Елизабет Чадуик
Розата на Уиндзор (34)

Глава 34

Замъкът Нотингам, април 1194

Най-високопоставените барони и военачалници на Ричард бяха заели няколко къщи недалеч от портата на замъка Нотингам. Роджър стоеше до камината в една от тях, наслаждаваше се на топлината на огъня и отпиваше от чашата с бира. Навън петлите пееха, за да оповестят идването на безцветната пролетна зора пред население, което вече бе будно и в нервно очакване на пристигането на значителни кралски сили в анклава си.

За момента портите на замъка бяха останали затворени и конетабълът Уилям де Уеневал отказваше да ги отвори. Вместо това им изпрати послание за непокорство във вид на стрели от лъкове и арбалети и камъни от прашки, когато кралската войска спря пред стените, и отказа да повярва, че Ричард е дошъл лично да се заеме с обсадата. Заяви, че това е номер и няма да се хване.

Бигъд бе издигнал пред стените две бесилки и обеси неколцина сержанти от гарнизона, които залови пред крепостта при пристигането си. Труповете им се гърчеха на засилващата се светлина, главите им се люшкаха, а ръцете се мятаха зад гърба им. Бруталното предупреждение на Ричард доведе до нов залп от стрели и хули, но не и до предаване.

Роджър вдигна глава, когато вратата се отвори, за да пропусне Уилям Маршал. Също като Бигъд, и той бе облечен в ризница и панталони, с меч на десния хълбок и кама на левия. Носеше шапчицата си за шлем с развързани шнурове и на лицето му бе изписано обичайното му изражение на спокойна безстрастност.

Уилям прие чаша бира от оръженосеца на Роджър и след като поздрави господаря му, каза:

— Трябва да ви благодаря, задето сте ме защитили, милорд. Някои хора бяха убедени, че съм станал предател.

Роджър махна с ръка.

— Направих каквото можах, макар че като дойдохте при краля, вие сам накарахте да замълчат всички езици, които ви клеветяха.

Нямаше нужда да назовава Лоншан. Епископът на Илай не спря да настоява да споменат името на Уилям Маршал сред онези, които се бяха вдигнали на бунт срещу краля.

— Знаех, че не сте предател — продължи Роджър и измери Уилям с дълъг спокоен поглед. — Съжалявам за смъртта на брат ви. Познавах го отдавна. Бог да упокои душата му.

— От известно време беше болен — каза тъжно и сериозно Уилям. — Опитах се да го отклоня от пътя, който бе избрал, но той не пожела да ме послуша. — Устата му се изкриви в изражение, което бе наполовина гримаса и наполовина усмивка, изпълнена със спомени. — Баща ми беше господар на Марлборо много години и живях там като дете. Според мен брат ми вярваше, че ако успее да го запази за Джон, той може би ще го върне на семейството ни. Но прецени погрешно ситуацията и си плати за това. Бог да упокои душата му.

Прекръсти се и размърда рамене, сякаш се опитваше да премести някакво бреме. После смени темата:

— Чух, че сте благословен с още един син.

Роджър кимна.

— Красиво здраво момче, слава на Бога.

— Графинята добре ли е?

— Да, благодаря — насили се да се усмихне Роджър. — А вашата съпруга?

— Вече е в уединение, очаква третото ни дете. Казва, че този път ще е момиче, и аз й вярвам. Тя като че ли знае за какво говори. Имам един наследник за Англия и втори — за Нормандия. Ще ми е от полза този път да ми се роди дъщеря и да вляза в ролята на оглупял от любов баща. — Погледна към Роджър и наклони глава. — Ще е от полза и за създаването на брачни съюзи. Сгодили ли сте вече някое от момичетата си?

Роджър поклати глава.

— Обмислям подходящи кандидати. Те имат да растат още и да се учат на много неща.

— Мисля, че ще ги обучат добре и ще са чест за всеки дом, в който влязат. Съпругата ви е най-любезната и гостоприемна жена, която познавам. — Усмивката му образува бръчици в ъгълчетата на очите. — Ако трябваше да извая статуя с нейния образ, щях да я изобразя като източник на топлина и гостоприемство за уморените пътници, които имат нужда от отдих. Тя е като фенер в края на дълъг път.

На лицето на Роджър се изписа униние. Фенерът не го посрещна с ярка светлина при завръщането му от Германия и помръкна още повече при заминаването му за Нотингам. Бигъд каза сухо:

— Може би съпругата ми е трябвало да се омъжи за някой ханджия. Тогава щяхме да се виждаме по-често. Престоят ми в Германия й се отрази тежко, а сега и тази обсада. — Въздъхна дълбоко. — А след като възстановим мира, най-вероятно ще съм в пътуващия съд и ще изслушвам прошения.

— Вземете я с вас — предложи Уилям. — Докато обикаляте, нямате ли имения, където може да остане, а вие да се отбивате при нея поне за две нощи от всеки седем и да водите гости?

— Зависи къде ще ме изпратят, но да — отвърна със съмнение Роджър, като си мислеше колко ще е сложно да пренесе цялото си домакинство.

— Когато мога, уреждам Изабел да ме придружава. Жените имат нужда от повече контакти, а това е добре и за политиката. Мъжете говорят повече, когато са удобно настанени и в приятна компания. Освен това искам да прекарвам повече време с жена си и да гледам как растат децата ми, докато все още имам възможност да се наслаждавам на тези неща. Според мен наградата напълно си заслужава усилието, което отнема преместването на домакинството.

Тук разговорът приключи заради пристигането на близкия приятел на Маршал Балдуин де Бетюн, който завързваше шапчицата си дори докато подаваше глава през вратата.

— Кралят се въоръжи и иска и двамата да отидете при него — съобщи той.

Уилям и Роджър припряно допиха чашите си и забързаха навън. Ричард бе излязъл от собственото си жилище и се взираше в солидната палисада, заобикаляща външния двор на Нотингам. В очите му блестеше хищен пламък. Лека ризница покриваше тялото му като сребриста змийска кожа, а желязната шапка оставяше лицето му открито. Златните английски леопарди се вълнуваха на червената коприна на знамето му, което се вееше така, че всички да могат да го видят от стените.

