Елизабет Чадуик
Розата на Уиндзор (4)

Глава 4

Замъкът Уиндзор, септември 1176

Айда де Тосни разглеждаше стенния гоблен. Възхищаваше се на начина, по който бродирачката е съчетала нишки с два оттенъка на синьо и ги е примесила със зелено, за да изобрази реката, където ловджийската групичка от сцената беше спряла да напои конете си. Представи си как би изобразила подобна сцена самата тя. Може би щеше да добави към водата сребриста нишка и една-две риби. Обичаше да замисля бродерии и макар че едва бе навършила петнайсет години, беше умела шивачка.

Розовата й рокля бе украсена с лози от фини зелени нишки по ръкавите. Малки гроздчета мъниста от гранит увенчаваха извивките, а външните ръбове бяха с втъкани перли. Коланът, който обвиваше два пъти кръста й, бе изтъкан от самата нея и също беше украсен с перли, защото Айда бе богата наследница и това беше дворцовата й рокля, ушита специално за представянето й пред краля, чиято повереница беше. Измъчвана от нервност, тя си бе представяла този миг хиляди пъти — как прави реверанс, как се покланя и отстъпва назад. Надяваше се, че ако кралят й каже нещо, тя ще успее да измисли подходящ отговор.

Прислужничката й Года прокара през дебелата й тъмнокестенява плитка златисти панделки, а Бъртрис оскуба веждите й в изящни дъги, докато Айда се опитваше да не потръпва.

— Трябва да изглеждате колкото може по-добре за краля — напомни й Бъртрис и кимна практично с глава. — Ако ви хареса, ще се постарае да изпълнява добре настойническите си задължения и ще ви намери добър съпруг.

Тя притисна до веждите на Айда влажен плат с аромат на лавандула, за да отстрани всяка червенина, после внимателно приглади кожата на това място с върха на пръста си.

— Сигурно ще си намерите съпруг още днес, сред придворните — обади се оптимистично Года. — Не може да изглеждате неподдържана, нали така, млада госпожице?

Айда се изчерви и се насили да остане спокойна, докато двете жени довършваха тоалета й. Знаеше, че много искат тя да допадне на краля, защото обратното щеше да хвърли съмнение върху грижите им за нея. И Айда искаше да му допадне, както заради тях, така и заради себе си, а освен това, както споменаха двете, някой от мъжете наоколо можеше да си търси съпруга. Макар и все още невинна за много от нещата от живота, Айда бе започнала да забелязва оценяващото изражение в очите на мъжете, как погледите им се задържаха върху устните и гърдите й. Подобно внимание извикваше топлина в слънчевия й сплит, макар че я и плашеше. Нещо й подсказваше, че става въпрос за власт и за опасност. За нея и едното, и другото бяха плашеща нова територия.

Един церемониалмайстор пристигна да я отведе в голямата зала, където щяха да я представят на краля преди вечеря заедно с други негови повереници и молители. Года подръпна роклята й още няколко пъти, преметна на раменете й тъмносиньо наметало и го закопча с две кръгли златни токи.

— Късмет, господарке — прошепна тя.

Айда отправи към прислужничките си неспокойна усмивка, а те й се поклониха. Тя си пое дълбоко въздух и излезе от стаята.

В голямата зала й наредиха да остане да чака с група хора във великолепни одежди и лица, светнали от скорошно измиване. На Айда, която бе най-младата, с изключение на едно момче, и то кралски повереник като нея, й отредиха място близо до края на редицата. Всеки път щом си поемеше въздух, дробовете й се изпълваха с миризма на розова вода, стара пот и нов вълнен плат. Тя стисна ръце пред себе си, за да не се изкуши да започне да ги върти, както правеха някои от останалите, и задържа погледа си скромно сведен, макар че от време на време поглеждаше нагоре изпод миглите си, за да види какво се случва около нея.

