Елизабет Чадуик
Розата на Уиндзор (37)

Глава 37

Катедралата в Солсбъри, януари 1197

Невестата на Уилям Лонгспе беше дребно слабо дете, което изглеждаше много по-малко от годините си. Имаше светлоруса коса, остро личице и сериозни светлосиви очи. Гърдите й бяха плоски, а ханшът — тесен. Окъпана в светлината на цветното стъкло на огромния прозорец на катедралата в Солсбъри, тя коленичи, изправи се и отново коленичи редом до младия си съпруг.

От мястото си на първия ред на гостите Айда почувства как гърлото й се свива от гордост от най-големия й син и състрадание и възхищение към детето, за което се женеше той. Ела от Солсбъри беше едва десетгодишна и очевидно уплашена, но притежаваше огромна смелост, която я бе принудила да надвие страха си. На въпросите на свещеника отговаряше с ясен глас, който говореше за непоколебим характер, скрит в крехкото тяло. Айда беше сигурна, че с времето Ела ще се превърне в прекрасна съпруга за сина й. Разликата във възрастта им не бе прекалено голяма. Уилям щеше да е само на двайсет и пет-шест години, когато Ела щеше да порасне достатъчно, за да се нагърби с всички задължения и отговорности на съпруга и графиня.

След края на литургията двойката се отправи тържествено по украсения със сводове огромен кораб на катедралата към вратите. Айда потърси очите на сина си и за миг той срещна погледа й. Устните му бяха извити в ъгълчетата и тя усещаше удоволствието и триумфа му. Толкова се гордееше с него и с начина, по който се отнасяше към младата си съпруга — с уважение и любезност, сякаш е велика дама, а не дете, което все още живееше в детската стая.

Новобрачната двойка и множеството свидетели и гости се върнаха в двореца на билото на бруления от вятъра хълм. Айда беше доволна, че е прикрепила с допълнителни игли воала си към шапчицата отдолу, защото вятърът я блъскаше с голяма сила. Роджър мрачно притискаше новата си шапка на мястото й и гледката я караше да изпитва желание да се разсмее, макар че успя да се сдържи. И Хю имаше нова шапка, с украсена със скъпоценни камъни периферия, но след като я махна в църквата, така и не я сложи обратно. Вятърът рошеше златистата му коса и не една жена го гледаше с възхищение. Вкопчена в ръката му, Мари отправяше ослепителни сини погледи наляво и надясно в търсене на други очи. Айда си отбеляза да е нащрек, макар да осъзнаваше, че по-голямата й дъщеря просто упражнява ново изкуство от сигурното си място в обкръжението на семейството.

Айда почти не бе идвала в Солсбъри. Отначало го бяха построили като дворец за един от предишните епископи, който управлявал като принц. По-късно кралица Елинор бе живяла тук в дългите си години затворничество и макар че беше издигната с цел отбрана, сградата приличаше повече на дом, отколкото на крепост. Стаите и апартаментите бяха луксозни. Айда се възхити на пищните гоблени по стените, на избродираните възглавници и стъклените чаши, през които виното светеше като прозрачен чист рубин.

Синът й настани своята съпруга — дете на стол с възглавница до себе си и изтъкан от любезност и добри обноски, се погрижи да й сервират и да се отнасят с нея като с кралица.

Сватбеният пир се отличаваше с достойнство. На никого не позволиха да се напие и пределно ясно обясниха, че похотливите разговори, които обикновено придружаваха подобни празненства, няма да бъдат толерирани. Никой обаче не страдаше от липса на развлечения и веселби. Бяха поканили група жонгльори и най-добрите музиканти. Храната беше прекрасна, а вината — или сухи и прозрачни, или сладки и пенливи. Нямаха нищо общо с помията, която поднасяха в двора по времето на славния баща на Лонгспе. В залата и двора имаше танци и игри и за възрастни, и за деца. Всичко беше на място и организацията беше безупречна.

Айда и Роджър си разделиха една сладка с розова вода. Изражението на Роджър беше и развеселено, и унило.

— Иска ми се да бях подготвил нашата сватба наполовина толкова добре — каза той. — Помниш ли, епископът беше пиян?

Айда се усмихна.

— И така беше прекрасно. — Допря бедро до неговото. — А освен това отпразнувахме сватбената си нощ веднага след пиршеството.

— Да — отвърна той на натиска и поклати глава, когато Лонгспе тържествено поздрави гостите на подиума с тост със сватбената чаша, преди да отпие изискано. — Знаеш ли — измърмори Роджър, докато вдигаше собствената си чаша за поздрав, — прилича ми не на придворен, а на крал, заобиколен от двора си.

