Елизабет Чадуик
Розата на Уиндзор (27)

Глава 27

Уестминстър, ноември 1189

Уилям Маршал мина покрай церемониалмайсторите и влезе в стаята на краля. Облечен в роба от дебела червена вълна, обсипана със златни звезди, Ричард седеше пред маса, покрита с пергаменти и рабоши. Великолепна гарафа от прозрачен кварц подпираше една купчина пергаменти, а чиния с хляб и еленско — друга. Наблизо двама музиканти свиреха на лютня и ребека^[1], а Ричард си тананикаше полугласно, докато проучваше листите пред себе си. Макар че беше сам на масата, неговият канцлер и съветник Уилям Лоншан, наскоро назначен за епископ на Илай, се мяркаше в дъното на стаята и даваше инструкции на неколцина писари.

Ричард вдигна глава, зърна Уилям и изражението му се разведри.

— А! — измърмори той и му посочи стола до себе си.

Уилям седна и прикри гримасата си, защото възглавницата беше още топла от задните части на Лоншан, а той не искаше да се озовава толкова близо до кралския канцлер.

Ричард махна към гарафата и Уилям наля вино в чашата му, както и в празния бокал от позлатено сребро до нея, за щастие неизползван от предишния обитател на стола. Кралят набучи на върха на ножчето си парче еленско и го поднесе към устата си. Между енергичните движения на челюстта си направи знак на Уилям, че ако иска, може и той да се възползва. Уилям нямаше нужда от втора покана — беше натоварен през почти целия изминал ден, ако не с въпросите, свързани с обширните си нови земи, то със задълженията си към Ричард, който го бе направил един от главните съдии, които щяха да управляват кралството, докато владетелят отсъстваше заради похода. Часовете на деня не бяха достатъчно и понякога беше дразнещо трудно да намери време за ядене.

Ричард преглътна, отпи, за да прочисти устата си, и каза:

— И така, Маршал. Какво мислиш за тази работа с графа на Норфолк?

Уилям погледна към краля с вдигнати вежди.

— Какъв граф на Норфолк, сир? — попита с шеговит тон. — Не знаех, че има такъв.

Ричард се поусмихна и поклати глава.

— Няма, но скоро ще има. — Посочи към една от купчините с пергаменти, струпани пред него. — Ти кого би предпочел?

— Ами някой от рода Маршал би бил идеален — отговори Уилям със съвършено сериозно лице и посегна към второ парче хляб.

Ричард изсумтя.

— Не съм си мислил за някого чак толкова далеч от Фрамлингам, милорд, както добре знаеш. — Той почука пергаментите под пръстите си. — Роджър Бигъд ми предложи хиляда марки, за да му дам титлата, и какви ли не подаръци, за да спечели благосклонността ми. Товарни коне, ездитни коне, две ловни кучета и къс пурпур на коприна.

— Пурпурната коприна е по-скъпа от златото, а като конете на Роджър Бигъд няма други във владенията ви.

— Това може и да е така, но доколко мога да съм сигурен във верността му? Името на баща му беше синоним на измяна. Моят баща трябваше да го лиши от замъците му и да построи Орфърд, за да може да държи този мерзавец под контрол. Източна Англия е богата и пристанищата й са точно срещу Фландрия.

— Но това беше баща му — изтъкна Уилям, — а Роджър Бигъд е граф Хю толкова, колкото и вие сте баща си или аз съм моя. С Роджър се познаваме отдавна. Той е мъж на честта и не се бои от работа.

— Благонадежден ли е?

Уилям сдъвка и преглътна.

— Ако искаше да се разбунтува, щеше да го направи отдавна. При Форнъм той беше героят на деня. Иначе кой може да каже какво щеше да стане с Англия. Освен това е женен за майката на вашия полубрат и това го прави ваш родственик.

Ричард се изсмя язвително.

— Но не кръвен, Маршал, не кръвен.

— Понякога това не е толкова лошо.

— Но готов ли си да му повериш живота си? Ще посрещне ли той меча, насочен към теб? Виждал съм как „верни“ мъже обръщат гръб в последния момент. Няма да дам графство Норфолк на някого, на когото не може да се разчита.

Уилям погледна Ричард право в очите.

— На него може — заяви той. — Да, той ще посрещне меча.

— Сигурен ли си?

— Сир, кълна се в живота си.

На лицето на Ричард се изписа замислено изражение.

— Неговият полубрат се включи в похода и на свой ред ми предложи скромни суми, за да отсъдя в негова полза. Има претенции над всички земи, придобити след като баща му стана граф, а това са над седемдесет имения. — Кралят отново почука по пергаментите. — Бащата може да завещае земите си както реши и макар че по традиция по-малкият син получава придобитите по-късно земи, тази традиция няма силата на закон.

— Значи братът на Роджър Бигъд няма никакви права?

— Както може да се очаква, в момента оспорват волята на баща си. Роджър Бигъд е по-вероятният кандидат. Не вярвам неговият полубрат да издържи, ако бъде подложен на натиск, макар че може да се окаже, че греша. Ще разбера по пътя към Йерусалим.

