Елизабет Чадуик
Розата на Уиндзор (38)

Глава 38

Фрамлингам, април 1199

Айда скръсти ръце на гърдите си и огледа необятната нова жилищна сграда. Издигната в западната част на двора, тя беше готова за използване веднага щом Айда успееше да организира пренасянето на мебелите от старата, която щеше да остане като къща за гости.

Много се радваше на новата сграда. През по-голямата част от деня щеше да я облива слънчевата светлина, имаше много прозорци и щяха да им сложат стъкла. Щеше да има градина за забавления, в която да се влиза директно от залата, и задна врата, така че хората да могат да слизат до езерото и да гледат лебедите и водните птици по повърхността му. Айда отговаряше за задачата да избере всички гоблени и мебели за новата сграда и след като вече се бе възстановила след раждането на трета дъщеря в началото на февруари, се чувстваше готова да насочи творческия си талант в други области.

— Тази зала ще трябва да бъде в цветовете на баща ти — обърна се тя към Мари, която стоеше до нея и наблюдаваше как мъжете варосват залата с метли. Червеното и жълтото бяха смели и ярки цветове и мъжете лесно ги виждаха в битка. Бяха подходящи и за знамена, които дръзко да се развяват от стените на замъка, но не предразполагаха към спокойствие и почивка, макар че може би щеше да успее да приглуши ефекта им с пищни цветове и платове в залата. — Синьо и зелено за спалнята.

Мари наклони замислено глава. Слънцето, което нахлуваше през прозорците, блестеше в сплетената й коса и превръщаше цвета й в златен огън.

— Можем да поръчаме нови стъклени чаши в Ипсуич — каза тя, — като тези на сватбата на брат ми.

Сърцето на Айда подскочи както винаги при споменаването на най-големия й син. От сватбата му насам почти не го беше виждала — той имаше по-важна работа, но от време на време се отбиваше във Фрамлингам или в именията им в Йоркшър — обикновено когато искаше да отиде на лов или му трябваше нов кон. По Коледа обаче доведе своята съпруга дете и цялото семейство седна около червения зимен огън да пее песни. Тогава Айда се чувстваше обладана от неземното усещане за чисто щастие. Жослин също бе придружен от жена си Констанс и децата им. Дори напрежението между Хю и Уилям се смекчи от топлината на събирането и двамата братя пяха в синхрон. Мигът беше съвършен — мимолетен, но уловен завинаги в спомените на Айда.

— Да — каза тя. — Чаши и гарафа.

— И голяма кана за вода — продължи Мари. — Видях една в Норич, беше с формата на лъв с широка усмивка на лицето.

Айда се разсмя.

— Лъвовете не се усмихват!

— Този се усмихваше! — сбърчи нос Мари и се разсмя на свой ред. Очите й, сиво-сини като на баща й, заискриха. — Или пък може да поръчаме кана, която да прилича на някоя от шапките на татко.

Айда сръга дъщеря си с лакът, но все пак се разкикоти.

— Тази с дългата островърха периферия — ще е идеална за наливане.

Мари беше непоправима. Айда се огледа, за да се увери, че съпругът й не се е върнал и не може да ги чуе. По-рано беше отишъл в конюшните, за да нагледа една кобила, която трябваше да се ожреби. Вместо това погледът й падна върху Мартин, иконома, който водеше една жена и двама мъже към новата сграда. Айда присви очи, за да се съсредоточи по-добре, а после се вцепени, защото позна Гундреда и втория й син. Придружаваше ги още един, по-млад мъж, но Айда не го познаваше. Гъстата му кестенява коса бе сресана на леко наклонен на едната страна бретон, а очите му притежаваха зеленикавокафявия оттенък на мъхов ахат.

Първият инстинкт на Айда беше да им нареди да си вървят, но в същия миг логиката й подсказа, че трябва да имат причина за идването си — а и каква вреда можеха да им нанесат?

Мари разглеждаше новодошлите изпитателно, с изненада, но без враждебност. За нея тези хора бяха непознати, които не е виждала никога досега.

— Добре дошла, братовчедке — поздрави любезно Айда. — Ще дойдете ли в другата сграда да пийнете малко вино? — и посочи към вратата.

Гундреда изду ноздри.

— Това не е приятелско посещение. Дойдох да говоря със съпруга ви.

— И ще говорите с него — потвърди Айда и погледна към иконома. — Предполагам, че си изпратил да го повикат?

— Да, графиньо.

Докато Айда водеше гостите към вратата, Гундреда спря и обхвана залата с продължителен поглед.

— Хубав дом имате — каза тя, като успя да примеси похвалата с презрение. — Виждам какво са ви донесли плодовете на справедливостта.

