Елизабет Чадуик
Розата на Уиндзор (6)

Глава 6

Уинчестър, август 1177

Седнала на затоплена от слънцето пейка в един ъгъл на двора, Айда бръкна в кошничката си за шиене и извади бродерията си. Работеше по покривка за столче за крака с бродерия от папратови листа и малки яркочервени огнивчета. Беше ушила в единия ъгъл малък заек, който надничаше от листака, а в другия — ловджийска хрътка, и бе доволна от ефекта. До нея Года й правеше компания и шиеше подгъв на риза.

Хенри бе затворен в стаята си, измъчван от абсцес на крака. Преди няколко години конят на един тамплиер го бе ритнал в бедрото и беше увредил костта и от време на време старото нараняване се отваряше в гнойна рана. Лекарят му нареди да почива и настоя да покрият крака с лапи и да го държат вдигнат на възглавници, за да подпомогнат дренажа. Преди това Хенри възнамеряваше да отплава за Нормандия по неотложни дела, но до излекуването на раната нямаше друг избор, освен да остане в Уинчестър; ето защо беше измъчван не само от треска, а и от лошо настроение. Нямаше желание за креватни подвизи, за което Айда беше благодарна, но знаеше, че всеки момент може да я повика да намести табуретката му за крака, да оправи възглавниците му така, че да бухнат, да му попее или просто да поседи в стаята му. Засега обаче тя имаше свободата да се порадва на слънцето и на ръкоделието си.

Звукът от конски копита я накара да вдигне глава от работата си. Роджър Бигъд влезе в тръс в двора с двама придружители, слезе от седлото с гъвкаво балансирано движение и дъхът на Айда секна, когато той се разсмя на забележка, подметната от един от останалите. През времето, което бе прекарал в двора, тя рядко го беше виждала безгрижен и усмивката му бе новост за нея. Изражението му бе оживено, пълно с ентусиазъм. Той прокара ръце по шията, гърдите и раменете на бързия кон с твърдо компетентно движение. Като го гледаше и слушаше, Айда осъзна, че сивият жребец не е негов — Бигъд го проверяваше за някого от другите и цялата група разчиташе на опитността му. Той вдигна предния крак на коня, за да огледа копитото, преди да го остави обратно на земята и да се отдръпне, за да огледа животното в цял ръст. Между веждите му се изписа съсредоточена черта.

— Надявам се милорд Бигъд да се обърне преди всички да видят дупката, която дълбаете в гърба му — обади се Года с предупредителна нотка в гласа.

Айда виновно се загледа в работата си.

— Не знам за какво говориш.

Года поклати глава.

— В мига, в който се появи, се втренчвате в него така, сякаш умирате от глад, а той е вашата храна.

Айда остана ужасена.

— Не се втренчвам в него!

— Е, може и да преувеличавам малко, но в очите ви има глад, макар че не го признавате.

Айда прехапа долната си устна и не отговори, защото Года имаше право. Наистина намираше Роджър Бигъд за привлекателен.

— Е — продължи Года, — все пак ми се струва, че не сте в опасност, защото той е от мъжете, които не забелязват това, което е точно под носа им, щом става дума за жени… или е решен да не забелязва. Не се е забъркал с нито една от дамите в двора, каквото и положение да заемат.

„Вярно е“ — помисли си Айда, докато вдяваше нов конец в иглата. Ако се съдеше по това, което бе забелязала, Роджър Бигъд беше предимно мълчалив наблюдател на вечерните забавления. Обикновено стоеше в периферията; понякога се включваше, но винаги предпазливо. Ето защо беше нещо съвсем ново за нея сега да го види така, в стихията му. През главата й премина игривият въпрос какво ли ще направи, ако се опита да го измъкне от черупката му. Разбира се, такава игра щеше да е опасна…

— Но този негов брат… — прекъсна мислите й Года. — Радвам се, че се махна от двора — потръпна тя.

Айда се намръщи. По-големият син на Гундреда вече си бе спечелил репутация сред дамите като невъзпитан и груб. Ходиерна казваше, че приличал на баща си, стария граф на Норфолк, който също бил неучтив простак, очаквал всички да се занимават с хрумванията и слабостите му и при всяка възможност приклещвал слугинчетата, за да ги щипе и опипва.

