Елизабет Чадуик
Розата на Уиндзор (42)

Епилог

Фрамлингам, май 1199

Огрени от пролетното слънце, членовете на семейство Бигъд и съюзниците им от всевъзможен вид се събраха в още неизраслата градина под западната стена на Фрамлингам, за да обядват на открито. Изнесоха маси; на белите покривки подредиха чинии с пържени в тесто ябълкови резенчета и пайове, студени печени птици, платика от езерото, сладкиши с яйчен крем и медени тортички със стафиди.

Облегната на масата по време на кратък отдих от разговорите, Айда отхапа от тортичката и когато усети прекрасната сладост върху езика си, си позволи един миг на задоволство. Извън укрепленията оставаха още строителни работи, но за днес зидарите бяха оставили инструментите си и на свой ред пируваха в двора. Нямаше нито прах, нито шум. Поне новата зала бе довършена и украсена с фламандски гоблени и хубава постоянна маса за подиума. Като повод за удовлетворение това бяха дребни неща. Айда обаче изпитваше огромна радост от друго: всички членове на семейството й се бяха събрали под един покрив. Никой не се караше с никого и този ден щеше да се превърне в прекрасен спомен, прибран на сигурно място като скъпоценен камък на верижка — нещо, което да си спомня, когато животът вече нямаше да бъде изпълнен с толкова радости.

По-рано през деня бяха сгодили Мари и Ранулф Фицробърт в семейния параклис и венчавката щеше да се състои преди да е дошла зимата. Освен това Роджър официално бе дал на Хю десет рицарски имота в Йоркшър, за да може синът им да разполага със собствени доходи, както и да се научи да се справя с отговорността да управлява. Това също така щеше да свали и част от бремето от раменете на Роджър, което беше хубаво. Прехвърлянето означаваше, че Хю скоро ще се премести в Сетрингтън, но днес Айда нямаше да мисли за това.

Шумна игра на гоненица привлече вниманието й към Ралф, който както обикновено вдигаше най-голям шум, докато бягаше от братовчед си Томас, малкия син на полубрата на Роджър. Радваше се, че успяха да поправят част от миналото. Роджър беше обещал да подпомогне племенника си и с голям ентусиазъм покани Уил и семейството му на днешното събиране. Присъствието им бе знак за приемане и от двете страни. Лекуването на старите рани щеше да продължи, макар че белезите винаги щяха да се виждат. Поне внукът на Гундреда имаше стъпало, от което да си пробие път в живота.

Джулиана беше потънала в задълбочен разговор с Лонгспе. Айда се радваше да види, че свекърва й и първородният й син се разбират толкова добре. Джулиана се наслаждаваше на изтънчеността на Уилям, а той се радваше, че вдовица от благородно потекло с такава елегантност и тактичност му обръща внимание. Дори Хю и Лонгспе успяваха да поддържат нещо като дружелюбни отношения. Водният турнир бе създал едва доловим обрат във връзката им. Двамата си бяха помагали, за да спасят Роджър от удавяне при прекатурването на лодката, а фактът, че Хю строши щита, им донесе наградата. И двете страни демонстрираха бдителна толерантност, за която Айда се надяваше, че ще се засили със съзряването им. Поне бяха положили някаква основа.

Роджър се приближи и седна на масата до нея. Тя разчупи остатъка от медената тортичка на две, изяде едното парче и усмихната пъхна другото в устата му. Той може и да не беше жилавият, подвижен млад мъж, когото за пръв път видя в двора преди повече от двайсет години, но в нейните очи си оставаше красив, а в косата му все още блестяха всички оттенъци на морския бряг, които тя обичаше, макар че в кичурите вече имаше и бели пръски. Днес челото му бе украсено със златната церемониална коронка на графството.

След падането си в реката Роджър се разболя от белодробна конгестия, но се възстанови напълно. „Силен като бик“ — отбеляза кралят, когато го посети в болничната му стая, преди да се отправи към Сейнт Олбънс. Думите му прозвучаха така, сякаш това качество е присъщо единствено на селяните.

Роджър преплете пръсти с нейните, вдигна ръката й към устните си и я целуна.

— Мисля си, че можем да донесем ябълкови присадки от нормандските имоти и да засадим няколко дървета ей там — кимна той към откритото пространство зад масата.

— Още слама за покриване — усмихна се закачливо Айда.

Роджър тихо се засмя.

— Открай време обичам овощните градини поради други причини. Честно, мисълта за слама изобщо не ми мина през ума.

Без да пуска ръката й, той продължи:

— Очакват ни несигурни времена с този нов крал… Не че и преди не сме преживявали несигурни времена… но каквото и да се случи, поне имаме стабилна основа, на която да застанем, стени, за да ни бранят, и семейство, на което можем да разчитаме — от първия до последния му член.

Той обви ръка около кръста й и я поведе към мястото, където смяташе да засади дърветата. Айда усети как хладните връхчета на новата лятна трева трепкат срещу глезените й. Отправи поглед към огромните кули на Фрамлингам, блеснали на слънцето, и формата й напомни на коронката на главата на Роджър. През изминалите години връзката й със замъка и графството се бе превърнала в плетеница от светлина и сянка, но в този миг се чувстваше едновременно въодушевена и умиротворена. Всичко, на което държеше, всичко, което обичаше, днес бе събрано тук и тя наистина се чувстваше у дома, сякаш се е върнала от дълъг път. Не можеше да е сигурна, че защитите им ще ги пазят винаги, но в този миг изпитваше чувството, че ще е така.