Елизабет Чадуик
Розата на Уиндзор (29)

Глава 29

Фрайди стрийт, Лондон, октомври 1191

Айда гледаше как Хю и още няколко деца ритат един надут свински мехур из двора на къщата на Фрайди стрийт. Въодушевените им викове кънтяха във въздуха. Почти деветгодишен, Хю беше гъвкав и строен, с рошави златни къдрици и очи с наситеносиния оттенък на лятно море. Чертите му все още се отличаваха с детинска мекота, но той се бе устремил към независимост с бързина, която я плашеше. Знаеше, че не бива да се вкопчва в него, и много се гордееше, докато го наблюдаваше как бяга и хваща, крещи и хвърля, изпълнен с уверена радост. Все пак изпитваше болка заради всички дребни неща, с които трябваше да се раздели, когато го пуснеше да тръгне сам, и всяка тънка като косъм нишка, която се разсичаше по пътя, беше поредната нишка към скъсване на връвта.

Роджър бе зает с управленски дела и макар че живееха под един покрив, Айда почти не го виждаше, а когато го видеше, той беше далечен и угрижен. В града кипеше смут още откакто канцлерът пристигна в шеметен галоп и се затвори в Тауър, следван по петите от съдиите. Някои от гражданите искаха канцлерът да продължи да управлява, но други предпочетоха да подкрепят Джон. След няколко дни усилени преговори и изпускане на нерви Лоншан най-накрая се съгласи да се предаде на съдиите, но не и на Джон. Точно с това се занимаваше днес Роджър — надзираваше предаването на ключовете от Тауър на Де Кутанс.

Едно от другите момчета се опита да отнеме свинския мехур от Хю, но синът й го хвърли силно и високо и той падна в улука на птичарника. Хю се втурна да вземе пръта за почистване, за да го събори долу.

— Аз, аз! — провикна се Мари. Плитката й с цвят на кайсия се извиваше като змия. — Дай на мен, Хю!

Засмян, той й подаде пръта и я вдигна на ръце. Айда изпита прилив на топлина и любов към сина си. Не бяха много момчетата на тази възраст, които биха угодили на малката си сестричка — или поне не докато играеха с други момчета, — но Хю нямаше такива колебания. Чувстваше се съвсем уютно в кожата си и се разбираше със света като цяло.

Айда чу до вратата на двора гласове, а после и тропот на копита. Роджър се завръщаше от задачата си. Тя забърза да го поздрави и забеляза, че шапката му е нахлупена ниско над очите — недобър знак. Докато слизаше от коня, Мари успя да извади свинския мехур от улука със замах, който го запрати във въздуха. Мехурът удари Роджър отстрани по главата, събори шапката му и счупи пауновото перо в лентата.

Настъпи мигновена тишина.

— Извинявай, татко — промълви Мари и прехапа устна.

Роджър се наведе, взе шапката си и за миг я огледа изпитателно. Един мускул на челюстта му потръпна. Той прокара периферията между пръстите си и огледа счупеното перо.

— Няма значение — каза с тих напрегнат глас и влезе в къщата.

Айда целуна Мари, за да я успокои, направи знак на децата да продължат играта си и забърза след съпруга си.

Той стоеше до камината в главната стая и бе оставил шапката на една маса. Пламъците пърлеха счупеното перо.

— Лоши новини ли?

— Зависи какво разбираш под „лоши“ — отговори той, докато наблюдаваше как гори перото. — Лоншан предаде ключовете от Тауър на съдиите, така че с този въпрос е приключено. Засега аз ще поема отговорността за замъка Хиърфорд — което напълно ме устройва, — а Лоншан ще бъде прогонен от Англия веднага щом ни предаде замъците си.

Айда знаеше и очакваше и едното, и другото. Всъщност тихомълком бе започнала да опакова багажа им, сигурна, че им предстои преместване.

— Тогава защо изглеждаш толкова обезсърчен?

Роджър въздъхна тежко и сложи ръка на кръста й.

— Омръзна ми да газя в тресавището. Лоншан не се предаде с достойнство и продължи да ни заплашва дори докато слагаше ключовете в ръцете на Де Кутанс. Може и да сме го лишили от властта му и да отнемем замъците му веднага щом успеем да го уредим, но това не означава, че с него е свършено. Съвсем не. Каквото и да е причинил на останалите, верността му към краля е безгранична, а Ричард цени това качество у хората повече от почти всичко друго. — Потърка лицето си със свободната си ръка. — Днешният ден ще има отражение и за едната, и за другата страна. Джон видя разгрома на най-големия си съперник и се перчи като петел на бунище. Аз съм уловен в средата… а това означава още в тресавището.

Отвън се разнесоха звуците на възобновената игра на топка и заповедните крясъци на Мари:

— Аз, аз!

Роджър продължи:

— Ричард си имаше причина да ме направи граф. Не беше нито от любов, нито за да довърши нещо вече започнато и да поправи старите злини. Каквото и да правят останалите, аз трябва да вървя по права линия. Това е моята роля във всичко, което се случва.

Гърлото на Айда се сви от гордост със съпруга й, но изпитваше също така и страх, и негодувание. Толкова малко време можеха да прекарват заедно и винаги имаше толкова много работа.

— Иска ми се и всички други да постъпват така — каза тя.

— Дано, но не ми се вярва — въздъхна тежко Роджър. — Сега мой дълг е да препусна към Хиърфорд и да го поставя под наш контрол по заповед на съдиите, макар че официално ще го държа като пълномощник на Лоншан.

— Вече започнах да прибирам багажа — рече Айда. — Кога тръгваме?

— Ами не че всички подозират Лоншан, но казах, че ще потегля веднага щом се нахраня. До Хиърфорд са четири дни езда — три, ако пришпорим конете, ала това, разбира се, е, ако няма каруци. Те ще трябва да тръгнат отделно. Искам ти и децата да отидете във Фрамлингам, а аз ще дойда, когато успея.

Сърцето й се сви.

— Не в Хиърфорд?

Роджър поклати глава.

— Не знам какво ще заваря, когато стигна там. Ако кастеланът на Лоншан откаже да отвори портите или да ми предаде ключовете, ще трябва да го обсадя. Не искам да сте там. Във Фрамлингам и ти, и децата ще сте далеч от всякакви беди и на сигурно място.

Айда усети прилив на разочарование при мисълта, че пак ще се разделят. Зидарите и дърводелците щяха да са заети с новите кули и жилищни сгради. Никъде нямаше да има спокойствие — щяха да кънтят чукове и длета, да се чува дрънчене, да се вдигат прах и шум. И докато Роджър щеше да бъде пощаден от тревоги за нея и децата, тя щеше да продължи да се тревожи за него, при това отдалеч.

Лицето й навярно бе издало част от мислите й, защото той обхвана бузата й с длан и бързо я целуна.

— Няма да се бавя, обещавам. При първа възможност ще назнача някой благонадежден пълномощник, но първо трябва лично да видя какво е положението.

Айда успя да кимне, че разбира, но се почувства ограбена. „Поне ще имам време да купя достатъчно платове и конци, преди да тръгна за Норфолк — помисли си тя, — и докато съм там, мога да продължа да преобзавеждам залата и спалнята по свой вкус.“ Това обаче бе нищожна компенсация, когато единствените, които щяха да видят резултата, бяха тя и децата. Знаеше, че Роджър е прав за Хиърфорд, затова решително се помъчи да се отърси от самосъжалението, но вкусът на разочарованието си остана.