Изрече думата „справедливост“ така, сякаш е рибешка кост.

Айда се усмихна през стиснати зъби.

— Справедливост, наистина — съгласи се тя, като придаде съвсем различен смисъл на думата, — и съпругът ми отдавна страдаше от недостига й.

Очите на Гундреда се присвиха. Мари изглеждаше объркана, но въпреки очевидното й смайване от грубото поведение на новодошлите, погледът й продължаваше да се стрелка към втория, непознатия мъж от групата, който стоеше малко настрана.

С надеждата, че Роджър ще побърза, Айда прекоси двора и се погрижи да настани „гостите“ си на пейките пред огнището в старата зала.

Гундреда продължи да сипе хапливи забележки.

— На каква справедливост могат да се надяват тези, които нямат бездънни ковчежета и ухото на краля не ги слуша благосклонно?

Айда обаче не смяташе да търпи подобно поведение. Нареди на Мари да оправи възглавниците и да поднесе вино и нападателно отвърна:

— Живяла съм в двора, милейди, и се радвам на добра памет. Знам много за хората, които търсят ухото на краля с всички средства, които успеят да намерят. Очевидно в това отношение вашата памет не е много силна.

Гундреда я изгледа пренебрежително.

— Моята памет ми казва, че не точно „ухото“ на краля ви донесе високото положение в двора… братовчедке.

Айда ахна.

— Вие не знаете нищо за положението ми и за всичко, което трябваше да изтърпя!

— И какво е трябвало да изтърпите? — попита подигравателно Гундреда. — Няма жена, която не би искала да живее сред най-големия лукс на света и единственото, което трябва да „изтърпи“, е да си разтвори краката.

Айда се сви, сякаш Гундреда я е ударила.

— Как смеете!

Гундреда поклати глава. Приличаше на човек, безкрайно уморен от живота.

— Смея, защото вече нямам какво да губя. Смея, защото ако си въобразявате, че няколко години внимание от страна на краля е нещо за „търпене“, трябваше да преживеете двайсет години с Хю Бигъд и още двайсет в опити да си възвърнете това, което по право ви принадлежи. Нищо не знаете… графиньо.

Част от Айда искаше да се свие и да умре от силата на нападението, но тя призова цялата си сила, потърси жената зад уплашеното момиче, призова жената, майката, графинята. Представи си Джулиана и отвърна със сдържано достойнство:

— Тежки думи изричате. — Гласът й беше ледено спокоен. — По пътя ми имаше препятствия, които вие не бихте могли да преодолеете, но съжалявам за положението, в което се намирате. Предполагам, че не сте дошли тук, за да си разменяме обиди… братовчедке.

Гундреда се отдръпна назад като борец, който се отдръпва от мелето, и Айда видя раздразнението от самата себе си, преминало по чертите на по-възрастната жена.

— Не — рече Гундреда. — Не съм дошла за това, но няма да се извинявам за думите си.

— Нито пък аз — наклони глава Айда.

Мари я гледаше с ококорени очи и отворена уста. Това засили убеждението на Айда, че реакцията й е била уместна. Искаше да даде пример на дъщеря си как да се справя с неприятни ситуации.

Роджър и Хю дойдоха от конюшните. Хю чистеше лепки от наметалото си, а Роджър смъкваше ръкавите на туниката си, които досега бяха навити и разкриваха обсипаните му с лунички ръце. Той плъзна поглед към своите гости и ги поздрави със студена любезност.

— На какво дължа това удоволствие? — попита.

— Стига, милорд, със сигурност знаете — отговори остро Гундреда.

— Е, знам, че това не е приятелско посещение, макар че сте добре дошли да вечеряте и да оставите конете си да отпочинат. Никога не гоним гости от Фрамлингам.

Роджър изгледа втория придружител на Гундреда.

— Мисля, че не се познаваме, месир.

Младият мъж се поклони.

— Аз съм Ранулф Фицробърт. Съпругът на лейди Гундреда ми беше прачичо.

На лицето на Роджър се изписа замислено изражение. Това беше внукът на бившия главен съдия. Архиепископът на Кентърбъри беше братовчед на майка му. Младият мъж, макар и все още под грижите на опекун, неотдавна бе станал наследник на някои полезни земи в Йоркшър след смъртта на двамата си по-големи братя. Роджър си беше отбелязал да проучи ситуацията и да разбере какво точно включва наследството му.

Гундреда нетърпеливо поклати глава.

— Не смятам да ям от хляба ти и да пия от виното ти — тросна се тя. — Тук съм само защото нямаше как да го избегна, по работа. Не бих дошла, ако имах избор.

