Елизабет Чадуик
Розата на Уиндзор (33)

Глава 33

Фрамлингам, март 1194

Роджър пришпори уморения си кален кон през последните метри над рова и копитата закънтяха в тръс, преди да спрат в двора. Беше препуснал преди ескорта си и каруците и преднамерено пристигна преди свитата си. Загледан в двете нови завършени кули, той се удиви колко много са напреднали строителните работи в негово отсъствие. Все още имаше много работа, но каменният пръстен на Фрамлингам действително започваше да се превръща в горда действителност. На фона на огромните кули залата и параклисът изглеждаха смалени, но бяха поддържани и блестяха от неотдавнашно варосване. Временната ограда около портала също бе пребоядисана наскоро и дръзкото й червено и златисто изпъкваха на фона на бялата боя на сградите. Подбрани птици кълвяха около вратата, ала по някаква случайност белия гъсок на Улфуин го нямаше.

Роджър слезе от седлото и завърза коня си за една халка в стената. Един коняр, който ринеше тор, спря и го зяпна, а после падна на колене.

— Милорд, не ви познах, простете ми!

Роджър му махна да стане.

— Няма причина да ме познаеш. Изпреварих останалите. Но по-добре изритай другите от леглото. След по-малко от час ще трябва да се погрижат за много коне.

— Да, милорд, аз…

Той млъкна. И двамата се огледаха, когато иззад ъгъла на конюшнята се появиха четири деца, които играеха на гоненица — две момчета и две момичета, слети в неясно петно от тичащи крайници, хвърчаща коса, яркоцветни рокли и туники. Всички се заковаха на място, когато зърнаха коняря и черния жребец. А после Маргьорит се отдели от останалите.

— Татко, татко! — изписка тя и се хвърли отгоре му.

Той я вдигна и я завъртя.

— Миличка!

Изпита огромно облекчение, че го помни, защото не беше сигурен, че децата ще го познаят. Тя го целуна шумно по наскоро обръснатата буза, а после го стисна за врата и Роджър не разбра дали силата на ръцете й, или стягането в гърлото му бяха причината изведнъж да усети, че му е трудно да диша. Мари не се приближи веднага, макар че лицето й се озари от усмивка, и Роджър се сепна, когато осъзна каква голяма част от поведението й е държание на млада жена дори насред детската игра. Тригодишният Ралф също поиска да го вдигне, макар баща му да видя, че настояването му се дължи повече на желание да покаже колко е смел, отколкото на необуздана привързаност, и усети как детето се сковава, когато го взе. Уилям, две години по-голям, стоеше на мястото си стабилно като дъбово дръвче, но се усмихна и разкри дупка там, където едно млечно зъбче бе паднало неотдавна, а постоянното още не беше поникнало.

А после Роджър погледна зад децата и видя, че Айда излиза от сградата да го поздрави, притиснала от лявата си страна малко, здраво увито бебе. Погледът, който му отправи, беше предпазлив и дори малко враждебен. Не му се усмихна за добре дошъл и стомахът му се сви. Той остави Маргьорит и Ралф на земята и се приближи към нея.

— Това е най-малкият ти син — каза сковано тя. — Кръстих го на баща му, за да ми напомня, че има такъв — и сложи бебето в ръцете му, преди Роджър да успее да я прегърне.

То все още беше малко, на не повече от две седмици, и не беше започнало да се закръгля. Очите му бяха тъмни и щяха да са кафяви като на Айда.

— Трябваше да ми пишеш — каза Роджър. — Трябваше да ми кажеш.

Айда го изгледа сурово.

— И къде щях да изпратя куриера? Не знаех къде да те търся, а и не мислех, че подобни неща ще те заинтересуват.

— Определено щях да се заинтересувам, че пак чакаш дете, и щях да искам да знам как си.

— Така ли? — отново го изгледа продължително тя. Все още не се бяха прегърнали.

— Разбира се!

