Нора Робъртс
Тъмната вещица (14)

Четиринадесета глава

Беше хубаво и толкова приятно всички да се съберат отново. Всички заедно в просторната кухня с приятното ухание на храна, с гласове, които се смесваха в едно, и с кучето, което се бе проснало пред огнището.

Всичко отново бе нормално, според Айона, въпреки мрака и блясъка на паранормалното.

Тя приготви голяма салата — което бе нещо като неин специалитет. Оправяше се достатъчно добре в кухнята, стига да стоеше настрани от истинското готвене.

Затова сега се чувстваше отлично, а след усилените тренировки и уроци на Брана и много силна. Дори и новото обсъждане на сблъсъка й с вълка просто й напомняше за силата в кръвта й и в ръцете й. И й вдъхваше увереност.

— Доста е смел, нали? — отбеляза Мийра, докато мажеше дебело с масло филийки багета с уханни подправки. — Да ви нападне по този начин посред бял ден и толкова близо до Ашфорд.

— Мисля, че не е било планирано. — Конър си отмъкна филийка от тавата, преди Мийра да успее да ги пъхне във фурната да се запекат. — По-скоро е съзрял възможност и се е възползвал от нея, без да планира предварително действията си.

— Може би по-скоро е целял да ни сплаши, отколкото да ни навреди — предположи Фин. — Със сигурност би ни навредил, стига да е било възможно. Двамата сте били излезли на спокойна, безгрижна разходка.

— И не бяхме нащрек. — Бойл кимна. — Грешка, която вече няма да допуснем.

— Прилича на тероризъм, нали? — Фин понесе голямата купа със салата към масата. — Постоянната заплаха, неизвестността кога и къде ще се прояви. И нарушаването на нормалния ни начин на живот.

— Но пък той е този, който пострада от всичко. — Брана прехвърли отцедените спагети в красива синьо-бяла купа. — И беше здравата ступан от вещица, която едва прохожда в занаята.

— Добре казано.

Но докато Фин изричаше това, Айона забеляза бързия поглед, който си размениха с Брана.

— Но какво?

— Вече два пъти те напада. Хайде, сядайте, почвайте — нареди Брана. — И двата пъти си тръгва с подвита опашка.

— Подцени я — обади се Бойл, докато сядаше на мястото си.

— Несъмнено, но и едва ли ще го направи пак. — Брана подаде приборите за салата на Мийра. — Сипвай на всички. Аз ще обърна филийките.

И сама можеше да свърже парчетата, каза си Айона, особено когато бяха така ясно подредени.

— Мислите, че пак ще ме нападне ли? Специално мен?

— Именно твоето пристигане тук провокира задвижването на събития, които са стояли на едно място в продължение на стотици години. Има и ябълки — откри Конър, опитвайки салатата. — Вкусно е.

— Ами ако я изплаши и тя си тръгне — най-малкото — и се върне в Америка? — намръщи се Мийра. — Какво ще постигне с това?

— Не знам дали има значение сега. Тя е третият от нас. — Брана поднесе филийките и седна да хапне салата. — Той го знае, както и ние. Силата й се разкрива много по-бързо и мощно, отколкото той — или пък аз — е очаквал. Духът е излязъл от бутилката.

Макар да се ласкаеше от комплиментите, Айона продължаваше да нарежда парченцата от пъзела в много неприятна картинка.

— Ами ако убие мен или някого от вас?

— По-добре да използва болката. — Конър хапваше с явно удоволствие и говореше едва ли не весело. — Или съблазняването. Те водят до смяна на лагера, а ако успее да привлече на своя страна някого от нас, той ще получи повече сила. Ако ни убие направо, също черпи сила, но далеч не цялата. Но пак може да го направи от безсилие или омраза.

— Колко хубаво — отбеляза саркастично Мийра.

— Ако това е вярно, защо не е застанал срещу някого от вас много преди аз да дойда тук?

— О, понякога се опитва да ни докопа, но не е оставил сериозни белези. — Още щом думите излязоха от устата му, Конър прехапа език. — Извинявай, Фин.

