Нора Робъртс
Тъмната вещица (1)

Първа глава

Зима, 1263 г.

Близо до сянката на замъка, дълбоко в зелената гора, Сърха водеше децата си през сумрака към дома. Двете по-малки яздеха набитото пони и Тийгън, едва навършила три, клюмаше на всяка крачка. Изморена е, мислеше си Сърха, след вълненията на Имолг, празничните огньове и пиршеството.

— Наглеждай сестра си, Иймън.

Грижата на петгодишния Иймън за малката му сестричка бе да я сръчка, преди отново да загризе житените питки, които майка му бе опекла сутринта.

— Скоро ще си в леглото си у дома — утешително прошепна Сърха, когато Тийгън изхленчи. — Скоро ще сме у дома.

Бе се забавила много на поляната, мислеше си тя сега. И макар Имолг да отбелязваше първото пробуждане в утробата на Майката Земя, нощта се спускаше твърде бързо и твърде рязко през зимата.

Беше тежка зима, брулена от ледени ветрове и снежни вихри, както и от ледовити дъждове. Мъглата владееше цялата зима, пълзеше, обгръщаше всичко, закриваше слънцето и луната. Твърде често във вятъра и мъглата тя бе чувала да я зове по име — зов, на който бе отказвала да отвърне. Твърде често в този свят на бяло-сиво тя бе виждала мрака.

Отказваше да има нещо общо с него.

Мъжът й я бе умолявал да вземе децата и да иде при неговите роднини, докато той водеше битки в тази безкрайна зима.

Като жена на старейшината всяка врата щеше да бъде отворена за нея. А и заради самата нея и онова, което беше, винаги щяха да я посрещнат добре.

Но тя се нуждаеше от своята гора, от колибата си, от своето място. Усамотението й бе също толкова нужно, колкото и въздухът.

Щеше да се погрижи за своите както винаги, за дома и огнището, за занаята си и задълженията си. И най-вече за скъпоценните деца, които бяха създали двамата с Дайхи. Не се боеше от нощта.

Наричаха я Тъмната вещица и мощта й бе голяма.

Но точно сега се чувстваше единствено като жена, която тъгува за мъжа си и копнее за топлината му, за стегнатото му и мускулесто тяло, притиснато до нейното в студената и тъмна нощ.

Какво я интересуваше войната? Или алчността и амбициите на разни дребни владетели? Искаше само мъжът й да се върне у дома жив и здрав. Когато се прибереше, щяха да си направят още едно бебе и тя отново щеше да почувства живота вътре в себе си. Още страдаше за онова, което бе изгубила в една злокобна тъмна нощ, когато първите зимни ветрове виеха в нейната гора и звукът й напомняше на плач.

Колцина бе излекувала? Колцина бе спасила? Но когато кръвта бе бликнала от нея, когато онзи крехък живот се бе изплъзнал, никаква магия, никакви жертви и молби към боговете не бяха го спасили.

Но както знаеше отлично, лекуването на другите бе много по-лесно от това да лекуваш себе си. А боговете бяха непостоянни като лекомислена девойка през май.

— Вижте! Вижте! — Брана, най-голямата, на седем, заподскача по замръзналата пътека, следвана по петите от голямото куче. — Трънката е цъфнала! Това е знак!

Сега ги видя, белоснежни цветчета едва надничаха изпод черните, оплетени клони. Първата й горчива мисъл бе, че докато Бриджит, носещата плодородие, благославяше земята, нейната собствена утроба бе празна.

После се загледа в дъщеря си, първата й гордост, със зорки очи и розови бузи, която се въртеше в снега. Беше благословена, напомни си Сърха. Три пъти благословена.

— Това е знак, мамо. — Тъмната й коса политаше високо при всяко завъртане, а Брана вдигна лице към помръкващата светлина. — За приближаващата пролет.

— Да, така е. Добър знак. — Както и мрачният ден, тъй като старата Кейликс не можеше да намери дърва за огъня без яркото слънце. Затова пролетта щеше да дойде по-рано, както гласеше преданието.

Трънката бе разцъфнала смело и подканяше и цветята да я последват.

Видя надеждата в очите на детето, както я бе зърнала и в очите на другите край огъня, бе я доловила в гласовете им. Сега Сърха потърси тази искрица надежда и вътре в себе си.