Роджър обви ръка около нея и понечи да я целуне, Айда обаче извърна глава и той улучи бузата й — мека, но студена в пролетния следобед.

— Сигурно ще искаш да се изкъпеш и да хапнеш — каза тя. — И предполагам, че си изпреварил хората си и те скоро ще пристигнат.

Взе обратно бебето и се отправи към сградата.

— Не и в следващия един час — уточни Роджър и се огледа. — Къде е Хю?

— На езда с един коняр и кучетата — отговори Айда. — Не знам кога ще се върнат. На теб прилича.

Тя подаде бебето на една от прислужничките си и нареди да приготвят вана и да донесат храна.

Роджър почувства как възелът от чувства в гърдите му се стяга. Раздразнението бързо се превръщаше в гняв.

— Не по свое желание прекарах толкова месеци в чужд двор, но това беше мой дълг.

Двамата се изкачиха по стълбите в солария. Жените вече бяха довлекли голямата овална вана и я пълнеха с ведра гореща и студена вода. Роджър забеляза, че всички работят с наведени глави и извърнат поглед и почувства, че това не е обикновена проява на уважение. Студът в солария можеше да замрази пламъците в ада.

Айда повдигна капака на една ракла и извади спретнато сгънати чиста риза, долни гащи и панталони, от които се разнасяше аромат на лавандула.

— Уших ги за теб — каза тя. — През есента. Мислех, че ще се върнеш преди Коледа. Мислех, че… — брадичката й потрепери. — Е, ти не се върна и ги прибрах заедно с надеждата да те видя преди края на годината.

Роджър свали шапката си и внимателно я остави върху една друга ракла.

— Продадох всичките си бижута, до последното — продължи Айда. — Свалих гоблените от стените, тормозих и преследвах арендаторите и васалите ни. И всяко сребърно пени, което успеех да измъкна, отброявах като един миг по-малко от времето на престоя ти в Германия. — Притисна длан към устата си и Роджър видя вътрешната й борба. Но когато понечи да заговори, Айда свали ръката си и го погледна с насълзени очи. — И един миг по-малко за сина ми. Защо да ти казвам, че очаквам дете, когато ти не ми каза за Уилям? Трябваше да науча тази подробност от Александър от Ипсуич. Знаеш ли колко болезнено беше? Защо не ми каза? Защо?

Роджър протегна към нея ръката си с отворена длан.

— Защото знаех, че само ще се притесняваш напразно.

— Мислел си, че няма да разбера?

Лицето му се сгърчи в гримаса.

— Надявах се, че няма.

Айда ахна.

— Видях колко се разстрои от перспективата да вземем Хю и знаех, че и с другия ти син пак ще е същото… а може би дори още по-лошо, защото така и не можа да го наречеш свой. Може би съм сбъркал, но да ти напиша в писмо нещо, което не можеше да се промени… — и въздъхна. — Взех решение и ако е било грешно, съжалявам, но вече е свършено.

Свали колана и туниката си.

— Смятах да ти кажа сега и въпросът да се уреди, ала закъснях и съжалявам за това. Сърди ми се, ако искаш, но съдията може да вземе грешни решения, особено ако не разполага с други насоки освен това, което чувства, че трябва да направи.

Видя как Айда прехапа устна, погледна настрана и се зачуди дали наистина е прекалено късно.

— Не знам дали това има някакво значение за теб, или не — продължи той, — но мислех за теб през всеки един ден на отсъствието си. И за децата. Не съм ви забравил.

— Но аз се чувствах забравена — промълви Айда и гласът й се пречупи. — И пренебрегната.

— Не, за нищо на света… Дори не подозираш колко ми липсваше.

Той я привлече в обятията си и я притисна силно. Усещаше вибрирането на пулса в гърлото й. Вдъхна слабата миризма на орлови нокти от крема, който тя обичаше да използва.

