Елизабет Чадуик
Розата на Уиндзор (41)

Глава 41

Лондон, май 1199

От наблюдателния си пост на Лондонския мост Айда разполагаше с чудесен изглед към въодушевените тълпи, скупчени в три редици на двата бряга на Темза. Небето беше ясно и се отразяваше в реката — трепкащо синьо, напръскано със слънчеви отблясъци от бяло злато. Кейовете бяха оцветени с яркоцветни знамена и платове, каквито обточваха и баржите и лодките на въжетата им. Хората се навеждаха от горните етажи и балконите на жилищата край кейовете в очакване състезанието да започне, а въздухът бе натежал от ликуване и радостно забавление.

В гостилниците и винарниците кипеше оживена търговия, през тълпата се провираха всякакви амбулантни търговци и показваха стоките си: змиорки и миди, месни пайове и пача, панделки и дантели, венчета и китки, оловни медальони с образите на светци, евтини брошки — всички храни и дрънкулки за спомен, които искаха лондончаните, когато се намираха в празнично настроение.

Новият крал бе дошъл да гледа състезанието и разполагаше с отличен изглед от креслото си на украсения с балдахин подиум на речния бряг. До него седеше Хюбърт Уолтър, архиепископ на Кентърбъри, блестящ в бялата си коприна, избродирана със злато. Заобикаляше ги почти целият двор, дошъл да се наслади на турнира и на лекомислието на един миг, преди отново да се заеме със сериозните въпроси на управлението.

Айда стоеше на Лондонския мост с Изабел Маршал и още няколко баронски семейства. Изабел бе довела двамата си най-големи синове, Уил и Ричард, и сестра им Махелт — пращящо от енергия момиченце с блестяща тъмна плитка и дълбоките лешникови очи на баща си. Куклата, която стискаше в ръка, беше облечена в дрехи като тези на Изабел и имаше две плитки светла коса от конски косъм. Макар и абсолютно запленена от детето, Айда не можеше да си го представи като съпруга на Хю — Махелт си беше още почти бебе. Двамата й братя, на девет и седем години, бяха близки по възраст с по-малките синове на Айда и момчетата се обединиха в група, която си бъбреше весело. Уил, наследникът на Маршал, бе наследил фините черти на майка си и изглеждаше изненадващо строен. Брат му Ричард, от друга страна, беше висок и набит, с чорлава медночервена коса и лунички. В сравнение с Ричард Ралф, който бе роден в същата година, изглеждаше дребен, но двамата незабавно си бяха допаднали.

Айда бе донесла сладкиш с мед и джинджифил за децата и те му се нахвърлиха с радостни викове. Сред групата беше и Ела, младата графиня на Солсбъри, защото освен снаха на Айда, тя беше и кръвна роднина на семейство Маршал. Тя отхапваше от сладкиша си на малки изискани хапки, маниерите й бяха безупречни. Беше тиха, но не и срамежлива и според Айда това я превръщаше в идеална партньорка за сина й.

— Идва лодка! — изписка Махелт, посочи с пръст и заподскача нагоре-надолу от въодушевление.

Бавачката й я сгълча да мълчи, а рицарят на баща й, Юстас, я вдигна на широките си рамене, за да вижда по-добре.

Като всички други, и Айда надникна над парапета. Тази сутрин бяха забили по средата на реката кол със закован щит на върха. Сега една лодка пореше водата по течението, носена от отлива. Неколцина мъже вътре гребяха енергично и използваха силата на реката, за да си помагат. От мястото си на моста Айда си помисли, че лодката й прилича на преобърнат бръмбар, размахал крачета. На носа бе застанал млад мъж с насочено копие, по риза и панталони, които вятърът над реката издуваше като малки платна. От двете страни на кола се полюшваха две лодки, всяка с четирима гребци, готови да изтеглят всеки, който падне във водата.

Младежът застана по-стабилно, когато щитът започна да се приближава. Стомахът на Айда се сви в очакване. Младежът нанесе удара си. Лодката се разклати от силата на сблъсъка, но копието не трепна и се строши в щита. За миг младежът залитна, а после падна по гръб в лодката и я разлюля тревожно. Сред тълпата се надигнаха смях, радостни възклицания и шумни аплодисменти.

