Елизабет Чадуик
Розата на Уиндзор (8)

Глава 8

Уинчестър, Великден 1179

Роджър слезе от коня си в двора до конюшните на замъка Уинчестър и подаде юздите на един коняр. Хапещ априлски вятър си играеше с перата от синьо рибарче на яркочервената му филцова шапка, а наклонената периферия засланяше очите му от ярката слънчева светлина. Два гълъба се поклониха един на друг и се завъртяха в дворцов танц на дървените плочи на покрива на конюшнята. Гледката накара Роджър да се усмихне кисело, защото си спомни за танците в залата на краля. На гълъбите им беше по-лесно да си намерят партньор, отколкото на хората.

Преди няколко седмици Роджър бе напуснал двора и замина за земите си край Байо, но не биваше да отсъства прекалено дълго. Далеч от очите — далеч от сърцето, а той трябваше да внимава постоянно да го забелязват, при това в положителна светлина. Най-големият син и наследник на Хенри бе дошъл на посещение при баща си и щеше да е политически благоразумно Роджър да се върне. Като се изключи това посещение на семейните имоти, той постоянно придружаваше краля. Стана свидетел на подписване на харти, занимаваше се с административна работа, работеше по юридически задачи, оставаше до късно и се беше погрижил Хенри да забележи това. Създаде си приятелства, контакти, извоюва си място в двора. Смазването на колелата беше от първостепенно значение, но това масло трябваше да се полага старателно, вместо да се маже дебело на повърхността, за да се постигне ефект. Това, което имаше значение, бе дълбочината, а дълбочината включваше много усърдна работа и мисъл.

Той се обърна към кобилата, която водеше на въже зад жребеца си, и откачи юздата. Кобилата беше подарък за Хенри от конюшнята за развъждане на коне на Роджър в Монтификет. Косъмът й блестеше като светъл мед, посипан по задницата с ивици по-тъмен кехлибар. Гривата и опашката й блестяха като сребрист сняг, а стъпката й беше толкова плавна, че можеше да носи ездач цял ден, без да го остави като пребит. На четирийсет и шест години Хенри вече достигаше възрастта, когато подобни удобства бяха по-важни, отколкото едно време.

Роджър тъкмо даваше на коняря подробни инструкции за грижата за кобилата, когато пристигна един ездач на жребец, повел на въже товарен кон. Погледът на Роджър се стрелна първо към конете и измери с възхищение младия червеникавозлатист жребец и хубавия стоманеносив товарен кон. И двете животни бяха превъзходни. А после погледна към ездача и си даде сметка защо са от такова високо качество. Уилям Маршал беше командирът на домашната гвардия на Младия крал, прославен шампион от много турнири и непобеждаван в пеша борба и мятане на камък. Младите дворцови контета до едно се стремяха да му подражават.

Уилям кимна на Роджър, макар че и неговият поглед се прикова върху кобилата, вместо върху мъжа, който я държеше.

— Прекрасно животно, милорд — каза с възхищение той.

Роджър се усмихна от удоволствие и в гласа му се появи нотка на гордост:

— Това е подарък за краля. Развъден е в Монфикат.

— Наистина подарък, достоен за крал! Чувал съм много хубави неща за чистокръвните коне на Бигъд. Може ли?

Роджър кимна, че е съгласен. Уилям връчи собствените си коне на един коняр и се приближи към златистата кобила. Прокара ръце на познавач по осеяните с вдлъбнатини плешки и задница, огледа зъбите, вдигна копитата и накрая отстъпи назад, за да огледа цялото животно.

— Предполагам, че нямате други като нея на пасищата си? — попита той.

— Имам едногодишно жребче, родено от същата кобила и същия жребец — отговори Роджър. — По-тъмно е от това — с кехлибарен косъм на червени пръски.

— Обещано ли е на някого?

— Още не — отговори Роджър. — Ако се интересувате, ще ви имам предвид.

Уилям потвърди, че се интересува, и Роджър не попита дали разполага със средства за подобна покупка. Маршал може и да не притежаваше богатство във вид на земи, но облеклото и снаряжението му говореха сами за себе си.

— Жребецът ви е великолепен — каза Роджър.

— Да, нали? — Уилям изглеждаше самодоволен. — Най-добрият в цяла Ломбардия.