— Няма значение. Не е могъл да знае, както и никой от нас, че именно вие тримата сте онези трима от легендата. Не и докато не дойде тук Айона и всички брънки не се свързаха в една здрава верига.

— Амулетите ни също ни пазят — добави Брана. — А и ако убие мен или Конър, винаги ще има още някой. О’Дуайър са голям род.

— Никой не е като теб. — Бойл говореше тихо. — Нито като Конър. Или теб — обърна се той към Айона. — Ти си знаел, Фин, че ще бъдат тези трима и в този момент.

— Не знаех със сигурност, докато не видях коня. И теб върху гърба му — каза той на Айона. — Яхнала могъщ жребец под пълната луна, която свети толкова ярко, че сякаш пулсира на фона на черното небе като живо сърце. Видях огън в ръцете ти и магия в очите ти.

— Нищо подобно не си казвал досега.

Фин погледна към Брана.

— Купих коня, защото знаех, че е за нея. Не бях сигурен кога ще дойдеш — продължи той да говори на Айона. — Само, че ще дойдеш и ще се нуждаеш от Аластар. И той от теб.

— Какво друго си видял? — попита остро Брана.

Лицето му помръкна.

— Прекалено много и недостатъчно.

— Не търся загадки, Финбар.

— Търсиш отговори, както винаги, а аз ги нямам. Виждал съм мъглата да се вдига, както и ти, виждал съм го да наблюдава от сенките, самият той призрачна сянка. Виждал съм те под същата ярка пълна луна, грейнала със светлината на хиляди звезди. С развяна от вятъра коса и кръв по ръцете. Чудел съм се дали не е моята.

Без да каже нищо, Брана стана и отиде до печката, за да прехвърли готовия сос в купа.

— Не знам какво означава това — продължи Фин, — нито колко е реално и истинско, колко е само въображение.

— Когато времето настъпи, неговата кръв ще се пролее. — Веселието бе напуснало гласа на Конър. Сега тонът му бе суров, гневен.

— Братко. Аз съм от неговата кръв.

— Той няма власт над теб. — С изпънати назад рамене и открит поглед Айона прикова с очи Фин. — Няма полза да се самосъжаляваш. Той е тук и витае наоколо от векове — продължи тя с делови тон, при което Брана я погледна одобрително през рамо. — Защо, по дяволите, е чакал векове наред?

— Фин смята, че той преминава напред и назад, когато си поиска, между епохите или световете. Или и двете — допълни Бойл.

— Как може да… о, старата колиба, руините. Мястото зад стената от лиани. Ако може да го прави, защо не убие Сърха, преди тя да го е превърнала в пепел.

— Не може да промени стореното. Нейната магия е била могъща като неговата, може би дори по-голяма — предположи Фин, — преди да се разболее и преди той да убие мъжа й. Мисля, че тъкмо тя е омагьосала мястото и още го пази. Каквото е било, е било и не може да се промени. Аз самият съм опитвал.

— Виж ти, тази вечер си пълен с изненади май. — Брана остави на масата купата със сос, преди да грабне тази от салатата и да я дръпне настрани.

— Ако можех да довърша започнатото от нея и да го унищожа напълно, вече щеше да го няма.

— Както и теб — изтъкна Айона. — Може би. Предполагам. Парадоксите на времето са… парадоксални.

— Във всеки случай не можах да променя нищо. Силата ми беше там, усещах я, но беше безполезна. И не можех да остана на едно място, ако ме разбирате. Всичко трепереше и се накъсваше, връщаше ме обратно.

— Можеше да се изгубиш — напомни му Конър. — Да бъдеш отведен на друго място или в съвсем друго време.

— Но не бях. Мисля, че нещо като тънка жица свързва онова време и сегашното и не можеш да се отклониш от нея.

— Но пък има много години назад — замисли се Айона. — Може би е въпрос на намиране на точното място.