Втора лодка полетя по течението. Изпод греблата хвърчаха бели пръски пяна, докато мъжете ги натискаха с всичка сила. И този път копието се счупи от удара, но стойката на този участник не беше толкова добра и след няколко секунди трескаво размахване на ръце и крака той падна във водата със страховито плискане. Ревът, който нададе тълпата, когато го изтеглиха подгизнал на спасителната лодка, беше също толкова гръмовен, колкото за младежа, който беше успял.

Айда слушаше как Изабел обяснява на Махелт, че всеки един от мъжете в лодките трябва да се пробва да счупи копието си в щита и че се дават точки за удар, за пропускане и за падане. В края на състезанието кралят щеше да награди победителя с щука върху сребърен поднос.

— Татко не обича щуките — сбърчи носле Махелт.

— Ами най-вероятно би я дал на някой друг, който обича — отговори Изабел, — но тъй като днес е съдия, а не участник, няма нужда да се притесняваш. — Усмихна се на Айда. — Той предпочита да стои на твърда земя.

Очите й ненадейно се ококориха и тя посочи с ръка към нещо.

— Вашите мъже обичат ли щука?

Айда се обърна, впери изумен поглед в лодката, която фучеше по течението сред яростно кипене на пръски от гребла, и нададе тих писък на ужас. Мислеше, че съпругът й е зает с безобидни занимания — че дава съвети на младежите на кейовете, а сега го видя на носа на една от лодките с вдигнато копие. Не вярваше на очите си. Мили боже, щом Уилям Маршал имаше достатъчно здрав разум да стои настрана, тогава Роджър, сериозен съдия и опитен държавник, със сигурност би трябвало да знае, че такава работа не е за него!

Тълпата ревеше като море. Хю и Лонгспе натискаха греблата с всички сили, както и Анкетил, Уил Бигъд, Жослин и Ранулф Фицробърт.

Айда се вкопчи в Изабел Маршал за опора, когато Роджър застана с разкрачени крака, нанесе удар и строши копието в щита. Движението му беше точно и плавно и ревът на зрителите бе така оглушителен, че Айда си представи, че го чуват по целия път до Гринуич. Хвана се за корема и се помъчи да запази спокойствие, докато лодката продължаваше безпрепятствено пътя си.

— Пресвета Дево! — провикна се тя и поклати енергично глава, и опиянена, и уплашена. Усети облекчение, а след него и тръпка, която я прониза дълбоко. Защо не се бе досетила, че Роджър може да се пробва? Под неумолимия, стабилен съдия, който винаги претегляше всичко, все още се таеше частица от онзи атлет и воин, който можеше да върти меч и копие като професионален жонгльор; опитният моряк, който можеше да се покатери по такелажа на кораб в пристанището на Ипсуич… Мъжът, който все още можеше да си играе като момче, ако човек си направеше труда да отстрани всички слоеве на сдържаното му поведение.

— Татко успя, татко успя! — възкликна Ралф с блеснали от гордост очи.

— Съпругът ви наистина е preux chevalier^[1], милейди — каза Изабел Маршал и в гласа й имаше не само веселост, а и уважение.

Айда вдигна брадичка и погледна Изабел с горда усмивка и почти насълзени очи.

— Такъв е — съгласи се тя. — И постоянно ми го напомня.

По течението на реката гребците в лодката на Бигъд я обърнаха и се отправиха обратно срещу течението към участниците, струпани на кея за стартиране. Отначало Роджър не смяташе да участва, но даването на съвети от брега някак си се превърна в даване на съвети от лодката и преди да се усети, се оказа важна част от състава, не на последно място, защото като младеж и млад рицар бе участвал в подобен спорт и се чувстваше съвсем свободно на всеки плавателен съд. Погледна към моста и отправи триумфален поздрав към тълпата със счупеното си копие. Представи си изражението на Айда и се ухили.

— Ще спечелим! — обади се задъхано Лонгспе. В очите му светеше състезателен блясък, докато забавяше движението на греблата си.

Роджър огледа счупения край на копието.

