Елизабет Чадуик
Розата на Уиндзор (24)

Глава 24

Удсток, есента на 1187

Седемгодишният Уилям Фицрой^[1] прикова бавачката си със сериозен поглед. Тя се казваше Джуета и имаше дълга, тъмна къдрава коса. Пред хората я покриваше с воал, но когато бяха насаме, я носеше на обикновена плитка без украса, което му харесваше. Беше му донесла хляб и мед, както и чаша мляко.

— Защо си нямам майка? — попита той.

Джуета се засмя и разроши косата му.

— Ах, мой малки принце! — измърмори тя. — Разбира се, че имаш майка! Всъщност си голям късметлия, защото имаш много майки. — Бавачката посочи към другите жени в дневната. — Всички ние сме тук, за да се грижим за теб, и всички ние те обичаме. Все пак си кралски син.

Уилям се намръщи. Знаеше, че е син на краля и че братята му са кралски особи. Но те бяха много по-големи от него и майка им беше кралица Елинор, която не живееше в двора. Имаше и друг брат, също много по-голям, който се обучаваше за свещеник и беше канцлер на баща им. И той сякаш нямаше майка, но тъй като бе голям мъж, това не изглеждаше толкова странно. Уилям беше чувал разкази от по-големите момчета в кралското домакинство откъде идват бебетата. Отначало не бе сигурен дали им вярва, но започваше да си мисли, че са прави. Беше виждал коне и кучета да се чифтосват, но никога не се бе замислял, че и хората може да правят такива неща, не и преди да чуе разговора на подхилкващите се момчета.

— Баща ми… — подхвана той, намръщи се и използва същата дума като момчетата, макар да знаеше, че е неучтива. — Баща ми чукал ли те е?

Джуета се изчерви чак до корените на косата.

— О, боже, не! — изохка тя. — Кой ти е втълпил такива мисли и такива думи? — Гласът й стана по-рязък. — Ела, изяж си хляба и си изпий млякото.

— Тогава откъде съм дошъл?

Бавачката обви длан около плитката си, както правеше, когато се раздразнеше.

— Ти си син на краля. Не ти трябва да знаеш нищо друго. Казах ти, всички ние сме ти майки.

Той се намръщи още повече, но знаеше, че няма да стигне по-далеч. Навярно можеше да попита баща си, но не беше сигурен дали ще има смелост. Брат му Джон можеше и да му каже, но Джон често говореше лъжи, защото му харесваше да разстройва хората, и не можеше да му има вяра. Макар че изпълни заповедта на Джуета и се зае с храната си, Уилям затъкна въпроса в периферията на съзнанието си, сякаш слагаше на лавица нещо, от което имаше нужда — така че сега да не му се пречка, но да може да го вземе при нужда. Имаше неясни спомени за друга тъмнокоса жена, която ухаеше на жасмин, как някой му пее и го гушка; но когато се опиташе да сграбчи този спомен, той изчезваше. Тя ли беше майка му? В такъв случай къде беше сега? Хубаво бе, че има тези „други майки“, но това не компенсираше липсата на единствената.

 

 

Роджър изгледа одобрително стойката на сина си на седлото. Хю седеше изправен като копие и владееше пъстрото си пони толкова добре, че баща му беше откачил повода за главата на животното. Стойката на Хю бе естествена. На Роджър изобщо не му се налагаше да мисли за това, докато се взираше отвъд Темза, към предградията на брега на Саутуърк, от гърба на жребеца си. Синът му бе дете с чудесна координация, бърза ръка и око и вече можеше да прокарва възлите на обувките си през отворите и да завързва панталоните и чорапите си. Роджър помнеше колко грубо и презрително се държеше баща му и беше твърдо решен, че Хю няма да страда така. Полагаше преднамерени усилия да прекарва време с момчето, да го учи на разни неща и да създава връзка — също толкова силна, колкото връвта, свързвала Хю и Айда в утробата й. Щеше да властва над сина си с любов, а не с тояга.