— Ако промениш нещо, което се е случило, променяш всичко. И ти го знаеш отлично — скара се Брана на Фин.

— Бях млад и глупав. — Усмихна се за миг на Айона. — И бях потънал в самосъжаление. Сега, когато съм по-стар и мъдър, знам, че никой от нас не може сам да го унищожи и да вдигне проклятието му, трябва да сме заедно.

— Ами ако всички се върнем в миналото?

Конър за миг спря да сипва сос върху пастата си, за да погледне изпитателно Бойл.

— Всички заедно ли?

— Може би така ще променим нещата, но не можем да знаем кога ще се опита да нападне някого от нас или какво друго може да стори. Не знам защо да не можете да промените нещо, което вече се е случило, или защо не бива да се опитвате, ако говорим за голямо зло.

— Това е доста спорна тема, Бойл. — Брана въртеше и развиваше спагетите с вилицата си. — Мнозина се питат, ако е възможно, дали не е по-добре да се върнем назад и да убием Хитлер. Само помисли за хилядите спасени животи, за милионите невинни жертви. Но някой от тези спасени човеци може да се окаже много по-влиятелен и далеч по-зъл, отколкото Хитлер някога е бил.

— Но не е ли по-добре да опитаме все пак? Има толкова много години по тази жица, както каза Айона. Не можем ли да изберем мястото и времето и да се изправим срещу него? Точните място и време, когато ще сме сигурни, че няма да изличи Фин от реалността.

— Благодаря ти.

— Свикнал съм с теб — отвърна му Бойл. — И нямам никакво желание сам да управлявам бизнеса. Сигурно има някаква магия, която четиримата заедно можете да направите, за да имаме най-добрия възможен шанс.

— Може и да не се върнем в света, който познаваме, ако изобщо се върнем — настоя Брана.

— Може пък да се върнем в по-добър свят. Той е само сянка в нашия свят, както изтъкна Фин.

— Сенките избледняват под светлината. — Мийра вдигна чашата си с вино. — Хубаво е да се замислим над това. Може и да не мога да правя магии, но пък знам основните закони на физиката. Физика ли беше всъщност? Е, нали се сещате, действие — противодействие, такива неща? И знам, че винаги е по-добре да атакуваш врага изненадващо на терен, който сам си избрал.

— Ти би ли дошла? — попита Айона. — Имам предвид ако можем и решим да тръгнем.

— Ами бих дошла, освен ако нямам среща с някой секси тип точно тогава.

— Това не е шега, Мийра.

Тя се пресегна и потри с ръка рамото на Брана.

— Достатъчно дълго си носила този товар сама. Време е да го споделиш с нас. Да кажеш, че сме един кръг, и наистина да го вярваш, са две различни неща, Брана. Не можеш да пазиш сама всички ни, затова нека се пазим взаимно.

— Можем да помислим по въпроса.

— Тя ще проучва, ще мисли, ще работи по въпроса — тихо обясняваше Айона на Бойл, докато заедно разтребваха масата. — И ще се тревожи. Понякога се питам дали нямаше да има по-малко работа и тревоги за всички, ако не бях дошла.

— Това е като секира, която виси над главите им от много време. А и ти вече си тук. Не вярвам много в предопределението, но изглежда, е било предопределено да дойдеш. Все някога трябва да се свърши, нали? Защо да не е сега? С нас?

— Не обичам много да отлагам нещата във времето. — Замисли се за това, докато забърсваше масата, и говореше тихо, така че думите й едва се чуваха над тропането на чиниите, които той зареждаше в съдомиялната. — Предпочитам направо да се хвърля в онова, което предстои. Но мисля, че с удоволствие бих събрала цялата тази история в една кутия и бих я зарязала в ъгъла за стотина години.

— Все някой трябва да изгребе тази кал.

— А ние имаме лопати. Да — съгласи се Айона. — Най-добре да се захващаме за работа тогава. С нетърпение чакам да дойде утрешният ден, и то не само защото искам да видя какво има отвъд, на миля-две околовръст на Ашфорд.

— Тук използваме километри.