Роджър огледа изпитателно замъка. Нотингам се издигаше на един тесен хребет от пясъчник, малко по на запад от града. Самата крепост се извисяваше насред един по-горен двор в южния край на билото, заобиколен от яка каменна неносеща стена. Отдолу се простираше втори двор, също обгърнат от неносеща стена, а отвъд него, на север и изток се намираше външният двор, изграден по линията на скалата и обърнат на юг. Защитаваше го палисада от пръст и дървета, сред която се виждаше една-единствена масивна дървена порта. Защитниците стояха в готовност на крепостния вал. Бяха отказали да се подчинят на заповедта да се предадат, а поне за момента гледката на обесените бе довела само до засилване на съпротивата им.

Приключил с огледа, Ричард извърна глава и даде заповед леките щитове да излязат напред — огромни каменни щитове, зад които стрелците и другите войници можеха да се крият и да се приближат достатъчно близо до подножието на палисадата, за да опрат до нея обсадни стълби. Един таран стоеше в готовност да се забие в огромната дървена порта.

Роджър махна на оръженосеца си да му донесе шлема — не онзи модерния с надупчен наличник, а този, с който се биеше пеша, с права ивица за носа, такъв, какъвто носеха домашните рицари. Надяна го над шапчицата си и провери меча си, за да се увери, че може да го извади с лекота от ножницата.

— Колко скоро можем да очакваме пристигането на епископа на Дърам от Тъкхил, сир? — попита той.

— Утре за вечеря, ако подраним с яденето, надявам се — отвърна Ричард. — Тъкхил няма да затрудни човек с опита на Дърам. — Бръчиците в крайчетата на очите му станаха по-дълбоки. — Този тук може да отнеме малко повече време, но след три седмици имам ангажимент в Уестминстър, така че колкото по-скоро, толкова по-добре. — Краят на устните му се изви почти като в усмивка. — Ако успеем да ги пречупим преди края на седмицата, може да имаме време за един лов в Шерууд. Обичам еленско.

Кимна рязко на военачалниците си.

— Господа, знаете какво да правите. Дайте щитовете напред, опрете стълбите, превземете първия двор и се отправете към барбикана^[1]. Арбалетчиците ще повалят стрелците им с лъкове и прашки.

Прикова всички със суровия си син поглед.

— Пощада няма да има — каза той. — Ако има оцелели, ще ги обеся. Искам това място превзето с железен юмрук.

Сърцето на Роджър забумтя, а ръката на дръжката на меча му се овлажни. Почувства напрежението около себе си, страха, агресията, решителността и дори полъх на диво и прекрасно опиянение. Всички те бяха играчи, уловени в мига между хвърлянето и падането на заровете.

Ричард извади меча си и го вдигна високо.

— Десет марки за първия, който прехвърли палисадата! — изрева той.

Свали ръката си и сержантите се втурнаха напред с леките щитове, а стрелците започнаха да стрелят над палисадата, опитвайки се да повалят стрелците на противника горе на пътеките. Под прикритието на щитовете си други войници се хвърлиха в рова и се закатериха по другата страна, понесли обсадните стълби. Неколцина бяха повалени от стрели и камъни от прашки, но останалите продължиха натиска.

Роджър откъсна мислите си от съскането на стрелите, от свирепото тракане на прашките, от крясъците от усилие и виковете от болка. Беше водач и командир и това означаваше, че трябва да се сражава, за да даде пример, като остане напълно съсредоточен и направлява операциите.

— Свети Едмънд! — изрева той на хората си. — Десет марки и от мен!

Вдигна оцветения си в червено и златно щит, измърмори под нос една молитва, излезе от защитата на сламените щитове и се втурна към рова и палисадата. От повърхността на щита му отскочи един камък. Край него се надигна суматоха, когато защитниците успяха да прекатурят една от стълбите с мъжете на нея и да я съборят в рова. След нея падна и втора. На други места нападателите обстрелваха със стрели, вряща вода и стрита вар.

Роджър чу как Уилям Маршал окуражава хората им и на свой ред изрева насърчително. Под закрилата на щитовете други войници бяха докарали тарана до портата и сблъсъкът на желязната глава с дървото отекна с оглушителен грохот.

Роджър нареди на войниците си да изправят още стълби до стените: три наведнъж, при това по-далеч от тези, които вече бяха скупчени близо до портите. Това щеше да принуди защитниците да разделят силите си. Мъжете започнаха да се катерят. Анкетил сложи крак на лявата стълба, а Роджър — на средната. Начинанието изглеждаше опасно, но това бе единственият начин да превземат външния двор. Над Роджър един от хората му потръпна и падна от стълбата. От врата му стърчеше стрела. Роджър продължи да държи щита си високо вдигнат, а главата си — наведена. Продължи да се катери. Дишането му кънтеше в ушите. Отдавна не беше се упражнявал по-енергично, нито пък бе тренирал, макар че като цяло беше активен. И макар че изпълняваше военни задачи, никога досега не бяха искали от него да се сражава във водовъртежа на битката, при това за да убива. Бяха минали повече от двайсет години, откакто участва в тежка битка при Форнъм — млад мъж, който сам изсичаше своя пътека. Сега трябваше да изсече други, по-различни.

Сержантът над него на стълбата се прехвърли над парапета и си проправи път до пътеката на стената. Загърмя сблъсък на оръжия. Анкетил скочи от върха на стълбата си на стената. А после самият Роджър се озова на последната стъпенка и се прехвърли. Един войник се устреми към него, размахал брадва. Роджър стъпи здраво на земята, наведе се, избягна удара и за миг двамата се счепкаха. От толкова близо от меча му нямаше никаква полза, при това не можеше и да го извади. Успя обаче да измъкне камата от канията й и да я забие в незащитената подмишница на противника си. Мъжът се отпусна и Роджър го изхвърли от пътеката. Не си направи труда да види как е паднал — знаеше, че от такава височина сблъсъкът със сигурност ще го убие. Вместо това извади меча си, прибра камата и започна да си пробива с бой път към стълбите близо до портата.

