Елизабет Чадуик
Розата на Уиндзор (26)

Глава 26

Уестминстър, септември 1189

Надолу по течението на Темза, на известно разстояние от Лондон, дворецът Уестминстър^[1] блестеше на светлината на факли, свещи и фенери, докато здрачът се спускаше над комплекса от зали, административни сгради и параклиси. Отраженията на светлините танцуваха по повърхността на реката като паднали звезди.

По-рано през деня бяха помазали и коронясали Ричард с бляскава церемония във величествената църква на абатството в присъствието на всички графове, магнати и епископи на Англия.

Пиршеството в голямата зала, построена преди сто години по времето на царуването на сина на Завоевателя, Уилям Руфъс, беше само за мъже, а жените, присъстващи на коронацията в абатството, се бяха събрали да празнуват отделно в по-малката Бяла зала начело с кралица Елинор.

Преметнал през рамото си украсена с пискюли бяла кърпа, Роджър изпълняваше церемониалните си задължения заедно с останалите кралски камерхери, сред които беше Робърт, граф на Лестър, наскоро наследил баща си. Лестър се бе заклел да се отправи заедно с Ричард на кръстоносен поход към Светите земи. Графът беше надарен воин и способностите му щяха да са много полезни при една по-дълга кампания. Роджър обаче знаеше, както и всички други, че колкото и да се перчеше с важността си, Ричард искаше да вземе новия граф със себе си не толкова, за да разполага с компетентен командир на бойното поле, колкото, за да елиминира една заплаха у дома. Бащата на Лестър бе един от водачите на бунт, който едва не унищожи Короната. Ричард нямаше желание да поема никакви рискове.

Роджър знаеше, че кралят наблюдава и него. За разлика от Уилям Маршал той не разполагаше с предимството на дълга история на служба в тесния кръг на кралското семейство, нито с дългогодишното приятелство и добрата воля на кралица Елинор. Всичко все още висеше на косъм, макар че имаше нещо, което беше в полза на Роджър: Ранулф де Гланвил бе лишен от поста главен съдия и Ричард ясно бе заявил, че очаква да го види на похода. Нямаше да го оставят да контролира Англия. Носеха се слухове за финансови злоупотреби в огромни размери и Роджър спокойно можеше да им повярва, макар че щеше да е по-трудно да се докаже, че това е дело на Ранулф. Но бившият главен съдия не бе единственият Де Гланвил, приел кръста. Съпругът на Гундреда също трябваше да замине в подкрепа на брат си, а Хуон вече бе положил клетва да се присъедини към кръстоносците. Единственият недостатък, който Роджър можеше да види в положението, беше, че това щеше да им даде възможност да спечелят благоразположението на Ричард.

Погледът на Роджър се спря на един паж от кралското домакинство, който прислужваше на кралската маса и изпълняваше задачите си бързо и точно. Тъмната му коса блестеше срещу наситеното червено и златно на туниката му и Роджър разпозна сръчните движения на ръцете му, защото ги виждаше всеки ден у дома си, когато Айда работеше с иглата си или тъчеше на стана си. Преди Роджър беше прекалено зает, за да забележи момчето, но сега започна да му обръща внимание и тялото му се стегна в инстинктивна съпротива.

Сякаш погледът на Роджър бе магнит, момчето вдигна глава и го погледна. Роджър усети, че го разтърсва шок, защото очите на пажа бяха същите като очите на Айда — и все пак съвсем различни — погледът на Айда винаги го обливаше с нежност и любов, а погледът на момчето беше суров и враждебен. Защо би го наблюдавало така, освен ако не знаеше произхода си?

Прозвучаха тръби и Роджър трябваше да насочи вниманието си към своите задължения, защото бяха внесли в огромната зала със свободно носещи греди поредното ястие и го носеха към подиума. По времето, когато Роджър се увери, че печеният паун, чиито пера украсяваха блюдото като ветрило във всички цветове на дъгата, е поднесен подобаващо, момчето бе изчезнало.

Роджър го откри отново малко по-късно, докато проверяваше таблите, които прислугата щеше да занесе в залата на дамите. Младият Уилям Фицрой надничаше през отворената врата в стаята, взирайки се напрегнато, в събралите се жени. Нещо в позата му издаваше жаден копнеж и за своя изненада Роджър изпита състрадание. Това можеше да е не Уилям Фицрой, а самият той преди време, копнеещ за нещо, което отдавна бе изчезнало от живота му.

Сякаш почувствало присъствието му, момчето се обърна и по лицето му плъзна червенина. Погледът, с който го стрелна, беше виновен, отбранителен и сърдит.

Роджър се поколеба — не беше сигурен какво да каже. Със сина си никога не беше объркан, но това не бе неговият син. Изпита яд и знаеше, че не бива, защото детето нямаше вина. Грехът беше на Хенри.

— Имаш много хубава туника — рече той.

Момчето вирна брадичка.

— Подари ми я брат ми, кралят.