— Мисля, че келтския ще усвоя по-лесно от метричната система. Вярвам, че ще е полезно да получа малко по-ясна представа за околността извън нашия малък кръг. Освен това имам прекрасен водач.

— Ще видим.

Искаше да се наслади на мига, помисли си тя. На всяка минута, в която всичко бе нормално, спокойно и радостно.

— Искам да видя руини и стари гробища, и зелени хълмове. И овце.

— За това не е нужно да ходим далеч.

— Но нали ще обикалям с теб. — Обърна се и обви ръце около кръста му.

Усети как се напряга леко, долови леката неловкост, която го обзе, докато около тях се носеше тропане на чинии и приятелски приказки. И понеже й се стори очарователно, засили още малко притеснението му, като се надигна на пръсти и го целуна бързо.

— Бих могла да шофирам малко. Да се упражнявам да карам отляво, преди да си купя кола.

— Категорично не.

— Знам как да управлявам камион.

— Знаеш как да управляваш камион от дясната страна на пътя и когато отчиташ скоростта в мили в час. Но не знаеш какво е да управляваш пикап в лявата лента и когато говорим за километри в час.

Беше я хванал натясно.

— Точно там е проблемът. Можеш да ме научиш.

— По-добре да опиташ с някой по-малко… избухлив — предложи Брана.

— Има предвид с някой, който няма да ти проглуши ушите с ругатни, ако закачиш някой зелен плет или завиеш в грешната посока на кръговото кръстовище — поясни Мийра. — По-добре да те учи Конър, защото неговото търпение е по-голямо.

— И капка търпение е повече от това, с което разполага Бойл. Аз ще ти покажа какво да правиш на пътя, братовчедке, при първа възможност.

— Благодаря.

— А ако си решила да търсиш кола, имам приятел в Холимаунт, който е в този бизнес и ще ти предложи добра сделка.

— Конър има приятели навсякъде.

Той само се усмихна на Мийра.

— Защото съм много дружелюбен.

— И всички момичета ще го потвърдят. Време е да се прибирам. Изпрати ми съобщение, ако измислите някакъв грандиозен план — обърна се тя към Брана.

— Трябва да обмисля няколко варианта. Ще ти се обадя, когато си подредя мислите.

— Грижи се за себе си. — Мийра се сбогува с прегръдка.

— И аз искам такова сбогуване.

Повдигайки вежди, Мийра само потупа Конър по бузата.

— Наслади се на разходката си утре, Айона, и също бъдете внимателни с Бойл. Както и ти, Фин.

— Аз ще те изпратя. Също имам нужда да си подредя мислите — каза той на Брана. — Може да помислим за Литра.

Тя кимна.

— Мисля.

— Това не е ли… да, точно така, Лятното слънцестоене — спомни си Айона. — Не е ли чак през юни?

— Има още време. Светлината надвива мрака — и тогава денят е най-дълъг, което може да е в наша полза. Бих искала да го обмисля.

— Искаш ли да остана тук утре? Да поработим заедно?

— Не, върви да обикаляш забележителности. Права си, че е полезно да видиш повече от околния свят, а не само нашия тесен кръг тук. А и на мен ми е нужно време да помисля.

— Значи е време да те оставим на мира — предложи Бойл. — Утре ще мина да те взема, Айона, към девет.

— И така може. Или пък бих могла да дойда с теб още сега и да тръгнем от твоето жилище, когато си готов сутринта. — Тя му се усмихна. Не пристъпи от крак на крак, но усети, че му се иска. — Всички знаят, че спим заедно.

— Наистина ли? — с престорена изненада възкликна Конър. — А аз си мислех, че играете шах и обсъждате световните проблеми.

— И теб си те бива — измърмори Бойл. — Можем да тръгнем от моята къща, щом така предпочиташ. Само гледай да не изгубиш няколко часа в събиране на багаж, понеже само ще обикаляме руини и стари гробища.

— Вече съм опаковала една чанта — за всеки случай. Обади ми се — каза тя на Брана, — ако имаш нужда от мен за каквото и да било.