Тя се тресеше от ударите на тарана. Още от хората на краля се прехвърлиха през палисадата и защитниците се оттеглиха, оставяйки укреплението в ръцете на обсаждащите. Битката продължи да бушува около портата и Роджър се озова редом до Уилям Маршал, докато се мъчеха да сломят безнадеждните усилия на гарнизона. Борбата бе отчаяна и кървава, но докато мускулите на Роджър си припомняха моделите от тренировките, движенията му станаха по-плавни.

Уменията на маршала бяха толкова забележителни, че малцина дръзваха да му се изпречат на пътя и Роджър бе извънредно доволен, че двамата не са врагове.

От замъка прокънтя рог; Бигъд позна сигнала за отстъпление. Без да спират да се сражават, войниците от гарнизона се отдръпнаха към барбикана пред първата неносеща стена. След като и последният се прибра, стрелите и камъните от прашките заваляха наново. Шумът на тарана спря, когато войниците на Ричард отвориха портата отвътре и останалата част от хората им се изсипа през нея. Самият таран също бе вкаран, предизвиквайки високи одобрителни възгласи.

Задъхан, Роджър направи знак на Анкетил да прегрупира хората около знамето на Бигъд, носено от Хамо Ленвайс. Златната коприна беше опръскана с кръв, а прътът — повреден на мястото, където един нож се бе забил в него. Стиснал плата в ръка, Роджър се приближи към един мъртъв войник и взе копието, което лежеше до тялото.

— Използвай това — каза той.

Ленвайс внимателно развърза знамето и го завърза на копието. От неносещата стена зад барбикана враговете продължаваха да ги обсипват със заплахи и ругатни. Уилям Маршал се присъедини към Роджър, който с облекчение видя, че раменете му се повдигат и спускат учестено — доказателство, че все пак е смъртен.

— Това беше първото препятствие — изрече Уилям триумфално със задъхан глас. — Сега ни остават само един барбикан и две неносещи стени, и сме пред крепостта.

— Съвсем просто, значи — съгласи се Роджър и се зачуди колко ли схванат ще е на сутринта. Повика оръженосеца си и му каза да разбере броя са ранените.

Уилям вдигна рамене.

— Може и да е просто — каза той. — Зависи колко ще са войнствени сега.

Роджър погледна към барбикана и към втората стена. В двора заваляха буци тор.

— Не съм оптимист, що се отнася до здравия им разум.

Уилям се усмихна.

— Дори за глупаците има надежда да стигнат до разумния извод. Рано или късно торът им ще свърши и тогава ще видим.

 

 

Роджър спря до стража и се загледа в пламъците, обгърнали дървения барбикан и огромните порти, които бяха превзели сутринта. Неспирният бой бе жесток и горчив и макар че успяха да стигнат до барбикана, спускането на нощта спря усилията и на двете страни. Ричард заповяда да изгорят портата и барбикана, защото иначе трябваше да отдели хора, които да ги защитават срещу нощно нападение. Така не се налагаше да ги включват в сметките си.

— Дръж си очите отворени, Томас — каза Роджър, не защото войникът имаше нужда от такова напомняне, а защото това бе знак, че самият Бигъд е буден и обръща внимание на всичко наоколо. — Ти си от Тасбърн, нали? И отговаряш за сержантите?

Роджър винаги се стараеше да узнае колкото се може повече за войниците си. Един мъж, на когото господарят му е вдъхнал гордост и увереност — и му е платил, — беше два пъти по-вероятно да не отстъпи от някой пренебрегнат и оставен да се грижи сам за себе си.

— Днес се сражава добре.

— Сър. — Очите на мъжа блеснаха с изненада и удовлетворение. Той пристъпи от крак на крак и в гласа му се появи нотка на страхопочитание: — Сър… Видях ви как се сражавате край портата заедно с милорд Маршал.

Устните на Роджър се извиха.

— Той е по-висок от мен — отбеляза самокритично. — Има по-голям обхват, което много ме радва. Битката беше тежка и всеки мъж бе важен.

— Какво ще стане утре?

— Тепърва ще се реши на съвета. Очакваме да дойдат архиепископът на Кентърбъри и епископът на Дърам и ще докарат обсадни машини.

Той потупа войника по рамото и продължи обиколката си. Една жена се приближи към него с ръце на бедрата и змийска походка, натежала от покана. Роджър ускори крачка, преди да му е предложила. Блудниците винаги се влачеха след войската и въртяха занаята си сред войниците, които очакваха битката. Една последна нощ на удоволствие, един последен шанс да оставиш нещо след себе си в света, ако смъртта те връхлети на следващия ден.

Неколцина домашни рицари играеха на зарове, седнали около маса в една от къщите до тази на краля. Роджър забеляза сред тях младия Лонгспе. Момчето беше малко шумно от погълнатите питиета и губеше. Между две хвърляния бе намерило време да се похвали на една жена, че е брат на краля, но тя отказваше да го приеме сериозно.

— Много си млад — засмя се жената с ръце на хълбоците. — Младок като теб, брат на краля! Кого се опитваш да излъжеш? Изобщо не приличаш на него.

Лонгспе се изчерви.

— Аз съм брат на краля! — повтори той и направи жест към събралите се. — Питай когото искаш от тях, и те ще ти кажат!

— Да — потвърди завалено един от рицарите. — Вярно е. Гарантирам за него. Той е едно от копелетата на стария крал от една дворцова блудница!

Лонгспе се отправи към мъжа, ръмжейки с оголени зъби, но Роджър го изпревари: сграбчи рицаря за туниката и го тласна към вратата. Движението беше толкова бързо, че не му остави време да реагира и да се защити.

— Майката на милорд Лонгспе е почтена дама и няма да е зле да не го забравяш — изръмжа той. — Ако не ни трябваше за битката утре, щях да те одера жив за тези думи.

Блъсна го на улицата и направи знак на двама стражи да го вземат със себе си.

Рицарят се надигна на четири крака и повърна. Роджър се изкушаваше да накара да го набият с камшик и да го сложат в стегите, но реши да не го прави, защото това само щеше да усложни нещата още повече, а както бе казал, наистина имаха нужда от всеки боец, с когото разполагаха. Влезе обратно в къщата и изгледа гневно Лонгспе.