За главното официално хранене през деня бяха подредили маси с минаващи между краката дъски. Масата на подиума беше застлана с бели бродирани покривки. Всички чинии, гарафи и чаши на нея бяха от позлатено сребро. Някои бяха украсени със скъпоценни камъни. Двама отговорници бяха заети да издълбават продълговати хлябове, в които да слагат меса със сос, а други слуги поставяха кани с вино от избите на една странична маса. Макар и нервна, Айда успя да изпита глад. Надяваше се червата й да не изкуркат точно когато трябва да се поклони пред краля.

Хенри най-после се появи; той нахлу безцеремонно в залата така, сякаш е довян от звука на тръбите, оповестяващи пристигането му, и групата едва успя да се поклони и да коленичи навреме.

Кестенявата коса на краля беше подстригана късо и практично, без масла и изкуствени къдрици, а облеклото му изглеждаше съвсем обикновено в сравнение с одеянията на молителите и гостите му. Ако не я бяха предупредили за предпочитанието му към практичния стил, Айда щеше да го вземе за прислужник, а застаналия до него маршал със златната палка на службата си в ръка, облечен в пищна червена туника — за краля.

Айда погледна напред през мигли и видя как Хенри се приближава към редицата на чакащите за представяне и тръгва покрай тях, спирайки пред всеки за кратка дума. Гласът му беше дрезгав, сякаш е вдишал пушек, но говореше гладко и приятно и умееше да предразполага хората. Макар да бе влетял вихрено в залата, сега Айда си помисли, че май накуцва малко, и се зачуди дали обувките не му стискат. На опакото на дясната му ръка забеляза драскотина, която изглеждаше така, сякаш се е борил с куче или ястреб. Пръстите му бяха украсени с многобройни пръстени и Айда забеляза, че сваля някои и ги подава на другите в редицата като подарък. Предположи, че има цял сандък за такива случаи. Със сигурност не носеше пръстените, за да подчертае красотата на ръцете си. Кожата им беше толкова груба, сякаш по цял ден се занимаваше с ръчен труд.

Докато говореше със застаналия до нея младеж, погледът му се стрелна към Айда. В същия миг тя вдигна глава и за секунди се озова прикована от поглед, ярък като огряно от слънцето стъкло. Припряно сведе очи, убедена, че кралят ще я помисли за груба и невъзпитана.

— Айда де Тосни — каза маршалът.

Айда отново се поклони и задържа погледа си прикован в мъничките шевове на подгъва на своята рокля. А после почувства под брадичката си един показалец да повдига главата й.

— Изящен реверанс — каза Хенри, — но предпочитам да се изправиш и да ме погледнеш.

Айда призова цялата си смелост, изпълни заповедта му и отново се озова прикована от този хищен поглед с блясък на кристал.

Пръстът му посегна и докосна една от златните токи на наметалото й.

— Момиченцето на Ралф де Тосни — каза тихо Хенри. — Когато те видях за последен път, ти беше червенобузо бебе в ръцете на майка си, а виж се сега — достатъчно голяма сама да имаш бебе.

Погледът му последва думите нагоре и надолу по тялото й. Айда усети как бузите й пламват от топлина.

— Но все още си червенобуза — добави кралят с усмивка.

— Сир — прошепна тя, притеснена и уплашена. Погледите, които мимоходом й отправяха младите мъже, не бяха нищо в сравнение с начина, по който я поглъщаше погледът на краля.

— Скромността ти приляга — продължи Хенри и се приближи към младежа до нея, но й хвърли продължителен поглед през рамо.

Разтреперана от притеснение, Айда зачака разрешение да се оттегли, което така и не дойде. Все още имаше време преди вечерята и кралят искаше да поговори още със своите повереници. Накара да му донесат стол, както и красива тапицирана табуретка, а после заповяда на Айда да я намести под левия му крак.

— Старостта не носи радост — усмихна й се накриво той. — Искам да виждам младостта и красотата ти, за да пропъдят тази нерадост.

— Сир, вие не сте стар — каза любезно Айда, докато нагласяше табуретката така, че да му хареса, което й отне няколко опита. Наложи се да докосне и да вдигне крака му — едно много интимно действие, — като през цялото време усещаше изпитателния му поглед и се притесняваше.

