Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Уилям Маршъл (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Time of Singing, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 11гласа)

Информация

Сканиране
Еми(2015)
Корекция и форматиране
NMereva(2018)

Издание:

Автор: Елизабет Чадуик

Заглавие: Розата на Уиндзор

Преводач: Мариана Христова

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Калпазанов“; Kalpazanov

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: английска

Редактор: Радост Георгиева

Технически редактор: Никола Христов

ISBN: 978-954-17-0293-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5057

История

  1. —Добавяне

Глава 28

Замъкът Уиндзор, октомври 1191

Роджър разглеждаше намръщено новия си шлем. Старият, с правата преграда пред носа, който му беше служил още отпреди Форнъм, сега бе пратен в сандъка с резервно снаряжение. Този имаше цял наличник с дупки за дишане и правоъгълни отвори за очите. Обхватът на зрението му не беше толкова широк, но шлемът предлагаше по-добра защита. Като граф на кралството подобаваше да разполага с най-ново снаряжение от най-високо качество. Беше поръчал шлема при оръжейник, препоръчан от Уилям Маршал, който настояваше за най-доброто. Надяваше се шлемът да е само за показ и никога да няма истинска нужда от него. Човек винаги можеше да се надява. Върна го в кожената торба и нареди на оръженосеца си да го занесе в двора и да го качи на товарния кон.

Анкетил се приближи. Едната му ръка бе положена на дръжката на меча, а другата отмяташе пшениченорусата му коса от челото.

— Готови са, милорд — съобщи той. — Графът на Съри току-що слезе в двора, и епископът на Лондон.

— А епископът на Илай? — Тонът на Роджър беше безизразен.

Анкетил се намръщи.

— Още е в стаята си. Ако зависеше от него, мисля, че тази сутрин щяхме да си останем тук.

Роджър провери ремъците на колана, на който висеше мечът му.

— Но не зависи от него, нали? Колкото и да му се иска. Трябва да отговори на някои въпроси, и то така, че всички ние да останем доволни.

Анкетил го стрелна с кос поглед.

— Той не смята така.

Роджър сложи под шлема си шапчицата, която можеше да се разпъне двойно и да се превърне в обикновена шапка.

— Давам му още няколко минути, след което, ако се наложи, ще го извадя оттам за жезъла.

— Крал Ричард не трябваше да го назначава за главен съдия — отсече навъсено Анкетил. — Това е все едно да вкараш вълка сред овцете и да очакваш да не ги нападне.

Роджър се намръщи в знак на съгласие. Ричард отсъстваше вече цяла година и през това време положението в Англия се бе влошило застрашително. Канцлерът Лоншан беше тиранин. Обяви, че има разрешение от краля да постъпва така, както прецени, че е добре за благото на Англия. „Благото на Англия“ обаче се оказа тясно свързано с благото на Лоншан и роднините му, които бяха заграбили замъци и земи, както им се виждаше добре, и затваряха всички несъгласни от името на краля. Братът на Ричард, Джон, използваше произтичащото от това недоволство за своя облага и ентусиазирано се бе нагърбил с ролята на защитник на потисканите. Борбата за власт се бе развихрила с пълна сила и Роджър съвсем не се радваше, че се е оказал в центъра й. Макар и не съдия като Уилям Маршал или Джефри Фицпитър, той беше затънал до уши в управленски дела и бе принуден да прекарва голяма част от времето си в компанията на човек, когото ненавиждаше от все сърце, в ситуация, която ставаше опасна.

— Е, добре — каза той, докато вървеше към вратата, — сега вълкът е изправен пред овчаря и кучетата му, не е ли така?

Анкетил не изглеждаше убеден.

— Не бих нарекъл лорд Джон овчар.

— И аз не бих. Говорех за епископа на Руан и другите съдии, които поне наистина мислят за доброто на страната. Джон е просто още един вълк, който си търси месо.

— Търси си кралство — уточни Анкетил.