— Не, не знам — каза Айда и ненадейно зарови пръсти в косата зад врата му и наклони глава назад, за да го погледне в очите. Погледът й беше гневен и блестящ от сълзи. — Понякога се чувствам така, сякаш това място е краят на света, а аз съм все едно вдовица.

— Това са глупости — изръмжа Роджър. — Ти си моя съпруга. Ти си велика дама. Ти си графинята на Норфолк.

— Да — съгласи се тя. — Често си го повтарях в мрака на нощта след поредния ден, прекаран в опити да измъкна пари за откуп от празни ковчежета или от хора, които не искат да дават, или след като приемах знатни люде на път към абатството Сейнт Едмъндсбъри, или в занимания с делата на имота. Но понякога думите загубват значението си и тогава вече не знам коя съм или започвам да се чудя дали не съм самозванка, парцалана, просякиня, която ще разобличат всеки момент.

Роджър отново я притисна към себе си, защото не знаеше какво да каже. Мъдрите думи изникваха в ума му по-лесно на съдийската скамейка, където границите бяха очертани по древен обичай, а след толкова дълго отсъствие и живот в мъжка среда уменията му да се справя с домашни проблеми се бяха захабили още повече. Не му помагаше и това, че Айда съвсем наскоро бе родила и беше сантиментална и нестабилна.

— За мен никога не си била парцалана — промълви непохватно той. — Винаги съм мислил, че си създание, изтъкано от изящество и честност.

Тя издаде приглушен звук срещу туниката му. Думата „честност“ зейна като рана помежду им и Роджър осъзна, че не е било благоразумно да я използва. И все пак беше вярна.

Дълго време двамата останаха така и Айда се успокои под дланите му. Той почувства как тялото й омеква и се отпуска. Най-накрая тя се отдръпна и Роджър свали ръцете си.

— Водата ще изстине.

Гласът й едва се чуваше, но се беше овладяла и Роджър почувства, че първата буря е отминала, макар да знаеше, че навярно ще има още.

Махна пренебрежително с ръка.

— Не са я донесли чак толкова отдавна.

Приключи с разсъбличането и влезе във ваната. Водата наистина беше хладка, но той реши, че дипломацията е най-ценната част от смелостта.

— Виждам, че си се сдобил с нова шапка — посочи Айда към раклата.

Роджър й се усмихна смутено.

— В Шпайер имаше добър шапкар и работата му ми хареса. Донесох ти коприни за бродиране и нов колан.

Айда взе сапуна и една кърпа за миене.

— Продадох колана от злато и перли, който… който ми подари Хенри. И един пръстен от времето ми в двора.

За миг се възцари неловко мълчание. Роджър се зачуди как да подходи към останалата част на това, което трябваше да й каже, и реши, че ще е най-добре да го вмъкне в общия разговор. Разказа й за пребиваването си в Германия, като подбираше по-хубавите моменти и се опитваше да й каже това, което според него жените биха искали да чуят. Разказа й и за сина й и колко достойно се бе държал. Лицето й грейна и Роджър трябваше да потисне прилива на ревност. Този миг беше неин — дар, който навярно бе по-ценен и от коприните, и от новия колан. Спомена за новия прякор на момчето и колко много се стараеше то да го заслужи.

— Всеки ден го гледах как тренира — продължи Роджър. — Гледа на задачите си така, както ти гледаш към бродериите си: толкова съсредоточено, сякаш ще пробие дупка в плата само с поглед. Ще стане свестен мъж. Притежава чест, гордост и смелост. Вярно, прекалено много държи на церемониалността и се надува с роднинството си с краля, но у него няма злоба. — Роджър изплакна лицето си, попи водата от очите си и погледна към Айда. — В Уинчестър ще се състои церемония на носене на короната, за да очистим петното от пленничеството на краля — и всички благородници са повикани да присъстват. Кралят иска младият Лонгспе да държи един от прътовете на носилката му, докато влизаме в катедралата, а аз ще нося меча му. Можеш да се срещнеш със сина си, докато сме там.