Роджър вдигна вежда, забелязал натъртването на последните три думи. Поведението на детето можеше да се дължи на наранена гордост, а можеше и просто да означава, че е претенциозен нахален хлапак.

— Радвам се да видя, че се грижи за теб — продължи Бигъд. — Сигурно заемаш важна позиция в двора, а?

Момчето кимна.

— Скоро ще стана оръженосец — каза и погледна зад Роджър.

Братът на краля, Джон, граф на Мортен, се появи. Крачеше, без да бърза, и завързваше панталона си, сякаш току-що е посетил нужника.

— Милорд — поклони му се Роджър.

— Семейните събирания са прекрасно нещо, нали така? — попита Джон небрежно и сложи ръка на рамото на момчето. — Какво правиш, малко братче? Измъкваш се от задълженията си, за да зяпаш жените през ключалките ли? Тц, тц. Остави тая работа за по-възрастните мъже като милорд Бигъд, които разполагат с оборудването да направят нещо по въпроса с желанията си.

Лицето на Уилям придоби същия цвят като туниката му.

— Не. Аз просто…

— … беше спрял да си поемеш въздух — помогна му Роджър и хвърли кос укорителен поглед към Джон. — Винаги е полезно човек да знае какво става наоколо. Колкото до надникването през ключалки… Предпочитам да го оставя на други, на които такива хитрувания им харесват.

За миг Джон присви очи, но после реши да приеме забележката с развеселеност и разроши игриво косата на своя полубрат.

— Изчезвай, негоднико — каза той. — Да те няма.

Уилям се плъзна под ръката му и хукна към Залата на Руфъс. Джон сложи ръце на хълбоците си и се ухили зад гърба му.

— Изпитвам почти привързаност към малкия изтърсак. Баща ми винаги се е грижел добре за копелетата, които правеше на курвите си. Можете да кажете на прекрасната си съпруга да не се тревожи. Ричард ще се погрижи малкият да се издигне, както възнамеряваше да стори баща ми, а ако тази отговорност някога стане моя, аз ще направя същото… в тяхна памет.

— Благодаря ви, сир — отвърна сковано Роджър и макар че не искаше нищо друго, освен да събори мъчителя си на земята и да стъпи на трахеята му, се овладя. Джон имаше пословична репутация за словесна жестокост и лукаво непочтено поведение. Никога нямаше да тръгне право напред, ако имаше приятната възможност да изкопае тунел, а когато говореше, неизменно пускаше кръв на някого.

И все пак, докато Джон продължаваше по пътя си, Роджър си помисли, че може би и той е спрял пред залата на жените, съблазнен да погледне майката, която почти не познаваше. Никой не можеше да се върне назад и да си вземе обратно тези липсващи години, но продължаването напред без тях в багажа на човек много затрудняваше балансирането на живота му като възрастен. Неговата собствена майка не присъстваше на коронацията, ала Роджър знаеше колко лесно самият той можеше да е човекът, който наднича през тази врата.

Уилям се облегна на стената на една от допълнителните пристройки в двора, изпълнен с чувство на абсолютно унижение. Искаше само да хвърли един бърз поглед към жената, която го е родила, за да запамети образа й в съзнанието си. Откакто Ходиерна му каза коя е тя, малкият беше започнал да си я представя като красива безплътна дама, като небесната царица — дама, за която баща му не е могъл да се ожени, защото така и не бе успял да получи развод от кралица Елинор. Двамата наистина се бяха обичали, а бракът й с Роджър Бигъд бе само по сметка. Децата, които бе родила от този брак, бяха родени от дълг, а не от любов като него. Беше чул, че родът Бигъд водел началото си от обикновен беден домашен рицар на служба при епископа на Байо, докато неговият собствен род беше кралски. Баща му беше крал, както и неговият полубрат. Ако баща му се бе развел с кралица Елинор и се бе оженил за майка му, самият Уилям щеше да има място в линията на престолонаследието.

Само искаше да види майка си за един миг и да разбере дали, когато я види, това ще събуди у него някакви спомени. Но не беше сигурен коя точно от всички тези облечени в блестящи коприни дами е тя. Кръвта не го поведе към нито една и това бе също толкова разочароващо, колкото всички онези пъти, в които се беше чудил коя от жените в домакинството го е родила, когато истината бе, че не беше нито една от тях. Можеше да попита, но така щеше да издаде уязвимостта си и да се притесни. А сега беше унизен до дъното на душата си, когато се оказа заловен от своя полубрат и от съпруга на майка си — мъжа, за когото я бяха принудили да се омъжи. Помисли си за суровия синьо-сив поглед и стиснатите устни. Как би могла тя да е щастлива с него? Каза си, че баща му е взел най-доброто решение. Той не би искал да отиде да живее в някаква жалка порутена къщурка насред нищото с котило сополиви полубратя и полусестри. Роджър Бигъд говореше френски със силен акцент от Норфолк. Навярно и позволяваше на прасетата да бродят в резиденцията му. Ако го беше отгледал той, досега Уилям щеше да е станал наполовина селянин. Притисна глава към стената, стисна юмруци и си каза, че живее на по-хубаво място и е получил онзи край на кокала, на който има месо, но това не му помогна да престане да се чувства окаян като гладуващо бездомно улично псе.