— Ако толкова трябва да се хвалиш, не го прави, когато си пиян или пък пред пияници. — Хвана момчето за ръката. — Ела. Можеш да присъстваш на срещата на кралския съвет утре сутринта като мой оръженосец. Предполагам, че си достатъчно трезвен, за да наливаш вино?

— Да, сър — издаде напред челюстта си младежът. — Благодаря ви… — и направи неопределен жест, който обобщаваше ситуацията. Едно оригване обаче развали скования му официален отговор.

— Не го направих заради теб — отвърна рязко Роджър. — Направих го заради майка ти.

 

 

Ричард огледа събраните военачалници.

— Очаквам епископа на Дърам и архиепископа на Кентърбъри утре, а машината за хвърляне на камъни ще е готова преди обед.

— Въпреки това превземането на тези неносещи стени ще ни струва време и усилия — каза Уилям Маршал и отхапа парченце кожа отстрани на окървавения си нокът. — И скъпо, ако мерим в човешки животи. Днес имахме много ранени.

Ричард потърка челюстта си.

— Може да се предадат, когато видят пристигането на подкрепленията ни и опитат вкуса на обсадните машини.

Роджър предложи:

— Изпратете някого да преговаря, сир, и да ги убеди, че наистина вие лично предвождате нападението. Може би все още вярват, че тези, които ги нападат, са само съдиите.

Крайчецът на устата на Ричард се изви нагоре, докато обмисляше предложението.

— Може би — съгласи се той. — Но кого да изпратя?

Лоншан, който досега седеше облегнат назад и си играеше със скъпоценните камъни по ръба на мантията си, се обади с присвити очи:

— Изпратете милорд Бигъд, сир. Конетабълът знае, че той беше в Германия, и със сигурност са го видели в боя днес. Сладкодумен е като всеки адвокат. Нека той ги убеди.

Роджър вдигна вежди и чу как Ричард изсумтя развеселено. „Сладкодумен“ не беше дума, с която би се описал, но пък Лоншан много го биваше в това да измисля характеристики на хората и после да се опита да ги накара да им паснат.

— Аз, разбира се, ще отида, ако вие го желаете, сир — каза той. — Вярно е, че предпочитам да излизам от трудните ситуации с думи, а не с бой. — Кимна към Лоншан. — Познавам хора, които успяват с думи да се докарат до бой, а после очакват други да размахат меча вместо тях и знам кои според мен са по-разсъдливите.

Този път Ричард избухна в смях. Роджър видя, че устните на маршала трепват, а в ъгълчетата на очите му се очертават развеселени бръчици.

— Милорд Бигъд доказва колко съм бил прав да направя предложението си. — В гласа на Лоншан се стелеше копринена злоба.

Роджър погледна към Ричард и наклони глава, без да обръща внимание на канцлера.

— Ще направя всичко възможно да ги накарам да преговарят — обеща той.

Ричард му кимна в отговор.

— Струва си да опитаме, преди да похабим хора и оръжия — съгласи се кралят.

Един страж отведе Роджър пред конетаблите на Нотингам — Уилям де Уеневал и Ралф Мърдак. И двамата изглеждаха изтощени и навярно бяха будували цяла нощ, докато крояха планове как да задържат обсаждащите извън втория пръстен на защитите.

— Милорд Бигъд — поздрави го Де Уеневал, който бе по-високопоставеният от двамата. — Добре дошъл.

Той посочи към една пейка. Роджър отвърна на поклона му и зае предложеното място. Държеше се спокойно и свободно. Залогът в предстоящия разговор бе много висок, но той беше свикнал да води преговори и не се боеше от нападение от страна на тези двама мъже, които бяха хора на честта… макар и заблудени.

— Иска ми се да бяхме съюзници при обстоятелства, по-малко трудни от сегашните — започна Де Уеневал.

— Съгласен съм — отговори Роджър, прие виното, което му донесе един слуга, и остави напрежението да се оттече, преди да продължи: — Нали осъзнавате, че е лудост да отбранявате това място срещу краля на Англия, когато той лично оглавява кампанията? Лорд Джон избяга във Франция и остави вас и другите си кастелани и васали да посрещнете последствията от предателствата му.

Мърдак прокара показалец нагоре-надолу по покритата си с четина буза.

— С цялото ми уважение, милорд Бигъд, и говоря сериозно, защото наистина ви уважавам, знаем, че крал Ричард все още е затворник на императора.

— Защото лорд Джон ви е казал така ли? — попита Роджър. — Добре знаете, че заминах да се присъединя към краля в Германия. Мислите ли, че бих се върнал и бих го оставил там? Мога да разкажа на всички ви за писмата, които графът на Мортен изпращаше на императора, за да му предложи подкуп да задържи краля в плен, и как тези писма не успяха. Отплавахме от Антверпен на борда на „Божия милост“ и пристигнахме в Англия преди две седмици.

Погледна към мъжете, но израженията им бяха безстрастни, както би било и неговото на тяхно място.

— Преди да стане пладне, очакваме да пристигнат архиепископът на Кентърбъри и епископът на Дърам със силни подкрепления и обсадни машини. Откъде очаквате помощ, господа, от Франция ли? — Роджър кръстоса глезените си. — Уверявам ви, че оттам помощ няма да дойде.

Де Уеневал скръсти ръце на гърдите си в знак, че думите на Роджър не означават нищо.

— Трябва да обсаждате това място седмици наред, преди да го превземете — изръмжа той.

— Кралят несъмнено ще остави контингент тук, ако се наложи — отговори Роджър. — След три седмици, считано от днес ще има церемония, на която отново ще му сложим короната в Уинчестър. Естествено, той би предпочел дотогава Нотингам да се е върнал в редиците на покорните му владения. Предлага ви добри условия, ако се предадете.

Де Уеневал вдигна вежди.

— Разбира се, ще има глоби — продължи Роджър, без да се смути. — Кралската съкровищница е празна, но прошката и пощадяването на живота ви ми се струват изгодна сделка. След като възстановите честта си с целувката на мира, можете да се заемете със задачата отново да си спечелите благосклонността му.

Последва продължително мълчание. Роджър почувства съмненията на събеседниците си, нежеланието им дори да обмислят възможността, че наистина са изправени срещу самия Ричард.

Де Уеневал загриза нокътя на палеца си.

— Трябва ми време, за да го обмисля, милорд графе.