Айда се отдръпна от ръба на ваната. Роджър видя как дишането й се учестява, а на лицето й се изписва изражение на надежда и страх.

— Кога?

— На Великден — отговори той. — Дотогава ще можеш ли да пътуваш?

Тя кимна. Очите й сияеха.

— Дотогава ще съм се причестила.

— Добре, значи е решено.

Роджър се изправи и жените го изплакнаха с чиста ароматизирана вода. Преоблече се в чисти дрехи и седна на пейката пред прозореца заедно с Айда на чаша вино и няколко малки сладки. Бебето се събуди и захленчи. Айда разви повоите му и го сложи на гърдата си. Въпреки че модата диктуваше използването на дойки, тя открай време кърмеше децата си сама — поне докато се причестеше. Лекотата, с която държеше бебето, без изобщо да се замисли, нежността, изписана на лицето й, накараха Роджър да почувства, че ще му е още по-трудно да продължи с това, което трябваше да й каже.

— Знаеш, че в някои части от страната все още има бунтове срещу крал Ричард — каза той.

Айда кимна.

— Да, но чух, че лорд Джон е избягал във френския двор, така че най-лошото трябва да е минало.

Роджър поклати глава.

— Нотингам още се държи, а също и Тикхил, и Марлборо. Опасно е. Кралят не може да допусне да останат във вражески ръце. Хюбърт Уолтърс се отправи да обсади Джон Маршал в Марлборо, а аз трябва да потегля към Нотингам с толкова войници, колкото успея да събера.

Айда сведе поглед към сучещото бебе и го премести по-удобно.

— Кога? — Гласът й бе съвсем безизразен.

— Колкото може по-скоро.

Тя се засуети около пелените на малкото.

— А Фрамлингам със сигурност е необходимо отклонение, за да можеш да събереш хора и припаси и да се подготвиш за битка.

— Това ли си мислиш?

Тя не каза нищо, но Роджър видя болката й в стиснатите устни и в това, че не искаше да го погледне. Едно от по-малките деца бе оставило в амбразурата една играчка — малко конче. Айда му беше изплела юзди от вълна и дори му бе ушила малка висулка с цветовете на Бигъд за наличника. Роджър вдигна играчката и я погледна. Главата беше направена не от дърво, а от натъпкан плат, за да е мека за детските ръчички, а отпред имаше бяло петно от избелено място, за да прилича кончето на Васал. Толкова любов. Толкова грижа. Толкова голяма нужда.

Бебето спря да суче и се оригна. Айда нежно го отдели от зърното и се покри с внимателни точни движения. Когато проговори, гласът й беше напрегнат, но овладян:

— За какво са ми голям замък и прекрасно обзаведени стаи, когато бащата на децата ми не е тук, за да живее в тях с мен, освен в краткотрайните мигове, в които се завръща, за да създаде поредното дете без баща? В началото на брака ни постоянно бяхме заедно. Когато се събудех сутрин, ти беше тук. Спомням си как вдигах глава от бродерията и те виждах да се усмихваш на Хю в люлката му; сърцето ми се изпълваше с такава любов, та ми се струваше, че ще се пръсне. Обичах те повече от всичко.

Той забеляза миналото време и се зачуди дали не присъства на бдение.

— А сега вече не ме обичаш?

— Не, обичам те, но това, което някога беше пълно докрай, сега е опасно близо до изпразване. — Айда направи знак на една от прислужничките, която взе бебето, за да му смени пелените, и се извърна обратно към Роджър. — Докато те нямаше, понякога ми се искаше да съм мъж. Искаше ми се да можем да си разменим местата. Да мога да яхна кон и да препусна накъдето пожелая. Да мога да вляза в някоя кръчма, без да ме гледат. Да мога да отида на пазар без прислужница. Да виждам на хоризонта повече неща, а не само прах от камъни и тиня, корем, издут от бременност, и страха на този, който чака.

