Елизабет Чадуик
Розата на Уиндзор (9)

Глава 9

Евърсуел, дворецът Удсток, юни 1179

Предишната вечер на плата, който Айда използваше за поливане на кръвта от месечното си течение, имаше няколко малки петна. Когато тази сутрин отиде в нужника, не видя нищо, макар че ужасно й се гадеше и се чувстваше уморена и подпухнала, сякаш кръвотечението й щеше да започне всеки момент.

Сух топъл вятър отвяваше пуха на глухарчетата, а горите и дърветата зеленееха в разцвета си с наближаващата среда на лятото. Прозоречните ниши, изрязани в дебелите стени, предлагаха на Айда изглед към цялото това великолепие, докато тя се бореше с гаденето си и се опитваше да не обръща внимание на тежестта в таза си.

Хенри обичаше Удсток и бе построил Евърсуел близо до двореца като частна вила за себе си и за своята предишна любовница Розамунд де Клифърд. Розамунд бе положена за вечен покой в Годстоу, ала това убежище си оставаше — със своите ароматни розови градини, с изкуствените си езерца и фонтани — красиво спокойно място, което Айда обичаше, но щеше да оцени повече, ако се чувстваше по-добре. Костите й сякаш бяха от олово, докато се връщаше в градините, където група жени се бяха събрали да си побъбрят. Сред тях беше и Ходиерна, бившата кралска дойка, която говореше само за себе си, защото синът на Хенри Ричард бе дошъл да посети баща си и бе отделил време да я потърси и да й подари златен пръстен в спомен за грижите й за него.

Айда седна до нея на затоплена от слънцето пейка. Един паун премина бавно пред жените и нададе пронизителните си писъци, докато разперваше своята опашка във великолепно ветрило с цветовете на дъгата.

— Също като придворен — подсмихна се Ходиерна и потърка украсения със сапфир златен кръг на пръста си.

Айда се усмихна немощно, докато гледаше как птицата разтърсва своите пера и се завърта. Възхищаваше се на цветовете й и си помисли да ги пресъздаде в бродерия. Роджър Бигъд имаше хубава яркочервена шапка, украсена с паунови пера.

— По-добре ли се чувстваш?

Айда поклати глава.

— Знам, че ще се подобря, само веднъж да започне кръвотечението ми.

Ходиерна я изгледа проницателно.

— Мислех, че е започнало вчера.

— Пак спря.

— И казваш, че ти се гади?

Айда кимна.

— Сутринта хапнах само хляб и мед, а снощи ми беше прекалено лошо за нещо друго, освен за няколко залъка хляб, натопени във вино — отговори тя и се загледа в рибата, която подскочи в най-близкото езерце. Люспите й проблеснаха със сребрист блясък, преди отново да цопне в тъмнозелената вода.

— Кога беше последното ти кръвотечение?

Айда изглеждаше озадачена.

— В началото на май, струва ми се, но закъсня с няколко дни. Тогава също нямаше много кръв.

— Мисля, че трябва да обмислиш възможността да чакаш дете.

В гърдите й се надигна паника, от която й прилоша още повече. Отказваше дори да помисли за това. Имаше малко кръв. Това означаваше, че тялото й се е отървало от излишната течност, нали така?

— Не — поклати енергично глава тя. — Не, не може да бъде.

— Това е най-вероятното обяснение. Щом се чувстваш сита, то е, защото утробата ти натежава от дете. Знам, че някои жени продължават да кървят всеки месец дори когато чакат бебе.

— Не — стовари Айда ръце в скута си. — Не! Внимавах. Всеки път използвах оцета. Правех всичко, което ми казаха.

— Скъпа моя, предпазните мерки невинаги действат, ако Бог е решил другояче. Със или без оцет, рано или късно щеше да се случи. Ти си здрава млада жена, а кралят е създал много деца. Семето му е силно.

— Не очаквам дете — повтори Айда и стисна зъби, колкото от упоритост, толкова и за да не повърне.

Ходиерна въздъхна и разпери ръце.

— Е, след няколко месеца ще разберем кой е бил прав, нали така? — каза тя, обви ръце около Айда и я прегърна майчински. — Не се тревожи, скъпа. Това не е толкова страшно.

— Напротив, страшно е! — изохка Айда, притисна ръка към устата си, изтръгна се от прегръдката на Ходиерна и коленичи над цветната леха, където повърна. Някои жени погледнаха към нея и се спогледаха разбиращо.

 

 

В градините не се виждаше никой от хората, които ги посещаваха през деня. Пауните бяха накацали за сън по дървените решетки и беседките и острите им писъци бяха заменени от мекото бухане на сови. Айда седеше на една пейка в тревата и се вслушваше в тихото плискане на градинските езерца, чиито води се бяха повишили от пролетните дъждове. Тънък полумесец и шепа звезди хвърляха достатъчно светлина, за да вижда тъмния блясък на водата. Рибите все още пляскаха, а тревата се полюшваше от хладен вятър. Айда потръпна и си пожела да се бе сетила да донесе наметалото си, но не искаше да влиза вътре, за да го вземе. Ако влезеше, трябваше да разговаря с хората, а точно сега не можеше да го понесе. Ходиерна проявяваше дискретност и нямаше да каже нищо, но другите жени не бяха така загрижени за благополучието й и шепотът вече се вливаше във вените на двора, за който клюките бяха като животворна кръв.