Роджър наклони глава, стана и се приближи до прозореца. Въздухът бе натежал от аромата на дим от барбикана и портите и Бигъд знаеше, че пепелта още пари, защото неотдавна мина покрай тях и усети допира на пламтящия въздух върху кожата си. Оттук бесилките не се виждаха, но тази сутрин Ричард бе обесил още трима войници, пленени при вчерашната битка, и мъжете на външната стена със сигурност разполагаха с отлична видимост. Когато Роджър напусна лагера като пратеник за преговори, екипът за мортири^[2] издигаше каменохвъргачка и се готвеше да нападне външната неносеща стена.

Най-накрая Де Уеневал заговори:

— Милорд, ако се заема с този въпрос, трябва да действам внимателно. Ако изпратя двама от хората си, които познават краля, искам гаранция, че след това ще се върнат живи и здрави, за да ми докладват.

Роджър разпери ръце.

— Естествено, милорд. Отговарям с думата си и от името на краля, от когото имам пълномощия… Както хората ви ще видят лично и ще ви съобщят.

Де Уеневал кимна.

— Така да бъде.

И изпрати един оръженосец да повика Хенри Ръсел и Фулкер от Крендън от стената. Те бяха служили в двора и познаваха Ричард по лице. Когато, придружен от двамата мъже, Роджър мина обратно през външния двор, той видя как Ръсел и Крендън поглеждат към труповете на бесилките — и тези от предишния ден, и новите от сутринта. Поведе ги покрай обесените, без да каже нищо, само се прекръсти. Но се погрижи да ги преведе и покрай екипа на мортирата, който приключваше с работата си. Погрижи се също така и да усетят горещината от тлеещите останки на това, което до вчера представляваше две солидни порти.

Докато Роджър го нямаше, двамата духовници бяха пристигнали и външният двор и пространството непосредствено пред портата бяха пълни с рицари и войници, товарни коне и коли от обоза, натоварени с още обсадни машини, значително по-големи от късата мортира. Двамата придружители на Роджър не казаха нищо, но той почувства тревогата им. С ръка на дръжката на меча ги поведе към краля, който стоеше до каруците с требушети^[3]и разговаряше с Хюбърт Уолчър, архиепископ на Кентърбъри.

При приближаването на Роджър Ричард вдигна глава и двамата се спогледаха, после кралят съсредоточи вниманието си върху рицарите. Роджър коленичи и почувства ужаса и стъписването, които преминаваха като вълни през поверениците му. Знаеше, че те все още се надяваха всичко да е уловка, но сега това беше невъзможно.

— Сир, тези мъже дойдоха, за да се уверят с очите си, че наистина сте вие, а не някой измамник — обясни Роджър.

Ричард изглеждаше развеселен.

— Така ли?

Махна на Ръсел и Крендън да станат и разпери широко ръце с обърнати напред длани.

— Господа, какво мислите? Кой съм аз, измамник, с когото съдиите се опитват да измамят лордовете ви и да ги накарат да се предадат? Или съм законният крал на Англия?

Бавно се завъртя и отново се обърна с лице към тях. На устните му играеше полуусмивка, но погледът му беше смъртоносен.

— Сир — промълви Ръсел и отново падна на колене.

След миг Крендън последва примера му.

— Станете! — махна властно с ръка Ричард. — Сега, когато видяхте, че наистина съм тук и това не е някаква измама — както и че армията ми се е увеличила почти двойно, — ваш дълг е да се върнете при лордовете си и да ги убедите да се предадат. Разполагат с време до пладне, преди великодушието ми да се изчерпи. Върнете се и положете всички усилия, защото ако не го сторите, ще го направя аз — и последствията няма да ви харесат.

Видимо потресени, Крендън и Ръсел се отправиха обратно към замъка, придружени от ескорт, а Ричард се обърна към Роджър:

— Говорил си с Де Уеневал и Мърдак. Ще се предадат ли?

— Не са очаровани от идеята, сир, особено Мърдак, но ще я преглътнат като горчив хап. Може би няколко залпа от мортирата ще са капката, която окончателно ще ги убеди.

Ричард кимна.

— Благодаря ти, милорд Бигъд. Справи се добре.

Роджър се поклони и се обърна, за да се върне при хората си, но се закова на място, когато зърна своя полубрат, застанал сред рицарите на Хюбърт Уолтър. Дрехите на Хуон бяха окъсани. Сресаната му коса приличаше на стиски жълта трева, а слънцето на Утремер беше издълбало дълбоки бръчки в бузите му и ъгълчетата на очите му. Изпълненият му с горчив гняв поглед се прикова в погледа на Роджър в ожесточена битка.

— Мислиш, че си спечелил — изръмжа той. — Мислиш, че си великият граф на Норфолк и си недосегаем, но аз ще получа правосъдие и земите, които ми се полагат по право.

— Имаш право на мнение — отговори студено Роджър, — не на моите земи. Признавам, че участието ти в кръстоносния поход може да ти спечели точки на небето, но се заблуждаваш, ако си въобразяваш, че ще помогне на каузата ти тук, на земята.

Роджър де Гланвил стоеше наблизо и сега се присъедини към Хуон.

— Той е прав — каза. — В твой интерес е да се споразумееш с нас, защото граф или не, няма да си в безопасност, докато не го сториш.

Бялото на очите му бе станало жълто и мътно.

Зад тях се разнесе тътен, когато късата мортира запрати първия камък към неносещата стена, а скоро последва и острото изпращяване от забиването на снаряда в пясъчника. Веднага след това заредиха нов камък, наместиха мерника и втори снаряд последва първия. Този път прелетя над стената и се приземи с глух трясък.

— Заплашвате ли ме, милорд? — попита властно Роджър.

Де Гланвил поклати глава.

— Няма нужда да ви заплашвам. Казвам само истината. На краля му трябват пари и когато положението се стабилизира и отново започне да обръща внимание на управлението, всичко ще бъде за продан. Всичко.

— Съмнявам се да разполагате с достатъчно средства, за да купите цяло графство — отвърна кратко Роджър.

Де Гланвил го изгледа с разбиращ поглед.

— Не, но вие разполагате ли с достатъчно средства, за да го задържите?