Роджър седна на пейката.

— И за каква работа става въпрос?

Погледна към своя полубрат, но Уил, верен на себе си, не каза нищо, както винаги в сянката на властната си майка.

Бръчките около устата на Гундреда станаха още по-дълбоки.

— Ти отговаряш за проучванията на краля за таксите на всички вдовици и лица под настойничество, нали така?

— В пълномощията ми е да проуча положението им — съгласи се Роджър.

Гундреда си пое дълбоко въздух.

— Тогава си разбрал, че загубих втория си съпруг… и няма да се омъжа повече, за нищо на света. Предлагам такса от сто марки, за да запазя вдовишкото си положение.

Роджър я погледна и се намръщи озадачено.

— Но това е въпрос от компетенцията на съда, мадам. Защо идвате при мен? Не мисля, че някой ще възрази на решението ви или на таксата ви.

— Ха! Аз не съм толкова сигурна — отвърна горчиво тя. — Не бих искала да наложат запор на имуществото ми или да ми натрапят нов брак, защото не съм действала навреме.

Роджър пренебрегна намека й.

— Сигурен съм, че служителите на кралския ковчежник ще сметнат тази сума за подходяща — рече ледено той.

Гундреда му отправи унищожителен поглед, който подсказваше, че не му вярва.

— Искам да подредя живота си и за тази цел трябва да уредя своето положение и това на синовете си. Веднъж завинаги трябва да се разберем по въпроса с имотите на баща ти. Кралят е благосклонен към теб и изглежда, така ще е и в бъдеще. Не мога да се меря с теб, но мога да съм ти трън в очите, и то постоянно, уверявам те.

Тя се изправи.

— Дойдох да постигнем споразумение. Синовете ми имат нужда от нещо, от което да живеят — нещо от наследството.

Роджър потисна желанието си да я попита защо синовете й не са достатъчно големи сами да уредят въпроса. Хуон го нямаше, а Уил приличаше на глух.

— В такъв случай предлагам да останете за вечеря — каза той. — Очакват ни дълги преговори.

 

 

Айда седеше с шева си в горната стая на старата сграда. През отворените кепенци долиташе песента на птиците, а късното следобедно слънце обливаше пометения под с лъчите си. Чуваше как отвън децата преследват водните птици. Както обикновено, Ралф беше най-гръмогласен.

— Винаги съм знаел, че Гундреда е опърничава жена — каза сухо Роджър, — но така и не съм разбрал колко точно е свадлива.

Айда направи няколко малки красиви бода, докато се успокои. Не спомена на Роджър за собствения си сблъсък с Гундреда — колкото и да я бяха наранили думите, предпочиташе да лекува раните си насаме. Освен това думите на Гундреда за четирийсетте й години борба тежаха на съвестта на Айда.

— Жалко, че не сте успели да се разберете — каза след миг тя.

Роджър изсумтя.

— Няма да се откажа от земи, за които съм платил хиляда марки, особено за да уредя положението на полубратята си, когато трябва да мисля за бъдещето на нашите синове и дъщери. — Изкриви устни. — Предполагам, че се надява да ми наложат поредната глоба и това да ме направи по-отстъпчив. Затова ми каза, че ще плати сто марки, за да не се омъжва пак. Това ще й спечели благоразположението на новия канцлер.

Айда остави иглата си.

— Този спор продължава повече от двайсет години. Може би си заслужава да направиш малка жертва, за да го прекратиш най-накрая?

Роджър почеса наболата си брада.

— Готов съм да направя известни отстъпки, но не още. Това е като купуване и продаване на кон — пазариш се. Тя иска мир, аз искам да спрат да ме доят с такси за земи, които са мои по право. — Махна с ръка. — И бездруго не можем да направим нищо, преди да е довела Хуон да вземе участие в преговорите, а според мен той по-скоро ще забие сам ножове в лицето си, отколкото да преговаряме. Но ще видим.

Айда продължи да шие. Мари влезе в стаята, тананикайки си замечтано, с букет иглики в ръце и отмъкна една глинена кана, за да ги натопи вътре. После се приближи до люлката и загука на сестричката си.

Айда каза тихо, за да не чуе дъщеря й:

— Ранулф Фицробърт е доста представителен.

Не откъсваше поглед от работата си, но си спомняше младия мъж, който придружаваше Гундреда и сина й. Имаше приятна външност, беше мълчалив, но самоуверен и с добри маниери. Ако бе на възрастта на Мари, Айда щеше да се влюби в него на мига.

— И на мен ми хареса — съгласи се Роджър.