Хуон и брат му бяха напуснали двора малко след сватбата на майка им с Роджър де Гланвил. Айда присъства на церемонията, която мина тихо в кралския параклис в Марлборо. И булката, и младоженецът изглеждаха доволни един от друг, а синовете на Гундреда сякаш бяха приели пастрока си. Гундреда се бе върнала в Норфолк, но Де Гланвил все още беше в двора и Айда често го виждаше да говори с други адвокати и чиновници или да работи над пергаменти в амбразурите на прозорците, зает с оспорваното наследство на съпругата си. Айда знаеше какво мисли Хенри по въпроса и подозираше, че ще мине дълго време, преди да се стигне до решение — ако изобщо се стигнеше някога.

Роджър и придружителите му се отправиха към оборите, все още погълнати от разговора си за конете. Айда наведе глава над бродерията си, но когато групичката мина покрай нея, тя вдигна поглед и проследи грациозната походка на Роджър.

 

 

Роджър вдигна нарязания плод, топъл, мек и изпускащ капки глазура от вино и мед, и се постара да го изяде, без да окапе туниката си и да изцапа ръкавите си с лепкав сок. Техниката беше сложна и точно толкова мобилизираща, колкото сложен елемент от боравенето с оръжия на арената.

В топлата лятна вечер дворът отмаряше в градините и вечеряше неофициално на открито. Колона прислужници носеха подноси с деликатеси от кухнята, включително плодове в сок, малки топки от смес от бадеми, пълнени с фурми, и горещи ябълкови резени, пържени в тесто с разтопено сирене. Хенри надзираваше всичко, седнал в беседка в центъра на градината на стол с висока облегалка и дебела възглавница, подпрял на табуретка подутия си крак. Новият начин на прекарване на вечерта го поддържаше в добро настроение, както и неприличните шеги, с които го удостояваше неговият полубрат Хамелин от Съри.

По изключение виното ставаше за пиене и Роджър беше в добро настроение. Опитът му с конете по-рано през деня бе оценен и мнозина търсеха мнението му.

— Трябва да чифтосваш внимателно, за да получиш това, което искаш — каза той, докато облизваше пръстите си колкото може по-възпитано. — И търси коне, които предават добре своите качества на поколението си. Всички кобили, които заведа при червения си боен кон, раждат жребчета с неговия цвят, със сърца, големи като неговото, и кости, силни като неговите. — Той захапа ароматно парче праскова, омекнало от вино, и изтри капещия по брадичката му сок.

— Най-хубавият цвят все пак е сивият — каза Томас де Сандфърд, младият мъж, на когото Роджър бе дал съвет по-рано. — Дорестите и кафявите не изпъкват сред множеството.

— Зависи от вида на коня и състоянието на козината му. Качеството винаги си личи. Късметлия си, че твоят сив жребец е добър и в едното, и в другото — отговори дипломатично Роджър. Конете с блед цвят бяха показни и полезни за мъже, които искаха да ги забележат в битка, но същото можеше да се постигне с лекота и чрез бронята и снаряжението на коня.

Една жена мина покрай тях заедно с прислужничките си. Шлейфът й се плъзгаше по тревата, на роклята и колана й светеха бижута. Във въздуха след нея оставаше лек аромат на мускус, съблазнителен като желание. Една от прислужничките хвърли кокетен поглед през рамо към групата млади мъже, сякаш подаряваше символ за благосклонността си за турнир. Естествено, разговорът се насочи от конете към жените, макар че въпросът за чифтосването си остана най-важният.

— Нямам нищо против да изиграя ролята на жребец за някои от кобилките, които пасат наоколо тази вечер — разсмя се Робърт льо Бретон.

Де Сандфърд се ухили.

— Пробвай, и най-вероятно ще те скопят.

— Не и ако действа бързо — пошегува се друг.

— Това едва ли ще е проблем — подсмихна се Де Сандфърд, — ако се съди по слуховете, които чух.

— Говори за себе си. Аз оплаквания не съм получавал — отвърна Льо Бретон.

Роджър се отдръпна от препирнята, която му напомни за дебелашките шеги във Фрамлингам, когато там бяха разквартирувани фламандците на Лестър — безсрамна и малко неуважителна.

Де Сандфърд забеляза сдържаността му и го сръга в ребрата.

— И така, с кого ще ме чифтосаш, за да създам идеално потомство? — поинтересува се той.

Роджър се поусмихна и поклати глава.

— Питай ме за коне, не за мъже и жени.

— Стига! Правилата са все едни и същи! — сръга го пак Де Сандфърд.

— Какво ще кажеш, да речем, за Джива де Гал? — предложи Льо Бретон. — Зъбите й са като на кон! Какво мислиш за нея, Бигъд, ще ти подхожда ли?