Но намери само тревога.

Той щеше да дойде пак тази нощ — вече можеше да го усети. Дебнеше я, чакаше и кроеше планове. Вътре, помисли си тя, вътре в колибата, зад залостената врата, със заклинанията й, които бяха направени, за да опазят чедата й. Да опазят нея.

Цъкна с език, за да подкани понито да ускори крачка, подсвирна на кучето.

— Хайде, Брана, сестричката ти почти е заспала вече.

— Татко си идва у дома през пролетта.

Макар сърцето й да оставаше свито, Сърха се усмихна и хвана Брана за ръка.

— Така е, ще си бъде у дома за Белтейн и ще устроим голямо угощение.

— Мога ли да го видя тази нощ заедно с теб? В огъня?

— Имаме много работа. Животните трябва да се нахранят, преди да си легнем.

— Само за малко? — Брана вдигна лице нагоре, а тъмносивите й очи я умоляваха. — Само да го зърна за миг и после ще мога да сънувам, че пак е у дома.

Както щеше да направи и самата тя, помисли си Сърха и този път усмивката й извираше направо от сърцето.

— Само за миг, миличка, когато свършим с работата.

— И ти си изпиеш лекарството.

Сърха повдигна вежди.

— Така ли? Нима ти изглеждам болна?

— Още си бледа, мамо. — Брана говореше приглушено.

— Само малко уморена, а ти не се тревожи. Хайде, дръж здраво сестра си, Иймън! Аластар надушва дома и тя може да падне от гърба му.

— Тя язди по-добре от Иймън и дори от мен.

— Да, нали конят е нейният талисман, но сега е почти заспала отгоре му.

Пътеката направи завой и копитата на понито изтрополиха по замръзналата земя, докато подтичваше към обора до колибата.

— Иймън, погрижи се за Аластар, дай му допълнителна купичка жито тази вечер. Ти нали похапна добре? — добави тя, когато момчето започна да мърмори.

То се усмихна, красиво като лятно утро, и макар да можеше да скочи пъргаво като зайче, протегна към нея ръце.

Винаги е обичал да се гушка, каза си Сърха и го прегърна, докато го сваляше от седлото.

Нямаше нужда да казва на Брана да се залавя със задълженията си. Момичето се оправяше с домакинската работа почти толкова добре, колкото и майка му. Сърха гушна Тийгън и тихичко започна да й шепне гальовни думи, докато я носеше към колибата.

— Време е за сънища, любима моя.

— Аз съм пони и препускам на воля цял ден.

— О, да, най-красивото пони и най-бързото от всички.

Огънят, от който бе останала само жарава след толкова часове навън, едва отблъскваше студа. Докато носеше малката към леглото, Сърха протегна ръка към огнището. Пламъците лумнаха високо и грейнаха над пепелта.

Загърна Тийгън в завивките, приглади косата й — светла като слънчеви лъчи, също като на баща й — изчака, докато очите й, тъмни и дълбоки като на майка й, се затвориха.

— Само сладки сънища — прошепна тя, докосвайки талисмана, който бе сложила да виси над леглата на децата си. — В безопасност през цялата нощ. Всичко, което сте и което виждате, нека ви пази от мрака чак до сутринта.

Целуна нежната бузка и докато се изправяше, потръпна от пристягането в корема. Болката се появяваше и отминаваше, но с напредването на зимата ставаше по-силна. Най-добре да последва съвета на дъщеря си и да си направи отвара.

— Бриджит, това е твоят ден, помогни ми да се излекувам. Имам три деца, които се нуждаят от мен. Не мога да ги оставя сами.

Остави спящата Тийгън и отиде да помогне на другите две деца с домакинската работа.

Когато нощта се спусна — твърде бързо, твърде рано, тя залости вратата, преди да повтори вечерния си ритуал с Иймън.

— Не съм уморен, никак даже — твърдеше той с притворени очи.

— О, виждам. Ясно ми е, че си напълно буден и готов за приключения. Ще полетиш ли отново тази нощ, съкровище?

— Да, високо в небето. Ще ме научиш ли на още нещо утре? Мога ли да изведа Рой утре заран?