На неносещата стена се появи прът с импровизирано знаме — една избелена покривка. Развя се напред и назад и привлече вниманието на хората в първия двор. Екипът на требушета намести механизмите за захващане на машината си.

Студени тръпки полазиха Роджър.

— Какво означава това, милорд? Нека да се изясним.

Де Гланвил вдигна рамене.

— Ами точно това, което казах. Доведеният ми син няма какво да губи, защото няма нищо… но някои други хора имат повече да губят.

Отправи на Роджър полуусмивка, която беше опасно близо до подигравателно ухилване, и се отдалечи. Роджър нямаше време да размишлява над думите му, колкото и обезпокоителни да бяха, защото бялото знаме изискваше цялото му внимание, а един оръженосец вече бързаше към него със заповед от краля.

 

 

Във вдовишката къща на свекърва си в Дувъркорт Айда изслуша как децата си казват молитвите, целуна ги за „лека нощ“ и с въздишка седна край огъня, за да продължи да шие. По-рано Джулиана се бе заела да забавлява децата с някаква история за една лисица и една врана. Изглежда, това била една от любимите приказки на баща им като дете и била написана по времето на древните гърци от човек на име Езоп. Докато слушаха, момичетата упражняваха уменията си по шев, а Айда даде на момчетата малки части от броня и сбруя, за да ги почистят и да не правят бели. Свекърва й много се гордееше с внуците си, но предпочиташе в нейно присъствие да са тихи, благоприлични и да запазят буйността си за някое друго място. Като съвсем малък Хю беше запленен от бижутата и бродерията по роклите й и Айда постоянно трябваше да го наблюдава и да държи лепкавите му пръстчета настрана от роклите на Джулиана.

— Много си трудолюбива, скъпа — усмихна се свекърва й. — Рядко те виждам без шев в ръцете, а дори и тогава правиш сирене, даваш указания на предачките или надзираваш прибирането на ябълките.

Айда унило вдигна рамене.

— Винаги има работа.

— Но винаги има и прислужници — отговори Джулиана. — Не е необходимо да вършиш всичко сама.

Айда избягна погледа й.

— Обичам да съм заета.

— Така ли? — вдигна Джулиана тънка светлокафява вежда. — Достойно е за възхищение, но има разлика между това да си заета със занимания, подобаващи за жена с твоето положение, и това да работиш до пълно изтощение.

Айда не каза нищо с надеждата, че Джулиана ще смени темата. Обичаше свекърва си, но признаваше, че когато бе в по-особено настроение, Джулиана можеше да бъде тиранична и прекалено откровена.

Една прислужница се движеше ненатрапчиво зад тях, сменяше свещи, носеше ги по-близо по искане на по-възрастната жена. Тя стана от мястото си до огъня и отиде да погледне към бебето в люлката му.

— Спомням си баща му, когато беше повит така — промълви замечтано Джулиана, полуусмихната. — Тогава бях млада съпруга… изпълнена с крайно нежелание да бъда такава. Казаха ми, че е мой дълг да служа на семейните интереси и да се омъжа за Хю от Норфолк, и нямах избор. Спомням си колко бях удивена, че животинските му нужди може да са довели до появата на сина ми.

Тя се наведе над люлката.

— Вече знаеш, че не се размеквам при вида на новородено бебе, но обикнах Роджър още от мига на раждането му и отчаяно се опитвах да го защитя. Знаех, че може да стане или един, или друг — това му беше в кръвта. През цялото време, докато се превръщаше от бебе в дете, правех всичко по силите си — опитвах се да му вдъхна чувство за дълг и чест, за справедливост и любезност към всички, защото знаех, че единствените уроци, които ще получи от баща си, са да преследва безмилостно собствения си интерес и желанието да стъпче всички по пътя си към върха на бунището. Всяко приличие да върви по дяволите. Твърдо решена бях да не допусна синът ми да се превърне в копие на баща си.

Айда престана да шие и погледна към Джулиана. На обикновено спокойното лице на свекърва й сега се изписа напрежение, от което косъмчетата по врата на Айда настръхнаха. Не искаше Джулиана да казва нищо повече, но не знаеше как да я спре.

Джулиана нежно оправи завивката на спящото бебе и се върна на мястото си. Червената светлина на огъня, жълтият блясък на пламъка от свещите караха скъпоценните камъни по роклята й да искрят, сякаш са мокри. Джулиана потърка ръцете си.

— Роджър не беше единственото ми дете — продължи тя. — Родих дъщеря, мъртва, точно единайсет месеца след раждането на Роджър, а седем месеца по-късно пометнах второ момче, след като съпругът ми ме преби, защото съм го гледала по начин, който не му харесал.

Айда впери ужасен поглед в Джулиана.

— Но поне можех да се обърна за помощ към семейството си — добави възрастната жена. — Оплаках се на брат си и той говори с Хю — заплаши го да му отвърне с насилие, ако отново ме докосне. Това беше оскърбление за семейната чест, нали разбираш — сестрата на графа на Оксфорд пребивана от съпруга си. Изпратиха ме при свещеника, който ми изчете лекция колко е важно да съм добра съпруга, след което ми наложи покаяние. Хю не искаше да се кара с брат ми, затова ме остави на мира — освен за заплождане. Аз обаче така и не заченах повече и той не можеше да ме накара да се страхувам от него. Единственото ми чувство беше отвращение. Накрая Хю накара да анулират брака ни и ме изгони. — Айда я изгледа тъжно и разбиращо. — Скъпа моя, и аз загубих първородния си син, но когато беше на седем години. И го видях отново едва когато вече беше станал мъж.

Айда издаде някакъв звук, който трябваше само да не позволи на гърлото й да се стегне. Задушаваше се от мъка.

— Роджър го прикрива добре, ала той прилича на мен. Много неща остават неизказани и са дълбоко заровени, но не са мъртви. Заровени са живи. Айда, видях, че правиш сина ми щастлив, а това е дар, който няма цена.

Айда не можеше да вижда шева си — очите й бяха замъглени от сълзи. Избърса ги с ръкава си, но веднага се появиха нови и заеха мястото им.

— Не, не го правя — изрече задавено тя. — Това, което си видяла, е в миналото.

