Елизабет Чадуик
Розата на Уиндзор (3)

Глава 3

Замъкът Хедингам, Есекс, юли 1174

Джулиана, бивша графиня на Норфолк, а сега лейди Маминът, господарка на Гринуич, погледна към стройния млад мъж, застанал несигурно на вратата на стаята й. Пресвета Дево, синът й изобщо не приличаше на образа, който бе носила в сърцето си през последните пет години. И последните следи от момчешка мекота се бяха стопили и на тяхно място се бяха появили твърда мъжка сила в очертанията на костите и получено с течение на времето лустро на войник.

— Роджър!

Тя стана от пейката до прозореца, където бродираше, и забърза към него с протегната ръка.

Той се поколеба, пое ръката й и коленичи пред нея в официален поздрав.

— Почитаема майко.

Джулиана погледна към наведената му глава. Косата му беше късо подстригана, за да може да я прибира под шлем, но все още беше такава, каквато си я спомняше: фина, но гъста, с мекия кафяв цвят на потъмнен от сянка пясък. В гърлото й заседна буца и Джулиана остана изненадана, защото никога не плачеше. Не заплака дори когато баща му й причиняваше неща, които не би трябвало да търпи нито една жена.

— Няма нужда да спазваш етикета, когато си с мен — каза тя и го повдигна. Беше висока за жена и Роджър я надвишаваше само с един пръст, макар че бе доста по-висок от баща си. Хю ненавиждаше, че Джулиана стърчи над него, и го смяташе за едно от многобройните й прегрешения. — Остави ме да те погледам.

Той не помръдна, докато майка му го оглеждаше, но от врата към лицето му се надигна червенина. Четина от това, което би било хубава брада, ако го оставеше да израсне, очертаваше квадратна брадичка и подвижна, добре оформена уста. Очите му бяха смесица от сиво-синьо и също като косата му й напомняха на морски бряг, разположен на север. Може би точно оттам идваше същността му, довята във Фрамлингам в бурната нощ на зачеването му, защото у него не се долавяше почти нищо от Хю. Джулиана забеляза, че носи и меч, и шпори и макар туниката и лицето му да бяха чисти, от него се излъчваше миризма на кон.

— Толкова време мина — каза Джулиана. — Прекалено много.

Протегна ръка, докосна го по бузата и със съжаление си помисли за всички тези години, които можеха да прекарат заедно и които не бяха прекарали. След анулирането на брака им Хю й бе забранил да вижда Роджър, а Уокълин беше заявил пределно ясно, че изчадието на Хю Норфолк не е добре дошло в Гринуич. Хедингам, домът на брата на Джулиана Обри, граф Оксфорд, представляваше неутрална територия и място, където майка и син можеха да се срещат в редки случаи като този.

— Отдалеч ли идваш? — попита тя и направи знак на един прислужник, който се шляеше наблизо, да донесе вино, после заведе Роджър до прозореца, до който допреди малко бродираше.

— От кралския лагер в Сайлъм.

— Аха.

Тя изчака прислужникът да донесе чаши и чиния с тиквени сладки.

— Значи си с краля?

— Да, госпожо.

Той отпи от виното и изяде една от сладките. Джулиана подозираше, че умира от глад, макар че любезно се ограничаваше — за разлика от баща си. „Самоконтрол“ — помисли си тя. Това го е наследил от нея… както и способността си да запазва спокойствие пред бурята. Беше чула за подвизите му в битката при Форнъм през есента. Обри й каза, че победата била съкрушителна, макар врагът да ги превъзхождал четири към едно и че Роджър носил в битката знамето на свети Едмънд и се сражавал невероятно.

— Баща ти… — започна тя, но се спря и отпи глътка вино.