— Просто се забавлявайте. — Подкани всички да тръгват, приятели и роднини, застана на прага да им помаха за довиждане.

И остана сама още миг в хладния мрак.

— Добре, сега сме само двамата, както искаше. — Конър сложи длан върху рамото й. — Какво има?

Той не би надникнал в ума й, каза си Брана. Макар че тя можеше да блокира опитите му, той не би посегнал на мислите и чувствата й. Би го сметнал за натрапване.

— Не искам да изолирам Айона, а и тя вече се доказа, бог ни е свидетел.

— Но все още свикваш с нея, както и с това, че останалите са част от всичко. Кара те да се чувстваш натясно в кожата си, нали, да си заобиколена от толкова много хора?

Колко добре я познаваше, помисли си тя и отправи благодарност към боговете, че е така и че изобщо го има.

— Да, вярно е. Цяло чудо е, че имаме едни и същи родители. Ти си в свои води сред много хора, докато аз — напротив.

— Така има равновесие.

— Изглежда, а си мисля, че тъкмо то може да е разковничето.

— Остара, равноденствието, равновесието между деня и нощта? Вместо слънцестоенето?

— Замислих се за него, както очевидно и ти, но времето е прекалено малко за подготовка, съвсем скоро е.

— Не вярвах, че е готова нашата Айона — призна си той, — но се чудя дали не съм сбъркал.

— Има нужда от повече опит според мен. И го заслужава. Слънцестоенето също е достатъчно скоро, а то също е един вид равновесие посвоему. Тогава е повратният момент в годината. Може то да е нашият шанс. Искам ми се да поработим заедно сега, за малко. Просто да обединим усилията си.

Той опря чело в нейното.

— Един ритуал, заклинание за равновесие — и прогонване точно тогава, когато денят е най-дълъг, а после полека поема към смаляването си.

— Ето, видя ли? Няма нужда да ти обяснявам и така всичко е по-лесно.

— Онова, което си намислила, никак няма да е лесно, но може и да се получи. Да видим какво можем да направим заедно. Засега само двамата, а скоро и с останалите.

Върнаха се заедно в ателието и Брана се помъчи да не изпитва вина заради облекчението, което изпитваше, че са само двамата, поне засега.

 

 

— Засрамих те — обади се Айона по време на краткия път до жилището на Бойл.

— Какво? Не. Не съм засрамен.

— Малко. Вероятно трябваше да спомена нещо за пренощуване у вас, когато наоколо няма други хора. Изобщо не се сещам за такива неща. И прекалено късно ми хрумна, че може и да не искаш компания.

— Ти не си просто компания.

Какво ли означаваше фактът, че този небрежен коментар й се струваше романтичен? Все едно.

— После си казах, че ти не би се поколебал да откажеш и да минеш да ме вземеш сутринта.

— На глупак ли ти приличам?

— Никак даже.

— Трябва да съм пълен идиот, за да не искам да прекарам нощта с теб.

Още романтика, отбеляза мислено тя, в стила на Бойл Макграт.

— Но не биваше да го обявявам като част от протокола на следващото събрание. Ако имахме протокол.

— Това е нещо лично.

— Разбирам го и така и трябва. Ще се постарая повече за в бъдеще. Но ми се струва, че както стоят нещата, личното време и пространство не е най-важното в момента. За теб е по-сложно, отколкото за мен.

— Може, но имаш право. Имаме много по-належащи проблеми, за които да се притесняваме.

Спря пикапа точно зад колата на Фин и разтърси ключовете, докато излизаше.

— Лека нощ — подвикна им Фин — и приятна разходка утре.

— Ще си нося мобилния телефон, ако имаш нужда от мен.

Айона побутна леко с рамо Бойл, докато се качваха по стълбите към жилището му.

— Наистина го приемаш по-тежко. Но Фин сигурно е свикнал да те вижда да се прибираш с жена понякога, както и ти него.

— Не водя жени тук. По принцип — добави той след миг.