Роджър красноречиво вдигна вежда. Джон се стремеше да си извоюва възможно най-благоприятна позиция да сграбчи короната, ако Ричард не се върнеше от похода си. Другият претендент беше Артър, племенникът на Ричард, роден седем месеца след смъртта на баща си по време на един турнир в Париж. Вече се бяха развихрили няколко схватки. Роджър бе отчасти отговорен за сключването на примирие между Лоншан и Джон по време на последните по-сериозни военни действия, но краят на примирието беше неизбежен. Лоншан беше паднал в собствената си клопка, когато арестува Джефри, архиепископа на Йорк, и си позволи да се отнася зле с него. Джефри беше един от незаконните синове на Хенри. С подкрепата на голяма част от бароните Джон реагира енергично на новината за подобно отношение към неговия полубрат. Сега двете враждуващи страни трябваше да се срещнат на моста на река Лодън по пладне и да обсъдят различията си, а подобни дискусии невинаги бяха вербални. Като предпазлив човек Роджър щеше да отиде с бронята си.

Дворът на замъка гъмжеше от оръженосци, рицари, сержанти и войници. Хамелин де Уорън, граф на Съри, вече бе яхнал жребеца си. Един рицар повдигаше епископа на Лондон на бялото му муле, а Уилям де Браоз, лорд на Брамбър, стоеше до пънчето за качване и очакваше да доведат коня му. Конят на Лоншан, който се набиваше на очи с пищния си избродиран със злато чул, беше вързан за една халка в стената. Роджър погледна още по-нататък и видя собствените си хора, застанали близо до поилката. Алард, конярят му, държеше Васал в готовност. Жребецът беше нервен, риеше с копита земята и мяташе опашка. „Навярно усеща цялото това насъбрано напрежение“ — помисли си мрачно Роджър, приближи се до коня и взе поводите. Единствените други случаи, при които Васал се държеше така, бяха, когато наблизо имаше кобили. Може би просто реагираше на близостта на Лоншан.

Де Браоз се приближи. Походката му беше солидна и войнствена като характера му.

— Как само ни кара да го чакаме тоя Лоншан — изръмжа той. — Да си помисли човек, че той е кралят.

Роджър пъхна крак в стремето.

— Докато не получим вест за противното, той представлява краля — заяви Бигъд. — Но грешите. Повечето хора могат да различат краля от епископа на Илай.

Де Браоз изпухтя в невесел смях.

— Освен самия епископ на Илай.

И посочи към кожената торба с шлема, увиснала от седлото на Роджър.

— Подготвен сте за трудности, милорд.

— Винаги е добре човек да е подготвен — отговори Роджър. — А демонстрацията на сила често е по-полезна от самата сила.

Де Браоз го изгледа замислено.

— Да, ако човек е готов да последва демонстрацията с истинска проява.

Роджър отвърна на погледа му.

— Никой не бива да се съмнява в това, но този, който не бърза да извади меча си, е по-разумен от този, който го вади при всеки повод.

— Мъдри думи, милорд, но пък и аз не съм очаквал друго от вас — каза Де Браоз с провокативен тон. Той беше пограничен барон с репутация на избухлив човек и ръка, винаги готова да посегне към меча.

Роджър не трепна. Репутацията като боен командир, която си бе изградил при Форнъм и по-късно, му беше от полза пред мъже като барона. Те знаеха, че той може да се бие, ако се наложи, и може би се бояха от него още повече поради факта, че познаваше тънкостите на закона също толкова добре, колкото и тези на меча.

— А! — погледна нагоре Де Браоз. — Епископът е решил да ни удостои с присъствието си.

Ричард се обърна, погледна към мъжа, който влизаше в двора, и потисна потръпването си. Робата на Лоншан искреше от бродерия, а той самият беше обкръжен от свита от рицари и духовници, чийто брой и демонстративно бляскаво облекло целяха да подчертаят важността му. Епископският му жезъл блестеше, покрит със златни листа; кокалчетата на пръстите му едва се виждаха от пръстените, а обувките му бяха избродирани със спирали от пурпурна коприна. Роджър си помисли, че това е все едно човек да се загледа в красива черупка, а после да се отврати от хлъзгавото създание вътре.

Лоншан огледа чакащите мъже на конете им и се поколеба. Тъмните му очи се спряха на Роджър и Де Браоз, които се поклониха дълбоко.

— Страх го е — измърмори Де Браоз с крайчеца на устата си. — Личи по лицето му. Тази история с архиепископа на Йорк ще бъде краят му.

В гласа му имаше наслада.