— Непременно ще го направим и ще го изведеш. Соколът е твой, ти се грижиш за него, познаваш го и го усещаш. Сега си почини. — Разроши кестенявата му коса, целуна го по очите — неукротими и сини като на баща му — за лека нощ.

Когато слезе от таванското помещение, завари Брана пред огъня заедно с хрътката, която беше нейна.

Сияеше, помисли си Сърха, от здраве — слава на богинята — и от силата, която все още не можеше напълно да владее и да разбере. Имаше време за това — молеше се да има тепърва време.

— Запарих чая — каза й Брана. — Както си ме учила. Ще се почувстваш по-добре, сигурна съм, след като го изпиеш.

— Сега ти ли се грижиш за мен, сърце мое? — Усмихната, тя взе чая, подуши го, кимна. — Имаш усета, това е вярно. Лечителството е много голям дар. С него ще си добре дошла и много нужна, където и да отидеш.

— Никъде не искам да ходя. Искам да съм тук с теб и татко, с Иймън и Тийгън, завинаги.

— Един ден ще насочиш взор отвъд нашата гора. Ще се появи и някой мъж.

Брана изсумтя.

— Не искам никакъв мъж. Какво да правя с него?

— О, ами това е разговор за друг ден.

Поседна с дъщеря си пред огъня, загърна и двете в голям шал. И изпи чая си. А когато Брана докосна ръката й, обърна своята и сплете пръсти с нея.

— Добре, но само за малко. Трябва да си лягаш.

— Може ли аз да го направя? Аз да извикам образа?

— Да видим какво можеш тогава. Направи каквото искаш. Виж го, Брана, мъжа, от който си произлязла. Любовта е тази, която го води тук.

Сърха видя как димът се завихри, пламъците лумнаха високо, после се успокоиха. Добре, помисли си тя, впечатлена. Момичето се е научило толкова бързо.

Видението се опитваше да приеме форма в празнините и дълбините на пламъка. Огън вътре в огъня. Силуети, движение и само за миг шепотът на гласове от много, много далеч.

Забеляза напрежението върху лицето на дъщеря си, лекия блясък от потта, избила върху него от усилието. Прекалено е, помисли си тя. Прекалено много за толкова млад човек.

— Ето — тихо каза тя. — Ще го направим заедно.

Изтласка своята сила напред, сля я с тази на Брана.

Бурен пламък, вихрушка дим и танц на искри. После всичко изчезна.

И той беше там, мъжът, за когото и двете копнееха.

Седеше до един друг огън, обграден от камъни. Светлата му коса бе сплетена на плитка, която падаше върху пелерината, заметната над широките му рамене. Значката — символ на ранга му, бе закачена за нея и блестеше на светлината на пламъците.

Брошката, която тя бе направила за него в огъня — хрътката, конят, соколът.

— Изглежда уморен — обади се Брана и облегна глава върху ръката на майка си. — Но толкова хубав. Най-красивият сред мъжете.

— Така е. Красив и силен, и смел. — О, как копнееше за него!

— Можеш ли да видиш кога ще се върне?

— Не всичко може да бъде видяно. Може би, когато е по-близо, ще получа знак. Но тази вечер видяхме, че е жив и здрав, и това е достатъчно.

— Той мисли за теб. — Брана се обърна и погледна майка си в лице. — Усещам го. Той може ли да усети, че мислим за него?

— Той няма дарбата, но има сърце, пълно с любов. Затова вероятно може. Сега в леглото. Аз ще се кача скоро.

— Трънката е цъфнала и старицата не видя слънцето днес. Той ще си дойде скоро.

Брана се изправи и целуна майка си. Кучето се изкатери по стълбата след нея.

Сама, Сърха гледаше любовта си в огъня. И съвсем сама, заплака.

Още докато бършеше сълзите си, тя го чу. Онзи зов.

Той щеше да я утеши, да я стопли — такива бяха прелъстителките му лъжи. Ще й даде всичко, което би могла да пожелае, и дори повече. Трябваше само да му се отдаде.

— Никога няма да съм твоя.

Ще бъдеш. Ти си моя. Ела сега и познай всички удоволствия, цялата слава. И мощ.

— Никога няма да ме имаш — нито онова, което пазя в себе си.

