Елизабет Чадуик
Розата на Уиндзор (31)

Глава 31

Сандуич, август 1193

Силна буря бе оцветила вълните в сиво и ги бе поръбила с бяла пяна. Водата се блъскаше в стрингерите и избухваше в малки водопади от солена пяна. Времето не беше бурно в истинския смисъл на думата, но Роджър знаеше, че пътуването им ще е студено и мокро и след няколко часа пътниците, податливи на морска болест, вече ще повръщат. Самият той нямаше особени проблеми в това отношение, освен ако вълнението не беше наистина голямо.

Един младеж се приближи и застана недалеч от него, загледан в снабдения с чисто нови съоръжения и пълни провизии кораб. Раменете му се издигаха и спускаха в ритъм с ускореното дишане, а погледът му бе напрегнат като на застанала нащрек хрътка, ловуваща чрез зрение. Почти четиринайсетгодишният Уилям Фицрой беше оръженосец в домакинството на съдията Джефри Фицпитър… или поне докато не го избраха за ролята на заложник за изплащането на откупа на неговия полубрат.

Младежът носеше прекрасна туника от боядисана със сапаново дърво червена вълна, обсипана със сребърни жетони. Сребърна брошка във формата на диск придържаше подплатеното му с кожа наметало на рамото, а краката му бяха обути в обувки от мека червена кожа, на която Роджър се възхити, но му се стори непрактична. Самият той носеше практично здраво облекло, което щеше да издържи капризите на пътуването, и корави обувки от волска кожа, намазани с дебел слой восък, за да не пропускат нито дъжда, нито морето.

Много се радваше, че Айда не подозира за включването на младежа в числото на заложниците, защото знаеше, че това ще я съсипе. Достатъчно трудно й бе да се раздели със самия него, а начинът, по който реагира на искането на Лоншан да предадат Хю, го накара да не й казва, че Уилям е в списъка на заложниците. Това, което не знаеше, не можеше да й причини болка.

— Трябва да се качваме — рече той.

Момчето кимна сковано и се запъти към мостчето. Вървеше с вдигната глава и повелително изражение, без да обръща внимание на хората наоколо. Роджър осъзна, че младежът се опитва да прикрие страха си, но знаеше, че собствените му синове и дъщери никога не биха се държали по този начин. Бяха възпитани да са любезни към всички, независимо от ранга им, защото това беше истинският признак на благородството. Момчето се държеше така, сякаш собственият му ранг ще бъде омърсен, ако общува с по-нископоставени.

От известно време Роджър възнамеряваше да покани Уилям да се запознае с майка си и полубратята и полусестрите си, но винаги изникваха по-важни въпроси, с които трябваше да се занимае — управлението, въпроси, свързани с правото. Нямаше нито време, нито възможност да уреди срещата, особено когато самият той изпитваше толкова противоречиви чувства по въпроса. По-лесно бе да каже „някой ден“, отколкото наистина да се заеме със задачата.

Той се качи на палубата, погледна към изхода на пристанището и видя, че навътре в морето дъждът се е превърнал в гъст сив воал.

— Пътуването ще е много мокро — обърна се той към младежа, когато се присъедини към него под навеса, издигнат на палубата. — Имаш ли в багажа си обувки?

Уилям се намръщи.

— Имам ботуши за езда — отговори, но подви устни по начин, който показа какво мисли за идеята да смени хубавите си червени обувки с нещо толкова обикновено.

— В такъв случай ти предлагам да ги обуеш, ако искаш да спестиш това, което носиш, за императорския двор. Морската вода ще направи с ботушите ти точно това, което ще направи солта с хубавото вино. — Роджър вдигна рамене. — Не че ме интересува. Моите крака са сухи и такива смятам да останат. Зависи кое е по-важно за теб — да си конте или да си добър войник.

