Елизабет Чадуик
Розата на Уиндзор (39)

Глава 39

Замъкът Нортхамптън, април 1199

Роджър стоеше на пътеката на стената на замъка Нортхамптън. Беше мека пролетна вечер. Беше се спуснал мрак, но трепкането на звездите и блясъкът на луната хвърляха известна светлина. Небето бе чисто и ведро и това успокояваше Роджър. Радваше се на това усамотение, преди да се оттегли за през нощта — така можеше да събере мислите си и просто да се наслади на спокойствието на мига.

Само че не остана сам задълго. Един часовой вдигна копието си, последва кратък разговор на няколко гласа и войникът се премести на ново място по-нататък на кулата. Новодошлият спря, облегна ръце на стената в дупката между два зъбера. Космите на кожената яка на наметалото му блестяха на широките рамене, стойката му бе отпусната, но говореше за сила, оставена в покой.

— Милорд — поздрави Роджър Уилям Маршал.

Той се обърна.

— Приготвям се за лягане — каза. — Приятно е човек да подиша чист въздух след дима в залата. Трябва да почистят огнището.

— И аз съм тук по същата причина — отговори Роджър. — Днес имаше много дим във всички посоки. Ако искате да останете сам…

Уилям махна с ръка.

— Не, останете. Ще ми е от полза наблизо да има човек, с когото мога да говоря открито — някой с бистър ум и без скрити подбуди.

Роджър се облегна до него.

— Всеки желае нещо, милорд, и не мога да обвинявам никого. Артър е доведен син на графа на Честър, така че Честър има интерес престолонаследието да се насочи в определена посока. Графът на Дерби иска да му върнат някои земи и ще продаде подкрепата си скъпо и прескъпо. Мнозина имат оплаквания, които ще очакват Джон да уреди в замяна на подкрепата им. И всички ще искат разни неща. Не харесвах Уилям Лоншан, но беше прав, когато каза, че всеки си има цена. Не можете да си позволите да подкрепите Артър, защото имате малко влияние в обкръжението му. Той е марионетка на френския крал. — Роджър отправи проницателен поглед към Уилям. — Обзалагам се, че цената на верността ви към Джон ще бъде графството Пембрук.

За миг Уилям се скова, а после се засмя тихичко. Роджър видя как на бузата му се образува трапчинка, а зъбите му проблясват.

— О, милорд Норфолк, много сте проницателен. Жена ми каза същото, а аз й отговорих, че навлизаме в опасна територия. Според Изабел графство Пембрук ни принадлежи по право, защото по времето на крал Хенри е било на баща й. Но ако човек приеме подкуп от един крал, тогава и той му е задължен, нали?

Роджър вдигна рамене.

— Имате ли друг избор?

Уилям отправи поглед отвъд парапета.

— Дъщеричката ми хвърли куклата си през стената на замъка в Лонгвил — искала да види какво ще се случи. Куклата падна в кочината на прасетата и когато малката отиде да я вземе, се оклепа повече и от прасетата. На прислужничките им отне почти цял следобед да я измият, а куклата беше съсипана. — Гласът му издаваше, че споменът го е развеселил. — Тя обаче се поучи от грешката си.

— Да не хвърля куклата си през стената? — И Роджър беше развеселен, защото си спомни за собствените си дъщери. Знаеше обаче, че не му го разказват само като забавна случка.

— Не, да не я хвърля, когато отдолу има свинска кочина. Човек е свободен да поема рисковете, но трябва да ги уравновесява с помощта на здравия разум и да помисли как ще се отразят на всички участници.

Роджър поглади замислено брадичката си и след дълго, но не неловко мълчание, попита:

— Значи ни съветвате да приемем Джон за крал? Според вас това е да не паднем в свинската кочина?

— Не точно, милорд Бигъд, но това е най-доброто, което можем да направим при тези обстоятелства. Ако на трона седне Артър, вярвам, че наистина ще затънем в тинята.

Отблъсна се от стената и се обърна с лице към Роджър.

— Каква е цената ви, милорд? Забелязах, че при първоначалните преговори не казахте почти нищо. Честър ми каза, че както обикновено пазите всичко в тайна.

Роджър се усмихна.

— Исканията ми са скромни. Искам гаранции за земите си. Повече няма да плащам такси, за да запазя това, което по право ми принадлежи.

Уилям кимна.

— И не би трябвало да го правите, милорд.

— Искам кралско потвърждение за всичките си титли — продължи Роджър и вдигна ръка да погали подплатената периферия на шапката си. — И искам потвърждение, че откупът ми от военна служба ще възлиза на стойността на шейсет рицарски данъка, както по времето на баща ми.

Уилям рязко вдигна вежди. Веждите на Роджър не помръднаха. Чакаше Уилям да каже, че графство Норфолк струва почти три пъти толкова, ако се вземат предвид имотите в Йоркшър.

— Тежки условия, милорд.

— Според мен са честни — отговори Роджър. — Прекарах двайсет години в мизерия в сграда без укрепления, докато чаках правосъдие.

Уилям наклони глава в знак, че признава правотата му, но Роджър усещаше какво си мисли: че графът на Норфолк наистина има финансови амбиции.

— Това не зависи от мен, но мога да ви предложа същите уверения, които предложих на Честър и Ферърс.

— В такъв случай, милорд — ако потвърдят изпълнението на условията ми, — можете да разчитате на подкрепата ми за лорд Джон.

— Тогава ви благодаря. Трябва да разрешим ситуацията по възможно най-добрия начин, а няма човек, на когото да имам повече доверие, че в близките дни ще прави честни и проницателни преценки.