— О. — Лично пространство, помисли си тя, но и нещо повече. — Ако ти отидеш при жената, би могъл да си тръгнеш, когато поискаш.

— И това го има. — Той влезе вътре.

— Трябва да ми кажеш, когато искаш да си тръгна. Предпочитам да го чуя, вместо да ме търпиш наоколо.

— Не съм от търпеливите. — Метна ключовете си в една купа. — И не търпя теб.

Тя се усмихна.

— Добре. Не го прави. Ще бъда много нещастна, ако просто ме търпиш наоколо.

Той остави малката й чанта на един стол.

— Ако не те исках тук, сега щеше да си някъде другаде. Искаш ли нещо за пиене?

— Нали уж вече не бях просто компания?

— Права си.

Той я сграбчи, както на нея й харесваше, и я отведе в спалнята.

— И сама можеш да си налееш нещо после.

— Ще ти налея и на теб. — Смъкна якето от раменете му и го захвърли настрани. — Ботушите — продължи тя и го разсмя.

— Ясно ми е какъв е редът.

И двамата едновременно се хвърлиха към леглото. През смях задърпаха и затеглиха ботушите, преди да ги метнат на пода.

— Миналия път счупихме нещо — спомни си тя, докато разкопчаваше забързано копчетата на ризата му. — Какво беше?

— Кристалната ваза на баба ми.

Пръстите й замръзнаха, очите й се разшириха тревожно. Тогава видя усмивката му.

— О! Лъжец! — Тя преметна крак върху тялото му, бутна го назад. — Ще си платиш за това. — Кръстоса ръце и сграбчи долния край на пуловера си, издърпа го над главата и го метна през рамо.

— Ще платя скъпо — увери я той. Дланите му се плъзнаха нагоре по тялото й и върху гърдите, докато тя се бореше с последните копчета.

— И още как. — Сведе глава и се нахвърли върху устните му в изгаряща целувка, преди да прокара зъби по долната му устна и да го довърши с леко гризване.

Той отвърна, като я завъртя на леглото, за да си сменят местата, и последва примера й.

С боричкане се освободиха от дрехите си, нетърпеливи да вземат и дадат повече от себе си.

Толкова много си приличаше с предния път, мислеше си тя, но сега вече знаеше какво могат да си дадат един на друг. Цялата енергия, желание и бързина — тлеещи пламъци и резки проблясъци, взривове.

Омайваше я допирът на гола кожа върху гола кожа — неговата върху нейната, и обратно — опияняващото усещане за отъркването в тялото му. Устата му бе ненаситна, а ръцете му, груби в страстта си, неспирно обхождаха цялото й тяло.

Как бе живяла досега, без да знае какво е да бъдеш желана толкова пълно, неотложно, всецяло?

Искаше да му отвърне със същото, да му покаже как нуждата от него я залива като огромна вълна.

Той не можеше да й се насити. Колкото и да вземаше, то само подклаждаше по-голяма и неутолима нужда за още. Когато я усещаше под себе си, да се движи, да се извива в мрака, не можеше да мисли, а само да чувства.

Тя опияняваше сетивата му, подлудяваше го. Караше го да се чувства силен като бог, безразсъден като притиснат в ъгъла вълк.

Светът навън изчезна; времето застина.

Остана само тялото й, формите й, стегнатите мускули под гладката кожа. Звуците й — дихание и въздишка, и леко, нежно стенание. И вкусът й — огнен и сладък.

Тя се изви решително под него, ръцете и краката й бързо се стегнаха и се озова върху му, а звездната светлина озари върха на косите й и грейна като диамантена корона.

Пое го рязко и дълбоко, стиснала гърдите си с ръце, докато първата вълна на екстаза я заливаше мощно.

После продължи да го язди диво и устремно, обляна от звездните лъчи, с потъмнели, тържествуващи очи.

Той сграбчи хълбоците й, стисна я здраво в опит да задържи поне искрица съзнание в себе си.