До ушите на бащата и сина стигна шумът от ритмичните удари на машина, която забиваше нещо на речното дъно, направлявана от една баржа малко по-навътре от брега. Сините очи на Хю блеснаха любопитно.

— Какво правят?

— Строят платформи за изграждане на колони на мост — обясни Роджър.

— Защо?

— Защото дървеният мост започна да изгнива и няма да издържи още дълго. По него минават прекалено много хора, коне и каруци, а освен това ерозира. Лондон има нужда от каменен мост, за да издържи много години. Ще забият колове в речното легло и ще ги засипят с чакъл, за да направят основи. — Роджър и Хю наблюдаваха как мъжете дърпат скрипеца, за да вдигнат един камък нагоре, след което го пускат, за да се блъсне в един кол от бряст и да го забие в речното легло. — Кралят наложи данък върху вълната, така че да има пари за построяването му — завърши Роджър и се намръщи. Неотдавна данъците се бяха превърнали в последна мода.

— Кога ще го довършат?

— О, изобщо няма да е скоро — поклати глава Роджър. — Предполагам, че ще си голям мъж със свои деца, преди да са приключили. Такива строежи отнемат много време и много усилия.

Хю сбърчи нос.

— Но дотогава старият мост може да рухне.

— Предполагам, че ще го поправят често, докато дойде време да започнем да използваме новия.

Пристигна баржа с товар от още колове от бряст, както и втора, с бъчви катран. Баща и син наблюдаваха още известно време, а после Роджър направи знак на Хю и двамата се обърнаха, за да тръгнат към къщи.

От кея към тях се приближи един свещеник — крачеше с енергичната походка на занаятчия, вместо сдържано като духовник, и наметалото му свистеше зад него. Питър де Колчърч беше надзорникът на строителните работи, както някога за изграждането на стария дървен мост. Роджър дръпна поводите, поздрави любезно свещеника, и отбеляза, че проектът сякаш напредва бързо.

Де Колчърч направи физиономия. Имаше печално лице с дълбоки гънки по бузите и вкопани бръчки около очите.

— Засега е така, милорд Бигъд, но това е, защото времето остана хубаво, а приливите са ниски. Дойдат ли бурите на истинската зима, работата ще тръгне по-бавно. Пък и ще трябва да ремонтираме и стария мост… И да се молим да не дойде висок прилив и да помете цялата работа, която сме свършили.

— Така е.

Роджър знаеше какво се очаква от него, затова развърза от колана си малка кесия и я подаде на свещеника.

— За ускоряване на работата.

— Милорд, много сте щедър — отговори Де Колчърч и благосклонно наведе глава. — Дарът ви ще ни е от голяма полза. Кой знае докога можем да разчитаме на данъците от вълната сега, когато Йерусалим падна в ръцете на неверниците. Ще трябва да намерим приходи за кръстоносен поход.

Роджър впери удивен поглед в него.

— Йерусалим е паднал?

Де Колчърч го изгледа мрачно.

— Не знаехте ли, милорд?

Роджър поклати глава.

— Не, не знаех. Чух, че армията на йерусалимския крал е претърпяла тежко поражение, но не и че Светият град е паднал. — Прекръсти се.

— Чух новината тази сутрин от един венециански търговец. Градът бил обсаден и не могъл да устои на напора на сарацините — половината от годните да носят оръжие мъже вече били загинали в пустинята. Ако искаме да си върнем Йерусалим, това ще ни струва много усилия и много пари. — Свещеникът отвори ръката си. — Какво е един мост, като го сравним с града, в който се намира гробът на Исус?