Роджър я погледна и се намръщи.

— Имаш покрив над главата си; по Божията милост всичките ни деца са живи и здрави. Макар да трябваше да изпразним ковчежетата си за откупа на краля, не ти липсва нищо.

— Така е — съгласи се сковано тя. — Много си щедър, милорд. Празнотата ми е украсена с филигран.

— Тогава какво ще те направи щастлива? — Започваше да се дразни. Жените наистина бяха невъзможни! — Какво искаш?

— Да не съм самотна — отговори Айда. — Това беше единственото нещо, което имах в двора, а сега го нямам.

— Имаш прислужничките си, имаш децата и достатъчно суматоха в имението, за да те държи ангажирана!

— Ти не разбираш, нали? За теб вътрешният ти живот винаги е бил достатъчен. Ти не…

Звукът на тръби прекъсна думите й. Роджър погледна към прозореца и видя, че хората му влизат в двора, а Хю се е присъединил към тях някъде по пътя и препуска с изправен гръб на черното си пони. Момчето говореше с Хамо и Оливър и от време на време жестикулираше. В гърдите на Роджър се появи топло пламъче на гордост и се разнесе навън.

Той се приведе напред и сграбчи ръцете на Айда в своите.

— По-късно ще поговорим за това. Мъжете ще връхлетят всеки момент, а ти трябва да си почиваш. — Докосна я по бузата. — Под очите ти има сенки. По-късно ще се върна и ще вечеряме насаме, само двамата, обещавам.

Целуна я по бузата и обзет и от вина, и от облекчение, излезе от стаята и се отправи към двора.

 

 

Айда затвори очи и притисна ръце към корема си, след като съпругът й излезе. Не това искаше, не така искаше да бъде. Роджър имаше право, наистина се нуждаеше от почивка. Раждането я бе изтощило и тя знаеше, че е станала сълзлива и раздразнителна. Ако й беше изпратил вест, щеше да се подготви по-добре. Сега обаче всичко бе започнало да се върти неконтролируемо като сламка в потоп. Каза му неща, които наистина чувстваше, но изричането на думите я уплаши, защото им придаваше форма отвъд тази на мисълта, а веднъж придобили такава форма, кой можеше да каже в какво могат да се превърнат? Трябваше да е извън себе си от радост, че се е върнал жив и здрав от Германия и е могъл да отдели един миг, макар и кратък, за да се прибере у дома, а единственото, за което можеше да мисли, беше, че на сутринта отново ще я остави и ще тръгне на война.

Насред всички тези бурни вълнения мисълта да се събере с първородния си син блестеше като скъпоценен камък. Да говори с него, да го докосне, колкото и сдържано… Но ако той не пожелаеше да се срещне с нея? И как щеше да се справи с този първи контакт? Почувства се така, сякаш посяга към прекрасно ястие на масата по време на пир с ясната мисъл, че може да е отровно, но готова да поеме този риск, защото, без да го опита, не може да се излекува. Затова трябваше да събере смелост и ако ястието я убиеше, така да бъде.

Насили се да стане. Погледна през прозореца. Роджър бе излязъл от сградата и бе обвил ръка около рамото на Хю. Очевидно му говореше като мъж на мъж и дори от горния етаж Айда виждаше как синът й реагира с усмивка и открити жестове. Хю бе понесъл отсъствието на баща си по-добре от нея, но пък той притежаваше способността на Роджър да се затваря в себе си и да е доволен, докато на нея й бе необходим осезателен личен контакт, за да оцелее.

Видя как Роджър казва нещо, от което и двамата се разсмяха, а после се обърнаха към сградата и гледката й подсказа още по-силно какво е липсвало по време на отсъствието на Роджър. В огнището имаше огън и той съответстваше на нуждите им, но без него не можеше да излъчи цялата си топлина и светлина. Как би могъл?