На свой ред Роджър прегледа коня на Уилям, зададе въпроси и двамата мъже бързо се сближиха. Бигъд почти беше очаквал командирът на младия Хенри да бъде като господаря си — чаровен, но повърхностен. Уилям наистина притежаваше чар, и то много, но притежаваше и сила и дълбочина. Роджър умееше да преценява хората също толкова добре, колкото конете. „Уилям Маршал не е от тези, които се предават, защото им липсва издръжливост — помисли си той, — макар че като се има предвид какъв е господарят му, навярно ще има нужда от всеки грам от забележителната си енергия.“

 

 

От другия край на стаята Айда наблюдаваше Роджър Бигъд да води разговор с група мъже, сред които бяха Уилям Маршал и наследникът на Хенри, Младия крал, наречен така, защото го бяха коронясали още докато баща му беше жив, за да подсигурят гладкото протичане на наследяването на престола.

Роджър й липсваше по време на отсъствието си и времето се бе проточило бавно без тръпката на това тайно флиртуване. Други мъже с радост биха флиртували с нея, но тя не изпитваше към тях същото привличане, нито пък щеше да се чувства в безопасност, ако отговореше на погледите им. С Роджър знаеше, че нещата няма да стигнат по-далеч от поглед, бърза усмивка или мимолетна дума. С другите обаче нямаше подобна граница. Не че от пристигането си насам Роджър й бе обърнал и най-малко внимание — до момента изглеждаше дълбоко погълнат от мъжки разговори и интереси. Айда подозираше, че я избягва по силата на логиката, че този, който не се приближава до огъня, няма да се изгори. Но нямаше нищо лошо в това да се постоплиш на периферията му, стига да внимаваш… нали?

Решена да се забавлява, Айда се присъедини към дамите от двора, за да види гимнастическите изпълнения на група от акробати с въжета и колове, овесени на една греда. Костюмите на играчите бяха прекрасни, украсени с фестони от разноцветни коприни и пискюли. Един мъж носеше на раменете си връзка сини панделки, които й се сториха много красиви. Възхищаваше се от гъвкавостта и грациозността на изпълнителите, от елегантните им жестове и отличната координация. Дамите си шепнеха и се кикотеха на хубавите мускули, които гледаха.

На видно място сред зрителите седяха съпругата на Младия крал Маргьорит, дъщеря на крал Луи Френски, и сестра й Алис, която бе сгодена за принц Ричард, макар че въпросът кога действително ще се състои сватбата беше спорен и предмет на множество търкания. Крал Луи не спираше да настоява двойката да се ожени, а Хенри не спираше да си измисля извинения, защото ако се появеше нещо по-добро, един годеж щеше да се разтрогне по-лесно от един брак. Вече бе обвързал единия си син с френски брак и Айда го беше чувала да намеква, че партия, която да осигури владенията му в Поату и Аквитания може да се окаже по-изгодна в дългосрочен план.

Алис беше стройна и хубава, с права кестенява коса, чип нос и широка засмяна уста. За разлика от нея Маргьорит, съпругата на Младия крал, бе закръглена и сериозна, с очи, в които се таяха сенки. Беше родила на господаря си син, който бе умрял скоро след раждането, и беше пометнала втори. Отношенията й с лекомисления й млад съпруг бяха напрегнати и макар че Маргьорит пляскаше с ръце и се смееше на изпълнението, Айда видя, че и тя като изпълнителите се старае да угоди на другите, и усети как я парва съчувствие.

Младия крал се присъедини към дамите, за да наблюдава представлението. Стомахът на Айда изпълни свой собствен акробатичен номер, когато Роджър Бигъд и Уилям Маршал го последваха. За миг Роджър улови погледа й и любезно наклони глава към нея и другите жени.

— Какво мислите, милорд Бигъд? — възползва се от мига на разменените погледи Айда. — Не са ли много умели?

— Така е, демоазел. Иска ми се и аз да бях толкова гъвкав.

— Когато сте на кон, сте такъв, милорд.

Той й се усмихна съжалително.

— Не е същото. За да направя някои от тези неща, трябва да нямам кости.

Айда копнееше да докосне ръката му и да направи игрива забележка, но не смееше, не и когато се намираха пред всички тези погледи.

