Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Уилям Маршъл (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Time of Singing, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 11гласа)

Информация

Сканиране
Еми(2015)
Корекция и форматиране
NMereva(2018)

Издание:

Автор: Елизабет Чадуик

Заглавие: Розата на Уиндзор

Преводач: Мариана Христова

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Калпазанов“; Kalpazanov

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: английска

Редактор: Радост Георгиева

Технически редактор: Никола Христов

ISBN: 978-954-17-0293-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5057

История

  1. —Добавяне

Глава 5

Четири дни по-късно, след още две повиквания от краля, дойде месечното й кръвотечение и Айда изпита неимоверно облекчение, че семето на Хенри не е дало плод. Бъртрис, която разбираше от такива неща, й каза да изплаква женските си части в оцет, преди да отиде при краля, защото това възпрепятствало зачеването. Айда знаеше, че предотвратяването на бременност е грях, но чрез съвкуплението си с Хенри тя вече бе загубила Божията милост и мисълта да зачене я изпълваше със страх и срам.

Отначало се тревожеше, преди да излезе от стаята си, защото мислеше, че всички ще я гледат с думата „блудница“ на устните си, но вниманието, което получи, макар и несигурно, бе изпълнено преди всичко със съчувствие. Имаше няколко погледа, изпълнени с възхищение; от време на време се мяркаше и съжаление. Кралските служители се отнасяха с нея с уважение. Ако имаше стиснати устни и многозначителни жестове, никой не прибягваше до тях открито или в нейно присъствие. Тя бе любовница на краля; носеше пръстена му на пръста си, хермелина му на шията си и както бе казал Хенри, интересът му към нея я обгръщаше с ярък защитен ореол.

Хенри й подари и още неща — великолепни платове за рокли, изящни позлатени обувки, чорапи от най-фината коприна, панделки, пръстени и брошки. Кралят обичаше тя да седи в стаята му вечер и да бродира или да тъче на малкия си стан, докато той я наблюдава със снизходителна усмивка. Айда имаше нещо, върху което да се съсредоточи, нещо, което правеше добре, и това й помагаше да преодолее нервността си, а на Хенри, изглежда, му бе приятно тя просто да е тук, като успокоение на заден план. Обичаше Айда да разтрива раменете или краката му и да му пее. Често й изпращаше заповед да дойде в неговата стая, търсеше я, защото искаше единствено утехата на компанията й и нежно женско присъствие, което не изискваше интелектуална концентрация. В случаите, в които пожелаваше да спи с нея, Айда се подчиняваше на желанието му с покорство, макар и не с нетърпение. Когато започна да свиква с това, което искаше той, и да разбира какво може да очаква самата тя, страховете й намаляха. Опознаваха се все по-добре и Айда изпитваше дори малко удовлетворение от силата да му доставя удоволствие.

Седмиците и месеците течаха и тя започна да изпитва привързаност към Хенри. Той рошеше чаровно косата си, когато потънеше в мисли, и тъй като идваше в спалнята му късно нощем, Айда виждаше уязвимите места, които кралят не показваше пред двора. Няколко месеца преди да я вземе в леглото си, любовницата му Розамунд де Клифърд бе умряла при раждане заедно с бебето. Хенри не говореше за нея, но от малкото, което бе казал с безнадежден и болезнен тон, Айда разбра, че смъртта на Розамунд е оставила в плата на живота му дупка, която никой друг нямаше да може да запълни. Тя самата бе само блед заместител — слабо пламъче, което разсейваше съвсем леко студа в празнотата.

Позицията й се затвърждаваше и молители започнаха да й предлагат подкупи, за да се застъпи за тях пред краля и да го накара да ги изслуша. Първия път, когато един търговец й подари яркочервена коприна и я помоли да му помогне да си създаде клиентела сред двора, Айда остана стъписана и удивена. Не знаеше какво да направи, но реши, че ще е най-добре да е честна, затова взе плата и го показа на Хенри, който се разсмя на глас, целуна я и рече, че е очарователна.

— Задръж коприната — подсмихна се той — и го препоръчай, защото това ще накара още хора да търсят покровителството ти, а ти го заслужаваш заради невинността и честността си! — Уви кичур от косата й около кокалчетата си и добави: — Но каквото и да ти подарят, винаги ми го показвай и ми казвай кой ти го е дал и какво иска в замяна. Нека аз реша какво трябва да се направи.

Айда кимна, изпълнена с облекчение и задоволство. Беше успяла да се справи с нова и трудна ситуация и ако се съдеше по отговора на Хенри, бе постъпила правилно, като дойде при него.

В началото на март, шест месеца след като я представиха на Хенри, дворът отново се установи в Уиндзор. Изправена пред настъпването на пролетта, зимата нанесе последен удар с ариергарда си: от североизток задуха хапещ вятър и засипа с лапавица плътно затворените кепенци. Наложи се да запалят още свещи, за да прогонят мрака. Седнала до прозореца и доволна, че роклята й е покрита с поръбено със самур наметало, Айда играеше на шах със зарове с най-малкия син на Хенри, Джон, който неотдавна бе навършил единайсет години. Джон беше схватливо и интелигентно дете с жизнерадостна усмивка и фалшиво излъчване за невинност, което прикриваше лукавство и жестокост. Не можеше да му се има доверие; беше готов да прибегне до измама, за да спечели, поради което хората не искаха да играят с него. Беше хванал Айда на мястото й до прозореца, преди да успее да избяга. Айда не харесваше Джон, но изпитваше съжаление към него, а освен това не бе в природата й да откаже на дете. Майка му кралица Елинор се намираше под домашен арест в Солсбъри заради подстрекателството си към бунта преди три години и Джон рядко я виждаше. Братята му вече бяха големи, мъже със свои собствени свити и тревоги, а като най-малкото дете наследството му бе несигурно.