Роджър не каза нищо. Задачата, която очакваше Лоншан тази сутрин, беше наистина трудна и той изглеждаше блед като стара покривка. Но пък това, което му предстоеше, бе крайно неприятно. Не беше в природата му да се извинява и арогантността открай време му пречеше в областта на дипломацията, когато камшикът беше в негови ръце. Роджър взе поводите и пришпори коня си към епископа.

— Милорд, ако сте готов, трябва да тръгваме, ако искаме да стигнем до мястото на срещата до пладне — каза той.

Лоншан го изгледа гневно изпод тежките си черни вежди.

— Фактите са ми добре известни, милорд Бигъд. Няма нужда да ми ги напомняте, сякаш съм провинило се дете. Щом толкова искат тази среща, да почакат. Аз държа печата на краля и няма да се покорявам на предатели, които се противопоставят на волята на нашия суверен. Разбирате ли ме?

Роджър настръхна.

— Напълно, милорд — отговори с ледена учтивост и обърна коня си, за да направи жест на хората си да се строят в колона.

Групата се отправи към моста на Лодън. Лоншан яздеше в средата, защитен от ограда от копия, носени от рицарите и сержантите му, които бяха въоръжени до зъби. Епископът изпрати напред съгледвачи, които да съобщят, ако има и най-малки признаци на засада, и Роджър бе принуден да стисне зъби, за да не позволи раздразнението му да проличи. Графът на Мортен беше напълно способен да устрои засада, стига да действаше сам, но не и когато се намираше в компанията на архиепископа на Руан, архиепископа на Йорк и заместник — главните съдии, сред които бе Уилям Маршал.

Бяха изминали четири мили, когато един от съгледвачите се върна с новината, че другата група вече е пристигнала, поставила е моста под свой контрол и надвишава тяхната по численост с една четвърт. Освен това се беше събрала и тълпа лондончани, които не бяха част от официалната група, а обикновени зяпачи, дошли да видят как ще се въздаде справедливост.

Лоншан бе спрял да изслуша доклада на съгледвача; когато чу и последните думи, рязко обърна коня си.

— Крои се предателство — отсече той. — Архиепископът на Йорк и графът на Мортен са настроили хората срещу мен. Няма да продължа по-нататък.

— Милорд, трябва да се срещнем с тях — изрече умолително графът на Аръндел. — Трябва да уредим този спор, преди да се е превърнал в истинска война.

— С никого не трябва да се срещам! — сопна се Лоншан. — Дължа вярност първо на Бог, а после на крал Ричард. Не отговарям пред сбирщина предатели, решени да съборят назначения от краля главен съдия.

Роджър скръсти ръце върху главичката на ефеса на меча си и каза ледено:

— Милорд канцлер, мой дълг е да ви посъветвам да придружите членовете на тази група до срещата от името на крал Ричард, комуто твърдите, че служите.

Лоншан хвърли враждебен поглед към Роджър.

— Ще постъпя така, както смятам за най-добре, милорд Бигъд. Срещу думата ми ли заставате?

— Ако не дойдете на тази среща, по ваша отговорност ще се стигне до обсада на самия замък Уиндзор — отговори Роджър. — Съдиите и лорд Джон няма да отстъпят. Трябва да се състои среща, за да обсъдим различията си.

Видя как гърлото на Лоншан се раздвижва и по лицето му зърна бледата лъскавина на страха. Епископът приличаше на плъх, хванат в капан. Очите му се стрелкаха напред-назад и търсеха път за бягство между кучетата.

— Не се чувствам добре. — Лоншан се наведе отстрани на коня си и започна да се дави, а после повърна. — Стомахът ми, червата — изхриптя той. — Днес не мога да се срещна с тях.

Роджър не се впечатли.

— Искате да кажете, че не желаете.

— Искам да кажа, че съм болен — изправи се Лоншан и прикова Роджър с искрящ поглед. — Никой не може да ми се налага, освен Бог и моя крал. Никой от вас няма да ми казва какво да правя, никой!

Махна с ръка към всички наоколо. Устните му се бяха отдръпнали назад в озъбена гримаса.

— Всички вие веднага ще тръгнете заедно с мен обратно към Уиндзор. Заповядвам ви!

— Милорд, не мога да го сторя — заяви отсечено Роджър. — Съдиите и лорд Джон настояват за отговор. Ако тази среща не се състои, ситуацията само ще се влоши още повече. Мой дълг е да отида, независимо дали вие ще присъствате, или не.