А тя вдигна високо ръце и извика със същото дълбоко тържествуване.

Пламъчета заблестяха на върховете на пръстите й, малки топчици от светлина, които проблеснаха, ярки и ослепителни като слънца. Заслепен от тях, омагьосан от нея, той я пристисна силно и после се предаде.

 

 

В мрака, в съня си тя се пресегна към него.

— Чу ли това? Чу ли го?

— Само вятърът е.

— Не. — Гората бе толкова гъста, нощта — черна. Къде беше луната? Защо нямаше луна и звезди?

Тя потрепери и разбра.

— То е в самия вятър.

Името й, примамливо изкусителен шепот. Като погалване на коприна върху гола кожа.

— Трябва да поспиш.

— Но аз спя. Нали?

Тя отново потрепери и той разтри ръцете й в своите.

— Нужен ни е огън.

— Толкова е тъмно. Прекалено тъмно и студено е.

— Знам пътя към дома. Не се тревожи.

Поведе я през дърветата, встрани от малките вълнички мъгла, които се плъзваха крадешком като змийски езици по земята.

— Не ме пускай — каза тя, докато шепотът се плъзгаше гальовно по кожата й.

— Пътят е препречен, виждаш ли? — Махна с ръка към дебелите клони, които лежаха върху пътеката. — Трябва да ги преместя, за да преминем.

— Не! — В пристъп на паника тя сграбчи още по-здраво ръката му. — Той това иска. Както преди, да ни раздели. Трябва да останем заедно. Да се държим един за друг.

— Пътят ни е препречен, Айона. — Сега я завъртя с лице към себе си, вгледа се в очите й. — Неговите бяха тъмнозлатисти, напрегнати, непоколебими. — Нужен ни е огън.

— Мъглата е по-близо. Чуваш ли го?

Сега чуха вълка, съвсем слабо ръмжене далеч в мрака, обвито в мъглата.

— Чувам го. Огън, Айона. Това ни трябва.

Огън, помисли си тя. Срещу мрака, срещу студа.

Огън. Разбира се.

Изпъна ръце, протегна ги встрани, повдигна лице нагоре. И го повика.

Силен, ярък, с буйни пламъци, които захапаха пълзящата мъгла, накараха я да кипне, превърнаха я в пара и тънка черна пелена от пепел.

— В мрака нося светлина. Срещу черното изправям белота. С кръвта си призовавам огъня да пламне, да се разгори високо и още по-високо. Наяве или насън, силата ми е свободна. Както казах, тъй да бъде.

Едно валмо от мъглата се промъкна напред и се приближи. Бойл се хвърли пред Айона и замахна с юмрук.

Усети рязка болка в кокалчетата на пръстите си. После и мъглата, и пепелта изчезнаха и останаха само огънят и светлината.

Видя как кръв обагря ръката на Бойл.

И внезапно се събуди.

Беше утро, забеляза тя, сияещо с мека перлена светлина в прозореца.

Сън, просто един сън, пое си дълбоко въздух, за да се успокои. Когато Бойл се надигна да седне до нея, тя посегна да улови ръката му.

И видя кръвта.

— О, господи.

— В гората. Бяхме заедно. — Пръстите му стиснаха нейните здраво. — Така ли беше?

Тя кимна.

— Нещо като астрална проекция — така мисля. Двамата сме тук, но бяхме и там. Сигурно съм те привлякла с мен. Ти… ти удари с юмрук мъглата.

— Получи се и се почувствах много добре при това, макар че твоят огън свърши повече работа.

— Не, да. Не знам. Ти го удари и сякаш проби дупка в мъглата за миг. Аз… Но ти кървиш.

— Само драскотина е.

— Не, направена е от него. Не съм сигурна, че е просто драскотина. — Трябваше да се обади на Конър или Брана, но усещаше, просто знаеше, че това е нейна работа. — Аз трябва да се погрижа.

— Само една промивка и малко мехлем, щом настояваш.

— Не става така. — Сега сърцето й биеше толкова ускорено, по-бързо дори отколкото в съня, осъзна тя.