Роджър измина пътя до дома си на Фрайди стрийт замислен. Хю го засипваше с въпроси, на които той отговаряше разсеяно. Преди две години патриархът на Йерусалим бе изминал целия път до Англия, за да предложи на крал Хенри престола на Светия град. Съобщи им, че младият крал на Йерусалим е прокажен и не му остава дълго. Трябваше им водач — фигура от достатъчно голям мащаб, за да успее. Хенри свика голям съвет и поиска мнението на всичките си епископи и преки васали. Трябваше ли да остави Англия на синовете си и да приеме престола на Йерусалим, както някога бе направил собственият му дядо? Съветниците му смятаха, че не бива да го прави. Циниците твърдяха, че Хенри е свикал събранието с цел да получи отказ, за който да не може да бъде обвиняван лично. Тези, които не бяха толкова уморени от живота, бяха на мнение, че Хенри проявява подобаваща грижа към процеса на вземане на решения и достойна за похвала вродена предпазливост.

Сега трябваше да свикат нов кръстоносен поход — огромна концентрация на усилия и ресурси, както бе казал Де Колчърч… а това можеше да означава и възможности. Докато съдеше по делата в Кралския съд, Роджър бе разбрал, че човек трябва да оглежда нещата от всички ъгли и да намери този, който сочи към най-добрия път напред. Трябваше сериозно да помисли.

 

 

Гундреда гледаше как по-големият й син крачи из стаята като див глиган в тясна клетка. Когато правеше така, й напомняше неприятно за баща си. Беше войнствен също като него, със същата дълбока намръщена ивица между очите.

— Каква полза ще имаш, ако поемеш кръста? — попита тя.

— По-добре така, отколкото да седя тук и да чакам напразно — сопна се той. — Ако не друго, така мога да се доближа до краля повече, отколкото, изглежда, можете ти и „роднините“ ми.

Презрителният му поглед се насочи към неговия пастрок, който седеше до огъня и разглеждаше различни ненавити пергаменти и от време на време ги вдигаше на една ръка разстояние, за да ги види по-добре.

— Необходимо е време и търпение — каза Роджър де Гланвил. — Роджър Бигъд е на път да получи от Хенри това, което желае, точно толкова, колкото и ние.

— И това трябва да ме успокои ли? — изрита Хуон от пътя си една табуретка, при което изби едно от крачетата й.

— Не — каза вторият му баща. — Съвсем не. Но така стоят нещата. Дори да поемеш кръста, това няма да накара краля да промени решението за наследството ти. Той може и да е проявил благосклонност към Роджър Бигъд, но тази благосклонност си има граници. От добър източник знам, че твоят полубрат е предложил на краля хиляда сребърни марки, за да получи графството и едната трета.

Гундреда се извърна към съпруга си.

— Откъде знаеш?

Той махна с ръка.

— Не помня — отвърна нехайно, с което й съобщи, че разполага с шпиони тук и там. — Кралят е отговорил, че ще помисли, но преди това Роджър Бигъд трябва да е готов да утрои количеството.

Устните на Гундреда се извиха в кисело удовлетворение.

— Така му се пада на копелето — изръмжа Хуон.

— Кралят не е действал, воден от отмъстителност — поясни вторият му баща. — Просто е хитър. Знае с какво разполага Роджър Бигъд и знае колко струва. А освен това е наясно колко приходи носи едната трета. — Гланвил изгледа проницателно Хуон. — Кралят се закле да освободи Йерусалим, но ако спази тази клетва, ще изгоря пергаментите и перата си. Хенри няма да отиде никъде.

— Но Ричард се закле, и той ще отиде — отвърна яростно Хуон. — Той е наследникът на баща си. Ако успея да привлека вниманието му, Ричард ще погледне на мен благосклонно.

Гундреда гледаше сина си и усещаше колко безсилен се чувства. И тя искаше да изкрещи при мисълта колко бавно върви всичко и че въпреки думите на съпруга й кралят показва благосклонност към Роджър, а тях ги пренебрегва. Връзката на синовете й с главния съдия чрез втория им баща им даваше известно влияние, но недостатъчно. Роджър постъпи много умно, като се ожени за бивша любовница на краля, към която той все още имаше слабост и която беше майка на сина му.

— Сине, дори да поемеш към Йерусалим, това не е гаранция, че ще успееш, пък и е опасно.