Айда го побутна недоволно с лакът.

— Гордее се, че е станал граф и има място и титла, които вече са негови, това е всичко. Виж колко учтиво се държи с Ела. Виж колко старателно е обмислил приготовленията.

— Това не може да му се отрече, но подозирам, че го прави колкото заради нея, толкова и заради себе си. Лонгспе обича демонстрациите и големите жестове. Това е част от природата му или може би от възпитанието му.

— Няма нищо лошо в добрите маниери и в това да се съобразяваш как да постъпиш — отвърна остро Айда.

— Така е, и маниерите му са безупречни — призна Роджър. — Но човек трябва да знае кога да спазва границите и кога да ги размие. Всичко е организирал добре и го контролира както трябва и това е хубаво, но не бива да забравя, че не е принц, макар да е кралски син. — Роджър я изгледа продължително и гласът му стана по-мек: — Казвам това, което мисля. С право се гордееш с него и днес е един благоприятен ден.

— Искам да има свое място и признание — каза Айда. — Да блести със собствена светлина, това е всичко.

— Ще го стори — достатъчно е представителен.

Не добави, че тази светлина винаги ще бъде в сянката на царствените му роднини, защото би било жестоко от негова страна. Погледите, които си размениха Лонгспе и Хю, не бяха останали незабелязани за него и Роджър знаеше, че оттам могат да се очакват неприятности. С момичетата и другите момчета беше различно. Двете по-малки момчета не представляваха предизвикателство. Лонгспе можеше да се прави на принц и те нямаше да оспорят авторитета му. Момичетата, по типично женски начин, изпитваха симпатия към него, защото им беше брат, а освен това бяха заслепени от блясъка му, маниерите му и факта, че е от кралско потекло. Хю обаче беше по-голям и не така запленен, а това означаваше, че между двамата може да се зароди съперничество.

Размишленията му бяха прекъснати от приближаването на Хамелин де Уорън, граф на Съри, чичо на Лонгспе и господар на замъка Акър, който се намираше на северозапад от Фрамлингам. Между поднасянето на ястията графът беше отишъл да използва един от писоарите, вградени в стените на коридора, и сега при завръщането си се спря до Роджър, като облегна хълбок на масата и скръсти ръце на гърдите си.

— Един от моите куриери ми съобщи интересна новина — измърмори той и отправи проницателен поглед към Роджър.

Едно време се отличаваше със същата червеникава коса като своя полубрат крал Хенри и макар че сега в нея имаше повече сиво, отколкото червено, веждите и миглите му бяха запазили цвета си на житни стъбла.

Роджър изглеждаше заинтригуван, но запази спокойствие и изчака.

— Добрият епископ на Илай е изпуснал последното си издихание. Бог да упокои душата му. Вече нямаме канцлер.

Хамелин се прекръсти уж благочестиво, но набожният жест рязко контрастираше със саркастичния блясък в очите му.

Роджър последва примера му.

— Бог да упокои душата му — каза той и устоя на желанието да се ухили, защото нямаше да е прилично, а при подобно събитие човек трябваше да прояви християнско състрадание. Освен това смъртта на Лоншан сама по себе си не означаваше, че положението ще се подобри. На Ричард му трябваха пари и когото и да назначеше на мястото на Лоншан, щеше да е някой с богат опит в ограбването на хората до шушка.

— Кой ще го наследи?

— Като епископ на Илай ли? — свиха се несигурно устните на Хамелин. — Чух, че Юстас от Солсбъри — и той погледна към среброкосия прелат, седнал по-нататък на трапезата в пищните си бродирани одежди в синьо и златно.

За миг Роджър се изненада. Юстас беше тих, ефективен и неизпъкващ с нищо духовник — човек, на когото спокойно можеха да се поверят много задачи, но не с толкова твърд характер, колкото Уилям Лоншан. По традиция епископите на Илай бяха и канцлери, но Юстас от Солсбъри никога не му бе правил впечатление на човек, надарен с достатъчно способности и сила на духа за такава задача.

— И канцлер ли?

— Засега — потвърди Хамелин и се огледа, докато херолдите оповестяваха поднасянето на следващото ястие със свирене на тръби. — Идва ред на деликатността.

Поклони се на Роджър, наклони глава към Айда и се върна на мястото си.

Роджър изсумтя, развеселен против волята си от прощалните му думи. Айда го гледаше объркано — очевидно се чудеше защо се усмихва. Той я избави от мъките.

— Кой беше доскоро епископ на Солсбъри и непосредствен висшестоящ на Юстас?

В погледа й просветна разбиране.

— Хюбърт Уолтър.