Уилям се изчерви. Протегна крака си напред и Роджър видя как се колебае между решението дали да запази изисканата си външност, или да преглътне гордостта си и да предпочете практичността. Престори се, че се обръща настрана, но продължи да го наблюдава, защото решението на младежа щеше да издаде характера му и да покаже как би трябвало да се подходи към него.

Най-накрая момчето въздъхна тежко, повика прислужника си и се зае да смени меката червена козя кожа с обикновени ботуши от волска кожа. Роджър не каза нищо — пощади гордостта му, като му остави пространство да се уедини, но наум се зарече един ден да го накара да пие бира от дървена чаша.

Докато приливът намаляваше, моряците развързаха въжетата и се отправиха към открито море. Младежът излезе от навеса, за да наблюдава дейността на борда, и се върна чак когато дъждът се засили, а вятърът засвистя с всички сили. Намазаните му с восък ездитни ботуши бяха просмукани с вода, но по неизречено взаимно съгласие нито той, нито Роджър казаха нещо.

Корабът си проправяше път през вълнението като як кон, устремен напред срещу вятъра. Роджър седна на пода на навеса, който бе покрит с намаслен брезент и дебел пласт овчи кожи. Рицарите започнаха да си подават винения мех с пробити дупки за върви на колан, а готвачът на Роджър извади хляб, сирене и порции студени печени птици. Уилям яде и пи с тях, ала видът му си остана все така придирчив, сякаш простата храна не бе достатъчно добра, но се налагаше да се задоволи с нея. Роджър стисна зъби, решен да го изтърпи. Чувстваше се почти така, сякаш обучава млад кон, който вече е започнал при друг човек с различни методи. Включваше момчето в разговора, като нито проявяваше почтителност, нито гледаше да го среже.

Анкетил извади от торбата си кожена дъска за дама и комплект костени пулове. Роджър седна от другата страна и двамата изиграха цели три игри, докато около тях корабът пращеше и килът прорязваше студените води на канала. Роджър загуби първата игра и спечели следващите две.

— Ти играеш ли? — обърна се той към Уилям, който внимателно наблюдаваше играта.

В отговор получи предпазливо вдигане на рамене.

— Понякога.

Роджър му направи знак да заеме мястото на Анкетил.

— Ела тогава. Да те проверим.

Младежът седна, кръстоса крака и сложи купчината си жетони в гънката, която туниката образуваше в скута му. Започнаха играта и на лицето му се изписа изражение на крайно съсредоточаване. Беше интелигентен, с пъргав ум и много добре разбираше стратегията. Докато играта напредваше и го завладяваше, стойката му се отпусна, а предпазливостта му изчезна. Погълнат от наблюдение на момчето вместо на дъската, първия път Роджър загуби. В очите на младежа грейна блясък, който напомни на Бигъд толкова силно за Айда, че през тялото му премина тръпка. Насили се да се съсредоточи за втората игра и този път спечели той. Третата беше оспорвана, но въпреки острия ум на Уилям Роджър беше далновиден и имаше опита, който му позволяваше да предвижда няколко хода напред, затова накрая победи той. Момчето прие поражението си без озлобление и Роджър си помисли, че това е добър знак, защото показваше, че Уилям е възприел и по-малко надутата страна на изтънчеността. У момчето имаше силна състезателна жилка, но не и озлобление.

Дъждът намаля и се превърна в леко ръмене. Уилям стана, излезе от навеса и отиде да наблюдава моряците, докато работят.

— Не страда от морска болест — отбеляза Анкетил с практично одобрение, докато Роджър подаваше дъската на други двама, които искаха да играят.

Роджър се усмихна. Анкетил произхождаше от моряшко семейство и такава забележка от неговата уста беше висша форма на комплимент.