След успешното изпълнение на задължението тя понечи да се оттегли на незабележимо място в края на редицата, но Хенри нямаше намерение да го допусне и й направи знак да застане до него.

— Бъди моя прислужница — каза той.

Айда видя как някои от придворните с дългогодишен опит се споглеждат разбиращо и изражението им накара стомахът й да се свие. Хенри поведе разговор с останалите от групата, но от време на време се обръщаше към нея с поглед или жест. Тя отговаряше с колебливи усмивки, ала усещаше напрежението в ъгълчетата на устата си. Не й беше приятно, че й обръща специално внимание. Както винаги когато се изправеше срещу неща, които я притесняваха, насочи мисълта си към бродирането. Табуретката беше покрита със златиста копринена дамаска, украсена с изящни ромбове, подобни на диаманти. Момичето започна да обмисля как да я пресъздаде върху правоъгълник от златистокафява вълна, който имаше в ковчежето си за шиене.

— Потънала си в размисъл, малка Айда — обади се развеселен Хенри. — Кажи ми какви дълбоки мисли таиш в главата си.

Тя се изчерви и хвърли тревожен поглед към останалите от редицата. Какво ли си мислеха за нея?

— Аз… аз не тая никакви дълбоки мисли, сир — отговори несигурно Айда. — Мислех си само за шарката на табуретката ви и как самата аз да създам подобна бродерия.

Видя как очите на краля се изпълват със смях в мига преди тя да сведе поглед. Сега Хенри щеше да й се присмее — и наистина го направи, но с благост и особена нотка в гласа, която я накара да потръпне.

— О! — възкликна той. — Ако всички жени, които познавам, мислеха достатъчно за иглите си, може би днес нямаше да съм толкова измъчен.

— Сир?

— Няма значение — поклати глава Хенри. — Ти ми напомняш, Айда, че на този свят все още има невинност, а в живота съществуват и мигове на нежност — а това е едно от най-редките и трудни неща, които може да направи човек.

Айда видя тъгата в очите му и въпреки неудобството и неловкостта, които изпитваше, това събуди у нея състрадание. Думите му разпалиха у момичето малка искрица топлина. Приятно й беше да мисли, че му е дала нещо, което другите не са успели.

Един придворен спомена някакъв слух, който е дочул — че Хю, граф на Норфолк, е приел кръста и е отплавал за Светите земи заедно с графа на Фландрия.

Челюстта на Хенри увисна от удивление. От устните му се изтръгна гръмогласен смях, а ръцете му стиснаха страничните облегалки на стола му.

— Хю Бигъд кръстоносец? Това е гледка, която бих искал да зърна!

— Така чух, сир.

— Кръв Христова, дъртото копеле трябва вече да е прехвърлило осемдесетака! — възкликна Хенри и енергично поклати глава. — На какво е готов само за да не се наложи да се върне в Англия и да се изправи срещу мен и срещу руините, които му останаха!

Докато говореше, кралят се усмихна на Айда и прокара ръка по полата й.

Тя се запита дали трябва да кимне в знак на съгласие, или да направи духовита забележка. Обади се несигурно:

— Сир, може би е заминал на поход, за да спаси душата си.

Хенри изсумтя.

— Хю Бигъд няма душа. Ако някога е имал, още преди години я е продал на този, който му е платил най-много. — Той махна презрително с ръка. — Ако слухът е верен, да им е честит на сарацините, но ако се съди по състоянието, в което го видях в Сайлъм, не вярвам, че ще имат това удоволствие.

Един от икономите се поклони и му съобщи, че вечерята е сервирана и го очаква. Хенри кимна, че е чул, и заповяда на Айда да вдигне крака му от табуретката и да му помогне да стане. Облегна се на нея и за един кратък миг ръката му се отпусна на кръста й, а погледът му мина хищно над гръдта й.

— Пак ще поговорим — каза той. — Компанията ти ми беше много приятна и няма да позволя да се скриеш някъде и да разцъфнеш, без аз да те видя.