— Но е по-добре, отколкото да седя тук като селянин със запек. Така поне ще правя нещо. А дори да ми се случи нещастие, все още ще имаш Уил. — Той хвърли бърз поглед към по-малкия си брат, който седеше до огъня и разбутваше пламъците с една цепеница. — Така или иначе, в момента само пропилявам живота си.

Гундреда поклати глава и погледна към съпруга си за подкрепа. По обичайния си методичен начин той подреди пергаментите един върху друг, докато краищата им съвпаднаха идеално.

— Има време да помислиш — рече Гланвил. — За кръстоносен поход са необходими пари, хора и ресурси. Не може да се организира от днес за утре. Брат ми ми каза, че ще обложат с десятък всички приходи и движимо имущество — всичко, освен най-необходимото снаряжение за един рицар. Като се има предвид колко време е необходимо, за да се свърши това и да се организира всичко, не мисля, че хората ни ще се отправят към Светите земи по-рано от септември другата година — и това е най-краткият срок. Дотогава много неща може да се променят.

— Не виждам защо, след като от десет години си стоят същите! — изръмжа Хуон. — Не съм по-близо до наследството си, отколкото бях, когато умря баща ми. И не ми казвай да имам търпение, защото точно в тази бъчва не е останала и капка вино.

Той напусна демонстративно стаята и изкрещя да му доведат коня.

Гундреда потърка челото си, уморена почти до пълно изтощение. Сега Хуон щеше да язди прекалено бързо и грубо и тя се боеше, че ще падне или че конят му ще рухне от преумора и ще го смачка, както се случи с един от куриерите на съпруга й предишната седмица. Хуон не притежаваше умствената издръжливост и темперамент да води спор от рационална гледна точка или да обмисля нещата от всички ъгли. Всичко в главата му беше ясно очертано и непоколебимо; да спориш с него беше все едно да допреш рамо до хълбока на вол. Съпругът й казваше, че Хуон прилича на нея, но не беше вярно. По въпроса на правата си Гундреда наистина беше като вол, защото трябваше да бъде, но притежаваше самоконтрол, какъвто синът й нямаше, и умееше по-добре да преценява ситуациите и да се справя с тях. Но пък тя беше жена, отдавна преминала разцвета си, а той все още бе сравнително млад мъж, който се намираше в задънена улица. Светият град със сигурност щеше да го заслепи. „Поне Уил ще си остане тук — помисли си тя, докато наблюдаваше как вторият й син подклажда огъня. — Може би да си роден без амбиция наистина е скрита благословия.“

 

 

Широко усмихнат, Уилям Маршал гледаше как младият Хю Бигъд играе на надничане със сестричката си Маргьорит: криеше лицето си зад синьо-бяла избродирана кърпа на камерхер.

— Чудесни деца — обърна се той към Роджър.

— Така е — отговори Бигъд и изгледа развеселено госта си, докато семейството се приготвяше за вечеря. — Не искам да ви обиждам, месир, но изражението ви е като на жена, която гледа малки деца по време на игра, а не като на мъж с вашата репутация и положение.

Уилям се усмихна с лек копнеж.

— Не грешите, милорд. Няма човек, който при вида на вашите деца и на красивата им майка да не ви завиди.

— Ако е вярно това, което чух сутринта в Уестминстър, може да не ви се наложи да завиждате дълго — каза Роджър и в очите му просветна развеселено пламъче. — Дениз де Шатеру, казват?

Уилям се подсмихна, но не отговори, само вдигна вежда. Седна на почетното място от дясната страна на Роджър. Бавачките заведоха децата на отделна маса, за да се хранят близо до възрастните и да се учат на добри маниери, но без да прекъсват разговора на високата маса прекалено много.

Великите пости бяха свършили и тъй като не беше ден за постно или петък, масата на Роджър беше добре снабдена и елегантно сервирана. Покривките бяха снежнобели, а ястията и напитките — приготвени по стандарт, който далеч надхвърляше този в кралското домакинство, особено по отношение на виното, което в двора редовно не ставаше за пиене.