— Изобщо не съм се замислял, защото не мисля да се женя в близко бъдеще — отговори неловко Роджър.

— Стига, все трябва да имаш някакви идеи! — подсмихна се Льо Бретон. — Това е част от функциите на двора — да намериш подходяща жена, с която да заченеш наследници.

Роджър се намръщи вътрешно и се замисли дали да не се измъкне.

— Забрави лейди Джива. — Де Сандфърд потупа Роджър по рамото с пиянска сила. — Дори и зъбите й да не ти пречат, ще ти трябва стълба, за да я целунеш. Какво ще кажеш за погледите, които ти хвърля Айда де Тосни! Сега, това е кобилка, която си струва да яхне човек!

Забележката накара младите мъже да се разсмеят шумно и неколцина от тях — да хвърлят тайни погледи към кралската беседка. Роджър примигна удивен. Със сигурност се шегуваха. Айда де Тосни изобщо не би погледнала към него. Животът й струваше повече от това… както и неговият.

— Но пък любимката на краля може да не те интересува — продължи лукаво Де Сандфърд. — Може да си прекалено чист, за да посегнеш към захабена стока? — В гласа му имаше дразнещо предизвикателна нотка.

Репутацията на Роджър като придирчив мъж, стоящ настрана от дворцовите блудници, бе пословична и придружителите му се люшкаха между присмех и възхищение — обикновено първото, защото беше по-лесно да го отпишат като дребнав или като младок, който още има жълто около устата, отколкото да признаят, че има код за лична чест, който ги кара да изглеждат безпринципни и груби.

Роджър изви устни в принудена усмивка.

— Съмнявам се, че тя се интересува от мен, не и при всички привилегии, които получава от краля. А и аз не бих направил нищо, с което да загубя благоразположението на Хенри, докато още водя дело за земите си.

Това беше предупреждение за приятелите му да не продължават да дълбаят по темата и той с облекчение видя, че макар и развеселени, те не са загубили съвсем здравия си разум. Де Сандфърд смени темата и клюките се насочиха към турнира отвъд Ламанша, където най-големият син на Хенри и командирът на домашните му рицари Уилям Маршал си създаваха завидна репутация. Роджър слушаше с половин ухо. Беше чувал за Уилям Маршал, брата на кралския маршал Джон. Обикновено с радост би се включил в разговор за турнира, тъй като самият той бе много надарен в това отношение. Сега обаче не спираше да се тревожи дали Айда де Тосни наистина го е наблюдавала, или приятелите му просто са си направили шега на негов гръб. Спомни си, че този следобед я видя, но главата й бе приведена над бродерията и двамата не се поздравиха. Зачуди се какво ще прави, ако е вярно, защото не можеше да си позволи да настрои краля срещу себе си.

На моравата в дъното на градината бе започнало състезание по хвърляне на камъни — мъжете се съревноваваха колко далеч могат да запратят голямо колкото поднос парче изгладена от морето слюда. Роджър и другарите му се отправиха нататък да гледат. Роджър притежаваше известен талант в тази област и благодарение на добрата си техника можеше да хвърли камъка далеч отвъд разстоянието, очаквано от човек с неговото телосложение, но най-добрите бяха наистина високите и силни рицари. Ако Уилям Маршал беше тук, никой друг нямаше да има шанс. Никой никога не го бе побеждавал. Но тъй като Маршал се намираше в Нормандия, борбата бе по-оспорвана. Роджър видя как един младеж от домашните рицари на Хенри повдига туниката си, прикляква, обръща се и хвърля камъка с рев на усилие, който придружи отлитането му в далечината — тъмна форма на фона на нощното небе, която се стовари с тропот на земята на петдесетина метра от тях. Състезанието стана по-напрегнато, дойдоха и още зрители, включително Джива де Гал с конските зъби и необичайния ръст. Докато й правеше място, Роджър едва не настъпи човека зад себе си, обърна се да се извини и се озова лице в лице с Айда де Тосни. Тя отвърна на стреснатия му поглед с очи, нежни като на елен и блеснали от удоволствие.

— Съжалявам, демоазел, не разбрах, че сте тук — каза сковано той.

— Аз съм виновна, че ви се изпречих на пътя — дари го тя с бърза усмивка, от която на бузата й се появи трапчинка. — А освен това може би е лесно да не ме забележи човек?

— Съвсем не, госпожице — направи й знак Роджър да застане пред него, за да наблюдава състезанието. Воалът й от коприна с цвят на роза се спускаше до веждите и подчертаваше тъмния блясък на очите й. — Не мисля, че има човек, който може да не ви забележи.