Уилям Маршал се приближи към съоръженията от колове и въжета и ги огледа замислено. Толкова висок беше, че можеше да ги стигне само като вдигнеше ръка.

— Хайде, Маршал! — подкани го Младия крал. — Предизвиквам те! Да видим колко си добър!

Думите на господаря му накараха Уилям да се разсмее.

— Някога виждали ли сте ме да бягам от предизвикателство, сир?

Отупа ръцете си в глинената купа с тебешир, която акробатите използваха, за да направят хватката си по-здрава, сграбчи един от коловете и се надигна, като местеше едната си ръка над другата.

Акробатът със сините панделки — ръководителят на трупата — умееше да разпознава златния шанс и се възползва максимално от участието на Уилям. Айда гледаше как маршалът на Младия крал виси с главата надолу като прилеп на един от прътовете и избухна в смях. Толкова силно се смееше, че накрая трябваше да притисне ръце към корема си. Въпреки че рицарят бе висок и със силно телосложение, той беше също така атлетичен и мускулест, макар да не можеше да се каже, че няма кости. Всъщност Айда рядко бе виждала човек, който да е по-истински и по-солиден мъж. До нея Роджър се подсмихваше и се отпускаше все повече. Наведе се леко към нея и раменете им се докоснаха.

— Сега виждате защо жъне такива успехи на турнирите — каза той. — Както и в двора.

— Така е, но ми се струва опасно.

— Той би казал, че просто е приел предизвикателството. Тези неща го поддържат.

— А ако вас ви предизвика някой? — попита закачливо Айда.

За миг се озова в плен на настойчивия му морскосин поглед.

— Зависи от предизвикателството — отговори Роджър, извърна глава и с развеселен вик започна да ръкопляска: ръководителят на акробатите беше накарал Уилям да стисне между зъбите си плоска дъска и да балансира наляво-надясно някакви малки сини чашки. — Надявам се да мога да се справя достойно.

Сложиха на дъската и последната чаша и изпълнителят размаха ръка към публиката, която започна да аплодира, да подсвирква и да подвиква одобрително. Свалиха чашите и дъската и Уилям, с яркочервено лице, направи салто и скочи на земята. Широко усмихнат, демонстрирайки хубавите бели зъби и силната челюст, които му бяха послужили така добре, той прие аплодисментите с дълбоки поклони и множество жестикулирания. Младия крал го потупа сърдечно по гърба и пъхна чаша вино в изцапаната му с тебешир ръка. Няколко жени се скупчиха край тях, сред тях и принцеса Алис, но не и Маргьорит, която остана назад. Айда видя изражението, с което гледаше Маршал, и това я накара да се замисли.

Смехът секна, когато кралят се присъедини към групата и всички се поклониха.

— Талантите ти нямат край, месир Маршал — каза Хенри. Тонът му беше любезен, но Айда почувства напрежението му. Нервите му бяха изострени още откакто най-големият му син пристигна в двора. Подмолните течения бяха толкова силни, че всички стъпваха крайно предпазливо. — Виждам уменията, заради които синът ми те цени толкова.

Уилям Маршал се поклони още по-дълбоко и се усмихна.

— Свикнал съм да вися на зъбите си, сир.

Хенри се усмихна, неохотно развеселен.

— Сигурен съм, че си свикнал — отговори той. — Както и да ти оставят достатъчно въже. — Посочи към събралите се. — Искам да говоря със сина си, но моля, продължете със забавленията.

Погледът му се премести към Айда, застанала до Роджър.

— Мистрес Де Тосни, искам да говоря и с теб. По-късно можеш да ме посетиш.

Направи знак на един церемониалмайстор. Айда се изчерви. Мразеше, когато Хенри я викаше в спалнята си пред всички. Знаеше, че трябва да се наслаждава на властта, която й даваше положението на предпочитаната кралска любовница, но се чувстваше омърсена, когато той го правеше по този начин, особено в присъствието на най-големия си син и пред очите на Роджър, който вече не се усмихваше и не изглеждаше отпуснат, а учтиво неутрален. Със сведени очи тя измърмори извиненията си и напусна събирането.