С тези думи Хенри тръгна напред, за да заеме мястото си на масата на подиума. Айда направи реверанс и скри ръце под наметалото си, за да не види никой, че треперят.

 

 

Вечерта, когато Айда се канеше да се оттегли в спалнята си, Джон Фицджон, маршалът на краля, се приближи към вратата на нейните покои и й съобщи, че кралят иска да говори с нея по въпроса за опекунството и брака й.

Прислужничките на Айда бързо започнаха да я обличат наново, защото никой не можеше да откаже да отиде при краля, когато той го е повикал, особено когато съобщението е предадено от служител от ранга на маршала — дори да беше посред нощ, когато почти целият двор се е оттеглил.

— Е, добре — обади се задъхано Бъртрис, докато стягаше връзките на роклята на Айда, движейки се от подмишниците към ханша, — май сте успели да уловите в примката си цял крал.

Айда потръпна. Изобщо нямаше чувството, че тя е ловецът.

— Какво да правя?

Бъртрис завърза краищата на шнуровете.

— Приемете го като възможност. Откакто Розамунд де Клифърд умря през пролетта, той няма любовница.

Айда впери ужасен поглед в жената.

— Какво ми казваш — че трябва да му се покоря!

Очите на Бъртрис бяха знаещи, проницателни.

— Милата ми, освен ако не желаете да прекарате останалата част от живота си омъжена за някой дръвник, когото той ще избере от гняв заради отказа ви, тази вечер ще направите каквото поиска от вас. А после можете да получите каквото вие си поискате. Жена, която се ползва с благосклонността на краля, е сила, с която човек трябва да се съобразява.

Айда си помисли, че ще повърне.

— Ако знаех, щях да облека най-грозната си рокля и да не се мия цяла седмица. — Погледна укорително прислужничките си, защото те бяха тези, които настояха, че е много важно да направи добро впечатление. — Тогава изобщо нямаше да ме забележи.

— О, мисля, че щеше, сладката ми. Златото винаги си е злато.

Бъртрис взе един гребен и с бързи движения приглади косата с дъбов оттенък, преди да я заплете наново и да я завърже с копринени панделки.

— Ако кралят ви заповяда да му се отдадете, трябва да му се покорите — обади се Года. — Бъртрис е права. Ако изпълните заповедите му, ще разполагате с голяма власт.

Зад вратата се чу нетърпеливо прочистване на гърло.

— Когато сте готова, милейди — обади се маршалът.

Във въображението си Айда се видя как се скрива под леглото или избягва през прозореца, но в истинския свят път за бягство нямаше. „Може би наистина иска да говорим за опекунството ми“ — помисли си тя, ловейки се за сламка. Пое си дълбоко въздух, вдигна глава и се отправи към вратата. Маршалът й се поклони, хванал в ръка златната палка на службата си както по-рано същата вечер. Очевидно внимаваше изражението му да остане безстрастно.

— Може ли да взема една от прислужничките си? — попита колебливо Айда.

— Не, госпожице, няма нужда.

Той водеше един младеж, който осветяваше с фенер пътя им по коридорите и стълбищата към кралските покои. Маршалът беше висок, с широка войнишка стъпка и Айда трябваше почти да тича, за да не изостане.

— Много е късно — обади се тя, но не получи отговор. Хвърли поглед назад през рамо, но оттам, където свършваше мътният ореол на светлината на фенера, пътят отзад бе потопен в непрогледен мрак. Нямаше къде да избяга. — Моля ви… — промълви Айда и го хвана за ръкава.

Той забави крачка и спря, но не заради нея. Бяха стигнали до охранявана от стражи врата.

— Госпожице — каза маршалът и внимателно свали ръката й от своята. — Повикването на краля е голяма чест за вас. Няма да ви се случи нищо лошо.

Колко пъти досега е правил същото? Айда може и да беше невинна, но не бе съвсем непросветена. Маршалът и помощниците му упражняваха контрол над любовниците на краля. Тяхно задължение бе да управляват скритите дебри на живота в двора. Но Айда не беше любовница на краля. Беше негова повереница — богата наследница. Колко други наследници и повереници са минавали през същите тези коридори редом до маршала в тъмнината на нощта? Той й каза, че трябва да се смята за удостоена с висока чест, но тя изобщо не се чувстваше така. Изпитваше усещането за нещо безчестно, тайно и ужасяващо.