Трапчинката стана още по-дълбока и Айда му хвърли топъл поглед през рамо, преди да се обърне и да насочи вниманието си към състезателите. Роджър се постара да не поглежда към Де Сандфърд и Льо Бретон, защото знаеше, че ще му се ухилят. „Мили боже — помисли си той. — Ами ако наистина ме е харесала?“ Притеснен, се опита да се съсредоточи върху съревнованието, но в затишието между две хвърляния не можеше да устои да не погледне към Айда; той усещаше тръпка, когато тя се обърнеше и срещнеше погледа му, сякаш я е докоснал не само с очи. Устните й се бяха извили нагоре като че ли нещо й доставяше тайно удоволствие. Зачуди се какво ли ще е усещането да я целуне, а после прогони тази мисъл с такава сила, сякаш затръшваше капак върху нещо, което не искаше да види никой друг. Колкото и пленителна да беше, Айда де Тосни бе пламък, който можеше да изгори пръстите на всеки достатъчно глупав да посегне към нея. Само глупак бракониерстваше на територията на краля.

— Вие не хвърляте ли камък, месир^[1] Бигъд? — попита тя.

Гласът й бе ясен и сладък и Роджър трябваше да се насили, за да откъсне поглед от устните й, докато тя оформяше думите.

— Хвърлям, и то доста добре, мистрес Де Тосни — отговори той, решително приковал поглед в играта, — но недостатъчно, за да съпернича на тези рицари.

— А! Значи се състезавате само тогава, когато смятате, че може да спечелите? — попита тя и в погледа й светна пакостлива искрица.

Роджър се усмихна напрегнато в отговор.

— Ако беше така, демоазел, никога нямаше да играя шах или на дама с графа на Съри, но за момента предпочитам да гледам как другите хвърлят камък, вместо да го правя лично.

— Аз също. — Трапчинката отново се появи и Айда наклони глава на една страна. — Конят, който оглеждахте следобед, беше много хубав.

Роджър кимна бдително.

— Томас искаше нов кон, който да прави впечатление със скоростта си. Много е хубав. Ако той не го беше купил, щях да го купя аз.

— Значи разбирате от коне?

Той кимна стеснително.

— Малко.

— Повече от малко, ако се съди по начина, по който проверявахте издръжливостта на жребеца.

— В земите ми има добри пасбища — усмихна й се свенливо Роджър. — Може би е глупаво от моя страна, но искам да развъдя най-добрите бойни коне в целия християнски свят.

— Изобщо не мисля, че е глупаво. Всеки трябва да се стреми към нещо. — Айда се обърна към него още повече. — Кое прави бойните коне добри, силата ли?

— Ами да, бойният кон трябва да е силен, но и бърз и маневрен в опасни ситуации. Също така и покорен и интелигентен. Много издръжлив и способен да изкара на некачествен фураж по време на война и трудности. — След като се захвана с тази тема, ентусиазмът му бързо превъзмогна бдителността и неудобството му. Тук Роджър се намираше в свои води.

Състезанието стигна до края си, когато последният рицар, който хвърли камъка, улучи една беседка с рози, като окъпа градината в аромат на благоуханни цветчета и счупи едно от стъблата. Рицарят направи драматичен поклон и се наслади на какофонията от подсвирквания и аплодисменти. Айда поклати глава.

— Утре сутрин градинарят никак няма да го обича — каза тя, но се смееше.

— Градинарят няма да обича никого от нас, не и с всичката тази изпотъпкана трева. Аз… — И Роджър се спря, когато пред тях се поклони един церемониалмайстор.

— Мистрес, кралят ви вика да му прислужвате — оповести той.

Изчервяването на Айда беше очевидно дори на светлината на факлите.

— Разбира се — измърмори тя, сведе поглед и направи реверанс на Роджър. — Милорд, беше ми приятно да поговоря с вас, но ви моля да ме извините.

— Демоазел — поклони се той.

Не отвърна на любезностите й и не каза, че ще поговорят друг път, макар да бе неимоверно изкушен да направи и двете. За свое добро не биваше да допуска да го виждат да я ухажва или да я окуражава да търси компанията му, макар че нямаше нещо, за което да копнее повече. Проследи я с поглед как се приближава до краля, как се навежда над него и се заслушва в думите му. Сега вниманието й бе приковано единствено върху господаря й. Хенри протегна ръка, усмихна се и я погали по лицето. Роджър въздъхна дълбоко, върна се при придружителите си и донякъде мрачно прогони от ума си всяка мисъл за флирт.