— Именно. Архиепископът на Кентърбъри все още владее всички фигури на дъската. По-изтънчен е от Лоншан, но е също толкова лукав и навярно още по-опасен.

— Защо тогава се разсмя на думите на граф Де Уорън?

Роджър се усмихна иронично.

— Развесели ме играта му на думи. Също като деликатния вкус на марципана, успехът на бъдещите ни проекти ще зависи от творческия талант на майсторите, които го приготвят.

 

 

Настъпи мигът за това, което по традиция би трябвало да бъде церемонията на брачното ложе, когато отвеждаха булката и младоженеца в стаята им, събличаха ги пред свидетели, слагаха ги в леглото и след благословия от свещеника се очакваше да консумират брака си. Тъй като младоженката все още беше дете, вместо това я отведоха до предишните покои на кралица Елинор и я предадоха в ръцете на прислужничките й.

Лонгспе виждаше, че младата му невеста започва да отпада. Изминалият ден бе изтощителен за нея, изпълнен с дълг и церемонии, но той беше доволен колко добре се справи тя. Поведението й бе безупречно. Не можеше да намери у нея и най-малката грешка и дори сега, когато под очите й се бяха образували сенки, тя все още се държеше достойно, знаеше какво се очаква от нея и дори успя да му се усмихне, когато спряха пред вратата на стаята й. Уилям пое малката й бледа ръка в своята и я целуна, а после целуна и венчалната халка. Беше поръчал да я изработят специално за нея, за да легне на деликатния й безименен пръст. По-късно, когато се превърнеше в жена, щеше да има други пръстени, украсени със скъпоценни камъни и фина изработка. Лонгспе щеше да се отнася с нея като с нещо безкрайно ценно, защото тя бе неговият път към величието.

— Почитаема съпруго — каза й любезно, — желая ти приятна почивка. Ще те посетя на сутринта.

Реверансът, с който му отвърна Ела, го зарадва. После тя се оттегли в спалнята си със скромно сведени очи. Резето тихо изтрака и Лонгспе и свидетелите се върнаха в залата, за да продължат с пиршеството и общуването.

Уилям зае отново стола си на подиума и се загледа как гостите му танцуват карол в залата. Смяташе да се присъедини към тях, но умът му бе изпълнен с прекалено много мисли и му трябваше малко време, за да проясни главата си, преди да продължи по-нататък.

Женитбата го радваше, защото го превръщаше във високопоставен човек и граф, също като чичо му Хамелин де Уорън и Уилям Маршал, с когото вече беше роднина. Все още не го бяха препасали официално с графски колан, но той смяташе да се представя с тази титла. Жаждата му за сигурност и признание беше по-силна от желанието да изчака формалното уреждане на въпроса.

Погледът му падна върху най-големия от полубратята му Бигъд, който биеше на очи сред танцьорите. Хю се движеше гъвкаво и координирано и косата му привличаше светлината като спирали блестящо злато. Беше придърпал една от прислужничките да танцува с нея и тя се изчервяваше и смееше, увлечена в стъпките на танца. Горната устна на Уилям се изви леко. Нищо добро нямаше да излезе от такова общуване с коняри и прислужници, сякаш са равни на господарите си.

Малко се дразнеше при мисълта, че макар бракът да му бе донесъл графска титла, макар покойният му баща да беше крал, а брат му — владетел, чиято слава се носеше из целия християнски свят, това глупаво наперено момче по силата на законородеността си беше наследник на графство Норфолк — територия, която някога е била кралството на владетелите на Източна Англия. Баща му строеше огромен замък във Фрамлингам и Бигъд разполагаха със сто шейсет и три рицарски имота в сравнение с неговите шейсет и пет. Не беше правилно, че този винаги готов за някоя дивотия глупак щеше да наследи толкова много. Стомахът му се сви, когато Хю се откъсна от танца и в спонтанен изблик на радост сграбчи ръката на Айда и я накара също да се включи. Майка му се засмя и се опита да го перне, за да го накара да се махне, но той не приемаше „не“ за отговор и накрая тя се предаде, изчервена и порозовяла като момиче. На Лонгспе му се повдигна от обожанието, с което гледаше към Хю. Каза си, че и той би могъл да е такъв, ако го бе отгледала тя, и че се е спасил на косъм, но негодуванието си остана. Самият Уилям смяташе да я покани на танц, но в официален и спокоен ритъм, който би придал блясък на веселбата, вместо глупавото въодушевление на този простонароден карол. Сега изобщо не мислеше да танцува.

Стисна устни и реши да изтрие Хю от съзнанието си така, както човек избърсва кално петно от наметалото си. Всеки човек с капка вкус можеше да види кой е по-добре възпитан.