще съм примамка. Но такава, която знае какво става и има сила. И много здрав кръг.

Преди Бойл да изругае гласно, Брана постави длан върху ръката му.

— Тя никога не е сама и няма да остане сама. Имаш думата ми, както и на всички тук.

Разтри леко ръката му, после се замисли.

— Може да се направи. Мисля, че може да се получи добре.

— Ще поработиш ли с мен върху това днес?

Брана погледна Фин и отново поведе вътрешната си борба.

— Ще го направя заради Айона. Заради кръга.

— Да започваме. Не оставай сама — добави Фин и погали с пръст бузата на Айона. — В този ден стой близо до другите, ще го направиш ли, малка сестричке?

— Дадено.

Бойл я замени с друг водач за предвидените разходки за деня — което никак не й хареса — и я натовари със задачи в конюшнята.

Трябваше да чисти, сресва, да храни конете, да поправя такъми и да лъска ботуши.

И денят се точеше бавно.

После яхна Аластар, за да отиде до голямата конюшня — с Бойл върху гърба на Спъд до нея — и да поеме урока, който бе предвиден за края на работния й ден.

По това време на другия ден, мислеше си тя, щеше да е заета с последните приготовления. И щеше да направи следващите стъпки по пътя, начертан от съдбата.

— Ще спечелим битката — каза тя на Бойл.

— Самонадеяността е глупаво нещо.

— Не е самонадеяност — не точно. — Спомни си думите на Конър и усещането, което бяха споделили в кухнята сутринта. — Това е вяра, а вярата е нещо силно и позитивно.

— Не ми харесва да си на върха на копието в тази история.

— Не съм го планирала по този начин, но понеже се озовах точно там, сега той ще бъде самонадеян и глупав. Помисли за това.

— Мисля, както и за много други неща.

Стигнаха до конюшнята и той скочи от коня, после я изчака и тя да слезе.

— Искам да ти покажа нещо.

Тръгна навътре. Преди един от работниците да заговори, Бойл вдигна ръка, направи жест с вдигнат палец и го прати навън. После я поведе към стаята с такъмите, където миришеше на кожа и масло.

— Това е.

Тя проследи жеста му и тихичко измърка от удоволствие, когато забеляза лъскавото седло на поставката.

— Ново е, нали? — Приближи се до него и прокара длан по извивката му, по гладката черна кожа. — Красива изработка, а виж само как блестят стремената! Направено е на ръка, нали? Това е…

— Твое е.

— Какво? Мое ли?

— Направено е за теб специално и за Аластар. За двама ви.

— Но…

— Ами, нямаше как да знам, че другите са решили да ти купим кола, затова го бях предвидил за рождения ти ден.

Ако й бе поднесъл пиратско ковчеже със злато и скъпоценности, нямаше да е по-слисана.

— Ти… направил си го за мен, за рождения ми ден?

Веждите му се сключиха и погледът му стана мрачен.

— Ездачка с твоите способности трябва да си има собствено седло, при това хубаво.

Тя не каза нищо и той вдигна седлото, обърна го.

— Виж, написано е твоето име.

Нежно погали с пръсти името си. Само Айона, помисли си тя. Само собственото й име и до него знакът на огъня — името на Аластар, и келтският символ на триединството срещу него.

— Познавам един майстор — продължи Бойл, смутен от продължителното й мълчание. — Работи с кожа и… ами, да, стори ми се подходящо.

— Красиво е. Това е най-красивият подарък.

— Продала си своето.

— Да. — Тогава вдигна очи и само го погледна. — За да дойда тук.

— Затова… сега си имаш ново. И ако ще правим нещо утре, редно е да бъдеш с него. Двамата с Аластар трябва да сте с него. — Понечи отново да го обърне и остави върху стойката.

Айона сложи длан върху ръката му.

— Не е просто едно ново седло. За мен е много повече. — Надигна се на пръсти и леко погали с устни едната му буза, после другата, а след това лекичко докосна устните му. — Благодаря ти.

— Няма защо, честит рожден ден на патерици. Сега имам да свърша разни неща. Фин ще те наглежда, понеже ми каза, че двамата с Брана са приключили за днес.

— Добре. Благодаря ти, Бойл.

— Вече го каза.

Остави го да си тръгне. Трябваше да се приготви за урока. И да вземе важно решение.

 

 

Отиде при Фин, когато ученичката й си тръгна. Въздъхна тихичко.

— Днес не бях най-добрият треньор.

— Обзалагам се, че тя е на друго мнение. А дори и да си била малко разсеяна днес, имаш основателна причина.

— Вероятно. — Погледна към апартамента над гаража. — А вие с Брана?

— Направихме каквото бяхме решили, без излишни драми. Което си е постижение. Ще те върна до конюшните, ако искаш да си вземеш колата, после ще те изпратя до дома — за да сме спокойни всички.