— Противопоставяте ли ми се, милорд графе? — изсъска Лоншан.

Роджър прибягна до гласа, който му служеше добре на съдийската скамейка, и прикова канцлера с леден поглед.

— Аз не съм ваш слуга — заяви той — и все някой трябва да каже нещо, дори и само че не се чувствате добре и ще се срещнете с тях веднага щом се възстановите.

Лоншан го изгледа кръвнишки, но очевидно осъзна, че няма място за маневриране.

— Много добре — тросна се той. — Правете каквото искате, но вие ще сте отговорен за последиците. И няма да позволя да говорите вместо мен. Мой представител ще бъде Аръндел. Той поне не прибягва до двусмислени думи.

Вътрешно Роджър едва не се задави от думите на Лоншан. Гордееше се с уравновесения си прост начин на изразяване, а освен това, ако някой прибягваше до двусмислици, това беше не друг, а обвинителят му. Самоконтролът обаче го накара да замълчи. „Поне — каза си — ще се освободя от противното присъствие на Лоншан.“ Изражението на Аръндел бе сковано като плат на гергефа, но Роджър подозираше, че и той ще се радва да се отърве от канцлера.

Най-накрая Лоншан обърна коня си обратно към Уиндзор, ескортиран от Де Браоз, Де Уорън и силен фламандски контингент, а Роджър, Аръндел и епископът на Лондон продължиха към мястото на срещата.

На другата страна на моста ги очакваха множество палатки и шатри; когато влезе в лагера, Роджър видя свещеническите знамена на епископите на Линкълн, Уинчестър, Бат и Ковънтри, както и гербовете на Маршал, Солсбъри и различните заместник — главни съдии.

Аръндел се намръщи.

— Как не ми е по сърце да го правя — обади се той.

Роджър кимна.

— Но сме натоварени с тази задача. Мислете за нея като за свой дълг — нищо повече и нищо по-малко. И не се оставяйте да ви въвлекат в спор. Ние служим на Ричард, не на Лоншан… и не на Джон, колкото и да пресолява манджата.

 

 

Роджър свали шапката си и с тежка въздишка седна на леглото си в една от стаите за гости в абатството Рийдинг. От дюшека се надигна аромат на прясно сено. Най-отдолу имаше овча кожа, застлана с хубави ленени чаршафи и карирано вълнено одеяло. Стаята се осветяваше от няколко керамични висящи лампи и Роджър се зарадва на този удобен уют. След няколко наситени с напрежение дискусии той бе предпочел да остане със съдиите, вместо да се върне да нощува в Уиндзор. Бяха уредили втора среща за следващия ден, по-близо до Уиндзор, и Лоншан или щеше да излезе и да отговори на обвиненията срещу него, или наистина щеше да се стигне до открита война.

Роджър прокара ръце през косата си. Аръндел бе направил всичко по силите си, но не съществуваха убедителни отговори на обвиненията за прилагане на насилие към архиепископа на Йорк, полубрата на самия крал, и възпрепятстване на работата на съдиите. Уолтър де Кутанс, архиепископ на Руан, бе нанесъл смъртоносния удар: показа писмо от краля, с което Ричард го упълномощаваше да свали Лоншан от поста му и сам да заеме мястото на главен съдия, в случай че Лоншан не успее да управлява в съгласие със съветниците си.

Роджър вдигна глава, когато под арката на вратата се провря Уилям Маршал. По-рано двамата бяха седели един до друг на съвещателната маса в шатрата на Кутанс край моста на Лодън, опитвайки се да запазят равновесие по хлъзгавото нанадолнище, което водеше право към хаоса.

— Лоншан няма да отстъпи, нали? — попита Уилям без предисловие и влезе по-навътре в стаята. За човек с неговата височина и широчина движенията му бяха много грациозни.

— Съмнявам се — отговори навъсено Роджър. — Той наистина е убеден, че изпълнява волята на краля и всеки, който мисли другояче, само иска да спъва работата му.

— Писмото на Де Кутанс трябва да го постави на мястото му.

Роджър разпери ръце с дланите нагоре.

— Той ще каже, че Ричард е получил злонамерени съвети и че самият той има на сърце само доброто на краля.