Джон хвърли зара и направи хода си, а после вдигна светлокафявите си очи към групичката, която прекосяваше стаята — облечена в черно жена, след която вървяха двама млади мъже.

— Гундреда, вдовстващата графиня на Норфолк, и синовете й са дошли да поднесат почитанията си на баща ми — оповести Джон. В очите му блесна язвителен пламък, който не подхождаше на годините му. Политиката и интригите бяха част от него като телосложението на баща му и цвета на косата и кожата на майка му. Бяха вкоренени в кръвта и костите му.

Айда погледна нататък.

— Познавате ли ги, господарю? — Графиня Гундреда й се падаше втора братовчедка, но тя никога не я беше срещала, нито бе говорила с нея.

Джон поклати глава.

— Само съм чувал за тях. По-рано сутринта се опитаха да се срещнат с баща ми, но той беше зает. Чух как се опитва да придума маршал Джон да я пусне да мине покрай церемониалмайсторите, но той отказа.

Айда си спомни, че съпругът на Гундреда, граф Хю Бигъд, е умрял във Фландрия — беше чула за това. Слуховете отпреди няколко месеца, че е приел кръста, се оказаха истина, но въпреки клетвата си той така и не бе напуснал Сен Омер — здравето му беше прекалено лошо. Между носа и устата на вдовицата му имаше сурови бръчки, а очите й бяха изпълнени с бдителност и подозрителност, но не и със скръб. По-големият й син беше висок горе-долу колкото Хенри, с бледа кожа. Пухеста жълта брада обграждаше издадена челюст. Погледът му бе бдителен като на майка му. По-младият, който се влачеше след него, беше тъмнокос. Коремът му висеше над туниката като буца тесто.

— Не мисля, че баща ми ще прояви интерес към нея — подсмихна се подигравателно Джон. — Не и ако не му предложи нещо по-добро. Лицето й може да пресече мляко, а тялото й е като чувал с тикви.

Айда стисна устни и отказа да достави на Джон удоволствието да изрече стъписан отговор, защото той точно това искаше. Тя хвърли зара, премести фигурата си и го постави в трудна позиция. Джон й се намръщи и Айда разбра, че е допуснала грешката да не го остави да спечели. На негово място Хенри щеше да се разсмее и да й каже, че е умно момиче; Джон обаче присви очи.

— Е — каза той, — поне не се налага да се тревожиш. Пак ще си предпочитаната любовница на баща ми, сигурен съм.

Помете фигурите към едната страна на дъската, така че не остана и следа от предишните им позиции, стана и се отдалечи наперено с вид на човек, който притежава целия свят.

Обзета от ярост и унижение, Айда внимателно прибра фигурите в сандъчето им. Каквито и болки в собствения си живот да се опитваше да компенсира, кралският син нямаше право да й говори такива неща. Тя нямаше да се принизи до неговото ниво и да се разприказва пред Хенри, който навярно и бездруго щеше да се разсмее и да каже, че това е само момчешка дързост, но се зарече отсега нататък да избягва Джон при всяка възможност и никога повече да не го съжалява.

— Може ли да се присъединя към вас, мистрес?

Айда вдигна глава и видя, че до нея е застанала вдовстващата графиня на Норфолк. Синовете й вече не бяха до нея, а отидоха да поговорят с други млади мъже и да се стоплят пред камината.

Айда стана и направи реверанс, а после седна, като стори място за родственицата си.

— Лорд Джон ми каза коя сте. — Тя преглътна гнева си и се съсредоточи върху своята компаньонка.

— Така ли? — изду ноздри Гундреда. — Новините се разнасят бързо.

Носът й беше извит в горната част, а кожата блестеше, сякаш костта щеше да я пробие. Устните й бяха тънки и сухи, а по бузите й личаха фини вени. Въпреки бавното разрушение, нанасяно от годините обаче, очите й имаха онзи рядко срещан яснозелен цвят като стъкло на прозорец и щяха да са красиви, ако изражението им не бе толкова ожесточено.

Само преди няколко месеца Айда щеше да се изчерви от раздразнение, но вече не бе толкова чувствителна.

— Аз съм Айда де Тосни, повереницата на краля. Мисля, че сме роднини по линия на майка ми.

Гундреда наведе глава.

— Радвам се да се запознаем, макар че не познавам семейството ви. Но съм чувала за тях. Имате брат, нали така?

— Да, милейди. И той е под грижите на опекун, но в Нормандия. Не съм го виждала от няколко години — добави тя с копнеж.

— Да се надяваме, че на него ще му е по-лесно да получи наследството си, отколкото на мен и синовете ми — подметна кисело Гундреда.

— Съжалявам за загубата ви — измърмори Айда в напрегнатата тишина. Искаше да намери правилните думи, но не беше сигурна за какво става въпрос. — Моля се Бог да ви помага.

Гундреда от Норфолк я погледна измъчено.

— Нямам нужда от Божията помощ, а от помощта на краля — както и от справедливостта му.

— Сигурна съм, че и двамата ще ви чуят, милейди.

— Човек би очаквал точно това. Нали съм вдовстващата графиня на Норфолк.

Айда забеляза как ръцете на Гундреда се стиснаха в болезнена хватка, лявата върху дясната. Палецът й не спираше да търка тежкия златен пръстен на безименния й пръст, а челюстта й бе стисната толкова здраво, че очертаваше видими вдлъбнатини по бузите й. Притеснена, Айда остави бродерията си и сама донесе на своята родственица чаша вино, вместо да вика слуга.