Маршалът удари с палката си по вратата, отвори я и направи знак на Айда да влезе преди него в стаята. Ръката му се спря на кръста й, твърда, но внимателна, и я бутна напред.

— Сир, лейди Айда де Тосни.

Седнал на една пейка с облегалка пред камината, Хенри вдигна глава от сноп пергаменти, хлабаво зашити в най-горната си част.

— А — каза той и махна на Айда със свободната си ръка. — Елате, мистрес^[1], седнете при мен.

Едно кимване и поглед се оказаха достатъчни, за да дадат разрешение за напускане на маршала, който излезе с поклон от помещението, без да каже нито дума. Погледът на Айда бързо премина из стаята, но не видя никакви прислужници, никакви други гости. Беше сама с краля. С огромно нежелание тя седна на края на пейката и скръсти ръце в скута си. Зачуди се дали документите, които разглеждаше, са свързани с опекунството й. Може би искаше да си припомни каква е зестрата й.

Хенри й отправи дълъг поглед, от който стомахът й стана на вода. Остави документите настрана, опъна ръка върху облегалката на пейката и изпъна напред краката си. Айда видя, че върховете на ботушите му са протрити.

— Не бива да се боиш от мен — каза Хенри. — Няма да ти причиня болка.

— Не, сир — промълви тя и стисна коленете си.

Кралят се подсмихна тихичко.

— Не ми вярваш, нали? Устните ти казват едно, а очите ти са изпълнени с всичко, което отричаш… Не, не гледай надолу. Имаш красиви очи, кафяви като лешник. — Той се приведе напред и погали бузата й с показалец. — И кожа като листенце на роза.

— Сир, аз… — помъчи се да не се отдръпне Айда.

— Знам какво си мислиш. Не искаш да си тук, нали?

Тя преглътна, уплашена да не каже нещо погрешно. Помъчи се да накара ума си да заработи въпреки вцепеняващия го страх.

— Милорд маршалът ми обясни, че искате да говорите с мен за опекунството ми?

— А, да, опекунството ти. — Ръката му се плъзна надолу и се заигра с плитката й. — Ти си богата наследница, Айда. Ще имаш много обожатели, те ще искат да се доберат до земите ти и да отведат в леглото си здрава млада жена, която да им роди синове, нали така?

Просташката му прямота я накара да се изчерви.

— Не знам, сир.

— О, за момента наистина не знаеш. Едва си пристигнала в двора. Но обожателите скоро ще се появят и ще горят от нетърпение да те спечелят. Ралф де Тосни беше важен човек, а майка ти произхождаше от семейство Бомон. — Хенри замислено прокара пръсти нагоре и надолу по плитката й, но ги движеше твърдо надолу, докато стигна до пискюла в края й, който беше на едно ниво с гърдите й. — Ти имаш земи; имаш и младост, красота и невинност. Ти си скъпа плячка — плячка, която съм изкушен да задържа за себе си.

Очите на Айда се разшириха, а тялото й се стегна да скочи на крака.

— Сир, това ще ме съсипе.

Хенри я удостои с ленива усмивка.

— Така е — ще те съсипе за всички други мъже след мен, скъпа моя, но не в смисъла, който имаш предвид. Моето внимание ще те превърне в още по-голяма награда в очите на онези, които се стремят към богатството и благосклонността ми.

Той посочи към гарафата от прозрачен кварц на една ракла.

— Бъди добро момиче и ни налей вино.

Айда се зарадва на временното спасение, но ръцете й трепереха и й беше трудно да не разлее виното, червено и тъмно като кръв. Усещаше погледа на Хенри върху себе си и изпитваше желание да скръсти ръце, за да прикрие тялото си.

Когато се върна при краля, той стана и сложи ръка върху нейната.