— Какво сърце? — попита Уилям с поглед, по-красноречив от всякакви думи. — Познавам добре Ричард. Той не е нито наивен, нито доверчив, но като всички нас, си има своите слабости и Лоншан е една от тях.

— Канцлерът умее да съставя схеми и планове как да измъква пари от хората — отговори Роджър. — Обещава на краля богатство и власт, но това е само илюзия, също като номерата, които правя пред сина си — правя така, че пенито ту се появява, ту изчезва между пръстите ми. На Ричард му трябват пари, затова Лоншан му пълни главата с видения за пълни съкровищници и обещания, че ще ги превърне в действителност. Ако Лоншан не беше допуснал това, че разполага с кралския печат, да му замае главата, можеше още да заема поста си. Подозирам, че кралят е написал писмото до Де Кутанс с огромна неохота.

Уилям се замисли и кимна.

— Може би сте прав, но сега трябва да решим какво да правим.

Роджър въздъхна.

— Трудно е, нали? Дори да разполагате с писмо от краля, което ви дава право да свалите епископа на Илай от власт, трябва да го направите открито и по такъв начин, че някои други хора да не го сметнат за разрешение да заграбят властта за собствените си цели.

Нямаше нужда да споменава името на граф Джон.

Уилям му се усмихна мрачно.

— Трудно е, наистина, но се надявам, че ако и от двете страни има хора, които държат на равновесието, можем да накараме кораба да остане стабилен на котвата си.

Роджър вдигна вежда със съмнение и отиде до гарафата, оставена на един сандък.

— Вино?

— Защо не?

Уилям разгъна столчето до леглото, пъхна кукичките в примките и седна на него.

— Виждам, че имате нов шлем — кимна той към придобивката на Роджър, която блестеше близо до гарафата.

Роджър му подаде пълната чаша.

— Надявам се да не го нося често. Предпочитам да украсява спалнята ми, а не бойното поле.

На лицето на Уилям грейна широка усмивка.

— Боя се да го призная, но истината е, че последния път, когато оставих шлема си в стаята, наследникът ми реши да го използва за нощно гърне.

В последно време нямаха много поводи за веселие и думите на Уилям разведриха атмосферата.

— Предполагам, че е по-добре така, отколкото да го използва във война — подсмихна се Роджър. — Как е почитаемата ви съпруга?

— Добре е, но няма търпение да се свърши. Детето трябва да се роди всеки момент. — За миг на лицето му се появи изражение на раздразнение. — Ако не беше Лоншан, сега щях да съм с нея в Кавършам. А вашето семейство, милорд?

Роджър обърна чашата в ръката си.

— Добре са, доколкото мога да съдя от срещите си с тях. Най-големият ми син е почти на девет. — Намръщи се и си помисли, че ако добави само половината от това време, Хю ще е почти мъж. Времето летеше тревожно бързо.

— А Фрамлингам? — попита Уилям. — Как вървят нещата там?

Роджър се усмихна иронично шеговито.

— В сградата ще трябва още доста труд. Айда е по-близо до строителните работи от мен и се оплаква от праха и шума, но всичко ще си струва, когато свършат. От всяка кула ще може да се стреля, за да прикрива съседната, и ще може да се изолира, така че ако падне едната, другите да останат невредими — и, разбира се, разположението им ще е такова, че от тях да може да бъдат избити всички в двора, ако се наложи.

В очите на Уилям светна ентусиазирано пламъче и разговорът се насочи към военни въпроси. Той разказа за замъците, които бе видял в Светите земи и че бил наел зидари, за да построят две нови кръгли кули в Стригил, както и че поръчал нови врати за главната порта. След като изчерпаха докрай темата, двамата продължиха да пият мълчаливо, а после маршалът се върна към настоящия проблем.

— И вие, и аз знаем, че канцлерът ще падне, но както казвате, трябва да се запази равновесието. Дори ако ограничим властта на Лоншан, той пак ще разполага със замъците, които му даде кралят преди заминаването си, а те са стратегически. — Замълча, а после ги изброи бавно: — Дувър, Кеймбридж и Хиърфорд. Във всички тях ще трябва да сложим кастелани[1], които да са безпристрастни и неподкупни. — Погледна към Роджър. — Бихте ли приели да станете един от тези кастелани или поне да отговаряте за надзора на някой от замъците? Вярно, че служихте на лорд канцлера против волята си, но бяхте справедлив и имате слава на уравновесен човек.