Сега видението в огъня се промени. И той се появи в пламъците. Кеван, чиято сила и намерения бяха по-тъмни и от зимната нощ. И който искаше нея — тялото й, душата й, магията й.

Магьосникът я желаеше — усещаше похотта му като лепкави от пот ръце по кожата си. Но повече, много повече, знаеше тя, желаеше дарбата й. Жаждата му за нея се бе просмукала в самия въздух.

Образът му в пламъците се усмихна — толкова красив и безскрупулен.

Ще те имам, Сърха Тъмната вещица. Теб и всичко, което си. Предопределено е. Двамата сме еднакви.

Не, помисли си тя, не сме еднакви, а като деня и нощта, светлината и мрака, които единствено се сливаха в сенките.

Толкова си самотна и с тежък товар на плещите. Твоят мъж те оставя в студеното ложе. Ела да се стоплиш в моето, да усетиш топлината. Да разпалиш огъня с мен. Заедно ще владеем целия свят.

Духът й помръкна, болката и свиването в стомаха й станаха пронизителни.

Тогава тя се изправи, остави горещия вятър да отметне косите й. Позволи на силата да се влее в нея, докато сякаш засия от нея. И видя, макар и само в пламъците, страстта и алчността върху лицето на Кеван.

Ето това искаше той, каза си тя, величието, което кипеше в кръвта й. Именно него нямаше никога да получи.

— Чуй думите ми и усети силата ми сега и завинаги, и до края на дните. Предлагаш ми тъмната си страст, идваш при мен в пламък и дим. Да предам кръвта си, децата си, мъжа си, за да владея над всички, само е нужно да ти подам ръка. Отговорът ми за теб ще чуеш във вятъра и морето, зова девицата, майката и старицата в триединство. Да бъде както казах!

Протегна ръце и освободи яростта, толкова женска, която кипеше в нея, запрати я с всичка сила към туптящото му сърце.

В миг усети чисто и неописуемо удоволствие да избухва вътре в нея, когато чу как той крещи от болка и яд, когато видя същата тази ярост и болка, изписана върху лицето му в пламъците.

После огънят си беше просто огън, кротко припукващ в нощта, носещ мъничко топлина в студения мрак. Колибата й бе просто една колиба, тиха и сумрачна. А тя бе просто жена, която бе сама със спящите си деца.

Отпусна се на стола, притиснала с ръка корема си, където усещаше раздираща болка.

Кеван го нямаше, засега поне. Но страхът й оставаше — страхът й от него и от това, че ако никоя отвара и молитва не може да излекува тялото й, ще остави децата си без майка.

Беззащитни.

 

 

Събуди се и видя най-малкото си дете, сгушено в нея, и това й даде нови сили, докато се мъчеше безшумно да стане.

— Мамо, мамо, остани.

— Стига, слънчице мое, имам работа. А ти трябва да си в твоето легло.

— Лошият човек дойде. Уби моите понита.

Страх сви сърцето на Сърха. Кеван да докосва децата й — телата им, умовете им, душите им? Обзе я неописуем ужас, неописуема ярост.

— Било е само сън, съкровище. — Гушна Тийгън, залюля я в прегръдките си и й зашепна гальовно: — Просто един сън.

Но сънищата имаха сила и бяха опасни.

— Понитата ми викаха от болка, а аз не можех да ги спася. Той ги подпали и те пищяха. Аластар дойде и събори лошия човек. Аз се качих върху Аластар, но не можах да спася понитата. Страх ме е от лошия човек в съня.

— Той не може да те нарани. Никога няма да му позволя да те нарани. Само измислените понита. — Здраво стиснала очи, тя целуна Тийгън по рошавата руса коса, по бузките. — Ще сънуваш други. Зелени и сини.

— Зелени понита!

— О, да, зелени като хълмовете. — Сгушила глава до детето, Сърха вдигна ръка, завъртя пръст и продължи да го върти в кръг безспирно под всички понита — сини, зелени, червени, жълти понита, които затанцуваха във въздуха над главите им. Заслушана в смеха на най-малкото си дете, Сърха залости здраво страховете си, гнева си и решително стисна устни.

Никога нямаше да навреди на децата й. Щеше да го убие, дори и с цената на собствения си живот, но нямаше да го позволи.