Айда вдигна очи и видя, че я наблюдава с шеговит поглед и усмивка на устните.

— Един съюз със семейство Де Гланвил ще е много полезен — каза тя. — Все едно прибираме изпусната нишка в шева, за да не ни притеснява повече. Тогава и ние ще имаме роднинска връзка с архиепископа на Кентърбъри, а имаме още две дъщери, които можем да омъжим в други семейства.

— За Мари мислех или някой Маршал, или Де Уорън — отговори Роджър, — но Маршал ще иска да обвърже наследника си с Омал, а освен това има и дъщеря, така че ако трябва, можем да уредим друг брак. Съгласен съм, че си струва да помислим за младия Фицробърт. Непременно трябва да дойде пак. Покани го да ловува елени в гората. Той е горе-долу на възрастта на Хю, така че навярно двамата ще се спогодят добре, а ние ще можем да помислим още по въпроса.

Айда се усмихна над работата си.

— Според мен няма да се наложи да се претрепеш да го каниш — предрече тя.

 

 

— Какво си направила?

В Бънги по-големият син на Гундреда размаха невярващо ръце над главата си.

— Исусе Христе, майко, да не си си загубила ума? Никога няма да се откажа от това, което по право е мое, никога. Чуваш ли ме?

В очите му блеснаха яростни сълзи. Гундреда потръпна, когато той ритна една табуретка към другия край на стаята и едва не улучи едно от кучетата.

— Изобщо не съм си загубила ума — отвърна рязко тя. — Уморих се от тази битка. Вторият ти баща беше човекът с юридически способности. Лоншан е мъртъв. Какво друго да направя? Ако искаш да продължиш борбата, давай, аз обаче ще платя моите сто марки, за да си остана вдовица, и ще се оттегля в манастир.

Гласът му стана дрезгав:

— Не за това изтърпях ада на Утремер!

Гундреда поклати глава.

— Знам, но нищо не може да се направи. Твоят полубрат е готов да преговаря, но иска ти да дойдеш и да говорите очи в очи. Казах му, че ще отидеш в Тетфърд след една седмица, считано от днес.

Хуон оголи зъби.

— По-скоро край вратата на ада ще се образуват ледени висулки, майко. Още не мога да повярвам, че си отишла при него. Не си по-добра от някоя курва!

Гундреда побеля и кръстоса ръце на гърдите си. Уил се надигна и застана закрилнически пред нея.

— Прекаляваш, братко.

— Съвсем не! — изръмжа Хуон. — Тя иска да продаде наследството ни за сто марки. Ако това не е курвалък, не знам какво е! А ти одобряваш действията й, ти, мекушав червей! И ти не си по-добър!

Завъртя се на пета и излезе разярен от стаята.

В ужасната тишина, която се спусна след изсвистяването на наметалото му, Гундреда наведе глава.

— Искам само мир — прошепна тя. — Цял живот съм се борила за него и не мога повече. Как можа да ми каже подобно нещо?

Мина й през ума, че макар и неин син, той беше досущ като баща си, който бе наричал всички жени курви. И също като баща си умееше да наранява. Може би беше и наказание за това, което бе казала на Айда този следобед — отглас на собствената й жестокост.

Уил непохватно я потупа по рамото, после безмълвно излезе от стаята. Гундреда покри лицето си с ръце и се зачуди как се стигна дотук.

 

 

Хуон седна на стола до леглото си. Някога беше на баща му и той го изнесе от Фрамлингам в деня преди да ги принудят да напуснат. Понякога седеше на него с изправен гръб и ръце на излъсканите облегалки и си представяше, че е графът, че въздава справедливост, както реши, че упражнява властта си, че дава съвети на крале. Беше два пъти по-способен от Роджър и се поболяваше при мисълта, че родната му майка и брат му са го предали, като са се опитали да постигнат споразумение зад гърба му. Стисна украсата на облегалките и се зарече, че никога няма да се откаже от борбата. Все още си спомняше ясно как взе меча на Роджър и го препаса, още докато баща им бе жив. Помнеше колко приятна се оказа тежестта на острието до хълбока му. Изобщо не биваше да позволява на Роджър да си го вземе обратно. Трябваше да го прегази с коня си, когато имаше възможност. Хуон протегна ръце напред и се загледа в тях. По кожата му започваха да личат петната от възрастта, като загнило по мъртво листо. Имаше белег там, където го поряза едно сарацинско острие при обсадата на Акър, и нова раничка от място, от което наскоро извади една треска. Само ако можеше да извади и Роджър по подобен начин!

Той вдигна глава и се намръщи, когато Уил влезе в стаята.