— Казват, че съпругът ви е умрял, след като е приел кръста — опита се да я утеши тя, след като Гундреда й благодари и отпи от виното. — Значи сега е в рая.

— Изобщо не ме интересува къде е съпругът ми — отсече студено Гундреда. — Той се държеше като копеле от началото до края на брака ни и ако вечният му дом е в ада, нека вечно се гърчи в мъки там. Интересува ме друго: наследственият ми дял от имуществото му, както и наследството на синовете ми. Лесно е да лишиш вдовици, наследнички и повереници от това, което им принадлежи по право. — И тя погледна към младите мъже до огъня.

— Надявам се начинанието ви да се увенчае с успех, милейди — каза Айда, макар че вътрешно бе потресена от жлъчта на Гундреда. Как е възможно някой, който и да било, да говори по такъв начин за друг човек?

Един мъж със сурови черти и посивяваща брада гледаше към тях. Наметалото му бе поръбено с катерича кожа, а туниката му — с онова скъпо синьо-черно, което се постига с прекомерна употреба на боя от сърпица. Айда не познаваше добре Роджър де Гланвил, но го беше виждала. Той бе един от служителите в административната част на двора. По-големият му брат Ранулф също заемаше подобна длъжност, а по-малкият беше кастелан на крепостта на Хенри в Орфърд.

— Адвокатът ми — каза Гундреда. — Извинете ме.

Айда видя как вдовстващата графиня се приближава към мъжа и го заговаря, преди да напусне стаята с ръка върху ръкава му. Този жест накара Айда да се замисли. Синовете на Гундреда я последваха, с което й напомниха за хрътки, влачещи се след господарката си. По-големият й хвърли поглед, в който тя видя предположения, примесени с това, което Айда вече разпознаваше като хищен блясък. Усещането беше неприятно, но такива погледи вече не я караха да се изчервява. Шестте месеца живот под погледа на двора я бяха научили на много неща за мъжете и на немалко — за самата нея.

Тази вечер, докато се молеше, тя изрече молитва за душата на графа на Норфолк и друга — за графиня Гундреда и тежкото й положение.

 

 

Два дни по-късно Айда се намираше в залата, когато графинята отново се приближи към нея. Този път на устните й бе изписана насилена усмивка, а очите й бяха сурови и ярки като перидоти.

— Успяхте ли да се срещнете с краля, госпожо? — попита учтиво Айда.

Гундреда кимна.

— Мастър[1] Гланвил разговаря надълго с него от мое име и от името на синовете ми. — Тя погледна към потомците си, заети с новите си познати сред оръженосците. Айда също погледна нататък. По-големият бе изпънал плещите си назад и беше изпъчил гърди като петле, докато се хвалеше за нещо.

Гундреда се премести, така че притисна Айда в ъгъла, като я отдели от останалите в залата — властен, почти мъжки ход, който притесни Айда.

— Чух — обади се Гундреда, — че имате известно… ако мога така да се изразя… влияние върху краля?

Бузите на Айда пламнаха.

— Милейди, който и да ви е казал това, е сбъркал. Нямам никакво влияние над краля.

Гундреда вдигна вежди.

— От надежден източник знам, че е луд по вас и че вие сте една от любимките му.

— Хората постоянно преувеличават — стисна устни Айда. Чувстваше се много неловко.

— Въпреки това в думите им трябва да има зрънце истина. Винаги има такова зрънце. — Гундреда въздъхна и изведнъж заприлича не на заплашителна, а на изтощена жена. — По-рано проявихте доброта към мен. Не искам да злоупотребявам с добрата ви воля, нито с роднинството ни, но ако намерите у себе си желание да ми помогнете, моля ви да се застъпите за мен. Искам само това, което ми принадлежи по право. И вие сте жена и се надявам, че ще ме разберете.

Айда сведе поглед към ръцете си, към грижливо поддържаните си розови нокти и златните пръстени, които й бе подарил Хенри. Първо си помисли, че ако земите принадлежат по право на Гундреда, значи ще си ги получи, но сега от горчив опит знаеше, че животът не е честен. Гундреда от Норфолк трябваше да се бори за това, което искаше, с всяко оръжие, което намери.

— Ще му кажа — обеща тя. — Но нямам никакво влияние върху неговите решения. Наистина.

— Въпреки това ви благодаря. Няма да го забравя.

Гундреда се наведе и целуна Айда по двете бузи със сухите си студени устни. Скоро след това един прислужник се приближи към Айда и й подаде изящна дървена кутия, инкрустирана със сцени от чудото на свети Едмънд в ярки цветове, включително и с невероятно скъпото яркосиньо на лапис лазули.

— Моята господарка графинята на Норфолк моли да приемете този дар като символ колко много ви цени — каза той.

— Благодари на господарката си и й кажи, че и аз я ценя — отговори Айда с официална учтивост.

С ненадейно парване на смущението тя отвори ключалката с малкото ключе и вдигна капака. Сред спирали от блестяща червена коприна лежеше бокал от позлатено сребро, гравиран с шарка от дъбови листа. Около основата му блестяха тъмни като къпини аметисти, чиято сила предпазваше от отрова всеки, който пиеше от чашата. Айда подозираше, че и кутията, и чашата струват далеч повече от всичко, което щеше да успее да направи за Гундреда.

 

 

Айда прокарваше намазаните си с масло ръце по раменете и гърба на Хенри. Тялото му приличаше на буре и имаше малко тлъстини по корема, но кожата му бе приятна на пипане, а луничките му, за нейно удоволствие, й напомняха на пръските на яйце.