На път към стаята на Хенри се отби да вземе ковчежето си за шиене и да използва оцета. Откакто наследникът му пристигна от Нормандия, кралят беше в лошо настроение. Постоянно правеше мрачни коментари за лекомислието и прахосничеството на младия мъж. В очите му се четеше подозрение, а между веждите му се бе появила постоянна бръчка. Нищо не можеше да го удовлетвори. Кракът отново го болеше, обезформен нокът растеше навътре и не можеше да чете, без да вдигне пергамента на една ръка разстояние. В рязък контраст с всички причинени от възрастта болежки на Хенри, синът му блестеше в двора като млад лъв с лъскава козина.

Айда седна пред камината в спалнята на Хенри, извади ръкавелите, които бродираше за него, и се залови за работа. Престори се, че я шие за Роджър и си представи, че е негова съпруга и работи край огъня в техния соларий. Роджър седеше срещу нея и гледаше прокарването на иглата. На лицето му бе изписано изражение на привързаност и задоволство, а ръката му нежно гладеше лъскавия хълбок на една хрътка. Сцената накара Айда да се поусмихне, но предизвика и тъга, от която гърлото й се сви.

След известно време я заболяха очите и трябваше да спре. Беше станало късно дори за непредвидимия Хенри. Прислужниците се прозяваха, а свещите вече бяха почти догорели. Айда прибра ръкоделието си, уви се в едно от подплатените с кожа наметала на Хенри, взе ръжен и се приведе над огъня да разбърка въглените. Колебливи жълти пламъчета трепнаха и се съживиха, а вратата се отвори широко и кралят нахлу в стаята, движен от енергията на раздразнението си. Освободи прислужниците само с щракване на пръсти.

— Кълна се в раните Христови — изпухтя той, тръсна се в леглото си и зачака Айда да коленичи и да свали ботушите му. — Синът ми знае всичко за парадирането и самохвалството и нищо за това какво означава да си крал. — Въздъхна тежко и притисна основата на дланите си към очите. — Наистина няма представа — смята, че е достатъчно да се усмихваш, да пръскаш дарове като розови цветчета, и всичко ще се подреди. Казва, че не му възлагам никакви отговорности, но как да му поверя големи дела, когато е доказал, че не го бива и в обикновените?

Айда остави ботушите настрана и издаде майчински успокоителен звук. Тихо и практично му помогна да свали туниката и гамашите от метални брънки.

— Казва, че не разполагал с достатъчно средства. Ха! Когато бях дете, майка ми живееше ден за ден, опитвайки се да опази наследството ми — неговото наследство, като става дума за това. Трябва да се научи да живее в рамките на всичко, с което разполага. Съкровищницата ми не е бездънна и няма да дам парите си, за да издържам него и неговите… неговите глупави хрантутници, които предпочитат да си губят времето с глупави спортове и с това да изглеждат смешни, вместо със сериозното занимание да поддържат кралската власт. Пфу! — намръщи й се Хенри. — Предполагам, мислиш, че е хубав — изръмжа той. — Повечето жени го мислят.

Айда го погледна спокойно.

— Смятам, че е приятен на външен вид — отговори тя, — но по същия начин, по който се възхищавам на кон с лъскав косъм или на някоя приятна гледка в далечината. Нищо повече.

Хенри изсумтя, леко умилостивен. Пъхна се в леглото и демонстративно потупа другата страна. Айда скромно се обърна с гръб, за да се съблече по риза, и го чу как се подсмихва.

— Дори и сега, прекрасно мое момиче — каза той. — Дори и сега, когато топлиш постелята ми вече над две години, още си свенлива. Точно това ми харесва у теб — колко си скромна и сладка. Ела. Бъди добро момиче и ми разтрий раменете.

Айда се подчини и докато работеше, усети как напрежението се оттича от него. Хенри затвори очи и въздъхна.

— Като стана дума за хубави коне, днес Роджър Бигъд ми подари един.

— Така ли, сир? — опита се да прозвучи небрежно заинтересована Айда, макар че сърцето й ненадейно се качи в гърлото.

— Кобила с цвят на медовина — съобщи й Хенри — и стъпка като коприна. Помислих си, че може да ти е приятно да я изпробваш при следващото преместване на двора. Твоята кобила прекалено често удря задния си десен крак.

Айда преглътна.

— Много мило от ваша страна, сир, но милорд Бигъд няма ли да се обиди?

Хенри изсумтя нетърпеливо.