— Махай се! — изръмжа му.

Между веждите на Уил се появи нервна бръчка, но той не отстъпи.

— Не трябваше да наричаш майка курва!

Хуон изви презрително устни.

— Прав си, братко — подсмихна се той. — Това обръщение трябваше да го запазя за графинята на Норфолк и челядта й — и да нарека нашия полубрат рогоносец и събирач на чужди отпадъци.

Уил захапа вътрешната част на бузата си.

— Трябва да й се извиниш — настоя той. — Тя не заслужава такива думи след всичко, което е направила за нас.

Хуон не отговори. В някакво далечно ъгълче на съзнанието си знаеше, че е несправедлив, но справедливостта не означаваше нищо за него. Беше признак на слабост, а сега повече от всякога трябваше да бъде силен.

— Няма ли поне да дойдеш да слушаш следващата седмица? — протегна ръка Уил. — Да видиш какво ще ни предложи?

— Какво, като търговец, който се пазари на сергията за евтин вълнен плат ли?

Помисли си, че сравнението е много подходящо, защото използваха този плат за покриване на труповете в савани на път към гробището при лошо време.

— Няма какво да губиш.

— Няма и какво да спечеля. Ако сега се предадем, значи цялата борба е била напразно, не разбираш ли?

— Но така или иначе ще останем без нищо. По-добре да се разберем за нещо. Ти защо не разбираш?

Хуон изгледа брат си с презрителен поглед, стана и сбута Уил в шкембето, което преливаше над тесния му кожен колан.

— Винаги си бил мекушав като разпилени черва — изръмжа.

— Може би, но е време да сложим край на битката — за благото на всички ни.

— Никога няма да се откажа — отсече Хуон и усети в устата си горчив вкус.

 

 

Роджър се изправи лице в лице срещу братята си от другата страна на грижливо изтъркана дъбова маса в къщата за гости на приората в Тетфърд — територия, която бе по-неутрална от Фрамлингам и също толкова свързана с миналото на рода Бигъд. Навън мракът от предишния ден бе отстъпил пред светла, обляна в слънце сутрин, която ухаеше на пролет и обновление. Роджър си помисли, че на нейния фон Хуон прилича на старо изсъхнало дърво. Петте години от обсадата на Нотингам досега не му се бяха отразили добре и видът му неприятно напомни на Роджър за баща им, сякаш граф Хю се е надигнал от криптата, за да присъства заедно с тях на тази среща. Чертите на Хуон бяха извънредно остри, а лицето му — червено. Бузите му бяха пронизани от спукани капилярчета, ъглите на устата му бяха увиснали, а капризната долна устна бе влажна и изразяваше недоволство. Уил, тъмнокос и с излишно тегло, се беше облегнал малко назад от масата — поза, която отразяваше цялостното му отношение към живота и към разрешаването на проблемите. Двамата не изглеждаха привлекателна двойка.

През отворените прозорци нахлуваха слънчеви лъчи, стигаха до масата, на която седяха братята, и обливаха документите и рабошите с топло бледозлатисто сияние. Малко по-настрани от тримата седеше в готовност един писар с рог с масло и пера и чист пергамент.

— Дойдох само за да доставя удоволствие на майка ми и да поправя всички погрешни впечатления, които може да е оставила у теб — изръмжа Хуон на Роджър. — Ще се боря до смърт за наследството си.

Роджър вдигна вежда и посочи към документите.

— Нямаш никакво наследство. Това е копието от завещанието на баща ни, оставено тук в абатството. Можеш да видиш, че името ти не се споменава никъде.

Хуон оголи зъби.

— Това завещание не става дори да си избършеш задника с него и ти го знаеш. Невалидно е по две причини: ти си незаконороден и то е подправено. Не го признавам.

Роджър запази спокойствие. Всъщност сега, когато мигът най-после бе настъпил, се чувстваше точно толкова дистанциран от ситуацията, колкото когато седеше на съдийската скамейка.

— Подпечатано е с печата на баща ми и е подписано в присъствие на рицарите му, някои от които са готови да дадат показания. — Посочи към Хамо Ленвайс, Оливър Во и Анкетил. — Както добре знаеш, анулирането на брака не прави децата, родени от него, незаконородени.

Хуон изсумтя.

— Тогава няма смисъл да стоя тук, нали така?

— Майка ти иска да се споразумеем мирно и аз съм готов да го сторя.

Хуон се наведе напред.

— Единственото, което ще ме задоволи… братко… са земите, които баща ми придоби, след като стана граф. Така е по обичай и ти го знаеш. Искам и Бънги, което е вдовишкият дял на майка ми.