— Ще остане в миналото само ако ти му позволиш — каза внимателно Джулиана.

Айда подсмръкна.

— Да, но ако и той го позволи, госпожо.

Джулиана кимна замислено. Здравомислието, което винаги личеше в поведението й, показваше откъде Роджър е наследил способността си да се дистанцира.

— И двата ми брака бяха в името на дълга и нямах право на избор нито при единия, нито при другия. С Уокълин я карахме някак си, търпяхме се, в най-добрия случай, но това не беше бракът, който бих желала. На драго сърце платих такса на краля, за да не ме кара да се омъжвам за трети път. Ти имаше избор, както и синът ми. Ще е много жалко, ако нещо толкова хубаво се развали. Имаш толкова много, скъпа моя, много повече от мен едно време. Не бива да го оставяш да се изплъзне между пръстите ти.

Айда не можа да сдържи скръбта си и избухна в плач. Джулиана не беше жена с вродено умение да показва привързаност, но стана, седна до снаха си и обви ръка около раменете й.

— Поплачи си — каза тя. — Без дъжд светът ще пресъхне и тази буря трябва да се развихри. Остави я да изгърми.

Направи знак на жената, която се грижеше за свещите, и й нареди да накара останалите прислужнички да приготвят леглото и да донесат горещо мляко, подсладено с мед.

Айда поклати глава.

— Сигурно си мислиш, че съм много слаба и глупава — каза тя.

Джулиана се поусмихна.

— Слаба не, но глупава — да. И ти, и синът ми имате позиции, които трябва да поддържате. Ще стане по-лесно, ако и двамата дърпате в една посока, вместо единият да гледа на север, а другият на юг, но това ще го реши светлината на деня. Остави шева си. Може да почака още един ден.

Джулиана леко подръпна плата в ръцете на Айда и не го остави, преди снаха й да го е пуснала. После забоде иглата така, че да не падне, и помогна на Айда да стане. Поведе я към спалнята.

Айда изпита облекчение, че някой й казва какво да прави. Обикновено тя вземаше решенията, грижеше се завивките да са проветрени и свещите запалени и обикновено тази част от задълженията й й харесваше, но отчаяно имаше нужда от отдих. Когато се пъхна между чаршафите с аромат на лавандула, очите й почти се затваряха, макар че успя да изпие млякото с мед, което й донесе една от прислужничките на Джулиана. Свекърва й пъхна обувките й под леглото и отвърза завесите, за да ги дръпне.

— Приятни сънища, дъще — каза тя.

Айда едва не се разплака наново, когато Джулиана изрече думата, защото тя означаваше любов и приемане. В съчетание с разказа на свекърва й за мъртвороденото й момиченце, тя изразяваше невероятно мощно послание, макар че сега Джулиана възстанови дистанцията и не се наведе да я целуне.

С парещи очи, изтощена, но много по-умиротворена, отколкото преди, Айда заспа.

 

 

Беше късно през нощта, когато се размърда и се обърна, издавайки малък звук, в който удоволствието се смесваше с лека тревога. Достатъчно будна беше, за да знае, че сънува еротичен сън и че това е греховно и опасно. Меки устни докоснаха рамото й, раздвижиха се над ключицата й и погалиха врата й. Тегло, различно от нейното, размести дюшека и силни ръце я привлякоха и я притиснаха към кораво, топло мъжко тяло. Айда вдигна ръка, за да го проучи, и докосна кожа, коса, меката грапавина на брада. Вдъхна познат мирис и почувства как ефектът му се разгръща през тялото й, отпуска крайниците й и ги разтапя. Отвори очи. Стаята бе потънала в мрак, но Айда знаеше, че е будна, а присъствието все още е там, силно и непогрешимо мъжко.

— Роджър?

— Шшт.

Едната му ръка я обгърна, а другата се плъзна надолу по тялото й. Той я целуна по клепачите, по бузите, по крайчетата на устните, а после и по самата уста с нежен натиск. Айда изстена и се изви срещу него, почти мигновено възбудена до отчаяние. Той нахлу в нея с един тласък, а тя обви крака около него и изви гръбнак, изпълнена с желание да поеме колкото се може повече от съпруга си в себе си.

Ритъмът му беше бавен и равномерен и макар че беше съвсем корав, той се движеше нежно, като нисък прилив през лятото. Айда усещаше как усилието да се сдържа преминава като тръпка през тялото му и си помисли да му каже, че няма нужда, но част от нея искаше това да продължи завинаги — това нежно нахлуване и отдръпване. Отвърна му — едва помръдваше, но напрежението ставаше все по-силно, тялото й се стягаше и напрягаше и ненадейно, като сламка, пометена от прииждащия към брега прилив, тя започна да се премята, докато накрая се озова над главното течение на вълната, където я докосваха по-малките вълни, идващи отзад. Над нея Роджър прошепна името й и Айда усети пулсирането му в нея отново и отново, докато свърши и тогава си позволи да се отпусне, задъхан като удавник, изхвърлен в последния момент на брега.

Айда го погали по косата и по бузата. С радост прие тежестта на тялото му в мига, в който той остана върху нея, преди да се надигне и да се отдръпне. Дишането му се успокои и Роджър я целуна нежно по рамото. Непрогледният мрак между завесите на леглото ги затваряше като в пещера.

— Закъсняхме — измърмори той. — Отдавна не бях яздил на лунна светлина. Майка ми каза, че спиш и не бива да те безпокоя, но се боя, че не послушах съвета й.

— Радвам се — промълви свенливо Айда, — макар че съм й много благодарна за другите съвети. Какво правиш тук?

— Дойдох да взема теб и децата и да ви заведа в Уинчестър.

— Мислех, че си още с краля.

Той остана безмълвен в продължение на няколко удара на сърцето и атмосферата се промени.

— Поисках разрешение да напусна двора и да дойда да ви придружа — каза Роджър и тя усети в гласа му унила нотка.

Притеснена, потърси праханта и кремъка на раклата до леглото, намери фенера и го запали. Трябваше да види изражението на Роджър, защото нещо не беше никак наред.