— Защо да се обиди? Не е негова работа какво правя с подаръците му. А освен това — добави кралят и я погледна лукаво, — не мисля, че Роджър Бигъд ще има нещо против ти да яздиш коня му. Той е запленен от теб.

Обзе я паника, от която почти замръзна, но се застави да продължи да разтрива раменете на Хенри.

— Не съм забелязала да ми обръща повече внимание, отколкото на другите — каза тя, както се надяваше, с нехаен и естествен тон.

— Не иска да навреди на шансовете си да получи графството и разрешение да построи наново Фрамлингам, но съм го виждал как те гледа. Поне има достатъчно здрав разум и знае докъде се простират границите на търпението ми… което е повече, отколкото мога да кажа за моя баща. Но Бигъд си е Бигъд.

Айда не отговори, ала докато продължаваше да работи, осъзна, че ще трябва да е нащрек. Не искаше да предизвика яростта на Хенри или да застраши необходимостта на Роджър да запази благосклонността му. Кралят очевидно виждаше много неща и тя знаеше, че ще е безмилостен, ако реши, че някой е навлязъл в територията му. Почувства се хваната в капан; и въпреки това нейната клетка беше позлатена и Айда знаеше, че много жени биха завидели на позицията й и на всичко, което имаше — в беднячка я превръщаше не то, а това, което нямаше.

Схванатите мускули на Хенри се отпуснаха и той я взе в обятията си. Когато я целуна, устните и езикът му миришеха на вино, й брадата му бодеше лицето й. Айда покорно се подчини на исканията му и дори изпита тръпка на удоволствие от преживяването. Беше приятно някой да я прегръща. Движенията на тялото му върху и в нейното предизвикаха вълни от възбуда, макар че преди да я доведат донякъде, Хенри изохка, изля семето си, а после удовлетворен целуна ъгълчето на устата й, шията й, гърдите й, преди да се обърне и тежко да се просне в леглото с доволна въздишка. Само след минути дишането му стана равно. В края на всяко издишване се примесваше хъркане. Айда предпазливо понечи да стане от леглото, но ръката му се стрелна напред и я прикова с хватката си върху кръста й.

— Не — каза той. — Остани през нощта, моя малка любов.

Със свито сърце Айда легна обратно. В слабините й все още трепкаше леко усещане като далечна гръмотевична буря, но постепенно замря, докато тя лежеше и се взираше в завесите, украсяващи стените на нейния затвор.

На сутринта Хенри отново я облада, сякаш за да докаже на себе си и на придворните, които го чакаха да излезе от покоите си, че все още е достатъчно мъжествен да прекара цялата нощ с млада любовница и да има силата за още един рунд на зазоряване — факт, който оповести пред слугите, застанали пред завесите на леглото, чрез издаване на ентусиазирани шумове, когато обикновено беше по-сдържан, докато си вземаше удоволствието.

Малко разранена от напъните му, Айда последва церемониалмайстора обратно по коридорите към стаята, която споделяше с още няколко жени сега, когато се бе събрал целият двор. Докато прекосяваше двора, тя видя, че мъже и кучета се събират за лов. Кралският коняр държеше жребеца на Хенри, а глутниците хрътки кръжаха въодушевено в краката на ловците или дърпаха каишките си. Мъжете стояха с ръце на хълбоците и хвърляха нетърпеливи погледи към главната сграда. Айда бе посрещната със знаещи погледи, много от които облекчени, защото щом тя е излязла, кралят нямаше да се забави. Чу как един от хората на Младия крал се шегува с друг, че Хенри май вече си е уловил заек тази сутрин.

Наложи й се да мине съвсем близо покрай Роджър Бигъд и Уилям Маршал, които чакаха заедно с другите, с ботуши и шпори, жадни да потеглят. Вратът на Роджър почервеня и той сведе поглед, като се престори, че не я е видял, докато Уилям Маршал наклони глава с учтива и неутрална любезност. И едната, и другата реакция я накараха да се изчерви от унижение, защото и двамата притежаваха вродени маниери и чувство за благоприличие в неловки ситуации. Никога нямаше да свикне, че е наложница. Никога!

Когато се озова на сигурно място в стаята на жените, тя потърси леглото си, хвърли се на него и избухна в плач.