— О, благодаря, но… искам да… трябва да го направя. Да говоря с Бойл. За нещо важно. Той ще ме изпрати до дома, мисля.

— Добре тогава. — Фин само се усмихна, вместо да даде воля на смеха, напиращ в гърдите му, и пое юздите на Аластар. — Аз ще се погрижа за този красавец тук.

— Не е нужно…

— Ще ми бъде приятно. И бих казал, че двамата с него също имаме да обсъдим някои неща.

— Ти си говориш с него, както и с другите коне. Както го правя аз.

— Да, вярно е.

— И със соколите — с твоя, с този на Конър, с другите. С Кател, кучето ни. Дори с Бъгс. С всички.

Фин леко сви рамене, половинчат жест, който бе едновременно стилен и леко тъжен.

— Всички са мои, но никой не е само за мен. Аз нямам водач, както ти си имаш. Нямам толкова силна връзка. Но двамата, хм, се разбираме. Хайде, върви сега, иди да кажеш каквото имаш за казване на Бойл.

— Утре…

— Ще грейнеш по-ярко, отколкото някога си блестяла. — За миг хвана лицето й с длан, тупна лекичко с пръст брадичката й. — Вярвам в това. Иди да видиш Бойл. Ще бъда наблизо, ако ти потрябвам.

Тя направи две крачки, обърна се.

— Тя те обича.

Фин погали врата на коня.

— Знам.

— По-трудно е, нали, когато знаеш, че някой те обича, но не може да приеме любовта?

— Така е. Най-трудното нещо на света.

Айона кимна и се отдалечи, после изкачи стъпалата към жилището на Бойл. Изпъна рамене, почука.

Когато той отвори вратата, усмивката бе на лицето й.

— Здравей. Може ли да поговорим за минутка?

— Разбира се. Случило ли се е нещо?

— Не. Може би. Зависи. Трябва да… — Затвори очи, протегна ръце встрани, с дланите навън.

Бойл забеляза леко сияние, долови съвсем лека промяна в светлината, във въздуха.

— Той ме наблюдава специално — поясни Айона. — И може да намери начин да чуе, да подслуша, дори да види, докато сме вътре. Не искам да чуе за какво ще си говорим.

— Добре. Хм, искаш ли чай? Или бира?

— Всъщност бих искала глътка уиски.

— Лесна работа. — Отиде до един шкаф и извади бутилка, както и две ниски чаши. — Заради утрешния ден.

— В известен смисъл. Говорех напълно сериозно сутринта. Вярвам, че ще спечелим. Трябва да спечелим, така е отсъдено. И знам какво е усещането да имаш кръв по ръцете си. Знам или вярвам, че доброто, светлината побеждава злото, мрака. Но не и без да плати за това. А понякога цената е твърде висока.

— Ако не се страхуваше в този момент, би била глупачка.

Тя пое предложената й чаша.

— Не съм глупачка — каза тя и изпи уискито на една глътка. — Не знаем какво ще се случи утре или каква ще се окаже цената. Мисля, че е важно тази нощ да вземем доброто, което имаме, светлината, която е в нас, и здраво да се вкопчим в тях. Искам да бъда с теб тази нощ.

Той внимателно направи крачка назад.

— Айона.

— Искам много, предвид молбата ми за точно обратното не толкова отдавна. Даде ми дума и я спази. Сега те моля да ми дадеш тази нощ. Искам да бъда докосвана, да бъда прегръщана, да чувствам, преди да дойде утрешният ден. Имам нужда от теб тази нощ. Надявам се, че и ти се нуждаеш от мен.

— Никога не съм преставал да желая да те докосвам. — Остави уискито си настрани. — Никога не съм преставал да желая да бъда с теб.

— И двамата ще имаме тази нощ, независимо какво ще дойде после. Мисля, че ще бъдем по-силни след нея. Няма да е нарушаване на дадената дума, след като аз те моля да я престъпиш. Ще ме заведеш ли в леглото си? Ще ми позволиш ли да остана до сутринта?

Имаше толкова много неща, които искаше да каже, копнееше да й каже. Но дали щеше да му повярва, дори и с цялата грейнала вяра в нея, ако й ги кажеше точно тук и сега?

Думите можеха да почакат, каза си той, до утрото след най-дългия ден. Тогава и тя щеше да повярва в онова, което той бе разбрал.

Вместо да приказва, той просто се приближи до нея. Макар да усещаше ръцете си едри и тромави, нежно обхвана с тях лицето й, после сведе уста към нея.

Тя се притисна към него, прегърна го и устните й го опариха.

— Слава богу! Слава богу, че не ме отпрати. Аз…

— Замълчи — измърмори той и я целуна нежно, много нежно, сякаш докосваше току-що отворила се пъпка.