Роджър почувства тръпка на въодушевление, ала се престори на равнодушен.

— Това ваша лична мисъл ли е, или стигнахте до нея, след като сте се посъветвали с другите?

— След като се посъветвах с тях, естествено. Архиепископът на Руан смята, че ще сте идеален за поста и всички са съгласни. Обсъдихме Хиърфорд, ако сте съгласен да се наемете с администрацията му.

Роджър стисна горната си устна с два пръста. Не бързаше да отговори. Маршалът му беше близък приятел и двамата имаха много общи неща. В миналото Роджър бе принуден да работи усилено, за да се издигне в двора след предателството на баща си. Уилям също се бе изкачил по стълбицата на късмета чрез служба при краля и бе стигнал там, където се намираше сега, единствено благодарение на собствените си усилия. Въпреки това обаче Роджър трябваше да вземе предвид и политическите обстоятелства. Двамата с Маршал може и да бяха свързани с приятелство и общи интереси, но не биваше да забравя привързаността на Ричард към Лоншан. Дори да е бил принуден да напише писмо, с което лишаваше канцлера си от власт и издигаше на негово място архиепископа на Руан, това не означаваше, че с Лоншан е свършено завинаги.

— Готов съм — каза той, — ала само в рамките на закона. Ако Лоншан не се съобрази с условията на писмото, на драго сърце ще се нагърбя с този дълг, но в името на крал Ричард.

— Естествено — съгласи се Уилям. Тонът му беше сериозен, но доволен. — Това ще е голямо облекчение за нас — да знаем, че заемате такава позиция.

Той остави чашата си и стана.

— Не бих ви помолил да направите какъвто и да било компромис с честта си, но ако сте готов да ни помогнете, пътят пред нас ще стане по-гладък, а Бог вижда, че имаме нужда от това.

Пожела „лека нощ“ на Роджър и се запъти към собственото си легло. Роджър си наля половин чаша вино, облегна се на възглавниците и се замисли за събитията и думите от изминалия ден. Погледна към новия си шлем и се усмихна, защото си спомни думите на Маршал за нощното гърне. После обаче устните му се опънаха, а очите му станаха сериозни — мислеше си за предложението за Хиърфорд. Наистина говореше сериозно. Смяташе да държи крепостта единствено за Ричард и да не се оставя да го притискат нито от едната, нито от другата страна — а натиск със сигурност щеше да има, и любезен, и не толкова любезен. Роджър обаче бе свикнал да не се поддава. Отдавна бе започнал да трупа опит — и за какво друго, ако не за това? Ако приемеше Хиърфорд, това щеше да му донесе предимства — и като престиж, и като приходи. Щеше да му донесе също така и отговорност, както и нови предизвикателства, които да разширят кръгозора му.

Докато се приготвяше за сън, в мислите му неканен се появи образът на децата му. Хю по време на урок, как пишеше изящни главни букви с перото си, Мари с косата си с цвят на кайсия и с гердан от сини стъклени зърна, Маргьорит със завързано под брадичката боне. Но най-малките, Уилям и Ралф, бяха безлики бебета в образа пред очите му. Ако го сложеха в стая, пълна с бебета, и го помолеха да ги посочи, той нямаше да ги познае. Успехът му си имаше цена. Всичко си имаше цена. Никой път не беше без такса за преминаване.

Мехурът му го събуди посред нощ и Роджър сънено запали свещта и измъкна нощното гърне. Отново беше ожаднял, но двамата с Маршал бяха изпразнили каната с вино. Бигъд си метна наметалото и сбута слугата си Годфри, за да му донесе разредено вино. Младият мъж замаяно отвори вратата и се озова лице в лице със стреснатия Уилям де Браоз, който тъкмо минаваше покрай стаята.

Застанал зад прислужника си, Роджър впери поглед в него. Господарят на Брамбър му отвърна със същото, а после устните му се разтвориха в саркастична усмивка.

— Добра среща, милорд граф — каза той и се изпъна, така че стойката му стана внушителна и властна.

Роджър обаче отказваше да бъде сплашен. Волът беше по-голям от орача, но знаеше кой държи камшика.

— Не съм сигурен, че е добра — отговори той. — Какво правите тук, когато би трябвало да сте в Уиндзор с канцлера?

Де Браоз прокара език по предните си зъби със затворени устни.