— Добро, чисто счупване — каза той. Изпита невероятно опиянение, докато се прицелваше в щита с ясното съзнание, че ще го улучи точно така, както трябва. Вятърът, който свистеше през ризата и стигаше до кожата му, беше дъхът на живота. Ненадейното блъскане на сърцето му, неистовото удоволствие го бяха накарали отново да се почувства млад и преливащ от радост заради самата радост. Всекидневието размиваше блясъка на това чувство — такава беше природата му; сега обаче той се бе върнал, искрящ като току-що изсечена монета.

Екипажът загреба покрай кея, за да вземе ново копие. На брега и моста тълпата избухна в смях, когато един от състезателите падна във водата.

— Де Уорън се изкъпа! — провикна се триумфално Хю.

Роджър метна новото копие на Лонгспе.

— Да видим дали ще успеете да последвате примера ми, милорд — каза той.

Младият граф го стрелна с поглед, който показваше, че не само ще последва примера му, а и ще го надмине. Мъжете се разместиха и Роджър седна на мястото на Лонгспе, на пейката до Уил. Двамата се спогледаха.

— Радвам се, че дойде — успя да каже Роджър в един свободен миг. — Гребеш стабилно.

Уил вдигна притеснено рамене.

— Не е кой знае какво постижение. Едно време излизах сам с лодка, когато исках да се измъкна… което се случваше често.

Размърда мускулите на ръцете си и стисна гладката дръжка от ясен.

— Време е да завием към брега.

Роджър го стисна за рамото и почувства здрави мускули под плътта. Жестът показваше, че разбира какво наистина казва Уил.

— Но още не. Ще ни трябва силата ти за течението.

Уил се усмихна.

— Твоя е.

Двамата си кимнаха, натопиха греблата за първия удар и заедно с придружителите си обърнаха лодката към течението. Понесоха се по вятъра към вече поочукания щит на кола. Ликуващите викове на тълпата бяха само далечен рев в ушите на Роджър. Чуваше ги, но само като фон, защото вниманието му бе съсредоточено върху задачата да държи лодката им във верния курс.

Изправен с насочено копие, Лонгспе чакаше своя миг. Фината му копринена риза се диплеше на вятъра, тъмната му коса се вееше и залепваше на челото. Върхът на копието се стовари в центъра на щита, изскърца и се строши. Лонгспе се олюля от силата на удара, ала успя да падне в лодката, а не зад борда. За миг лодката се олюля като люлка, люляна от крака на ядосан човек, но гребците я стабилизираха и под указанията на Роджър продължиха по курса, стигнаха до края и се обърнаха за следващия рунд.

Роджър връчи новото копие на Хю. Момчето беше стиснало решително зъби, но Роджър усещаше напрежението му и го разбираше добре. И той, и Лонгспе бяха успели и сега на Хю се падаше бремето да продължи постижението им.

— Можем да спечелим наградата! — обади се Лонгспе, докато отново гребяха към кола. — Водим по точки!

Роджър отправи предупредителен поглед към доведения си син.

— Няма нужда да ми напомняш! — отвърна рязко Хю.

— Спокойно, момко, спокойно — ободри го Роджър. — Просто не откъсвай очи от центъра на щита. Превърни се в копието.

Хю кимна отсечено, преглътна и зае позиция на носа. Избърса длани в ризата си, стисна копието и застана стабилно с разкрачени крака, докато останалите синхронизираха ритъма и гребяха към щита.

Ръцете на Роджър горяха, докато натискаше греблата. Уил действаше стабилно и със сила. Един удар, два, три, четири. Роджър броеше разстоянието. По перките на греблата блестеше вода. Потопи, извади, потопи, извади. Мускулите му се стягаха, дробовете му горяха, докато всички даваха на Хю толкова скорост, колкото можеха да изтръгнат от себе си и от лодката.

Хю се наведе от силата на удара. Копието се строши с оглушително пращене… но не само то. Отслабен от всички предишни удари, щитът се разцепи и падна от кола. Хю се олюля и едва не цопна във водата. Роджър пусна греблото си, сграбчи сина си за подгъва на ризата и го дръпна обратно в лодката.

Хю се отпусна задъхан по гръб, стиснал в ръка счупеното копие.

— Кръв Христова, момче, ти строши щита! — изкрещя въодушевено Роджър. — Това със сигурност ще ни донесе наградата!

На лицето на Хю се разля блажена усмивка. Той се разсмя на глас, а после отправи триумфален поглед към своя полубрат.