— Сир, трябва да уредите този въпрос, преди да заминете за Утремер — настоя Уилям. — Роджър може да ви бъде от голяма полза. Вие ме направихте лорд на Стригил, за да ви помагам в управлението, но трябва да разполагам с подкрепата на хора, крито мислят като мен, и Роджър Бигъд е един от тях. Дайте му титлата, и той ще ви е задължен и верен.

Ричард завъртя своята чаша в ръката си и се загледа замислено в скъпоценните камъни, инкрустирани в основата й.

— Хиляда марки за графството, едната трета и позволение да възстанови Фрамлингам — каза той. — Прилична сума, но е изчислил предложението си до най-малката подробност.

— Роджър Бигъд е разумен човек, когато стане въпрос за сметки — съгласи се Уилям.

Ричард хвърли поглед през рамо към канцлера си.

— Но гарантирам, че не е толкова разумен, колкото епископа на Илай — подметна развеселено той.

В изражението на Уилям се появи лека ирония. Никой не можеше да се съмнява във верността на Лоншан към Ричард. Той беше ревнив като любима хрътка и също като с хрътките, човек можеше само да се надява, че когато стисне челюсти, собствената му плът няма да е между тези зъби. Лоншан живееше, за да измъква пари от хората и да ги държи категорично под властта на ковчежника и краля. Имаше шпиони в дома на почти всички барони и знаеше кой лорд колко струва, до последната сребърна монета.

Ричард допи виното си.

— Така да бъде. Роджър Бигъд ще получи това, което желае, в замяна на това, което предлага… поне за момента, а когато имам повече време, ще коригирам сумата. Засега не искам да те лишавам от категоричната подкрепа, която смяташ, че ще ти даде, а него — от парите за хубава шапка, за да отпразнува издигането си.

Забележката на Ричард накара Уилям да се ухили, защото Роджър наистина беше малко суетен, когато ставаше въпрос за шапките му. Не спомена, че Бигъд ще види даряването на графството не като издигане, а като връщане. Тези подробности не интересуваха нито Роджър, нито краля. Единственото важно нещо беше, че Ричард бе готов да даде на Роджър титлата.

 

 

Това, че в края на ноември небето беше сиво от единия край на хоризонта до другия и че силният дъжд, който се лееше над Лондон и Уестминстър, бе пронизан със сребристи иглички лед, нямаше значение. Нямаше значение, че от мангалите се отделя повече дим, отколкото топлина, или че в абатството е студено като в гроб. Единственото, което имаше значение, бяха графският колан, блеснал от скъпоценни камъни и златни нишки на кръста на Роджър, коронката на челото му и хартата в ръката му. Sciatis nos fecisse Rogerum Bigot, comitem de Norfolc… „Знайте, че правим Роджър Бигъд граф на Норфолк.“ Най-после! Дванайсет години след смъртта на баща си Роджър бе получил графството. Получи едната трета; получи земите си, включително и оспорваните, и всички съответни права. И имаше позволение да започне да възстановява замъка във Фрамлингам. Щеше да го построи така, че да устои на всички бедствия като знак на постижението му.

Гърдите му бяха стегнати, изпълнени с непреодолимо чувство и той не смееше да си поеме въздух, защото се боеше, че ще загуби контрол и ще избухне в плач. Ричард го удостои с целувката на мира и Роджър почувства, че го изпълва ликуване. До него Айда се приведе в дълбок реверанс пред краля. И нейната рокля блестеше от златни нишки, каквито бяха втъкани и във воала й, сега украсен с изящната коронка на новия й ранг. Графиня на Норфолк. Роджър си помисли, че ще се пръсне от гордостта и триумфа, които изпитваше в този миг. Те си имаха цена и хилядата марки бяха само началото й. Знаеше, че го екипират за място в управлението по време на отсъствието на Ричард, но нямаше търпение да надене хамута. Всичко това му носеше неизмеримо удовлетворение.

Роднините му, приятелите му и най-важните духовници и магнати присъстваха на събитието — майка му, която скришом бършеше очите си в дългия ръкав на украсената си със скъпоценни камъни рокля; вуйчо му Обри; братът на Айда Жослин; епископите на Дърам, Солсбъри и Илай; и Уилям Маршал, чието изражение бе изпълнено с достойнството, което случаят изискваше, но очите му блестяха от удоволствие.

„Това е ново начало за всички“ — помисли си Роджър. Имаше да постигне още много неща и пътят пред него все още бе осеян с камъни, но беше сигурен, че ще успее да ги махне или да ги заобиколи. Най-голямата пречка бе преодоляна. Помисли си за мащехата и полубратята си само колкото да си напомни, че и те знаят в какво положение се намират. Родът Гланвил бе загубил своята власт и нямаше какво още да направят, за да препречат пътя му. Дори ако неговият полубрат и роднините му отидеха на кръстоносен поход, какво можеха да сторят? Графство Норфолк принадлежеше на Роджър Бигъд.