Нямаше смисъл да става жлъчна; всичко това беше в миналото и Джулиана за нищо на света нямаше да излее своята злоба върху сина си. Беше чула, че след поражението при Форнъм Хю е подкупил главния съдия и е платил хиляда марки, за да сключи примирие. Колкото и да твърдеше, че при управлението на крал Хенри бил обеднял и подложен на преследвания, той си оставаше един от най-богатите мъже в кралството. Верен на същността си, бившият й съпруг бе използвал примирието, за да сключи свои собствени сделки с фламандците. В резултат на това в Англия пристигнаха още наемници, този път по-добре обучени, и той ги отведе в Норич и плячкоса града. Както обикновено, бе стигнал прекалено далеч и бе подценил краля. Джулиана имаше причина всеки ден да благодари, че бракът й с него е анулиран, макар вече да не беше графиня. Да са й честити на Гундреда и всички онези дрънкулки, и животинските му изисквания. Джулиана съжаляваше само за едно: че загуби детето си.

— … изкопа собствения си гроб с алчността си, а може би и моя — довърши мрачно Роджър. — Получи заповед да се покори на краля и трябва да го направи, защото бунтът пропадна и не остана никой, който да застане до него.

Джулиана сбърчи вежди.

— Защо казваш, че е изкопал и твоя гроб? Последната година се сражава толкова добре в служба на краля. Това нали ще е в твоя полза?

— Условията, които баща ми трябва да приеме при предаването си, са наказателни. Неговото предателство натежа на везните точно толкова, колкото и вярната ми служба на Хенри. Изгарянето на Норич беше последната капка. Кралят няма да му остави средства, които да му дадат възможност отново да се разбунтува.

— И тези условия са? — погледна го Джулиана над чашата си, като се опитваше да изглежда безпристрастна и спокойна.

— Трябва да отпрати всички наемници обратно във Фландрия, както и отново да плати глоба. Не знам каква, но няма да е малка…

Тя чакаше — знаеше, че има още, защото казаното до момента не беше нещо непреодолимо.

— Кралят възнамерява да срине Фрамлингам.

Веждите на Джулиана се вдигнаха към надипления ръб на забрадката й.

— Какво?

— Ще разрушат всички укрепления — погледна я измъчено той. — Сега, докато говорим, Хенри набира дърводелците. Поверил е тази задача на главния си инженер, Айлнот. И Бънги е застрашен, макар че Хенри още не е решил със сигурност. Но определено ще смени гарнизона със свои хора. Освен това ще задържи едната трета^[1] и ще изземе стоки и крепостни. — Сега очите му бяха сиви като буря. — Според собствените си разбирания Хенри проявява великодушие. Ще позволи на баща ми да остане граф до края на живота си.

Джулиана прехапа устна. Това наистина беше лошо.

— До края на живота си?

Роджър кимна.

— А после кралят ще преговаря пак с наследниците му. Това означава, че може да не им даде правото над графската титла, както и приходите, които вървят с нея. Мащехата ми… — Лицето му се разкриви. — Мащехата ми се стреми да направи така, че остатъкът от наследството да отиде при моя полубрат.

Джулиана се ужаси.

— Това никога няма да се случи! — чак се вцепени от възмущение тя. — Ти си законният наследник на Норфолк!

— Моите претенции са по-основателни, но това няма да й попречи да предяви исканията си пред съда. — Погледът му беше мрачен. — Тази борба ще е точно толкова кървава, колкото Божи съд чрез единоборство. Тя ще се опита да докаже, че бракът ти с баща ми не е бил законен, и ще заяви, че съм незаконороден.

Очите на Джулиана пламнаха.

— Тогава ще се изправи срещу цялата мощ на Де Вер. Как смее!

— Защото иска най-доброто за синовете си… или поне най-доброто, което може да спаси от ситуацията. — Роджър се поизправи. — Това е моя битка и ще я водя по най-добрия начин, който умея. Не съм глупак. Ако ми потрябва помощ, ще я поискам.

— И ще я получиш. Винаги съм съжалявала, че… — Джулиана стисна устни. От вниманието, с което синът й оглеждаше виното си и избягваше да я погледне в очите, тя разбра, че е късно за това, а и мъжете по принцип не обичаха такива разговори. — И аз искам най-доброто за теб — поправи се след малко. — Повече от спасени останки, повече от трохи.