Пламъкът в зениците му ги караше да блестят в ярко, непроницаемо сиво на фона на пожълтялото бяло.

Роджър стисна устни и почука по друг документ на масата.

— По времето на женитбата на баща ми за майка ти всички се съгласиха, че Бънги ще принадлежи на наследника, посочен от баща ми в завещанието му.

— Значи смяташ да се криеш зад пергаменти и да откраднеш наследството ми? Смяташ да вземеш всичко и се чудиш защо не искам да седя на една маса с теб, копеле!

В стомаха на Роджър се сви топка от презрение.

— Нищо не съм откраднал. Постигнах споразумение с майка ти за имотите, които бяха нейни като част от наследството й на вдовица. Готов съм да ти предложа две имения, ако в замяна се откажеш от претенциите си към графството.

Внимаваше да запази тона си безстрастен и направи знак на един оръженосец да напълни отново чашата му.

— Не съм просяк, да ми подхвърляш мухлясал хляб и да очакваш благодарност! — изръмжа Хуон, разярен и възмутен. — Оскърбяваш ме!

В тона на Роджър се появи нотка на уморено отвращение.

— Кажи ми тогава… братко… ако ролите ни бяха разменени, колко точно щеше да ми дадеш? Всеки път, когато си помислеше, че разполагаш с някакво предимство, се опитваше да ме смачкаш — на всяка крачка. Още от мига, в който се научи да крадеш, започна да отмъкваш вещите ми и да ги чупиш.

Стисна зъби. Това не мислеше да го казва и знаеше, че така разкрива собствената си горчивина.

— Готов съм да ти дам земи на стойност два рицарски имота. Вземай или отказвай, защото това е всичко, което съм готов да ти дам, и знам, че е повече, отколкото някога би ми дал ти.

Хуон рязко скочи на крака. Видимо преглъщаше. По навик посегна към меча си, но не хвана нищо, защото всички оръжия бяха поверени на приора.

— Трябваше да те убия, когато имах възможност.

— Никога не си имал — отвърна остро Роджър и собствената му ръка сграбчи колана му. — Искаш ли да разрешим въпроса с единоборство? Искаш ли? Да накарам ли някой от рицарите си да донесе мечовете ни и да поведем двубой над гроба на баща ни? Искаш ли да ме изпиташ, братко… до смърт?

Хуон го изгледа кръвнишки и стисна зъби, сякаш дъвчеше думи, които не можеше да изплюе. Вдигна бокала си, плисна виното в лицето на Роджър и изфуча от стаята, като пътьом събори поставката за пергамент на писаря и блъсна един прислужник в стената. Двамата рицари, които бяха дошли с него, бързо излязоха. Роджър възпря собствените си хора, като махна успокоително с ръка. Някой му подаде кърпа и той избърса лицето и шията си. Писарят и един от рицарите на Роджър вдигнаха поставката и разпилените материали за писане.

— Затвори вратата — обърна се Роджър с тих глас към Анкетил, а после погледна към Уил, на чието топчесто лице беше изписано абсолютно смайване. — Освен ако и ти не смяташ да си тръгваш?

Уил поклати глава.

— Не, милорд. Какъв е смисълът? Той очаква да го последвам. След малко може и да го сторя, но до момента не сме направили нищо друго, освен да си разменяме обиди, а не това бе целта на идването ни тук.

Ноздрите на Роджър се изпълниха с миризмата на вино — металическа, почти като кръв. Тази миризма се носеше от дрехите му, от кожата му, от косата му. Той седна обратно, докато Анкетил затваряше вратата много внимателно.

— Не аз отправих обидите.

Уил го изгледа спокойно.

— Брат ми със сигурност смята два рицарски имота за обида.

— Каквото и да му предложа, винаги ще го смята за обида — вдигна рамене Роджър и се запита що за човек е по-малкият му полубрат. Разделяха ги десет години и цял порой лоши чувства и семейни борби. Роджър изобщо не го познаваше — знаеше го само като сянката на Хуон. Но пък навярно беше лесно да не обърнеш внимание на бозавия плат най-отзад на сергията… което не означаваше, че бозавият не става или е слаб. Понякога беше точно обратното.

— Нямам какво друго да му предложа — каза той. — Хуон няма синове, аз обаче имам петима, и три дъщери, на които трябва да намеря зестра. При сегашното положение на нещата заплахите му са само празни думи. Няма да му дам средства, с които да ги превърне в нещо повече.

Уил задърпа един излязъл конец на ръкава си.

— С теб никога не сме можели да се търпим, както и ти с майка ни, но ако предложиш малко повече, може по-лесно да стигнем до компромис.