Докато тя работеше, кралят извади сребърната чаша от кутията, взе я в грубите си ръце и я огледа.

— Охо — каза той и от гърдите му се изтръгна боботещ смях, — вдовстващата графиня ликвидира джунджурийките на Хю, за да ги използва като подкупи по пътя си към богатството. Хитра лисица!

— Сир? — Тонът на Хенри й подсказа, че няма да прояви благоразположение към каузата на родственицата й.

Той се извъртя, за да я погледне.

— Тази чаша е част от комплект, който подарих на Хю Бигъд в годината, в която станах крал. Изработена е в стил, който се среща по бреговете на Рейн. Майка ми поръчала комплекта, когато била императрица на Германия. Гарантирам, че тази кутия има нещо общо с имотите, на които Бигъд са васали в Едмъндсбъри. Няма да се учудя, ако се окаже, че е била отмъкната точно от абатството.

Айда мълчаливо поклати глава, за да покаже, че не знае.

Хенри изсумтя развеселено.

— Харесва ли ти подаръкът?

Айда се замисли.

— Виждам, че е ценен и красив — каза тя — и разбирам, че и двете са скъпи, а чашата ще изглежда великолепно на някой бюфет или на масата, но стъклото е по-хубаво и по-фино.

Почувства смеха му.

— По-хубаво, да, но също така и по-чупливо, пък и не толкова полезно. Не можеш да претопиш стъклото, когато парите не ти стигат, а изпуснеш ли го, това е краят. Няма какво толкова да направиш с няколко счупени парчета стъкло.

— Това не го ли прави по-скъпоценно от среброто?

— И по-непрактично, сладката ми. Един крал винаги би предпочел позлатеното сребро. — Ухили се игриво. — Стига да искаш, готов съм да ти сменя този бокал за стъклена чаша.

Айда поклати глава.

— То е подарък от родственица, затова ще го задържа.

Хенри отметна глава назад и се разсмя.

— Дипломатичен начин да кажеш, че макар да копнееш за нещо, си достатъчно практична да знаеш кое колко струва.

— Уча се — отговори Айда с престорена скромност.

— Учи се колкото искаш, но недей да загубваш невинността си, защото тя е неоценимо богатство и всички ще се опитат да се приближат до теб, защото я притежаваш, и да ти я отнемат, стига да могат.

Айда си помисли, че самият Хенри го е постигнал пръв, но не го каза. И двамата го знаеха и той само дето не бе признал на глас вината си.

— Ще дадете ли графството на сина на лейди Гундреда? — попита след миг тя.

Предположението накара Хенри да се намръщи.

— Сладка моя, един Хю Бигъд е достатъчно наказание в живота на всеки човек. Дъртото копеле е мъртво. Ще премисля два или дори три пъти, преди да го заменя с човек от същата кръв — дори графинята да ми предложи хиляда марки, за да призная сина й за законен граф.

Айда намаза дланите си с масло, прокара ги по раменете на Хенри и отново започна да го разтрива. Стенанието на удоволствие, което се изтръгна от устните му, премина като пулсиране през плътта му и се вля във върховете на пръстите й.

— Изкушавам се самият аз да взема графството — продължи Хенри, — но най-големият син се доказа като воин и администратор… Въпреки това е Бигъд — добави той и в гласа му се появи лека нотка на отвращение.

Айда спря да го разтрива.

— Значи синът на графинята не е най-големият? — изненада се тя.

— Ти мислеше, че е ли? Е, предполагам, че не е имало причина да знаеш, а и тя не би ти казала. Хю от Норфолк има син, Роджър, от първия си брак със сестрата на графа на Оксфорд. Всъщност той сега е тук — дойде точно преди да затворят портите, така че ми съобщиха за пристигането му. Предупредих маршала да е нащрек, да не би семейната привързаност да се разпали прекалено. — Очите му проблеснаха. — Чудя се какво ли ще ми предложи той, за да му дам право да наследи графството на баща си. Със сигурност няма да е някоя от тези чаши, защото изглежда, че мащехата му си ги е присвоила.

— Защо той не е наследникът, щом е най-големият? — попита Айда.

Хенри вдигна рамене.

— Той е, но баща му анулира първия си брак и новата графиня се опитва да му попречи да влезе във владение, за да може графството да премине към собствения й син. Иска Роджър да бъде обявен за копеле.

Айда издаде тих звук на тревога. Не й се искаше да мисли, че Гундреда я е изиграла като някоя глупачка.

— Какво ще направите?

Хенри се замисли.

— Въпреки усилията й Роджър Бигъд ще си остане законороден. Той е племенник на графа на Оксфорд, а вуйчовците на майка му са от рода Де Клар. Няма да се бъркам там. Подозирам, че Гундреда знае, че по тази точка няма да успее, но това, което може да направи, е да осигури на сина си голяма част от наследството, ако съм склонен да му го дам. По-голямото й момче има солидни претенции върху земите, които баща му придоби по времето си като граф, и те представляват значителна част от наследството — като за начало, по-голямата част от Йоркшър. — В гласа му се появи пресметлива нотка. — Не съм склонен да ги дам нито на едните, нито на другите. Бащата беше мерзавец и предател, а кръвта вода не става. Роджър може и да се сражава за мен във Форнъм, но за да го направи, изостави баща си и се отрече от него.

Неодобрението в гласа му накара Айда да застане нащрек. Тя знаеше, че собствените му синове се бяха разбунтували срещу него и така са отворили в душата му незарастваща рана. Кралицата се бе присъединила към непокорството им, направи недоверието му още по-дълбоко и увеличи цинизма му.