Уилям отпи с удоволствие от силното гасконско червено.

— Може да продължа да ви завиждам още дълго, милорд — каза сухо той. — Преди да мога да направя лейди Де Шатеру своя съпруга, ми се налага да помогна на краля да превземе обратно замъка й от французите. А после ще трябва да го задържа — не точно начинът, по който един мъж иска да прекара медения си месец. При сегашното положение може никога да не си върнем Шатеру, а кралят на Франция разполага с предостатъчно рицари, които с радост ще утешат господарката му с брачна халка.

Роджър го изгледа проницателно.

— Но все пак ще заминете за там?

Уилям сви рамене.

— Кралят нареди, а освен това ми направи предложение. Ако бях останал на север, какво друго можех да правя, освен да броя овце и да затлъстея? — Той отвори дланта си и я показа на Роджър. — А и след като ми направи подобно предложение, най-вероятно ще има и други наследници.

Роджър прокара показалец нагоре и надолу по бузата си, но не каза нищо, макар че изражението му издаваше замислено съгласие. Все още планираха експедицията до Светите земи и таксите за финансирането й бавно капеха в кралската съкровищница. Хенри бе приел кръста през януари, но продължаващият му спор с краля на Франция, който също се бе заклел да освободи Йерусалим, държеше и двамата владетели заети. Докато въпросът с Шатеру не се разрешеше по един или по друг начин, никаква войска нямаше да замине за Утремер^[2]. Уилям Маршал беше призован от Кендал, където се занимаваше със своите си дела, за да помогне на Хенри във Франция, и този призив беше подплатен с намеци за възнаграждение за преданите служители, далеч по-големи от това, което вече му бе предложено.

— Ще ми трябват още коне — каза Уилям. — Сега и аз развъждам в Картмел, но още съм в началото и за кампанията ще са ми нужни коне. Чудех се дали нямате излишни.

Роджър хем се раздразни, хем му стана смешно. Маршалът май смяташе, че запасът му е неизчерпаем.

— Сега съм зает с работата си на кралски ковчежник, но все още дължа на краля четирийсет дни военна служба и ще ми трябват добри бойни и товарни коне. Ще ви напиша обаче заповед до началника на развъдника ми в Монтификет. Това ще ви спести разходите и трудностите да прекарвате конете през Ламанша.

— Благодаря, милорд.

Роджър издиша през носа си.

— Ако станете господар на Шатеру чрез брака си, очаквам да не ме забравяте.

Уилям наклони глава.

— Ако някога мога да ви направя услуга, милорд, ще я имате.

Приключиха с вечерята и Роджър заповяда да му донесат мастило и пергамент и лично написа писмото, с което упълномощаваше Уилям да вземе конете. Маршал му беше приятел и Бигъд и бездруго щеше да му ги даде, но той бе достатъчно проницателен, за да види, че звездата на Уилям изгрява и че ако сега прояви великодушие, може да очаква отплата в бъдеще — макар че, разбира се, всяко нещо в живота включваше известен риск.

Той осъзна, че Уилям наблюдава с копнеж решителните сръчни движения на перото.

— Завиждам ви за умението — каза Маршал. — Аз съм принуден да разчитам на писари.

Роджър спря да пише, за да потопи перото в рога с мастило, после продължи, бързо и прегледно.

— Това беше едно от малкото неща, за които родителите ми бяха единодушни — моето образование. Баща ми каза, че човек, който може да пише със собствената си ръка, няма да зависи от милостта на писарите по отношение на личните си дела, а освен това и двамата виждаха образованието като още една тетива на лъка, когато става въпрос за изкачването по стълбицата на успеха.

Изражението на Уилям стана шеговито-иронично.

— И моите бяха единодушни — каза той, — но по времето, когато шестгодишният ми брат Хенри пишеше веруюто на латински, а аз, на тринайсет, едва успявах да надраскам името си, осъзнаха, че просто няма да се получи. Не можеха да ми го налеят насила в главата, не можеха и да ми го внушат с разумни доводи. Признавам, че наистина е неудобство. Налага се да разчитам на паметта си.