— Става — съгласи се той и скръсти ръце на гърдите си. — Исках да го поканя при нас — да го събера с майка му, да го запозная с братята и сестрите му. Но така и не се появи удобен момент. — Погледна през процепа в брезента към сивото небе и също тъй сивото море, към издигането и спускането на кораба, който се бореше с вълните. Уилям наблюдаваше един моряк, който оправяше една от реите, и погледът му беше прям и напълно съсредоточен. Роджър почти можеше да види как момчето поглъща подробностите и ги превръща в част от знанията си. Тази съсредоточеност идваше единствено и само от Хенри. — Предполагам, че моментът никога няма да е удобен.

— Имате предвид, че няма да го направите? — Сините очи на Анкетил се изпълниха с изненада.

Роджър поклати глава.

— Не — каза той. — Ще го направя при първа възможност веднага след завръщането ни. Вече отлагах достатъчно.

 

 

В горещината на августовския следобед Айда с благодарност прие чаша охладена в потока суроватка от Алдита, една от предачките в селото. Ескортът на Айда беше завързал конете си за върбите край потока в подножието на двора на жената и се бе разположил в сенките в очакване на нарежданията на графинята.

Айда беше седнала на пейка вътре в къщата. В огнището в средата на стаята гореше огън, а на камъните тихо къкреше глинено гърне с овнешко и зеленчукова яхния. Една от основните причини за посещението, едноседмичната дъщеря на Алдита, спеше във върбово кошче на масата. Ръчичките и крачетата й бяха плътно пристегнати в повоите.

— Много сте великодушна, милейди — каза Алдита, очевидно трогната и зарадвана от подаръка на Айда — парче плат за рокля от сиво-зелена вълна.

— Радвам се, че ти харесва — усмихна се Айда. — Реших да ти го донеса сега, за да имаш време да ушиеш роклята до причестяването си. Една жена винаги трябва да има нова рокля за такива случаи.

Беше донесла и пръстен за дъвчене от слонова кост за бебето, закачен на красива панделка от синя коприна. Алдита бе опитна предачка, която можеше да превърне изчепканата вълна и ленени влакна в гладка здрава прежда с изумителна бързина. Раждането на дъщеря й беше намалило производителността й, макар че майка й помагаше с бебето, както и с другите две деца. Като идваше на посещение и носеше подаръци, Айда надзираваше онази част от стопанството на графството, на която можеше да повлияе и правеше каквото можеше, за да поддържа доброжелателството на хората и желанието им да работят. Сега, когато Роджър беше заложник, бе твърдо решена да помогне да съберат откупа на краля възможно по-бързо.

При новината, че първото събиране не е довело до натрупването на достатъчни суми и затова се организира второ, тя бе изпразнила ковчежето си с бижута до последния пръстен, брошка и катарама. Извади от бюфета сребърните чаши и чинии, свали гоблените от стените и фината копринена покривка от леглото. Смени златните накрайници на най-хубавия си колан с такива от гравирана кост и започна да поправя всичко, което можеше, вместо да купува нови неща. В Дувъркорт свекърва й бе направила същото. Навсякъде, където управляваха Бигъд, бяха прибегнали до крайно спестяване.

— Предполагам, че моят Голдуин няма да се върне за причестяването — промълви с копнеж Алдита.

Айда се поколеба и поклати глава.

— Мисля, че ще отнеме малко повече време. Графът ми писа от Антверпен. Влезли са в пристанището мокри до кости, но морето е било спокойно.

Бебето се събуди и захленчи. Алдита го вдигна от кошчето и го сложи на гърдата си. В гласа й се появи нотка на съжаление:

— Иска ми се само Голдуин да можеше да я види сега. Мъжете не обичат новородените толкова, колкото жените, особено когато не им е първото, но все пак ми се иска да беше тук.