— Хайде, всички понита да отиват на паша. А ти ела с мен и двете ще хапнем нещо заедно.

— Има ли мед?

— Да. — Простичкото желание за нещо сладко накара Сърха да се усмихне. — Ще има мед за добрите момичета.

— Аз съм добра!

— Ти си най-сладкото и най-добричкото момиче на света!

Сърха вдигна Тийгън, а малката я стисна здраво и прошепна в ухото й:

— Лошият човек каза, че ще вземе първо мен, защото съм най-малка и най-слаба.

— Никога няма да те вземе, кълна се в живота си. — Пусна долу Тийгън, за да види дъщеря й истината в очите й. — Кълна ти се. А ти, мила моя, не си слаба и никога няма да бъдеш.

Сложи дърва в огнището, намаза мед върху хляба, направи чай и овесена каша — всички щяха да се нуждаят от много сили за онова, което щеше да направи днес. Което трябваше да направи.

Синът й слезе от таванското помещение с разрошена от съня коса. Потърка очи и подуши въздуха като куче.

— Бих се с черния магьосник. Не побягнах.

Сърцето на Сърха препусна в галоп.

— Сънувал си. Разкажи ми.

— Бях до завоя на реката, където държим лодката, и той дойде, а аз веднага познах, че е магьосник, и то черен, защото сърцето му е черно.

— Сърцето.

— Видях сърцето му, макар да се усмихваше като приятел и да ми предлагаше медена питка. „Ето, момко — каза ми той, — имам нещо сладко за теб.“ Но питката беше пълна с червеи и черна кръв… вътре в нея. Разбрах, че е отровна.

— Прозрял си в сърцето му и какво има в питката дори насън.

— Така беше, повярвай ми.

— Вярвам ти. — Значи нейният малък мъж имаше повече сила, отколкото бе предполагала.

— Казах му сам да изяде питката, защото в ръката си държи смърт. Но той я захвърли настрани и червеите изпълзяха от нея, и се превърнаха на пепел. Искаше да ме удави в реката, но аз започнах да хвърлям камъни по него. После се появи Ройбиър.

— Ти ли извика сокола в съня си?

— Помислих си за него и той дойде, разперил нокти. Черният магьосник изчезна като дим. А аз се събудих в леглото си.

Сърха го притисна до себе си, погали го по косата.

Тя бе отприщила гнева си върху Кеван и той бе нападнал децата й.

— Ти си смел и силен, Иймън. Сега седни да хапнеш. Трябва да се погрижим за животните.

Сърха отиде до Брана, която стоеше до най-долното стъпало на стълбата.

— И ти също.

— Появи се в съня ми. Каза, че ще ме направи своя невеста. Той… опита се да ме докосне. Тук. — Пребледняла от разказа, тя покри гърдите си с длани. — И тук. — Постави ги между краката си.

Разтреперена, тя пристисна лице към майка си, когато Сърха я прегърна.

— Изгорих го. Не знам как, но изгорих пръстите му. Той ме прокле и стисна юмруци. Кател се появи, скочи върху леглото, ръмжеше и се опитваше да го захапе. После мъжът си отиде. Но се опита да ме докосне и каза, че ще ме направи негова невеста, но…

В страха се пробуди ярост.

— Никога няма да стане. Кълна се в това. Никога няма да сложи ръка върху теб. Сега хапни, изяж си всичко. Имаме много работа.

Изпрати всички навън, за да нахранят и напоят животните, да почистят обора, да издоят кравата.

Останала сама, тя се подготви, събра инструментите си. Купата, звънчетата, свещите, свещения нож и котлето. Избра от билките, които сама бе отгледала и изсушила. Взе и трите медни гривни, които Дайхи й бе купил на един летен панаир преди много време.

Излезе навън, пое си дълбоко въздух, вдигна ръце, за да пробуди вятъра. И повика сокола.

Той се появи с крясък, който отекна над дърветата и хълмовете отвъд и който накара слугите в замъка край реката да вдигнат очи към небето. Широко разперените му криле уловиха блясъка на зимното слънце. Тя вдигна ръка и зловещите му нокти се забиха в кожената й ръкавица.

Очите й се впериха в неговите, а неговите й отвърнаха със същото.