— Тук съм по негова заповед.

По гърба на Роджър плъзна студена тръпка.

— Какво крои сега?

Де Браоз го изгледа с продължителен преценяващ поглед.

— Съобщението ми е предназначено единствено за графа на Мортен.

— Посред нощ ли?

Де Браоз отново се усмихна.

— Нали познавате Джон. Такива неща му доставят удоволствие и го правят хрисим. Ако преговорите доведат до нещо, скоро ще разберете. Пожелавам ви приятна вечер.

Поклони се и продължи по пътя си.

Зад него Роджър се намръщи. Защо Де Браоз носеше съобщения от Лоншан до Джон посред нощ? Какво си шепнеха в мрака — думи, които не биваше да видят светлината на деня?

— Когато донесеш виното — обърна се той към Годфри, — иди и събуди архиепископа на Руан и съдиите и им кажи, че искам да се срещна с тях. Кажи им, че искам да обсъдим нещо важно.

 

 

Джон влезе в стаята на Уолтър де Кутанс, архиепископ на Руан и главен съдия. Роджър, който съобщаваше на донякъде сънената си аудитория от духовници и благородници новината за тайното посещение на Де Браоз, погледна към него и незабавно се почувства неловко. Графът на Мортен приличаше на добре нахранена котка и Роджър почти можеше да си го представи как доволно чисти с лапа сметаната от мустаците си.

— Какво означава всичко това, благородни господа? — измърка Джон. — Заговор?

Блесналите му очи се спряха развеселено на Роджър.

— Вие ми кажете, сир — отговори Уолтър де Кутанс и избута нагоре хлабавите ръкави на робата си. — Разбрах, че тази вечер ви е посетил милорд Де Браоз.

Все така усмихнат, Джон се приближи към масата, около която се бяха събрали мъжете.

— Така е — потвърди той. — Посещението беше тайно и от лично естество… Както графът на Норфолк несъмнено ви е казал — завърши той и се подсмихна победоносно на Роджър.

— Къде е сега Де Браоз? — попита Хю Нонант, епископ на Ковънтри.

— На път към Уиндзор с отговора ми — отговори любезно Джон. — Нямаше смисъл да остава.

— Бихте ли ни осветлили от какъв характер е било това посещение? — протегна подканящо ръка Кутанс.

— Но разбира се — съгласи се Джон, облегна се на масата и се взря в събралите се. Приковаваше всеки един със суров поглед, преди да премине към следващия. — Канцлерът Лоншан се чудеше дали няма да се заинтересувам да се обединя с него и да пристъпим към действия срещу съдиите и съюзниците им. Беше готов да ми предложи като гаранция замъка Хиърфорд, петстотин марки и една позлатена ракла.

Последва стъписано мълчание. При споменаването на Хиърфорд Роджър се изчерви и избягна да срещне погледа на маршала и Де Кутанс. Това наистина бяха мътни води и той се чувстваше омърсен от това, че е нагазил в тях.

— Разбира се — продължи нехайно Джон, — бях принуден да откажа. Може да съм амбициозен, но не съм глупак. Покажете ми поне един човек, който доброволно би пожелал да се сдуши с епископа на Илай… Някой друг, освен отсъстващия ми брат. Позорно е, че канцлерът се опитва да изкриви справедливостта по подобен начин.

Роджър вдигна вежда, напълно наясно, че Джон изобщо не го смята за позорно. Просто имаше достатъчно здрав разум да осъзнае, че на всеки, замесен точно в този заговор, ще му припари повече, отколкото ако извади с гола ръка желязна пръчка от въглените на ковашко огнище. Като се правеше на по-морален обаче, Джон бе придобил предимство пред съперника си. Случилото се показваше, че Лоншан е отчаян.

— Така е, милорд — отвърна Де Кутанс без запъване, — и вие сте проявили голяма мъдрост, като сте устояли на подкупите на канцлера. Бъдете уверен, че ще обсъдим този въпрос утре сутринта по време на срещата ни.

Джон наклони глава.

— Сигурен съм — каза той. — И, разбира се, няма да забравите, че досега можех да съм на половината път до Уиндзор заедно с войниците си.

Де Кутанс му се усмихна благо.

— Но вие го казахте сам, милорд: не сте глупак.