— Например?

— Брат ми иска да организира панаир в градчето Бънги и да събира такси, които да му носят приходи. Можеш да използваш влиянието си, за да му помогнеш да получи разрешение срещу разумна цена. И може да уредиш от време на време да го спохожда благосклонността на краля.

Роджър се почувства развеселен и едновременно изпълнен с ново уважение към този свой бозав, безличен полубрат.

— А ти какво печелиш от всичко това?

Уил стана и оправи гънките на туниката си.

— Брат ми няма съпруга. В миналото имаше любовници, но нито една не зачена. Аз съм негов наследник и имам жена и малък син. Един ден, когато му дойде времето, тази земя и това разрешение за панаира ще преминат към моето момче… Не съм толкова горд и озлобен както брат си, нито пък толкова амбициозен. Какво ще правя аз с половин графство? — Усмихна се мрачно на Роджър. — Какво ще прави половин графство с мен?

За своя изненада и Роджър се усмихна и се почувства странно, че разбира и дори споделя шегите на човек, когото е смятал за враг почти през целия си живот.

— Да — каза той. — Мисля, че мога да направя това, което искаш.

— Мислиш, или си готов да се съгласиш? Да поемеш този ангажимент?

Усмивката на Роджър стана още по-широка, уважението му също нарасна.

— Съгласен съм — каза той. — Пред тези свидетели, твои и мои, съгласен съм.

— И ще вземеш сина ми за оръженосец, когато порасне достатъчно? — попита Уил с жест, който издаваше леко притеснение. — Щом нямам амбиции за себе си, искам поне синът ми да успее в границите на средствата, с които разполага.

Роджър кимна.

— Ще го сторя. Той ще бъде рицар.

Удостоверили споразумението си пред свидетелите, те излязоха заедно от къщата за гости. Край тях птиците извиваха песни, а слънцето бе почти топло. Рамо до рамо двамата влязоха в параклиса, минаха през кораба, влязоха в мястото на хора и застанаха пред гроба на баща си.

Намръщен, Роджър погледна към издълбаните цветни мотиви и кръста, очертан в центъра на надгробната плоча.

— Когато се превърнем в земя и кости, с баща ми ще се сплотим така, както никога не успяхме в плът — каза той.

И Уил изглеждаше неприятно замислен.

— Странно, нали? Аз и Хуон останахме с него през живота му, но в смъртта няма да лежим до него.

— В деня на Страшния съд едва ли има значение кой къде е лежал, стига да е било в осветена земя.

Уил му хвърли кос поглед.

— Знаеш ли, от нас тримата ти винаги си бил предпочитаният.

Роджър поклати глава.

— Той ме мразеше.

— Признавам, че не те харесваше, но пък той така или иначе никого не обичаше. Уважаваше те, макар че така и не го призна, нито пък го показа.

Роджър издиша през носа си.

— Съмнявам се. Вече не помня колко пъти е искал нещо от мен, след което ме критикуваше, че не съм успял.

— Може би, но пък и с нас беше същото. Смяташе, че това ще ни закали и ще ни подготви за света. Ние обаче се подчинявахме на волята му. Не се разбунтувахме и не направихме нищо, за да се защитим. Ти му обърна гръб, изправи се срещу него в битка и победи. Сам намери пътя си и това беше причината завещанието му да е такова, каквото е. Ти му показа, че си най-силният от всички ни — този, който може да изведе графството напред. Преди така и не го проумях — мислех просто, че е нечестно дърто копеле, но той е знаел какво прави.

Роджър отново погледна към гроба на баща си и изпита внезапно усещане за разбиране, недоловимо като промяната в ъгъла, под който слънчевата светлина падаше върху плочата. Все още не можеше да се насили да хареса баща си, но Уил му помогна да го разбере донякъде. Сега беше по-лесно и да изпита състрадание — сега, когато баща му отдавна лежеше в гроба си. Раните зарастваха, макар че оставяха белези. Роджър коленичи, допря чело отстрани на гроба в знак на неохотно уважение и почувства, че от плещите му е паднало тежко бреме.

След известно време стана, запали свещ за баща си и излезе от църквата. Монасите влизаха за молитвата в деветия час и пеенето им изпълни пространството между земята и Бог с нещо неземно, което беше като храна.

Рицарите на Роджър чакаха до конете. Нямаше следа от Хуон, но Роджър и не очакваше да го види. Ескортът на Уил се състоеше от един коняр и един сержант.

— Ще говоря с Хуон — обеща Уил, когато двамата се спряха пред конете и си стиснаха ръце в знак на колебливо приятелство.