Айда добре разбираше как се чувства Алдита. Двамата с Роджър бяха женени почти от дванайсет години, но тя не можеше да се насили да пресметне колко време са прекарали заедно и колко разделени, защото знаеше какво ще покаже сметката. Докато гледаше как бебето суче, почти усещаше напрежението в собствените си гърди и слабини. Подозираше, че резултатът от болезненото мъчително сбогуване с Роджър в спалнята им ще се появи на бял свят през пролетта. От няколко дни й прилошаваше сутрин, а гърдите й бяха чувствителни и наедрели. „Достатъчно време да полудува — помисли си тя, — а после, след успешния край на задачата, да премине към нови територии.“

Благодари на Алдита за суроватката и се сбогува с обещанието, че ще изпрати вълна за предене от тази, която е запазила от стригането за ползване в самото имение.

В замъка зидарите продължаваха да се трудят на горещото слънце. Много от тях бяха без ризи, макар че все още носеха шапки и шапчици. Айда се запита къде ли е Роджър. Какво ли правеше сега? Добре ли беше? Опита се да си го представи, но виждаше единствено една от шапките му, с широка периферия, нахлупена ниско, прикрила лицето му. Не този образ желаеше да види, но не можеше да призове друг.

В залата я посрещнаха радостни писъци от единия ъгъл. Децата се бяха скупчили около някого, седнал на една пейка. Когато се приближи, видя, че новодошлият е Александър от Ипсуич, отговорникът за кея на Роджър. Беше навил ръкава на ризата си и показваше на малките впечатляващ белег с формата на вихър в долната част на ръката си.

Маргьорит забеляза майка си, втурна се към нея и я задърпа към мастър Александър.

— Виж, мамо! Виж къде му е останал белег, когато един дракон е издишал отгоре му!

— Дракон ли? — разсмя се Айда и поклати глава.

— Да, тъща ми — поясни Александър и намигна, макар че жестът бе насочен към децата, за да не проявява непочтителност към Айда. — Който смее — да го пипне, предизвиквам ви!

Протегна ръка към Маргьорит, която изписка и се дръпна.

— Ако го пипнете, можете да си пожелаете нещо.

— Миналия път каза, че е изгаряне от фенер по време на морска буря — предизвика го Хю.

— Аха — докосна Александър с показалец едната страна на носа си. — Нали знаете, че морето се променя с вятъра, а приливът с луната?

Хю кимна.

— И с историите е така. Човек никога не бива да разказва два пъти една и съща.

Момчето скръсти ръце на гърдите си.

— Тогава откъде да разберем кое е вярно и кое не?

Александър продължи да потрива носа си.

— Ами точно там е работата. Понякога и истината се променя. Човек трябва сам да реши в какво вярва, когато другите му казват нещо, и сам да стигне до собствената си истина. — Усмихна се леко на момчето и белите му зъби блеснаха. — Трябва да решиш дали този белег е оставен от фенер, или от драконов дъх и дали майката на жена ми е едно от тези създания. Но пък може и да се е случило, когато едни пирати нападнаха брега на Варвария по времето, когато бях в Светите земи… Но това е друг разказ за друг ден, когато приливът се е обърнал, нали така?

Маргьорит събра цялата си смелост, сложи показалец върху белега, изписка и отскочи настрана.

— Пожелахте ли си нещо? — попита Александър.

Момиченцето кимна тържествено.

— Не казвайте какво е, иначе няма да се сбъдне — изрече предупредително той, като поклати показалец, а после го притисна към устните си.

— Ами ако не се сбъдне? — поиска да разбере Маргьорит.

— Тогава значи приливът се е обърнал, докато не сте гледали.

Усмихнат, той плесна с ръце и изпрати децата при бавачките им. Те се повлякоха неохотно натам. Хю, като истински мъж, остана, но седна тихо на пейката до отговорника за кея.

Айда потисна желанието си да попита как наистина се е сдобил със страховития белег — знаеше, че приказките й въздействат също толкова силно, колкото и на децата. Александър смъкна ръкава си, дръпна смарагдовозелената си туника, за да я оправи, стана и се поклони със закъснение.

— Графиньо.

— Какво ви води във Фрамлингам?