— Трябва да постъпите така, както смятате за правилно, сир — измърмори Айда.

Той се обърна и я целуна.

— Така е. А освен това трябва да постъпя така, както ще е най-добре за кралството ми. Ти ми влияеш добре, момиче, знаеш ли го?

Айда му се усмихна стеснително и сведе поглед. Хенри вдигна брадичката й и отново я целуна.

— Не се променяй — каза той с внезапна напрегнатост. — Никога не се променяй. — Подаде й чашата. — Ето, вземи я и я сложи на сигурно място.

Айда поклати глава и се засмя.

— Понякога, сир, се чувствам като сврака с ковчеже, пълно с блестящи неща.

Хенри я погледна с очи, които бяха едновременно ярки и сънливи.

— Не и сврака, не — посегна той към нея. — Гърдите ти са меки като лебедов пух.

 

 

Айда седеше на масата сред дамите от кралското домакинство. Макар и от скъп плат, роклята й беше със скромна кройка и оскъдна и дискретна бродерия, а косата и шията й бяха изцяло покрити от бяла забрадка. Златният пръстен с рубин на Хенри светеше на безименния й пръст и на пръв поглед тя приличаше на достопочтена млада съпруга, вместо на последната кралска любовница.

Най-близо до нея на масата седеше Ходиерна, която някога е била дойка на Ричард, сина на краля. Собственият й син, когото бе кърмила по същото време като принца, сега учеше в Париж. Айда се наслаждаваше на компанията на Ходиерна, защото тя бе сърдечна и майчински настроена жена, общителна и бъбрива, но също така и благонадеждна, и Айда се улови, че й разказва за срещата си с Гундреда от Норфолк и какво е казал Хенри за ситуацията.

— За една жена винаги е трудно да предяви претенции срещу мъж — каза Ходиерна, — а предполагам, графинята смята, че заслужава компенсация за живота, който я застави да води Хю Бигъд. Не мога да кажа, че я виня за това. Но е жалко, че си го изкарва на първородния син. — Тя кимна към група мъже, седнали на маса отдясно на краля. — Ето там — рече Ходиерна. — Това е Роджър Бигъд, в синята туника, вторият отляво надясно.

Айда крадешком погледна към мъжа, когото й посочи Ходиерна и който говореше с графа на Оксфорд. Главата му бе извърната настрана и единственото, което можеше да види, бяха гъсти кичури златистокестенява коса и жестикулираща ръка с фини кости. Той кимна в отговор на нещо казано от Оксфорд и се обърна напред, за да вдигне виното си, така че за миг Айда успя да зърне чертите му: високи скули, дълги устни, квадратна челюст. Изражението му бе напрегнато и бдително и Айда бързо сведе поглед към храната си, уплашена да не я забележи, че го гледа.

— Често ще идва в двора, докато се бори в съда срещу вдовстващата графиня за графството си — каза Ходиерна.

Айда посвети вниманието си на храната и се престори на незаинтересована, макар че любопитството й бе разпалено, особено след разговора й с Хенри този следобед. Тя продължи да хвърля на Роджър Бигъд бързи кратки погледи. И той се оглеждаше наоколо, но не погледна в очите никоя от жените около масите. Погледът му беше наблюдателен и преценяващ, постоянно в движение, сякаш внимаваше за опасност.

— Няма жена и на никоя не е дал обещание за брак — отбеляза Ходиерна, — но според мен много бащи ще се заинтересуват. Нищо че му оспорват правата над земите му и че укрепленията на Фрамлингам са унищожени — пак си струва да го вземат под внимание.

Тонът й беше безизразен, но в последно време Айда приемаше малко неща да са такива, каквито изглеждат, дори да идваха от хората, на които вярваше. Ходиерна й казваше, че въпреки затрудненията си Роджър Бигъд е чудесен улов за всяка жена.

 

 

Роджър влезе в личния кабинет на краля, коленичи пред Хенри и наведе глава. Кралят се наведе, взе ръцете му в своите и го дари с целувката на мира.

— Съжалявам за смъртта на баща ти. Бог да упокои душата му — каза той.

И двамата знаеха, че това е чиста баналност — нито единият, нито другият не изпитваше ни най-малко съжаление.

— Той сам избра тази участ, сир.

За миг пред погледа на Роджър се появи образът на запечатания оловен ковчег на баща му, как го спускат в гробницата в основаната от семейството църква „Света Богородица“ в Тетфърд. Дали душата му щеше да почива в мир — това бе съвсем отделен въпрос. Живите със сигурност нямаше да се радват на такъв.

— Радвам се да те видя в двора — каза Хенри. — Твърде дълго отсъства.

— Сир, бях зает в земите си — отговори Роджър, като леко наблегна на думата „си“. — Имаше много работа.

Хенри потърка брадичката си и го изгледа замислено, без да бърза. Роджър изтърпя стоически погледа му. Беше му прилошало, когато осъзна, че мащехата и полубратята му са пристигнали в двора преди него и са се възползвали от предимството на времето, за да отправят първи молбата си. По-рано видя как го гледат от другия край на залата със смесица от любопитство и самодоволство.

Хенри даде знак на един шамбелан да налее вино и направи знак на Роджър да седне на пейката пред камината.

— Твоята мащеха предложи хиляда марки, за да отсъдя в нейна полза по въпроса за земите на баща ти — каза той.

Роджър взе чашата с надеждата, че съдържанието й е по-хубаво от обичайната мътилка, която Хенри предлагаше на гостите си.