— Острият ум е също толкова полезен, колкото и острото перо — отбеляза Роджър и посегна към восъка за запечатване. — Струва ми се, че липсата на писарски умения не ви е спъвала до момента.

— Защото не й позволявам. И все пак щеше да ми е полезно да можех.

Заситен, с писмото в пътната си чанта, Уилям се сбогува с домакините си. Последното, което направи, беше нежно да разроши русите къдрици на Хю.

— Дениз де Шатеру — каза Айда, когато двамата с Роджър се обърнаха да влязат в къщата.

— Това ще е голям успех за него — отговори Роджър, — макар че като познавам краля, обещанието е повече думи, отколкото дела.

— Мисля, че той точно на това се надява — промълви замислено Айда.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че ще преговаря с краля за това, което наистина иска. Мисля, че интересът му е насочен в друга посока.

Роджър погледна жена си с озадачена усмивка. Жените умееха да задълбават под повърхността, сякаш това, което виждаха отгоре, не бе толкова удовлетворително, колкото нещата, които чакаха да ги открият там отдолу. Това понякога водеше до неловки ситуации, когато жените започваха да отправят емоционални искания въз основа на дълбаенето си… Неловки и неудобни ситуации, но затова пък компенсирани от миговете на яснота, които разкриваха области, недостъпни за мъжете, защото те не биха и помислили да погледнат нататък.

Айда поклати глава и се разсмя на объркването му.

— Той иска Дениз де Шатеру не повече, отколкото Елоиз от Кендал.

Роджър я изгледа неразбиращо и Айда се засмя още по-силно.

— О, съпруже мой! Готова съм да си изям бродерията, ако не помоли Хенри за Изабел де Клар.

Роджър примигна, за миг зашеметен от разкритието. После изсумтя развеселено.

— Заради храносмилането ти се надявам да се окажеш права, но представа нямам откъде ти е хрумнала тази идея.

Айда разпери пръстите на дясната си ръка и започна да отмята доводите си един по един.

— Имаше две години, през които можеше да се ожени за Елоиз от Кендал, но не се ожени. Освен това каза, че може да му направят и други предложения. Нямаше да го каже, ако мислеше само за Дениз де Шатеру. А земите на Де Клар са по-близо до неговите.

— Ирландия не е — изтъкна Роджър.

— Не, но другите са: пограничните области край Уелс и Нормандия. Тях има по-голям шанс да задържи, отколкото Шатеру.

Роджър подръпна горната си устна.

— Може и да си права. Щом Хенри му е предложил Шатеру, тогава спокойно може да му предложи земите на Де Клар. И едното, и другото ще го направят много важен човек… ако кралят удържи на думата си. Обещанията не означават нищо, ако не се спазват.

Айда сведе очи и Роджър усети как част от ведрото й настроение се стопява. Хенри имаше това въздействие върху тях. Присъствието му беше като малък тъмен облак, надвиснал над живота им — постоянно.

Роджър въздъхна.

— Предполагам, че ще е най-добре да се върна към задълженията си. Имам работа — и той хвърли неволен поглед в посоката, в която бе поел Уилям. Може би нямаше да е толкова лошо да е на пътя към Шатеру, обгърнат от разцъфтяващата навсякъде пролет, и да усеща как във вените му се надигат соковете на живота така, както в клоните, стъблата и стръковете на тревата.

— Трябва ли? — отправи му Айда поглед, който беше едновременно навъсен и съблазнителен.

— Да, трябва.

— Веднага? — заигра се тя с брошката на деколтето на роклята си, а после докосна врага му. Роджър видя руменината по бузите й, блясъка в очите й.

През тялото му премина поток топлина, предизвикана от посланието в гласа и погледа й. Наистина имаше работа — цял куп, — но докато се взираше в Айда и мислеше за спалнята им, докато си представяше свежия аромат на чаршафите, меката пролетна светлина по кожата й, тъмната й коса разпусната и блестяща, деликатната отзивчивост на тялото й и ги съпоставяше с купищата изчисления и пергаменти, които го чакаха в Уестминстър, той установи, че е готов да се остави да го убеди. Можеше да работи вечерта, вместо следобед, и да остави Хенри да плати за свещите.