— Не вярвам някой да надмине това — изрече задъхано той.

Лонгспе наклони глава и му се усмихна със стиснати устни.

— Само ако има късмета на самия дявол — съгласи се той. — Браво!

И изведнъж лицето му се озари от друга, по-широка усмивка от радостта от общата победа.

— Браво, братко!

Хю се изчерви от похвалата и кимна отсечено в знак на благодарност — а после се усмихна сърдечно.

Докато обръщаха лодката обратно, Роджър осъзна, че една баржа идва по диагонал право към тях. Хората вътре — пияни младежи, решени да прекосят реката и да стигнат до Саутуърк — обръщаха повече внимание на песните си и на жените, които ги придружаваха, отколкото на курса си. Роджър изрева предупреждение, но нямаше време да избегнат другия съд и двете лодки се сблъскаха с ужасен удар.

Силата на сблъсъка запрати Роджър назад и главата му се удари в стрингера на носа. Почувства вцепенение, което се разрасна и го обхвана целия. Лодката се напълни с вода, залюшка се и се преобърна. Когато падна в реката, Роджър беше почти в безсъзнание.

Сякаш наблюдаваше отнякъде много надалеч, той осъзна, че главата му разцепва повърхността, че се мъчи да си поеме въздух и се задавя. Крайниците му отказваха да се подчинят на волята му, всичко пред очите му се размазваше и пареше, звуците се бяха превърнали в тъпо ехо: плисъците, крясъците, ревът и бълбукането на водата. Някой срещу него се мъчеше да се добере до повърхността и го натисна по-надолу. Усети ритник и плат, който мина по лицето му. Светът потъмня и през този мрак той усети как някой силно стиска ръката му, стиска го и отзад за врата; главата му отново разцепи повърхността. Не можеше да си поеме въздух. Безполезните му крайници тежаха като олово. Чу как Хю изхриптява, че го държи, а Лонгспе го уверява в същото от другата страна. Изпита усещането, че го влачат през водата, а после ненадейно усети под гърдите си твърда повърхност и някой започна да го натиска ритмично по гърба.

— Милорд! Татко! В името Божие!

Зачуди се какво е уплашило Хю чак толкова. Вдигна глава и се помъчи да отговори. Стомахът му се сви и той изплю на кея половин галон^[2] от река Темза. Пред очите му засвяткаха звезди. Пое въздух в разраненото си гърло, а после и в дробовете си. Седна, като кашляше и плюеше. Побелял и разтреперан, Хю стоеше над него. Лонгспе тъкмо бе взел от един прислужник прекрасно вълнено наметало. За един кратък миг той се поколеба, а после го метна на раменете на Роджър.

— Ето, милорд — каза той.

Роджър кимна в знак на благодарност. Все още се давеше, но огледа пристана, който изглеждаше претъпкан с безброй хора, от които капеше вода, включително две раздърпани жени. Уил седеше, провесил крака през ръба на кея с наведена глава и потръпващи рамене, без да спира да кашля. Някой раздаваше одеяла. Едната страна на главата на Роджър пулсираше от нажежена до бяло болка. Студът от банята в реката започна да се разнася.

Видя как Хю се изправя и стиска ръката на своя полубрат близо до мишницата. Лонгспе отвърна със същото. Двамата все още се държаха, когато пристигна Айда, безкрайно разтревожена. Без да им обръща внимание, тя забърза към Роджър и падна на колене до него; не обърна внимание и на мокрите дъски на кея под роклята си.

— О, глупак такъв! — провикна се тя. — Тъп, късоглед глупак!

В гласа й звучеше такава ярост, че синовете й се спогледаха невярващо.

— Добре съм — изграчи Роджър, преди отново да се разкашля.

Айда издаде раздразнен звук и огледа гневно останалите.

— Някой да докара носилка, недейте да стърчите като пънове и да мокрите всичко наоколо! — подкани ги тя и плесна с ръце.

Членовете на домакинството на Бигъд, свикнали с деликатния й подход към всички задачи, я зяпнаха с отворена уста. След миг Анкетил дойде на себе си и забърза да се подчини.

Роджър се усмихна на жена си с тракащи зъби.

— И все пак — каза дрезгаво той, — според мен спечелихме щуката. Никой не може да бие това представяне!