 

 

Айда се взираше със смесени чувства в роклята от златиста копринена дамаска, която прислужничките й неотдавна й бяха помогнали да съблече. Като любовница на Хенри разполагаше с великолепни рокли, но тази надминаваше всичките по пищност, като деликатес в края на пира. Макар че беше скроена по фигурата й, Айда не беше сигурна, че може да я носи достойно.

Роджър влезе в стаята и я обгърна с ръце. И той бе съблякъл пищната си туника и беше свалил златния колан, който крал Ричард препаса на кръста му.

— Графиньо — каза той и я целуна по ухото.

Айда потръпна леко и се облегна на него.

— Чувствам се странно, когато чувам тази титла.

Усети как се усмихва срещу шията й.

— Ще свикнеш.

— Както и ти, милорд, с твоята.

— Подозирам, че поне за известно време блясъкът й няма да изчезне — призна Роджър, — при все че знам, че ще платя за нея с тежък труд.

Думите му казваха едно, но Айда чуваше собственическото удовлетворение в гласа му. Колко далеч бяха стигнали и двамата! Когато погледнеше назад, невинното момиче с всички онези надежди и мечти беше далечна точица на хоризонта, а жената, която беше сега, имаше други, различни амбиции. Предполагаше, че за разлика от нея Роджър е имал една и съща цел през всички години на ранната си младост и началото на зрелостта си.

Айда се надяваше, че първородният й син ще присъства на церемонията, но той не бе в двора — обучаваше се и се упражняваше в замъка Дувър. Тя изтласка разочарованието си настрана, за да се съсредоточи върху триумфа на Роджър — единственото важно нещо в този ден. И въпреки всичко усещаше сянка на скръб.

Съпругът й я пусна и отиде да легне на леглото им, като сви ръце зад главата си.

— Докато сме в Лондон, ще питам за добри зидари и дърводелци. Искам да започнат работа през пролетта. И ще потърся инженер за сградите.

Айда се присъедини към него и той я привлече в прегръдките си. В гласа му трептеше удоволствие, когато продължи:

— Фрамлингам ще бъде най-големият замък в Източна Англия — по-хубав от Орфърд или Акър. Този път ще го построя така, че да остане за поколенията. Вече не крачим на едно място и не правим все едно и също. Сега строим бъдещето за синовете си и техните синове, и синовете, които ще дойдат след тях.

 

 

В църквата на приората „Света Богородица“ в Тетфърд Гундреда стана от мястото, където бе коленичила. Ставите й бяха сковани. Всъщност цялото тяло я болеше, и то не само от тежестта на настъпващите години. Чувстваше се смазана, смачкана, очукана от живота. Губеше всичко и не можеше да направи нищо, за да го предотврати.

По-големият й син стана от мястото, където бе коленичил до гроба на баща си, и се прекръсти. Долната му устна беше издадена напред и подвита надолу, а намръщените бръчки между очите му приличаха на ивици, които нечие длето бе издялало в камък.

— Баща ми не искаше Роджър да получи графството.

Докато говореше, силата на свистящия му дъх раздвижи катеричата кожа, с която бе поръбено наметалото му.

— Това не беше истинското му желание.

— Знам — съгласи се Гундреда. — Знам.

Устните на Хуон се свиха, докато накрая устата му заприлича на обърнат надолу лък. Устата на баща му; призракът на баща му.

— Той никога не го е харесвал. Аз бях този, който му остана верен. Няма да допусна някакъв незаконороден слабак да ми отнеме наследството. — Изгледа злобно гроба на баща си. — Щом баща ми се е отървал от жена си, за да изпълни Божията воля, защо не се е отървал и от Роджър?

— Защото постъпи глупаво — каза Гундреда. — Защото допусна грешка. — Погледът, който самата тя отправи към гроба, беше изпълнен с презрение. — А сега ние плащаме за нея.

— Това не е краят — изръмжа Хуон. — Аз ще съм близо до краля, а моят полубрат няма да е.

Гундреда подви устна.

— Не, той ще е зает да строи огромния си замък във Фрамлингам, за да се перчи с триумфа си.

Чула беше, че Фрамлингам щял да има масивни стени с бойни кули, построени на равни разстояния една от друга по цялата им дължина. Слуховете за плановете на Роджър я поболяваха от горчивина. Дори бе видяла със собствените си очи някои от каруците с дърво и камък по пътя им, докато ги разтоварваха от лодките в Ипсуич, и ги бе проклела, докато трополяха около нея.

— Да го строи — тросна се Хуон. — Аз ще съм близо до краля и ще мога да говоря с него, а това струва колкото десет купчини камъни. Веднъж вече сравниха Фрамлингам със земята. Пак може да го сринат.

Той закрачи към вратата и мина грубо покрай монаха, който бе дошъл да налее масло в лампата на храма. Гундреда излезе след сина си и се отправи към стаята за гости, където придружителите им се готвеха да си лягат. Утре Хуон и съпругът й щяха да се отправят начело на своите хора към едно южно пристанище и тя можеше никога повече да не ги види. Единствената й утеха по време на отсъствието им щеше да бъде по-малкият й син, нейният безделник, непрокопсаникът, който обичаше да се взира в огъня, а това не беше никаква утеха.