— Бърз и мъдър, силен и безстрашен. Ти си на Иймън, но също и мой. Ще служиш на онези, които ще ме наследят. Наследниците ми ще служат на твоите потомци. Имам нужда от теб и те моля заради сина си, заради твоя господар и слуга.

Тя му показа ножа, но очите му изобщо не трепнаха.

— Рой, искам от теб капки кръв от гърдите ти — три, едничко перо от великолепното ти крило и за тези дарове съм ти безкрайно благодарна. За да предпазя сина си, правя го за него.

Тя го убоде с ножа и допря малкото шишенце, за да събере три капки. Отскубна едничко перо.

— Имаш моята благодарност — прошепна тя. — Стой наблизо.

Той литна от ръката й, но се издигна само до клона на едно дърво. Прибра криле и остана да гледа.

Тя подсвирна на кучето. Кател я гледаше с любов, с доверие.

— Ти си на Брана, но и мой — започна тя, след което повтори ритуала, като събра три капки кръв и малко козина от хълбока му.

Най-накрая отиде в обора, където децата й се смееха, докато работеха. Това й даде сили. И тя погали с длан главата на понито.

Тийгън изтича при нея, когато забеляза ножа.

— Недей!

— Няма да го нараня. Той е твой, но и мой също. Ще служи на моите потомци и на теб, както и ти ще служиш на неговите. Имам нужда от теб, Аластар, и те моля да го направиш за дъщеря ми, за твоята господарка и слугиня.

— Не го порязвай. Моля те!

— Само леко бодване, драскотина, и само ако той е съгласен. Аластар, моля те за капки кръв от гърдите ти — три, няколко косъма от красивата ти грива и за тези дарове ще съм вечно благодарна. За да предпазя моята малка дъщеря, правя го за нея. Само три капки — тихо каза Сърха, докато го бодваше с върха на ножа. — Мъничко от гривата му. Ето, готово.

И макар Аластар да стоеше кротко, загледан в нея с мъдри и спокойни очи, Сърха сложи длани върху леката драскотина и използва магията си, за да я излекува. Заради нежното сърце на дъщеря си.

— Сега елате с мен. Всички. — Вдигна Тийгън на хълбока си и ги поведе обратно към колибата. — Знаете какво съм. Никога не съм го крила. Знаете, че и вие носите дарбата, всеки от вас. Винаги съм ви го казвала. Магията ви е млада и невинна. Един ден ще стане силна и умела. Трябва да я уважавате. Не бива да я използвате, за да навредите някому, защото злото ще ви се върне в троен размер. Магията е оръжие, вярно е, но не бива да се използва срещу невинните, слабите, неразумните. Тя е дар и товар и ще трябва да понесете и двете й страни. Всички вие ще предадете тези две страни на онези, които ще ви наследят. Днес ще научите нещо повече. Гледайте внимателно какво ще правя. Гледайте, слушайте, помнете.

Най-напред отиде до Брана.

— Твойта кръв и мойта, смесена с кръвта на хрътката. Кръвта е живот. Загубата й е смърт. Три капки от теб, три от мен и с тези на хрътката заклинанието е готово.

Брана подаде ръка на майка си без колебание и остана неподвижна, когато Сърха я убоде с ножа.

— Момчето ми — обърна се тя към Иймън. — Три капки от теб, три от мен и от гърдите на сокола, за да се слеят трите части.

Макар устните му да трепереха, Иймън протегна ръка.

— И най-малката ми. Не се бой.

Очите й блестяха от сълзи, но Тийгън гледаше майка си сериозно, докато протягаше ръчичка.

— Три капки от теб, три от мен, с тези на коня като твой водач, за да препусне магията.

Смеси кръвта, целуна ръчичката на Тийгън.

— Готово, свършихме с това.

Вдигна котлето, пъхна шишенцата в торбичката на кръста си.

— Донесете останалото. Най-добре е да се прави на открито.

Избра мястото върху коравата земя, където снегът още стоеше под хладните сенки на дърветата.

— Да донесем ли дърва за огъня? — попита Иймън.

— Не и за това. Застанете тук заедно.

Тя застана зад тях, отправи зов към богинята, към земята, вятъра, водата и огъня. И описа кръга. Ниските пламъци запълзяха по земята и продължиха в кръг, докато началото срещна края. А вътре стана топло като напролет.