 

 

На сутринта групата от Рийдинг се отправи към уговореното място за втората среща близо до Уиндзор, а колите с багажа им се насочиха към Стейнс, където смятаха да пренощуват.

Джон подкара коня си близо до Роджър.

— Милорд Бигъд, не сме разговаряли насаме за подкупа, който ми предложи Лоншан снощи.

Роджър бе нахлупил ниско шапката си, за да не може да изхвърчи нанякъде на брулещия есенен вятър. Сега се зарадва на прикритието, което му предлагаше.

— Защо да разговаряме насаме, милорд? Нека волята на съдиите бъде воля на всички.

Джон оголи зъби във вълча усмивка.

— Не знам за вас, но аз никога не се обиждам, когато ми правят предложения, дори тогава, когато, за жалост, не мога да ги приема. Канцлерът навярно е отчаян, не мислите ли?

— Канцлерът допусна някои грешки в преценката си — каза Роджър. — И престъпи закона. — Погледна право напред между изправените уши на жребеца си. — Но да, за да предложи пари на човек, над когото бе решен да се наложи, навярно наистина се чувства притиснат до стената.

Усмивката на Джон се разшири.

— Казват, че всеки човек си има цена, милорд. Питам се каква ли е вашата.

Роджър чу закачливата нотка в гласа му, но зад нея имаше размисъл и искрено, безмилостно любопитство.

— Милорд, подозирам, че разберете ли я, и вие, и канцлерът ще се разорите.

Предпочете да не мисли за замъка Хиърфорд.

Джон се подсмихна мрачно.

— Така ли? Е, може би цената, която платихте на брат ми, вече ви е разорила — и все още може да ви съсипе от умора.

— Тогава нека грохнем заедно — отвърна остро Роджър, а после рязко дръпна поводите, защото по пътя срещу тях препускаше съгледвач на облян в пот жребец.

— А! — измърмори Джон с глас като коприна. — Подозирам, че носи новини за нашия прославен канцлер. Червата му очевидно продължават да му създават проблеми при мисълта да се срещне с тези, които е оскърбил.

Съгледвачът се поклони на групата и оповести, че канцлерът Лоншан наистина се е отправил към мястото на срещата, „но после ненадейно обърна коня, сякаш го гонеше самият дявол, и сега язди по същия път като каруците с багаж със скорост, от която конят му ще окуцее от умора“.

Мъжете се загледаха удивено един в друг. Неколцина измърмориха, че Лоншан си е загубил ума.

— Защо ще гони каруците ни? — попита Джон и в гласа му прозвуча нотка на засилващо се неверие. — Знам, че е алчен, но все пак не може да смята да заграби тенджерите, тиганите и завивките ни?

— Може би е взел каруците за нас и мисли, че сме се отправили да поставим Лондон под своя власт — предположи Роджър, защото това му се струваше единственото логично обяснение за такова безумно поведение. Който контролираше Лондон, контролираше най-важния град в Англия.

— Какво ще правим сега? — попита недоволно Реджиналд, епископ на Бат. — Пак ли ще се връщаме в Рийдинг? Кълна се, че с цялото това препускане напред-назад започва да ми прилошава.

Хю Нонант, епископ на Ковънтри, го удостои със саркастична усмивка.

— С цялото ми уважение, милорд, мисля, че няма смисъл да се връщаме в Рийдинг. Смятам, че трябва да последваме примера на канцлера и да отидем в Лондон да си купим зимни дрехи.

Думите му предизвикаха смях у тези, които се намираха достатъчно близо да го чуят.

— И тогава — продължи Нонант — може дори да настигнем канцлера и да проведем тази дискусия, която той като че ли много държи да избегне.

— Той ни взема за глупаци — обади се Джон. В гласа му звучеше точно подходящата нотка на обида. — И ни оставя да стърчим тук, докато убеждава лондончаните да затворят портите под носа ни.

— Някога опитвали ли сте се да убедите лондончанин да направи нещо? — попита Роджър. — Ще ви е по-лесно да оседлаете див глиган. Лондончаните ще направят това, което сметнат, че е най-добре за тях.

— Тогава наш дълг е да направим така, че това, което сметнат най-добре за тях, да е същото, което и ние смятаме за най-добре — отговори Джон със саркастична усмивка и обърна коня си към града.

Бележки

[1] Управители на замъци. — Б.пр.