— Бъчви с херинга, стоки от нормандските имения и дърва за замъка — изброи той. — Трябваше да ги докарат тук, затова реших лично да придружа каруците и да видя как напредват строителните работи. От време на време е полезно човек да се измъква от един свят в друг, не мислите ми?

— Да — съгласи се Айда с мисълта, че такава възможност наистина би била прекрасна. — Ще останете ли за вечеря?

Той се поклони в знак, че приема. Произхождаше от рицарско семейство, но като най-малкият от шестима синове нямаше почти никакъв шанс да наследи каквото и да било, затова се зае да гради кариера — първо в моретата като моряк на служба при Бигъд, а сега като отговорник за кея им в Ипсуич. Отличаваше се с добри маниери и малко претенции и беше не само доверен служител, а и приятел.

— Чух от един капитан, че графът е слязъл благополучно в Антверпен — продължи Александър, докато един прислужник слагаше пред него чаша с ябълково вино.

Айда кимна.

— Да. Моля се останалата част от пътуването му да е бърза и безопасна.

Александър избърса от горната си устна влажната ивица, оставена от виното.

— Дано да е така, милейди. Споменавам и него, и сина ви в молитвите си.

Айда го погледна и примигна. Вратата на залата беше отворена и слънчевата светлина се изливаше по рогозките до пейката, на която седеше. Хю отправи объркан поглед към Александър.

— Епископът на Илай рече, че и аз трябва да отида, но баща ми отказа.

Айда преглътна.

— Синът ми — повтори тя. — За кой син говорите, мастър Александър?

На лицето му се изписа ужас.

— Съжалявам — промълви той. — Мислех, че знаете.

Айда притисна ръка към устата си.

— Кажете ми — изрече през пръстите си. — Кажете ми веднага, за да няма никакви недоразумения.

— Месир Уилям Фицрой е заедно със съпруга ви, графиньо. Доколкото разбрах, на срещата в Сейнт Олбънс са го избрали като един от заложниците, които трябваше да заминат при краля в Германия. Съжалявам, че не сте разбрали.

Айда поклати глава.

— Не — промълви. Усещаше, че й прилошава. — Не, никой не ми е казал.

— Графиньо, да повикам ли дамите ви?

Гласът й дойде като че ли отдалеч. Хю я гледаше с ококорени очи.

— Не — каза тя. — Но трябва да ме извините.

Разтреперана, Айда се качи в солария и махна с ръка, за да отпрати прислужничките си, когато те се приближиха смаяни към нея. Влезе в спалнята, седна на леглото и обхвана лицето си с длани. Беше й ужасно лошо. Разсеяна от усилията си да предотврати отвеждането на Хю, тя бе получила удар от друга посока и остана сляпа за грозящата я опасност. Откога е знаел Роджър за това и защо не й е казал? Нима е мислил, че няма да разбере? За толкова маловажна ли я смяташе? Почувства се предадена, изолирана… и разгневена.

Какво щеше да прави сега? Задаваше си този въпрос отново и отново, сякаш прехвърляше зърната на броеницата си. Най-накрая стана от леглото и извади от раклата си малка емайлирана кутия за бижута — кутия, която Хенри й бе подарил в един друг живот. Отключи я, отвори я и от вътрешността й се надигна аромат на кедър като мъгла на спомен. Айда вдигна обувчиците от козя кожа и извади от едната мекия кичур тъмна коса, привързан с червена панделка. Прокара го нежно по бузата си и зърна с вътрешния си поглед най-големия си син, такъв, какъвто беше в деня, в който отряза този кичур от косата му. Беше се опитала да среже връзките още докато разделяше косата от корените й, но този преждевременен разрез бе отворил в сърцето й рана, която така и не спря да кърви. С безкрайна нежност Айда върна обувките и косата в ковчежето. Вътре имаше и един пръстен — този, който й подари Хенри, когато й отне девствеността. Още един спомен. Още една връзка, която бе оставила следата си като опарване от изхвърлена на брега медуза.