Той кървеше и Кеван бе пролял кръвта му.

— Това не е обикновена рана. Повярвай ми, проучвала съм въпроса.

Тя сложи длан върху недълбоката драскотина, затвори очи. И видя ръката му — силна, едра, загрубелите му и ожулени от боксьорските дни кокалчета. И кръвта, а после и по-дълбоко, потърси в дълбочина и видя тънката черна линия на отровата на Кеван.

Точно както се бе опасявала.

Трябваше да я изтегли навън, каза си тя. Навън и надалеч. Бяло срещу черно. Светлина срещу мрака. Навън и надалеч, преди да е проникнала по-дълбоко, преди да се разпростре.

Усети я как се отцежда лека-полека, как изгаря. Усети по сковаването му, че изпитва болка. Но сега раната бе чиста. Бавно и внимателно се зае с изцеряването на драскотината. Сега болката — леки и остри убождания — бе само нейна. Но после избледня и изчезна.

Само една драскотина, както бе казал той, след като отровата бе премахната.

Отвори очи и откри неговите, вперени в нея.

— Бледа си.

— Нужни ми бяха доста усилия — това е първият ми опит в подобно нещо. — Леко й се виеше свят, а и стомахът й сякаш се преобръщаше бавничко.

Но раната бе чиста и затворена. Огледа внимателно ръката му, доволна от свършеното.

— Използвал е отрова. Не знам доколко би ти навредила, но можеше да се разпространи. Не беше много, но вече я няма. Може да помолиш и Конър да я погледне.

Бойл не откъсваше очи от нея, докато свиваше и разтваряше пръсти.

— Според мен се погрижи достатъчно.

— Не знам дали е очаквал да те привлека в съня със себе си. И не знам как съм го направила. Но ти ми каза какво е нужно да се направи. Огънят. Каза ми за него и беше прав.

— Направи го на пепел.

— Е, не е за първи път и много се съмнявам, че е за последен.

— Не, не е за последен.

— Бих казала, че съжалявам, че те въвлякох, но съм безкрайно доволна, че беше до мен.

— Определено бе преживяване за мен.

Което го бе разтърсило и още повече го бе озадачило. През цялото време се бе чувствал съвсем спокоен и имаше абсолютната вяра, че тя ще направи каквото е нужно.

— Приличаше на сън — продължи той — заради известна мудност в реакциите и това, че странностите не те учудват.

— Ще направя заклинание за леглото — или по-добре да накарам Брана да направи такова. Би трябвало да помогне.

— Аз го нараних. — Бойл отново сви пръсти в юмрук. — Не очакваше юмручен удар явно. Знам кога ударът е улучил точното място и този беше такъв. И си мисля, че отровата беше за теб. Бих ли могъл да те издърпам обратно, така както ти си ме привлякла? Знаеш ли дали мога? И ако го бях направил, дали щях да стигна до Конър навреме, за да изцеди той отровата, стига да се бях сетил, разбира се?

— Ти знаеше какво да направиш. — Тя инстинктивно вдигна ръце да разтрие раменете му, усети колко са сковани. — Знаеше, че имаме нужда от огън, и остана толкова спокоен. Имах нужда от спокойствието ти. Вярвам, че ще знаеш какво да направиш, когато ни нападне отново.

Тя въздъхна дълбоко.

— Умирам от глад. Ще ида да приготвя закуска.

— Аз ще ида. Ужасна готвачка си.

— Абсолютно вярно. Добре, ти сготви. Ще се обадя на Брана, ще й разкажа всичко за всеки случай. Остават ли плановете ни за разходка днес?

— Не виждам какво променя случилото се.

— Страхотно. Ще си взема душ, после ще звънна на Брана. Още е рано, а петнайсет минути сън повече ще й се отразят добре на настроението.

— Ще сложа чайника.

Но първо взе телефона си и докато тя беше под душа, набра номера на Фин. Искаше да чуе какво има да каже Фин за случката, преди да се захване с бекона.