— Не — каза Роджър, целуна я по врата и за миг се спря на входа, за да я привлече към себе си. — Не веднага.

 

 

Като специална награда Уилям Фицрой бе получил позволение да прекара известно време в стаята на баща си, вместо да го пратят в леглото като другите момчета от кралското домакинство. На сутринта щеше да замине обратно за Англия заедно с група куриери и духовници, а баща му щеше да продължи към Шатеру.

Уилям обичаше живота си в двора, особено сега, когато му бяха възложили задълженията на паж — предимно вземане, пренасяне и предаване на съобщения, както и сервиране на масата. Той поглъщаше жадно всички свързани с това ритуали, всички цветисти изрази, всички демонстративни жестове. Баща му сякаш не държеше особено на това поведение — всъщност кралят рядко сядаше на масата, но все пак, влезеше ли в стаята, всички очи го следваха, защото присъствието му вдъхваше енергия на всички и защото той беше кралят. Уилям с радост би продължил да пътува със свитата му, но това беше първият му сезон като паж и Хенри беше решил, че синът му е натрупал достатъчно опит и трябва да се върне да продължи обучението си на сигурно място в Англия.

Уилям играеше на дама с едно от по-големите момчета, но когато видя, че баща му за малко е останал сам и действително седи на едно място, обърна гръб на играта и се приближи към него.

Хенри го изгледа със сивите си кървясали очи. В дясната си ръка държеше хлабаво една чаша и Уилям видя няколко повърхностни драскотини, нанесени от ноктите на ловния му сокол, защото кралят отново бе отишъл на лов без ръкавици.

— Готов ли си за пътуването, момко? Багажът ти събран ли е?

Уилям кимна.

— Да, сир.

Хенри изсумтя.

— С радост бих те взел и по-нататък, но няма да е разумно. По-добре е да се върнеш в Англия и да се посветиш на образованието си, докато се върна, нали така?

Уилям отново кимна, макар че не беше съвсем съгласен. Самият той на драго сърце би тръгнал с армията чак до стените на Шатеру.

Погледна баща си право в очите.

— Може ли да ви задам един въпрос, преди да замина?

Хенри се усмихна снизходително и кимна, че е съгласен.

— Питай каквото пожелаеш.

Уилям си пое дълбоко въздух.

— Лейди Джуета ли е моята майка?

Тя често му беше казвала, че не е, но цветът на косата й бе същият като неговия, а той вече знаеше, че възрастните лъжат и съгрешават чрез бездействие, макар да казваха на децата, че е грешно да постъпват така.

На лицето на баща му се появи изражение на удивление, последвано от хриплив смях.

— Кой ти е втълпил тази мисъл, дете?

— Защото тя се грижеше за мен — издаде брадичка напред Уилям. Не обичаше да му се смеят. — Защото другите деца си имат майки или знаят кои са майките им. Мислех си, че може да е тя, но че това е тайна.

На лицето на баща му се изписа търпеливо развеселено изражение. Той придърпа Уилям към себе си и разроши косата му.

— Със сигурност можем да кажем, че Джуета не ти е майка и никога не е имала шанс да бъде. — Хенри се облегна назад и го загледа изпитателно. — Майка ти се казваше Айда — добави след миг той — и беше красива.

Внезапното разкритие накара Уилям да примигне — изненада се, че получи отговор толкова лесно. Стъписа се така, както когато не успяваше да преброи правилно стъпалата и падаше на последното, липсващото. Не знаеше в двора да има жена на име Айда — нито пък жени с това име, които да имат подобаващ ранг. Пък и баща му каза „беше“. Това означаваше ли, че е мъртва?