— Винаги съм знаел, че съпругата на баща ми ще оспори наследството, сир, и категорично отхвърлям претенциите й. Тези земи са мои по право, тъй като съм най-големият син. Ако трябва да се осигури нещо за моите полубратя, нека това стане за сметка на имотите на майка им. Това, което баща ми е придобил през живота си, принадлежи на мен, а не на тях.

Той отпи колеблива глътка и установи, че надеждите му за виното са се оказали неоправдани.

— Не съм лишен от съпричастност към положението ти — отговори Хенри, — но трябва да проуча въпроса по-подробно, преди да взема решение.

Роджър запази изражението си неутрално, ала се запита дали „по-подробно“ не е красива дума за „по-голям подкуп“. Подаръците и паричните възнаграждения смазваха колелата на дворцовия живот, но Роджър нямаше намерение да се състезава с мащехата си и да се докара до просешка тояга, докато кралят потрива ръце.

Хенри се облегна назад на стола си, притисна едно рамо към ъгъла на облегалката, подпря ръка на страничната облегалка и сграбчи орнамента в края й.

— Това, което мога да кажа със сигурност — и Църквата е съгласна с мен, — е, че си законороден, но това не ти дава право на цялото наследство. Мащехата ти все още има основания да оспорва.

През тялото на Роджър премина облекчение. Това все пак беше нещо, макар че, честно казано, не бе очаквал да загуби по този пункт.

— Докато обмислям въпроса, титлата „граф“ не бива да бъде давана на никого, както и едната трета. — Очите на Хенри се присвиха. — Честно казано, не е в мой интерес да оказвам предпочитание и да издигам семейство, чийто лорд ме предаваше на всяка крачка.

Дишането на Роджър се ускори. Беше подготвен за този миг — защото едва ли можеше да очаква Хенри да му върне с готовност привилегиите и приходите, — но думите все пак бяха като удар в корема.

— Сир, аз не съм баща си. От битката при Форнъм ви служа вярно и съм правил всичко, което сте поискали от мен.

— Така е — отговори хладно Хенри, — но по този начин служеше и на себе си — нещо, което ми се струва характерна черта на семейството ви. Ти изостави баща си, а това ми показва, че си способен да ухапеш ръката, която те храни.

Още един удар, този път в слабините. Роджър стисна зъби.

— Сир, бях изправен пред избор да изменя на краля си или да предам баща си. Според вас какво трябваше да направя?

— А може би си помислил също кое ще ти донесе по-голяма полза в бъдеще. — Устните на Хенри се извиха в смразяваща усмивка. — До момента предаността ти ме задоволява, но също като вкусния хляб, трябва и втора проба. Преди да мога да ти поверя каквото и да било, трябва да знам, че ще си ми верен. Не е достатъчно да се закълнеш, че ще бъдеш. Нужно ми е доказателство.

Роджър потисна желанието си да отговори, че единственият начин да го докаже, е да се нагърби с това бреме.

— Ще ви дам това доказателство по всеки начин, по който пожелаете, сир — рече вместо това той, като внимаваше гласът му да остане равен, а стойката — ненапрегната.

Хенри притисна показалец до устните си, обмисляйки различните възможности.

— Така да бъде — отвърна най-после той. — Внимателно трябва да проуча претенциите на твоята мащеха, преди да взема решение, а дотогава вярната служба ще ти бъде само от полза. Ще приема и ще насърчавам присъствието ти в двора, а утре ти ще ми се закълнеш във вярност като господар на онези земи от бащиното ти наследство, които не са обект на оспорване.

— Сир — каза Роджър. Разбра, че аудиенцията е свършила и че на този етап няма да получи нищо повече от Хенри.

Докато се връщаше в залата, се замисли за това, което кралят каза, както и за това, което не каза. Нещата можеха да бъдат значително по-добри, но Роджър беше философски настроен: можеха да бъдат и по-лоши. Поне Фрамлингам със сигурност беше негов, както и вложенията му в Ярмът и Ипсуич. Той въздъхна тежко и изправи рамене. Имаше място за оптимизъм, но щеше да му се наложи да се бъхти като вол за всяка награда.

В залата група жени пееше бодра песен за радостите на пролетта, за да развлича и себе си, и другите. Роджър спря да ги погледа и послуша, докато си възвърне равновесието. Смътно си спомняше песента — с трогателна хорова линия и интересна тонална работа в стиховете; и докато се оставяше мелодията и удоволствието от музиката да го погълнат, той започна да се отпуска.

Вуйчо му Обри се присъедини към слушателите и като застана до Роджър със скръстени на гърдите ръце, под прикритието на песента попита как е минала срещата.

Роджър му разказа.

— Не беше това, на което се надявах, но беше това, което очаквах.

Де Вер изглеждаше замислен.

— Невинаги най-бързият печели надпреварата. Твоите претенции са по-основателни. Изчакай удобния момент, и ще спечелиш всичко. — И окуражително сложи ръка на рамото му.

Роджър кимна. Изглеждаше спокоен, но под невъзмутимото му поведение нетърпението клокочеше като гърне, което всеки миг щеше да кипне. Имаше чувството, че ще трябва да чака този удобен момент не със седмици или месеци, а с години и че да получи разрешение да построи наново укрепленията на Фрамлингам ще е все едно да се опита да изстиска кръв от камък.

В преднамерено усилие да се успокои той се съсредоточи върху певиците и забеляза няколко млади жени, чиято външност беше също толкова приятна за окото, колкото гласът им за ухото. Високо момиче с крив нос поддържаше нотите с чиста сила. До него закръглена млада жена чуруликаше със затворени очи и един изплъзнал се кичур руса коса гъделичкаше бузата й. В края на женския полукръг стоеше стройно момиче в рокля от зелена вълна и именно то привлече вниманието на Роджър. Девойката имаше благи лешниковокафяви очи, извити вежди и трапчинки по бузите от усмивката, изписала се на устните й, докато пееше с ясен сладък глас. Когато дойдеше ред на хора, певиците трябваше да плеснат с ръце и да се обърнат наляво и надясно и тя го направи с веселост и смях.