— За момента баща ми е още жив — прекъсна я внезапно Роджър — и може да живее още много години. Казват, че щял да се оттегли в двора на Филип Фландърски.

— Мислиш ли, че е вярно?

Той кимна.

— Не допускам, че неговата гордост ще му позволи да остане в Англия.

— А мащехата ти?

— Доколкото разбирам, ще остане в Бънги с по-малкия си син, макар че и по-големият може да замине в изгнание във Фландрия, за да докаже предаността си.

Безизразният му тон показваше какво мисли за тази идея.

— Ами ти, сине? — попита Джулиана. — Кое място ще наречеш свой дом?

— Ако баща ми замине в изгнание, ще отида във Фрамлингам.

— Дори и там да е останала само трева?

Сега той я погледна в очите и неговите бяха сурови като подмятан от морето кремък.

— Човек може да опъне палатка на тревата — каза той. — Да храни с нея коня си. Отново да построи нещо.

След миг посегна към втора сладка.

Джулиана огледа ръцете му: коравите пръсти, палците, извити настрана от останалите пръсти, също като нейните. Не бяха едри, но бяха симетрични и силни. В основата на три от пръстите на лявата му ръка се бе отпечатал нов бледорозов белег. Кожата му беше загоряла дотам, докъдето започваха ръкавите на туниката му, и покрита с фини златисти косъмчета. Джулиана си спомни времето, когато държеше ръцете на едно малко момче — бели, небелязани, меки, с още ненаписана история, освен фините линии на двете длани, понякога мръсни от игра в прахоляка. Тогава ги вземаше в своите и ги измиваше над легена с фин кастилски сапун. Сега това бяха ръцете на мъж — белязани, познали опит. Вече не бяха ръце, които да държи една майка, а уловени в преходния миг преди да стиснат ръцете на съпруга или самите те да се окажат сграбчени от малките, зависими от тях пръсти на следващото поколение.

— Да — каза тя. — Разбирам. Ако не вярваш, че можеш да започнеш отначало, какво наистина ти остава?

 

 

Роджър пристигна в замъка Фрамлингам преди инженера Айлнот и неговия екип за разрушение. Слънцето бе надвиснало ниско над хоризонта. Горещият летен ден беше потопил земята в жега и от дъските на палисадата се излъчваше мараня от запазената в тях топлина. Роджър повери конете на един коняр и накара един от слугите да занесе вързопа му в резиденцията, където вече бе изпратил малката си свита. А после, следван само от Анкетил, се изкачи по стълбата в стената и се обърна с лице към залеза.

На майка си каза, че ще опъне палатка, и наистина бе готов да го направи, за да предяви претенциите над наследството си, но в този случай Хенри бе проявил капка милост. Утре унищожението щеше да започне, ала Айлнот и хората му бяха получили инструкции да оставят непокътнати голямата каменна жилищна сграда, параклиса, кухните, краварниците и обслужващите сгради. Щяха да унищожат бойните кули, кулата над портата, стаите на стражата, насипите и укрепленията — всичко, което правеше от Фрамлингам крепост. Но поне щеше да има къде да живее.

След като официално се предаде, баща му не остана в кралския лагер. Прие всички условия с глас, в който не се долавяше никакво чувство, и потегли, решен да се качи на кораба за Фландрия заедно с наемниците си. Не удостои първородния си син дори с един поглед, сякаш като отказваше да забележи присъствието му в палатката на краля, можеше да го заличи от лицето на земята. Роджър видя единствено един старец — обезсърчен, смазан, почти изчерпан, но все още вкопчен в живота с остатъците от горчивината и злобата си.

— Баща ми отказа да остане и да види как всичко това изчезва — притисна Роджър длан към стопления от слънцето дъб, сега потънал в сянка. — Но все някой трябва да остане като свидетел. Някой трябва да види как всичко това рухва и да се изправи срещу последствията. — Погледна към Анкетил и челюстта му се стегна решително. — Все някой трябва да го построи отново.

— Сър?

— Човек пада и отново се изправя — обясни Роджър. — Това беше замъкът на баща ми. Следващият ще е мой.