В неравната светлина на фенера Айда погледна към съпруга си. На шията му имаше червена ивица, за която предположи, че е от бронята му, а на ръката му тъмнееше синина, но с изключение на това кожата му беше чиста. В очите му обаче се таяха сенки, които надхвърляха сенките от естествената умора.

— Това ли беше единствената причина да си тръгнеш? — попита тя, намери друга свещ, запали я и си помисли за думите на Джулиана — че не бива да допуска нещата да се изплъзнат между пръстите й.

Той я изгледа предпазливо.

— Това беше основната — отвърна сдържано, а после въздъхна и поклати глава. — Напуснах двора, защото ми трябваше почивка от другите, дори и само за няколко дни. Има хора, с които ми се налага да общувам, а бих предпочел да не го правя.

Айда взе каната с вино от раклата до леглото. Под парче плат имаше оставена храна — хляб и сирене — и тя взе и тях.

— Какво се е случило?

Роджър се намръщи.

— Превзехме Нотингам — нали получи писмото ми?

Тя кимна. Писмото беше кратко и по същество, написано набързо, преди съпругът й да потегли към ловната хижа на краля в Клипстън. Когато го получи, се раздразни, че има време да гони елени, а няма време да се отбие във Фрамлингам.

— Битката беше жестока, но кратка — продължи Роджър и дръпна назад завивките в подкана Айда да се върне до него. — Когато осъзнаха, че този, който ги обсажда, наистина е кралят, проявиха здрав разум и се предадоха. Оттам продължихме към ловната хижа в Клипстън, а после към Нортхамптън, където имаше съвет.

Той отново млъкна и Айда почувства, че си налага да е спокоен, защото яростните изблици не бяха в негов стил.

— Кралят не разполага с много средства, както можеше да се очаква — обясни Роджър. — Той разори Англия, за да финансира похода си, а всички случайно останали късчета отидоха за откупа му… който все още не е изплатен докрай. Докато не го платим, архиепископът на Кентърбъри не може да се върне у дома. Освен това трябва да се справим с бунтовниците във Франция и Нормандия. — Роджър гневно стисна зъби. — Ричард свали шерифите от длъжност и махна конетаблите от замъците. Ако искат да си върнат службата, трябва да я откупят.

Айда се намръщи.

— Но ти не си шериф и не мислех, че Хиърфорд те вълнува толкова.

— Не съм, а Лоншан така или иначе си получи обратно Хиърфорд. Не е това.

— Тогава какво?

Той въздъхна и потри очите си с ръка.

— Ричард назначи Лоншан да отговаря за събирането на парите, а той е същинска пиявица. Казва, че законното право на собственост на някои имоти от графството ми е под съмнение и ако искам да ги задържа, трябва да платя такса. — Горната му устна се изви саркастично. — Хиляда марки, моля.

Айда ахна.

— Това е възмутително!

— Съгласен съм, но алтернативата е да загубя земите.

— Но Ричард ти е длъжник… Всичко, което направи за него…

— Според него това, което направих, не е нищо повече от това, което му дължа. Дългът на васала е да подкрепя сюзерена си.

— А на сюзерена — да подкрепя васала си!

Роджър отпи от чашата.

— Така е и той ще каже, че е направил точно това — проявил е справедливост и великодушие, като ми е върнал графството и едната трета и ми е разрешил да възстановя Фрамлингам. Не само аз съм в това положение. И към други са отправени подобни искания.

— Кои земи ти оспорват, че да струват такава сума?

— Пет имения. Дънигнуърт, Ставъртън, Холсли, Фрамлингам и Клаксторп. Незабавно трябва да платя сто марки, а останалото ще е на вноски.

— И когато го платиш, ще ти поиска още хиляда, а после и още?

Роджър не каза нищо. Айда знаеше, че мълчанието му се дължи на реалната възможност този ужас да се случи.

— Ами ако не платиш?

— Ще понеса още повече загуби. Докато моят полубрат продължава да оспорва, Ричард — или Лоншан — могат да предявяват такива искания и аз трябва или да платя, или да загубя земите в полза на Хуон. Ранулф де Гланвил може и да е умрял по време на похода, но брат му си остава в двора, а племенникът им е архиепископът на Кентърбъри. Хуон и Гундреда все още имат влияние сред хората, които определят политиката, а Ричард ще приеме каквито приходи успее да докопа и няма да гледа откъде идват. — Погледна към нея. — Има и друго.

Айда се зачуди дали нямаше да е по-добре Ричард да си бе останал заложник, а Джон да беше седнал на трона.

— Какво още може да има?

Роджър посегна и улови ръцете й.

— Трябва да участвам в есенните заседания на съда в Уестминстър, така че ще останем на Фрайди стрийт.

Айда не се намръщи, защото това й се стори хубаво. То означаваше, че ще са заедно, а къщата не беше кой знае колко по-малка от сградата във Фрамлингам.

— Но след това кралят иска да участвам в пътуващото съдилище и да проверя как са вдовиците и сираците, които са негови повереници, както и още някои неща. За него това е още един източник на приходи. До края на годината трябва да съм обиколил четири графства, а през следващата година ме очакват още девет.

Айда преглътна. „Достатъчно време да ми направи още едно дете — помисли си, — а после да замине.“ Опита се да издърпа ръката си от неговата, но Роджър я стисна силно.

— Мислех си, че може да искаш да дойдеш с мен — каза той. — Имаме имения в няколко от графствата. Не мога да ти обещая, че ще бъда с теб всеки ден или дори всяка седмица, но така отсъствията ми няма да са толкова дълги. Знам, че не това желаеш, но все пак е някакъв компромис.

Айда погледна към преплетените им ръце и прехапа устна.

— Може и да ти се наложи да приемаш гости — добави той. — От време на време другите съдии ще се отбиват при нас.

Тя го погледна изпитателно.

— Това ли искаш?

Той я погали по бузата и затъкна един кичур коса зад ухото й.

— Липсваше ми, Айда… отдавна. И аз съм виновен за това поне отчасти.

Възелът, който се бе свил в сърцето й, започна да се отпуска. Тя почувства как я изпълва някакво чувство почти като свян. Изпита лекото, едва доловимо усещане за обновление — за тънки ластари, които се обръщат към пролетта, но зимата все още може да ги убие.

— Да — каза Айда. — Желая го с цялото си сърце.