Двамата си стиснаха ръце като войници и си размениха целувката на мира с чувството, че са обвързани от думите, които останаха неизречени. Роджър се радваше, че въпросът е уреден, но все още беше нащрек. Зарече се пред себе си, че веднага щом разрешат проблема, ще свие разходите си до минимум и ще се съсредоточи върху имотите си, за да ги направи сигурни и преуспяващи. Щеше да ускори строителните работи във Фрамлингам и да направи замъка непристъпен. Имаше доверие на Уилям Маршал, но не вярваше на Джон.

 

 

— Заминавам за Лондон — съобщи Уил на Гундреда и Хуон и се приготви за тирадата. Като малко момче покриваше главата си с ръце или побягваше да се скрие в криптата, когато баща му или Хуон изпаднеха в ярост. Отсега нататък обаче, в името на сина си, трябваше да отстоява своето. Учудваше се колко много видът на едно момченце, хукнало по тревата с дървен меч в ръка, може да засили решителността му.

— Никъде няма да ходиш — озъби се Хуон. — Аз съм глава на това семейство и не ти давам разрешение. Няма да допусна да се умилкваш над покритите с тор ботуши на копелето, което се нарича „граф“ на Норфолк!

От три дни Хуон беше почти непрекъснато пиян — от мига, в който се съгласи да се откаже от всички претенции към графството в замяна на два рицарски имота. Май си мислеше, че като удави мислите си във вино, съгласието му ще се изпари. Все още не можеше да приеме случилото се, а трябваше. Джон, граф на Мортен, щеше да бъде коронясан в Лондон и всичко щеше да се уреди окончателно. Техният полубрат щеше да получи графство Норфолк и всички прилежащи имоти за вечни времена. Хуон трябваше да ратифицира споразумението, но вместо това се беше хванал за гарафата.

— Аз сам вземам решенията си — отвърна рязко Уил. — Вече съм приел, че не мога да променя неизбежното и че трябва да направя най-доброто при тези обстоятелства. Това не е умилкване.

— Никъде няма да ходиш! — повтори Хуон и се запрепъва към гарафата, за да си налее още вино.

— Хуон… — обади се Гундреда от сенките в ъгъла на камината, където седеше с недокосната бродерия в скута. — Сега ти трябва бистра глава. Не можеш да мислиш, когато цялото това вино се плиска в корема ти.

Сега Хуон се нахвърли върху нея.

— Може би не искам да мисля, майко! Може би ако в началото беше направила повече, сега нямаше да сме в това положение.

Гундреда наведе глава и издаде тих стон на отчаяние.

Уил изгледа брат си с унищожително презрение. От известно време бе започнал да проглежда и сега го виждаше с цялата яснота, която липсваше на подивелия от виното Хуон.

— Ако ти беше направил повече в началото, за да убедиш хората, че си достоен кандидат, това също можеше да промени положението — изрече отвратено той. — Когато баща ни умря, между теб и Роджър нямаше особена разлика, но Роджър доказа колко струва, а ти не.

Думите бяха неизмеримо важни и когато се изтърколиха от устата на Уил, той почувства как набъбват и изпълват стаята.

В отговор Хуон потръпна и лицето му стана пепеляво, сякаш гневният изблик на Уил бе изсмукал въздуха и от неговите дробове. Той отвори и затвори уста, но от нея не излязоха никакви думи.

— Повече нямам работа тук! — отсече Уил и се отправи към вратата. — Отивам в Лондон и смятам да сложа край на всичко това.

Хуон се втурна след него, сграбчи го за ръката и го завъртя с лице към себе си.

— Не смей да ми обръщаш гръб, безгръбначен страхливец такъв!

Уил го отблъсна с безцеремонно движение, в което се долавяше отвращение.

— Не аз съм този, който не може да се изправи лице в лице с живота — отвърна язвително той. — Достатъчно дълго бях твоя сянка! Отсега нататък смятам да изляза на светло.

Обзет от прилив на решителност, Уил вдигна мандалото и затрополи по външните стълби към двора, като викаше да му доведат коня. Зад гърба си чу проклятието на Хуон, а после звук от някакво странно гадене. Бързо се обърна и видя как брат му се олюлява на най-горното стъпало. Пред разширените му очи Хуон залитна и се хвана за гърдите.

— Ще те уб…

Така и не довърши заплахата: строполи се на стълбите като чувал със зелки, заподскача по първите няколко стъпала, а после се изтърколи през ръба и падна на земята шест метра по-надолу.

Дъхът на самия Уил секна. За миг остана прикован на мястото си, а после и той се запрепъва надолу по стълбите; крещеше името на Хуон и викаше за помощ. Когато стигна до брат си, душата на Хуон вече бе напуснала тялото. Устните му бяха сини, лицето сивосинкаво, а на панталоните и туниката му започна да се разширява петно, когато вече охлабеният му мехур изля цяла гарафа вино на пръстта в двора. Сърцето на Уил бумтеше два пъти по-бързо от обичайното, сякаш компенсираше това, което бе спряло да бие.

— Повикайте свещеник! — нареди дрезгаво той на свидетелите, които започнаха да се събират. Макар да знаеше, че е напразно, се помъчи да чуе ударите на сърцето на Хуон и допря пръсти до онова място на врата му, където кръвта би трябвало да пулсира под кожата му, а не пулсираше.

Разтреперан, той затвори изцъклените очи на Хуон, а после и челюстта с озъбената уста. Какъв край само! Какъв гнусен, глупав край, какво пропиляване на един живот! В очите му запариха сълзи на стъписване и Уил ги избърса с пръстите, които току-що бяха затворили клепачите на Хуон. Свали наметалото си, покри тялото на своя брат и се заизкачва по стълбите, за да съобщи новината на майка си — и най-накрая да поеме контрола.