— Това е за защита и от уважение. Злото не може да влезе вътре, мракът не може да победи светлината. Каквото е направено вътре в кръга, е за добро, направено е от любов. Първо водата на морето и на небето. — Тя сви длани в шепа, отвори ги над котлето и вода, синя като от целунато от слънцето езеро, се изля от тях и се изсипа вътре. — И земята, нашата земя и нашите сърца.

Тръсна едната си ръка, после другата и в котлето се изсипа рохкава кафява пръст.

— И въздухът, песента на вятъра, дъхът на тялото. — Разтвори ръце и духна леко. Също като музика въздухът се смеси със земята и водата. — Сега огънят, пламък и топлина, начало и край.

Тя засия, въздухът наоколо заблестя, а очите й грееха в синьо, когато вдигна ръце високо и после ги свали надолу.

В котлето избухна пламък, изригна нагоре, затанцуваха искри.

— Тези са дадени от баща ви на мен. Те са символ на неговата любов и на моята. Вие сте — и тримата — дошли от тази любов.

Хвърли трите медни гривни в пламъка и обикаляйки край него, добави козина и косми, перца и кръв.

— Богинята ми дари силата и сега стоя на това място, в този час. Правя заклинание да защити от зло децата ми, три, и всички, които ще дойдат след тях, след мен. Конят, соколът, хрътката, с кръвта са те обвързани завинаги да закрилят и да служат с живота си на живота в радост, в мъка, в здраве и в беда. На земята, във въздуха, в огъня и в морето. Както казах, тъй да бъде.

Сърха вдигна високо ръце и обърна лице към небето.

Огънят се извиси високо като стълб, червен и златен, със сини жилки в сърцето си, докато се извиваше и завихряше нагоре в студеното зимно небе.

Земята се разтърси. Ледената вода в потока закипя. А вятърът зави като вълк, поел на лов.

После всичко утихна, замлъкна и останаха само три деца, стиснали здраво ръце, загледани в майка си — бледа като сняг сега — която се олюляваше.

Сърха поклати глава, когато Брана понечи да иде при нея.

— Още не. Магията е тежък труд. Тя дава, но и взема. Трябва да бъде довършена. — Бръкна в котлето и извади три медни амулета. — За Брана — хрътката, за Иймън — соколът, а за Тийгън — конят. — Нахлузи всеки амулет върху главата на всяко от децата. — Това са вашите символи и вашите щитове. Те ви пазят. Винаги трябва да ги носите. Винаги. Той не може да докосне това, което сте, ако носите щита си, ако вярвате в неговата сила, вярвате в моята и своите собствени сили. Един ден ще предадете това на някого от потомците си. Ще разберете на кого. Ще разкажете историята на децата си и ще пеете старите песни. Ще вземете дарбата и ще я предадете.

Тийгън се загледа в своя с възхита и се усмихна, докато въртеше малкия овал под слънчевите лъчи.

— Красиво е. Прилича на Аластар.

— Защото е от него и от теб, от мен и от бащата ти, от брат ти и сестра ти. И защо да не е хубаво? — Наведе се и целуна бузката на Тийгън. — Имам толкова хубави деца.

Едва стоеше права и се наложи да прехапе устни, за да не простене, докато Брана й помагаше да се изправи.

— Трябва да затворя кръга. Сега трябва да приберем всичко вътре.

— Ние ще ти помогнем — каза Иймън и улови ръката на майка си.

Заедно с децата тя затвори кръга, остави ги да приберат всичко в колибата.

— Трябва да си починеш, седни до огъня. — Брана задърпа майка си към стола. — Ще ти направя отвара.

— Да, нека да е силна. Покажи на брат си и сестра си как се прави.

Усмихна се, когато Тийгън наметна шал върху раменете й, когато Иймън загърна скута й с одеяло. Но когато понечи да се пресегне за чашата, която Брана й донесе, дъщеря й я дръпна назад. После стисна леко драскотината на ръката си, докато в чашата не капнаха три капки кръв.

— Кръвта е живот.

Сърха въздъхна.

— Да, така е. Вярно е. Благодаря ти.

Изпи отварата и заспа.