Рубинът блестеше в свитата й длан като катран. Айда го сложи на пръста си и за миг се загледа в сиянието му върху кожата си. Ръцете й бяха гладки и добре поддържани, защото не искаше бродерията й да се закача в груба кожа. Всяка сутрин при ставане и всяка вечер при лягане втриваше в тях кремове и розово масло, но никога не бе смятала, че основната им цел е да носят великолепни пръстени. Сега свали рубина. Щеше да помоли Александър да го продаде в Ипсуич и да даде сумата за откупа. След последното набиране на средства кутиите й за бижута бяха празни, но все още имаше топ коприна, който бе запазила, както и колан с втъкано злато и перли. В края на краищата кой можеше да го види тук? А освен това спокойно можеше да си изтъче нов, с умело подбрана шарка, която да създава впечатление за повече украшения, отколкото имаше в действителност. Щеше да продаде и кехлибарената си броеница и да си поръча други от дърво. Щеше да излезе навън и да тормози, умолява и проси от всички, за да се върнат заложниците живи и здрави у дома. Но докато тях можеха да ги откупят, Айда се чудеше дали самата тя някога ще се измъкне от затвора си.

 

 

Хю се огледа скришом наоколо и влезе в тъмната, миришеща на плесен крипта. Беше почти сигурен, че никой не е видял идването му, а освен това бе довел и териера Тиб и си бе измислил оправдание: че са тръгнали да ловят плъхове.

До едната стена бяха наредени редица бъчви с вино и канелката на едната бе повредена, така че съдържанието й бавно изтичаше капка по капка. На един мъж щяха да му трябват няколко часа, за да се напие оттам, но на Хю му беше забавно да ляга под канелката и да оставя хубавото червено вино да капе в устата му. Към това го подтикваха повече фактът, че изживяването беше ново, както и въодушевлението, предизвикано от възможността да го хванат, отколкото действителната нужда от вино, което можеше да задигне много по-лесно от залата или от килера. Ако имаше късмет, тук никой нямаше да му пречи и можеше да мисли спокойно.

Докато Тиб сумтеше в ъглите и пъхаше нос между бъчвите с провизии, а виното капеше на езика на Хю, момчето се замисли по въпроса за по-големия си брат. Когато някой споменеше за него, винаги ставаше едно и също: в очите на майка му се появяваше изражение на болка и тя се отдръпваше в себе си. Понякога това беше съвсем краткотрайно — не повече от облак, закрил за миг слънцето. Друг път обаче приличаше на дъждовен ден — или дори седмица — и тогава от единия до другия край на хоризонта се простираше само сивота.

Един от най-ранните му спомени беше как седи на коленете на майка си, а тя го гали по косата и му казва, че ще стане голямо, силно, красиво момче също като брат си Уилям. Спомняше си как си мислеше, че да си голям и силен е прекрасно, но се чудеше кой е брат му Уилям, защото не познаваше такъв човек. Майка му рече и друго: по-големият му брат е син на краля и не може да живее с тях, защото трябва да израсне в двора. Тогава Хю беше достатъчно малък, за да реши, че е странно и прекрасно, задето си има брат от кралско потекло и чрез него връзка със самия крал. Прекалено малък, за да се зачуди защо никога не го е виждал, прекалено готов да приеме всичко, за да зададе трудните въпроси. Просто така стояха нещата. Майка му рядко говореше за това вълшебно същество, но когато го правеше, то сякаш имаше способността да озарява целия й свят.

В последно време обаче възприятията на Хю се бяха променили. Говореше се неопределено за възможността този негов „царствен“ брат да ги посети. Баща му бе споменал мимоходом, че смята да уреди среща, но после борбата между Лоншан и граф Джон, последвана от плена на краля, бе прекъснала обичайния ход на нещата и не се случи нищо. Очакването, въодушевлението и любопитството, породени от мисълта, че най-сетне ще се запознае с това висше същество бяха избледнели и с навлизането му в юношеството на тяхно място се бяха появили други усещания.