Имаха време чак до сутринта, каза си наум. Толкова дълги часове и само това отредено време. Щеше да постъпи както никога не бе предполагал. Щеше да се наслади на всяка минута и да я превърне в скъпоценен миг. Да й покаже по всякакъв начин, че тя е безценна за него.

— Ела с мен. — Хвана я за ръка и я поведе към спалнята. После отиде и дръпна щорите на прозорците. Стаята потъна в сенки и сумрак. — Само минутка — помоли той и я остави сама.

Имаше свещи. За спешни случаи, а не за романтична атмосфера, но свещта си е свещ, нали?

Може и да не бе романтик по душа, но разбираше от романтика.

Изрови отнякъде три свещи, донесе ги и ги разположи в спалнята. Тогава се сети за кибрит. Потупа джобовете си.

— Само да намеря кибрит и ще…

Тя само протегна пръст и махна лекичко, при което свещите пламнаха.

— Или пък можем и така.

— Не съм сигурна какво точно правим, но леко ме притесняваш.

— Чудесно. — Отново се приближи до нея и прокара длани по ръцете й — от рамото до китката и обратно. — Нямам нищо против. Искам да усетя как потръпваш — прошепна той, разкопчавайки копчетата на ризата й. — Искам да се взирам в очите ти и да видя как не можеш да се сдържаш повече. Как независимо дали си притеснена, или не, искаш да продължавам да те докосвам.

— Искам. — Вдигна ръце и успя да разкопчае едно копче на ризата му, преди той да я спре.

— Искам да приемеш онова, което ще ти дам тази нощ. Просто го приеми и ме остави да ти давам. Липсваше ми тялото ти — продължи той и смъкна ризата от раменете й. — Усещането за кожата ти под дланите ми.

Описа с палец зърната на гърдите й, после нежно ги погали с пръсти и отново, докато не усети как отново потръпва.

Ръцете му бяха навсякъде по тялото й, превзе устата й със своята — и всичко бе много бавно, леко замечтано, дори и глухото биене на сърцето й под ръцете му.

— Вземи това, което ти давам. — Отведе я заднешком до леглото с нежни ласки, внимателни движения, полека я сложи да легне назад. Загледа се в нея под светлината на свещите, докато сваляше ботушите й и ги оставяше на пода.

— Ела, легни до мен.

— О, ще легна. После.

Разкопча джинсите й, свали ципа. Бавно последва движението му с устни.

Какво правеше той с нея? Улови се, че в един миг здраво стиска покривката на леглото, а в следващия се отпуска напълно, сякаш е без кости. Разсъбличаше я толкова бавно — сантиметър по сантиметър, мъчително бавно. И все пак удоволствието бе разточително, като угощение с екзотични деликатеси. Огънят я разпалваше. Насладата я оставяше безпомощна и ръцете й сякаш тежаха прекалено много, за да ги вдигне.

Не усещаше друго освен докосването на ръцете му, на устните, звука на гласа му, уханието му. Само него. Единствено него и него.

Веднъж, втори, трети път я довеждаше разтреперена до предела, задържаше я там готова, отчаяно копнееща за края, само за да я върне полека обратно, докато дъхът й пресекне от копнеж, от неизказаното желание за следващия връх.

И тогава с устни, език и безмилостно търпеливи ръце той я отведе отвъд ръба.

Не беше като скок от ръба, а по-скоро едно бездиханно и безкрайно пропадане във вихъра на усещанията и сетивата. И светът се завъртя безумно.

— О, господи. Господи. Моля те.

— За какво ме молиш?

— Не спирай.

Устните му бяха върху гърдите й, върху корема, бедрата. После езикът му се плъзна по кожата й и по-навътре, докато не усети как отново пропада в пропастта и безумно желае следващото изкачване към върха.

Не бе осъзнавал, че иска да я види така безпомощна, нито какво ще почувства като знае, че той е причината за това. Но да я види грейнала — тя едва ли съзнаваше, че блещука като някоя от свещите — да усети как тялото й се надига, за да приеме онова, което той й даваше, да почувства как отново пропада, вкопчила се в насладата… Това бе повече от всичко, което някога бе познал, повече от всичко, което си бе представял.

И желанието му за нея изпълни всяка негова частица — съзнание, тяло и дух.

— Погледни ме сега, Айона. Ще ме погледнеш ли сега?

Тя отвори очи и се взря в неговите под светлината на свещите. Не виждаше нищо друго.

— С теб съм — каза той, докато потъваше в нея. — С теб съм.

Двамата отново се изкачиха до върха, съединили погледи и тела. Изкачиха се толкова високо, че й се стори, че въздухът е разреден. И когато в очите й блеснаха сълзи, двамата полетяха заедно.