— Естествено, трябва да разбереш, че не бях женен за нея — добави Хенри, — но в известен смисъл така беше по-добре, защото си роден от удоволствие, а не от дълг, и този факт не те прави по-малко скъп за мен.

Уилям преглътна, обзет от паника. Знаеше всичко за жените за удоволствие. Беше ги виждал в двора в крещящите им рокли, със сребристи панделки в дългите плитки и без приличен воал над косата. Те позволяваха на всеки мъж да ги притежава, стига да имаше достатъчно пари. Не можеше да е роден от такъв съюз. Не това си бе представял за себе си.

— Значи е била уличница? — попита той и почувства как му прилошава от думата.

Баща му незабавно се изправи на стола си, поклати глава и стисна силно лакътя му.

— Не, сине, не — заяви категорично той. — Не си го и помисляй. Тя беше добра и почтена жена. Никога не бива да говориш така за нея.

Уилям се поуспокои от думите „добра“ и „почтена“, но все още изпитваше някакво ужасно чувство.

— Защо тогава не е тук? — попита той.

Хенри се разсмя и отново разроши косата му.

— Защото ти си мой син, син на краля. Тя имаше други мечти и трябваше да роди други деца. Избра друга пътека.

Заради думите на баща си Уилям изпита още по-голяма несигурност. Споменаването на „други деца“ го накара да се почувства изоставен и недостатъчно добър. Защо го е изоставила, за да роди други деца? Защо, освен ако нещо не му беше наред? Защо той не беше мечтата й?

Баща му го гледаше със снизходителна усмивка, сякаш темата изобщо не е важна.

— Ти си късметлия — каза Хенри. — Повярвай ми, има много жени, които много биха искали да са ти майки.

Но очевидно не и тази, която го беше родила. Щом си е тръгнала и го е изоставила, значи не можеше да е била добра и почтена. Уилям почувства в сърцето си загуба и гняв и застана скован като дърво, когато баща му го хвана над лакътя и го стисна.

— Ние, мъжете, трябва да се държим един за друг, нали така? Ти си мой син, това е наистина важното, и аз те признах като такъв.

Хюбърт Уолтър, върховен свещеник на Йорк, дойде да говори с баща му и Хенри освободи Уилям с целувка по двете бузи.

— Сега върви — каза той. — Отдавна е време за лягане. Утре призори трябва вече да си на път.

Уилям се поклони, както подобаваше, и излезе така, както го бяха учили. Радваше се, че е прекалено голям за грижите на Джуета и че за обучението му отговарят свещеници и рицари. Не искаше да я поглежда — нито нея, нито някоя от другите жени, които й бяха съучастнички в този заговор за мълчание. Защо не можеха те да му кажат? Все още не знаеше коя е майка му, само името й, а дори и то му звучеше като дума от чужд език. Каква беше тя? Коя част от него идваше от нея? Тя беше в него, но как бе възможно той да е в нея, щом го е изоставила? Уилям легна по очи на леглото си в спалнята, отредена за пажовете и оръженосците, и зарови глава в сгънатите си ръце. Допреди малко искаше да знае, но сега му се прииска да не беше питал, защото се чувстваше още по-нещастен и объркан.

— Какво ти е? — поиска да разбере Хюбърт де Бърг, един от по-големите пажове. — Нали не плачеш?

Той седеше на леглото си и поправяше възела на обувката си.

— Не — отвърна яростно Уилям и стисна устни. Очите му пареха, а гърлото му се беше свило, но той се насили да преглътне чувствата си. Беше син на крал, който владееше земи от границата на Шотландия до Пиренеите — места, които Уилям не беше виждал, но знаеше за тях от учителя си. Освен това баща му се бе заклел да стане кръстоносец. Щеше да се стреми да подражава на това величие и да го накара да запълни и надвие онази друга част от него — онази, нейната.

На сутринта, преди да замине, Уилям отиде да се помоли, както обикновено, но извърна поглед от малката статуетка на Богородица с новородения Исус в скута й, когато само предишния ден се бе взирал в нея с трескава жажда и отчаяно желание да узнае истината.