— От теб няма да излезе добър виночерпец — отбеляза развеселено Хенри.

Брадичката на Айда затрепери. Кралят взе чашата от ръцете й, остави я върху една ракла и се извърна обратно към нея.

— О, недей, красавице, не плачи, не плачи. Шшшт. Всичко е наред. Няма да те нараня, заклевам се, че няма. Искам само да…

Така и не довърши изречението. Откопча кръглите брошки, които затваряха деколтето на роклята й, и я свали от раменете й. После развърза шнуровете на ризата й и направи същото и с нея, така че Айда застана пред него гола до кръста, разтреперана.

— Сладка — каза той. — Толкова млада, невинна и сладка. Не знаеш какво ме караш да изпитвам…

 

 

Айда лежеше в леглото на Хенри върху ароматни хладни тъкани, покрита с чисти меки чаршафи и завивка от виненочервена коприна с избродирани пауни. Изпод миглите й се процеждаха сълзи и тя ги избърса с опакото на ръката си. Между краката й гореше пареща болка. В таза си усещаше друга, по-приглушена.

Седнал на леглото, Хенри я погледна със замъглени, задоволени очи и нежно изражение.

— Стига — каза той. — Не плачи. Не беше толкова лошо, нали?

Айда преглътна.

— Не, сир — прошепна тя.

Самият акт беше странен и неудобен, но Айда стисна зъби и си каза, че това е кралят и тя няма друг избор, освен да се подчини на волята му. Оцеля и още беше жива — поне телом.

— Тогава защо плачеш? Оказах ти голяма чест, любима. Ти си като невеста за мен — девствената невеста на краля, хмм? — Той нежно отметна от лицето й кичур гъста кестенява коса.

— На мен обаче ми изглежда като безчестие — събра смелост да прошепне Айда. — Хората ще ме гледат и ще ме наричат блудница. Свършено е с доброто ми име. Няма да отида при съпруга си девствена. — И тя преглътна въпреки болезнено стегнатото си гърло; сълзите в очите й преляха.

— О, скъпа, не! — привлече я в обятията си Хенри и избърса мокрото й лице с палеца си. — Никой няма да си мисли така за теб. Ти си моя. Ти си на краля, а кралят се задоволява само с най-доброто. Ако някой дръзне да те погледне лошо или да каже нещо грешно, ще накарам да го бичуват. Но това няма да се случи, обещавам ти. Прави ти чест, че се тревожиш, ала няма нужда. Аз се грижа за своето. Ти ще вървиш с високо вдигната глава и ще бъдеш горда.

Накара я да седне в леглото и със собствените си ръце й донесе вино, което се изля като кръв от гарафата. После извади от ковчежето си един пръстен — не от дрънкулките, които по-рано раздаваше наляво-надясно, а истинска скъпоценност с блед рубин с цвят на роза, голям колкото нокътя на палеца на едър мъж.

— Носи го заради мен — каза Хенри. — Така хората ще разберат колко те ценя и че си моя.

Той го сложи на безименния й пръст, където се слагаше венчалният пръстен, а после я целуна по бузата и по устата.

Тя усети жилавата мекота на брадата му, леко влажния отпечатък на устните му и потръпна.

— О, Айда, твоята власт се крие в това, че дори не подозираш за нея — измърмори кралят.

Тя допи виното. Хенри й помогна да се облече, разгъна копринените й чорапи обратно по краката, завърза жартиерите и целуна меката вътрешна страна на бедрата й над връзките, под петната от кръв и семенна течност. Подари й яка от хермелин за шията — още един символ, че принадлежи на краля.

— Ето — каза той и погали първо кожата, а после и врата на Айда. — Това ще те топли за мен до следващата ни среща.

Айда не помнеше как е напуснала спалнята му, как е местила крак след крак, докато маршалът я придружаваше обратно до стаите на жените. Года и Бъртрис се засуетиха около нея, но тя седеше неподвижна като камък под грижите им, без да каже нито дума. Искаше единствено да спи, да се изолира от света и да потъне в забрава, където да не трябва нито да мисли, нито да чувства.