— Това, което правя, го правя за твоето бъдеще, а не за неговото — каза Роджър.

Бутна наметалото си настрана, за да не му пречи, докато яхва коня си, а после спря, когато видя куриера да се приближава към портата на запъхтян кон. Позна Дикън, който служеше при Уилям Маршал, и извади крак от стремето. През тялото му премина тръпка, защото знаеше, че новините трябва да са важни. Уил го погледна въпросително и също спря, преди да се качи на коня.

— Милорд!

Мъжът скочи от седлото, коленичи пред Роджър и му подаде пергамент, подпечатан с малкия конник на Маршал. Роджър счупи восъка, прочете съобщението и погледна към Уил.

— Кралят е мъртъв. Забрала рана от стрела по време на една от обсадите в Лимузен. Маршалът заповядва да се съберем на съвет в Нортхамптън след една седмица.

Уил го погледна стъписан.

— Ричард е мъртъв?

— Така пише и не се съмнявам в думата на маршала. В момента носят тялото на краля към Фонтевро, за да го погребат до баща му.

Обърна се към пратеника:

— Предполагам, че ще продължиш пътуването си?

— Да, сир. Трябва да съобщя новината на граф Уорън в замъка Акър.

Роджър кимна отсечено.

— Първо иди в кухнята и им кажи да ти дадат поне хляб и вино. Вземи един от конете на приората. Аз ще им дам друг.

Куриерът отдаде чест и тръгна. Роджър остана на мястото си, загледан в мекия априлски ден наоколо.

Уил прочисти гърлото си.

— Кой ще наследи краля? Той не остави наследници от своето тяло.

Объркан, Роджър се помъчи да подреди мислите си и се обърна.

— Маршалът казва, че нормандците са приели за свой херцог Джон, графа на Мортен, и че ако бароните го подкрепят, той ще стане крал на Англия.

— Ами Артър? — попита Уил. — Той е внук на крал Хенри от син, който беше по-възрастен от Джон. Претенциите му сигурно са силни. Ричард го определи за свой наследник, преди да тръгне на кръстоносния поход. Знам, защото пастрокът ми отговаряше за кореспонденцията.

Роджър потърка десния си крак по песъчинките под подметките си.

— Значи от една страна имаме дванайсетгодишно момче изцяло под влиянието на френския крал, а от друга, голям мъж, който познава добре Англия.

— Ти за кого си?

Роджър погледна замислено към своя полубрат. Двамата може и да бяха установили известно разбирателство, но нямаше да му повери информация, която би могла да му навреди, а освен това трябваше да помисли много сериозно, за да реши какво да прави, преди да тръгне за Нортхамптън.

— Ще видим какво ще каже маршалът след пристигането си, но със сигурност ще има вълнения. Когато се възкачи на трона, Ричард обяви всичко за продажба и хората се стичаха на тълпи да купуват постове и имоти и да обявят, че го подкрепят.

Погледна иронично развеселено към Уил в безмълвно признание, че графство Норфолк беше един от тези постове и имоти.

— След завръщането на краля от Светите земи имаше доста разногласия, но след Нотингам само някой луд би дръзнал да се разбунтува срещу Ричард в Англия. Това променя всичко. Този път новият крал, който и да е той, ще бъде молителят. Ще трябва да предлага подкупи в замяна на това, което иска, а не обратното, и няма да има твърда ръка, с която да усмирява недоволните. Най-вероятно ще има неприятности.

Уил му отправи остър поглед.

— Но това, за което говорихме преди малко? Надявам се, ще удържиш на думата си?

Роджър преглътна раздразнението си.

— Може да не съм се заклел, но не изменям на обещанията си — на нито едно от тях. Да, ще удържа на думата си, ала в замяна очаквам Хуон да се откаже от всякакви претенции.

Оправи наметалото си и подаде поводите обратно на коняря си.

— Трябва да кажа на приора. Трябва да запалят свещи и да организират литургии за душата на крал Ричард. — Стисна устни. — Светът току-що се обърна с главата надолу.

Уил яхна коня си.

— Най-добре да настигна Хуон — каза той, кимна сковано на Роджър и се отдалечи в припрян тръс.

Роджър си пое дълбоко въздух и за миг го задържа в гърдите си. Думите от пергамента все още витаеха на повърхността на съзнанието му, което отказваше да ги допусне до по-дълбоките слоеве. Все още чувстваше слънцето по кожата си и чуваше разногласните априлски песни на птиците. Нищо наоколо не се бе променило и все пак всичко бе станало съвсем различно, защото отвъд морето кралят беше умрял, а все още не бе решено кой ще е наследникът му.