Уилям стисна клепачи и остана така, докато напиращите сълзи се стопиха, отърси туниката си и се върна към задълженията си в Залата на Руфъс. Брадичката му беше вдигната, а очите — наведени. Застави се да се съсредоточи върху работата си, сякаш събирането на кани с форма на животни и птици, които трябваше да занесе да ги напълнят пак, бе най-важната част от живота му. И в известен смисъл наистина беше, защото му даваше стабилност, стълб във вихъра.

 

 

Прислужничките на Айда се поклониха и излязоха от стаята, като дръпнаха завесата на вратата на път към сламениците си от другата страна на преграденото помещение. Седнал на леглото, Роджър започна да се съблича. Облечена по риза, с разпусната коса, Айда изми ръцете и лицето си над легена и ги избърса във фина ленена кърпа.

— Видях сина ти — каза Роджър. — Прислужваше като паж на кралската маса. Много се стараеше и се справи добре.

Айда се вцепени и стойката й издаде, че е застанала нащрек.

— И аз го видях, от разстояние в катедралата. — Бавно се обърна. Все още бършеше ръцете си. — Но след това не.

— Беше зает, макар че го хванах да наднича в залата на жените.

Роджър й разказа за срещата си с Уилям. Айда слушаше жадно всяка дума и очите й блестяха от надежда и тревога.

— Сега, когато Хенри е мъртъв, може би е време да възстановим рухналите мостове — рече тихо Роджър, — но трябва да действаме внимателно, като мислим за всички замесени, за да не се окаже, че сме сторили зло вместо добро.

— Значи знае коя съм? — попита дрезгаво Айда.

Той стисна ръце между коленете си.

— Доколкото разбирам, да, но не мисля, че го е научил сега. — Роджър въздъхна. — Хенри искаше той да израсне в двора и да го отгледат като принц и това няма да се промени с новия крал, а и не трябва. Дворът е домът на момчето и сега то вече се обучава за рицар… но трябва да признаем съществуването на семейните връзки.

Вдигна ръцете си и заобиколи леглото, за да я прегърне.

— Няма да е лесно за никого, ала с времето можем да го постигнем — като новия мост, който строят над реката.

Айда се надигна на пръсти и докосна лицето му.

— Даваш ми надежда, за да се боря със страха си. — Гласът й потрепери. — И си много великодушен.

Роджър се намръщи.

— Не — отговори той. — Аз съм себичен — по-себичен, отколкото мислиш.

Не искаше да говори за детството си, за загубата на майка си и за борбата си да се приспособи към новото положение. Започна да разбира много по-късно, чак когато порасна. Сега виждаше и друго: защо вторият съпруг на майка му не желаеше той да се натрапва в брака им и да обсебва вниманието й.

— Той е връзка между нас и краля — каза вместо това Роджър, защото това беше практично съображение, предимство и не изискваше гмуркане в дебрите на емоционален мрак. — Такива връзки трябва да се поддържат и подсилват.

Лицето на Айда помръкна леко.

— Да, разбира се — съгласи се тя. — Прав си.

Никой от двамата не изрече на глас истината, която лежеше между тях: че преди смъртта на Хенри самата Айда беше връзката, която поддържаше споразумението живо. Кралят се интересуваше от благоденствието й заради сина им. Ричард обаче стоеше едно ниво по-далеч. Може и да признаваше незаконородения си полубрат, но нямаше да смята бившата любовница на баща си за нещо важно.

Роджър взе лицето й в дланите си и я целуна.

— Не го казвам само по тази причина. Знам колко много означава той за теб. За мен не може да означава толкова, защото не е моя плът и кръв, а мъжът, който го създаде, понякога ми беше почти враг, но съм готов да положа основите на някаква връзка сега, когато… — млъкна и вдигна рамене. Нямаше нужда да изрича останалото.

В отговор Айда обви ръце около врата му и го целуна и Роджър разбра, че сега не е време за говорене. Освен това не знаеше какво да каже, защото засега бе изчерпал всичките си запаси от мъдрост. От кожата й се разнасяше лекият аромат на розова вода, а шията й ухаеше слабо на нещо по-мускусно — някакъв парфюмиран крем. Роджър доближи устни до кожата под ухото й, подуши я и почувства как Айда потръпва в отговор.

Както винаги когато станеше въпрос за Хенри, го обземаше ревност — необходимост да се увери, че тя е само негова. Поведе я към леглото им, положи я на него и я люби с безмилостна деликатност и нежно дразнене. Тази нощ имаше нужда той да е този, който доставя удоволствие и да я гали, докато Айда започне да се гърчи и да крещи в плен на усещания, за които Роджър с ликуваща сигурност знаеше, че Хенри никога не е предизвиквал у нея.