Тя вдигна стъпалата си на пейката и обви ръце около коленете си. Зачуди се колко ли дълго ще може да го прави. Кръстът й все още беше тънък. Не й личеше, но Айда знаеше, че тялото й се променя, че колкото и да го отрича пред себе си и пред другите, наистина очаква дете и до края на есента състоянието й ще е очевидно за всички. Почувства се също толкова засрамена и уплашена, колкото през онази първа нощ, когато Хенри я отведе в леглото си. Оттогава, успокоена от постоянните му уверения, всичко бе станало нереално — игра, която от време на време изискваше тя да загуби, но в която покорството й се възнаграждаваше със скъпи дрехи и бижута, както и с мъждукането на властта. Сега играта беше свършила. Бяха я заловили и трябваше да си плати. По лицето й потекоха горещи сълзи и изстинаха на лунната светлина. От време на време подсмърчаше и избърсваше бузите си в опакото на ръката. Поне Роджър Бигъд не беше в двора, защото се бе върнал в Норфолк за летните месеци. Но скоро щеше отново да се присъедини към краля и да види състоянието й. Как можеше да го погледне в очите? Как би могла да погледне в очите когото и да било?

Постепенно осъзна, че по по-светлата пътека към нея крачи една сянка и за миг Айда почти изпадна в паника, но после разпозна Хенри по фигурата и накуцването. „Някой сигурно ме е видял — помисли си тя — и му е казал къде съм и защо.“

Той се спря пред пейката, скръсти ръце на гърдите си и погледна надолу към нея.

— Чух, че имаш да ми кажеш нещо, сладката ми.

Айда поклати глава и се разплака наистина.

— Ще ми се да нямах — изхлипа тя. — Какво ще стане с мен сега?

— О, скъпа! — седна до нея Хенри, привлече я към себе си и обви наметалото си около двамата. — Тихо, тихо сега. Няма защо да плачеш. Аз ще се погрижа за теб. Как можа да си помислиш, че няма? Ти носиш моето дете в утробата си.

Айда сграбчи меката вълна на туниката му и усети под нея солидната сила на тялото му.

— Но родено от блудство и без брак. Грехът ми ще ме опозори завинаги.

— Не — успокои я Хенри, — недей да мислиш така, любов моя. Грехът е и на двама ни, но ти няма да пострадаш заради това. И преди съм ти казвал: ти си моя, а кралят се задоволява само с най-доброто. Никой няма да посмее да те погледне с презрение.

— Но ще нося срама си пред Бог…

— Нали затова има изповед и покаяние? — Хенри сложи показалец под брадичката й и повдигна лицето й към светлината на звездите. — Ако Бог не е пожелал да заченеш, утробата ти щеше да остане празна. Може би това е Неговият дар за мен — ново дете в люлката, за да ме поддържа млад. Синовете и дъщерите, дори родени извън брака, играят важна роля. Не бива да плачеш.

Айда усети по устните си соления вкус на своите сълзи. Преглътна конвулсивно и се помъчи да му се подчини. Може би имаше право. Може би наистина е трябвало да стане така и това не беше наказание за греха й. Челюстта й затрепери от студ и тревога.

— Ела сега — целуна я той по челото. — Не се тревожи. Ще се погрижа да получиш най-добрите грижи, а когато детето се роди, няма да му липсва нищо — нито на него, нито на теб. Обещавам.

Айда потърка с длани подутите си очи и се облегна на него.

— Благодаря ви, сир — прошепна тя.

Хенри я задържа в прегръдките си за един дълъг миг, в който се насили да остане неподвижен, а после извади от наметалото си малък самун хляб.

Устата на Айда се напълни със слюнка. Умираше от глад, но в същото време й беше ужасно лошо.

— Не знам дали ще мога да го изям — каза тя.

Хенри отметна глава назад и се разсмя.

— Момичето ми, той не е за теб, макар че, ако искаш, можеш да го изядеш. Донесох го, защото знам колко обичаше Розамунд да храни рибите вечер на спокойствие, преди да се оттеглим. Помислих си, че може да искаш…

Гласът му секна и замря. През тялото на Айда премина болезнена тръпка. Макар и обсебена от собствените си тревоги, тя чу нотката на копнеж в гласа му.

— Разбира се — каза тя. — Да, сир.

Взе хляба, разчупи го на две, отиде до средното езерце, където знаеше, че са най-големите риби, начупи го на малки парченца и ги хвърли между водните лилии. Хенри се присъедини към нея и двамата се загледаха как повърхността се набраздява, докато линове, червеноперки и главуши изплуваха да се нахранят.

— Как хвърляме хляба си във водата — каза Хенри, но в гласа му имаше тъга и Айда не се усмихна.