Преди да може да роди дете, жената трябваше да легне с мъж. Следователно майка му трябваше да е легнала с краля по същия начин, по който лягаше с баща му и по който Алфреда краварката лягаше с Марк краваря и сега имаше корем като кръгла луна по жътва. Тази мисъл го караше да потръпва. Нима майка му наистина бе извършила акта на съвкупление с краля? Не искаше да повярва, но навярно беше така, иначе Хю нямаше да има този брат, уж толкова фин — а сега, както изглежда, заложник заедно със собствения му баща. Тази мисъл също предизвика у него тревожни чувства. Връзката на Хю с баща му беше дълбока и силна, но ако отсъствието я разклатеше? Ами ако неговият полубрат узурпираше мястото му?

Иззад бъчвите ненадейно се разнесе шум от драскане, Тиб изръмжа, скочи нататък, сключи челюсти около един огромен плъх и го изплю на земята. Умиращият гризач падна върху Хю, който скочи с вик и запрати създанието по-далеч от гърдите си. Тиб отново скочи, приложи повторно същата хватка на жертвата си и се отдръпна, за да погледне към Хю. Енергично махаше с опашка напред-назад, муцуната на кафяви и бели петна бе разтворена в ухилена гримаса.

— Добро куче — похвали го Хю въпреки стъписването си и избърса от гърдите си капка вино. — Добро куче.

Жертвата на Тиб беше бременна женска и струваше много повече от един-единствен плъх. Хю я хвана за люспестата опашка, все още потръпваща, но вече без живот. Изнесе я от подземието и докато я запращаше на бунището, си помисли, че неговият полубрат навярно никога не е правил нещо подобно. Навярно и никога не беше слизал в подземието, за да пие вино от протекла канелка.

Той разходи кучето из имението и спря, за да погледа как работят зидарите, макар че днес нямаше желание да се присъедини към тях. И Александър ги гледаше, вдигнал отново ръкави заради горещината. Белегът му се виждаше ясно.

— Майка ти те търсеше — каза той. — Отиде в църквата, за да се помоли баща ти да е жив и здрав, както и брат ти.

Хю погледна надолу към земята. Александър сложи ръка на рамото му и го стисна окуражително.

— Добре се справяш с бремето на мъжествеността, момко — похвали го той.

Хю го стрелна с поглед, за да провери дали не го гледа снизходително, но макар и развеселен както обикновено, погледът на Александър беше спокоен и искрен.

— Баща ти щеше да се гордее с теб… Знам, че майка ти се гордее.

Хю стисна зъби.

— Имаш голям кураж, защото си го наследил и от двамата. Не мисля, че познавам много хора, които са смели като тях. Ще разбереш причините, когато пораснеш.

— На кого прилича моят полубрат? — попита Хю.

Александър го изгледа изпитателно, а после поклати глава.

— Не знам. Никога не съм го виждал. Ще трябва да почакам и да разбера, както и ти.

Отново показа белязаната си ръка на Хю.

— Искаш ли да знаеш истината? Брат ми разля над мен една тенджера с вряща овесена каша, когато бях момче. Сбихме се. Не помня защо, но той хвана тенджерата с каша и тя се изля върху ръката ми. Отдавна му простих, но не знам той дали си прости.

Хю не беше сигурен какво се опитва да му каже Александър — ако изобщо се опитваше да му каже нещо. Отговорникът на кея разроши косата му.

— Сега върви. Иди при майка си, макар че ако бях на твое място, преди това щях да сдъвча малко джоджен от градината с билки ей там. Иначе майка ти ще се запита какво си правил в свободното си време.

Хю се изчерви, но когато видя ухиленото лице на Александър, и той му се ухили в отговор.