— Хубаво момиче — отбеляза вуйчо му и прокара език по затворената си уста. — Айда де Тосни — новата млада любовница на Хенри. Много я обича.

Роджър остана леко стъписан, защото невинната радост по лицето и в движенията й противоречеше на представата, че споделя леглото на краля. Нищо в държанието й не подсказваше, че е наложница.

— Не е някоя от обичайните му блудници — добави вуйчо му. — Тя е една от поверениците му. — Той вдигна саркастично вежда. — Богата наследница, но също като с теб, Хенри обмисля бъдещето й, като междувременно го държи в несигурност.

Роджър беше достатъчно схватлив, за да разбере веднага какво означават подмятанията на вуйчо му. Айда де Тосни принадлежеше на Хенри и всеки умен мъж щеше да стои на разстояние. Не че Роджър имаше намерение да се приближи до нея. Харесваше жените и имаше същите нужди като всеки здрав млад мъж, но беше сдържан и внимаваше с дворцовите пеперудки.

Прогони Айда де Тосни от ума си, измърмори нещо на вуйчо си и се запъти към нужника, за да освободи мехура си от гнусното вино на Хенри. Щом приключи, той се обърна да излезе, но установи, че пътят му е препречен от полубратята му и от адвоката на Гундреда Роджър де Гланвил. Сърцето му заби по-бързо, ала погледът му остана невъзмутим, а главата — високо вдигната. Беше свикнал с тези игрички на сплашване — баща му го бе обучил добре.

— Не можа ли да намериш повече от хиляда марки за подкуп на краля? — усмихна се той подигравателно на Хуон, като го изпревари в нанасянето на удара и изписа на лицето си изражение на развеселено презрение.

Хуон се изчерви.

— Не вярвам ти да можеш да му предложиш повече.

Роджър вдигна рамене.

— Ще видим.

Той понечи да мине покрай него и Хуон се опита да препречи пътя му, но така и не завърши движението. Де Гланвил се облегна на външната стена и ги загледа мълчаливо, без да взема участие, а Уил се задържа назад, неспокоен и захапал долната си устна.

— О, за бога, или пикай, или си прибирай оная работа в панталоните — отсече презрително Роджър.

Хуон побеля. Роджър прикова погледа си върху Гланвил.

— Или може би чакаш някой друг да се изпикае вместо теб? Това е повече в твой стил, нали така?

Хуон го сграбчи за ръката.

— Няма да спечелиш — изсъска той с пропит от омраза глас.

— Само гледай — отвърна Роджър, отърси ръката на Хуон и излезе от нужника.

Сърцето му биеше чак в ушите, повдигаше му се. Не се съмняваше, че Хуон прави точно това — гледа го — и от това кожата между лопатките му пареше, сякаш е паднал в коприва.

 

 

Гундреда погледна намръщено ризата, която бе извадила от купчината с върнато пране. На един от подгъвите имаше скъсване, което не беше там, преди да я даде на шивачката, а на ръкавелите все още се виждаше малко мръсотия. Защо никой не можеше да си върши работата като хората? Хлябът в двора беше или недопечен, или прегорен, а виното не ставаше за пиене. Леглото, в което спа снощи, гъмжеше от бълхи. Искаше й се да вдигне ръце и да се върне в Бънги, но не можеше. Прекалено много бе заложено на карта. А сега и тази скъсана риза! На Гундреда й се щеше да избухне в плач, да закрещи, да заругае и да затропа с крака, но всичко това щеше да изисква прекалено голямо усилие.

Звукът от прочистване на гърло я накара да вдигне глава. На прага стоеше Роджър де Гланвил, притиснал юмрук до устните си. Не знаеше дали да се зарадва на разсейването, или да се ядоса.

— Графиньо, бих искал да говоря с вас, ако обичате — каза той.

Беше толкова приятно да й демонстрират уважение — не можеше да не му го признае. Тя въздъхна тежко и посочи към купчината с дрехи.

— Не трябваше да плащам на перачката, преди да съм ги погледнала. Защо е толкова трудно? Толкова много ли искам?

— Милейди, разбира се, че не.

Тя долови умиротворителната нотка в гласа му и знаеше, че просто се опитва да я успокои, но в погледа му поне имаше съчувствие — нещо, което така и не видя в очите на съпруга си. За двайсет години брак така и не можеше да си спомни дори една проява на доброта от страна на Хю.

— Не — повтори тя. — Много мило, че ми го напомняте. — Въздъхна и уморено махна с ръка на прислужничката си. — Прибери ги в раклата и не забравяй да поръсиш отрова за бълхи между гънките. — Погледна към Гланвил. — За какво искате да говорим?

— За бъдещето.

— Какво за бъдещето?

— Спорът за наследството на сина ви може да остане неразрешен в течение на месеци или години. Ще ви трябва адвокат в двора, който да пледира каузата ви и да не я остави да потъне в забрава.

Гундреда се изсмя остро.

— Нищо ново не ми казвате.

Той поглади мустака си.

— Завареният ви син е много решителен млад човек.

— Той е едно нищо!

Буквално изплю последната дума. Още откакто пристигна във Фрамлингам като боязлива и изпълнена с нежелание булка, не бе изпитвала към Роджър почти нищо друго, освен антипатия. Първоначалните й опити да се сближи с него бяха посрещнати с гневни сълзи и пристъпи на ярост. Това, че бракът на родителите му бе анулиран, а майка му — отпратена, не беше по вина на Гундреда, но Роджър я обвиняваше, а тя нямаше нито време, нито желание да се бори с враждебността му. Не можеше да промени факта, че не е онази светица Джулиана. Когато се оплака на новия си съпруг от поведението на сина му, Хю, както можеше да се очаква, смаза момчето от бой, за което Роджър също обвини нея. Взаимната им неприязън продължи, макар че сега не бе така очевидна. Роджър продължаваше да я отблъсква, като не й обръщаше внимание и се държеше настрана. След раждането на собствените й синове раздразнението на Гундреда от отношението му се засили още повече. Той беше кукувичето в гнездото й, детето, което стоеше между нейните синове и законното им наследство. И така си остана чак досега.

— Във вашите очи може и да е така, но кралят ще потвърди, че е законороден, както и правата му над Фрамлингам, и аз не мога да направя нищо, за да попреча това да се случи.

Гундреда беше подготвена да чуе това, но то все пак засили раздразнението и нещастието й.

— Тогава какво можете да направите? — сопна се тя. — Казаха ми, че сте най-добрият. Това какво е било, празна хвалба ли?

Адвокатът въздъхна и й направи знак да седне.

— Милейди, аз…

— „Графиньо“ — поправи го остро тя.

Той отново й направи знак и след миг Гундреда го послуша, но ясно показа, че му прави отстъпка.

— Графиньо, това не е празна хвалба — заяви твърдо Гланвил. — Няма да намерите по-добри юридически съветници в двора от мен и брат ми Ранулф. Той се ползва с благоразположението на краля и навярно ще стане следващият главен съдия. Но нито той, нито аз можем да правим чудеса.

Гундреда го изгледа с присвити очи.

— А земите, придобити по времето му като граф? Предполагам, ще ми кажете, че и за тях нищо не може да се направи?

Адвокатът я изгледа замислено.

— Засега кралят ще ги задържи до разрешаването на спора, но има шанс да го убедим да ги даде на синовете ви.

— И колко дълго ще е това „засега“? — попита тя.

— Не мога да кажа, графиньо, но ще продължа да пледирам пред него.

Седна до нея, поколеба се и продължи:

— Искам да ви направя предложение, за което смятам, че ще е от полза и за двама ни.

От начина, по който я гледаше, по кожата й премина тръпка.

— Какво предложение?

Той прочисти гърлото си.

— Аз съм втори син, но не мога да се оплача от липса на перспективи, а освен това върша добра работа в двора. Семейството ми се ползва с влияние в Източна Англия и вярвам, че бракът ни ще е разумен съюз. Видях силата на духа ви и се възхищавам. Мисля, че ще си подхождаме.

Гундреда трябваше да потисне смеха си, защото знаеше, че започне ли, никога няма да спре, а не искаше Гланвил да я вземе за луда.

— Защо ще искам да се омъжвам отново? Един път ми беше предостатъчно.

— Защото така ще сте по-силна срещу тази буря — отговори той. — Защото ще ми е по-лесно да пледирам каузата ви, ако сме женени. Няма да ви позволят да останете вдовица. Все някой ще поиска ръката ви от краля — и този някой може да се окаже същият като покойния ви съпруг. Има много такива мъже, но аз не съм от тях.

Гундреда го изгледа подозрително.

— А вие какво печелите? — попита графинята. — Никой не се жени, ако и той не печели нещо.

— Така е. Вие ще ми донесете зестра в Източна Англия, а на семейството ми — роднинска връзка с графовете на Уорик. Ако успея да спечеля придобитите земи, кой може да каже какво още можем да спечелим заедно?

Тя вдигна вежда.

— Как мога да знам, че мога да ви се доверя?

— Не можете — отговори искрено Гланвил. — Но това важи и за всеки друг. Ако имам интерес да спечеля тези имоти за сина ви, ще е по-вероятно да продължа да се боря за тях. Това ще е от полза и за двама ни.

— Вече преминах възрастта за раждане. Не мога да ви дам наследник.

— Това няма значение. Аз съм по-малък син; имам братя, които да продължат рода.

— Ами ако откажа?

Той й се усмихна леко.

— Е, поне си струваше да попитам… — Поколеба се. — Простете дързостта ми. Имате много красиви очи.

Противно на всеки здрав разум, противно на всяка хладна логика, от всичко, което й бе казал до момента, последните му думи затвърдиха решението й, така, както оловото прикрепя скъпото зелено стъкло на прозорците. Никой мъж никога не й беше казвал нещо подобно. Хю по-скоро би я смазал от бой, отколкото да й направи комплимент. Чувстваше как по бузите й се прокрадва руменина, сякаш е глупаво момиче с глава, пълна с мечти.

— Ще трябва да обмисля въпроса — каза Гундреда. Все още се отбраняваше, но знаеше, че защитите й са рухнали.

— Разбира се, но се надявам, че ще ми окажете тази чест.

Гланвил й направи лек тържествен поклон и си тръгна. Застанала в тясната прашна стаичка, Гундреда почувства как в очите й запарват сълзи и се стичат по лицето й.

— Милейди? — обади се тревожно прислужничката й.

Гундреда избърса лице в ръкава си.

— Промених решението си — каза тя. — Повикай пак перачката и й дай тази риза. Искам да я изпере така, че да стане по-бяла от прясно навалял сняг, и да се погрижи да зашие скъсаното.

Бележки

[1] Ост. „господин“. — Б.пр.