Елизабет Чадуик
Розата на Уиндзор (23)

Глава 23

Уестминстър, Коледа 1186

Дворът се установи в Уестминстър за празнуването на Коледа, както и на трийсет и втората годишнина от възкачването на Хенри на престола. Роджър и Айда присъстваха на честванията, Роджър в официалната си роля на кралски камерхер, която включваше надзираването на ястията, поднасяни на масата на краля. Не че Хенри обръщаше внимание на начина, по който слагаха подноса пред него, защото за него храната съществуваше, за да поддържа тялото и стига да ставаше за ядене, той не се интересуваше от начина на поднасянето и формата й.

Роджър си помисли, че Хенри изглежда остарял. Годините, които дълго време не му личаха, ненадейно се бяха стоварили върху него. Сега куцането му бе станало постоянно, а косата му, червеникавозлатиста, когато Роджър започна борбата за наследството си, сега беше повече сива, отколкото ръждива. Заядливата челюст бе загубила ясните си очертания. Ако някой, който не го познаваше, се натъкнеше на него в коридора, щеше да го вземе за опърпан, уморен служител, не за краля на Англия. Интелектът и умствените способности зад остарялото лице обаче си оставаха непроменени — проницателни, силни и лукави. Ръката, стиснала юздите, ги държеше здраво както винаги.

Той все още се мъчеше да преодолее трагедията от загубата на сина си Джефри на турнир в Париж. Младият мъж бе паднал от коня си, беше прегазен и издъхна в агония няколко часа по-късно. Остави за наследници бременна съпруга и малка дъщеря. В традиционния дух на Анжуйската династия, причините за отиването му в Париж бяха съмнителни и по всяка вероятност бяха свързани не с удоволствието от спорта, а защото е подготвял бунт срещу баща си. Сега Джефри бе мъртъв, издъхнал на двайсет и осем години също като брат си Хенри Младия крал, и тялото му бе положено за вечен покой във величествената катедрала „Нотр Дам“. Всички чакаха на тръни да разберат дали послероденото дете ще се окаже момче, или момиче.

Хенри огледа блюдото с еленско месо, което Роджър бе сложил пред него, горещо и ухаещо на подправки, малко кърваво в средата. Взе ножа си, но не започна веднага да реже месото. Вместо това погледна към главния си камерхер.

— Как е твоята лейди? Напоследък почти не съм я виждал.

— Добре е, сир — отговори Роджър с безизразна любезност. Колкото по-малко се доближаваха един до друг Айда и Хенри, толкова по-добре, така мислеше той. Сега съпругата му се намираше в по-малката Бяла зала^[1] на кралица Елинор, на която Хенри отново бе позволил да излезе от домашния си арест в Солсбъри и да присъства на празненствата в Уестминстър.

— Чух, че ви се е родила втора дъщеря — стрелна го Хенри с поглед, в който блестеше провокация. — Момичетата са полезни инструменти за сключване на брачни съюзи, макар че е по-добре, ако човек преди това се подсигури със синове.

— Бог беше добър, сир — отговори Роджър, като остана привидно нехаен, макар да усещаше как гневът му набъбва като мехурчета в кипяща вода.

Хю неотдавна бе навършил четири и Роджър се гордееше дори прекомерно със сина си, който беше забавен, пъргав и много умен. Второто му дете Мари, на две годинки и половина, току-що бе оставило зад гърба си бебешките роклички — толкова мънички, че Роджър изпитваше едновременно веселост и болка, когато ги видеше преметнати над раклата, докато малката спеше. Маргьорит се роди през август, в същия ден, в който узнаха за Джефри. Айда плака, когато й подадоха новородената им дъщеричка, но Роджър не беше сигурен откъде идват сълзите. Може би се дължаха на радост и облекчение след поредното успешно раждане… но той си мислеше, че новината е докоснала незарастващата й рана, скръбта за първото дете, което е родила.

— И аз така мислех — съгласи се Хенри, — но сега се чудя дали Бог не ни изпраща синовете и дъщерите ни, за да ни накаже, а после не ни ги отнема по същата причина. — Кралят заби ножа в еленското и по златната чиния потече кървав сок. — Ти и баща ти бяхте отчуждени, когато той почина, милорд Бигъд. Съжаляваш ли затова?

— Съжалявам, че умря по този начин, сир — отговори тихо Роджър. — Съжалявам, че така и не можахме да постигнем съгласие, но не се разкайвам, че му се противопоставих.

Хенри набучи на върха на ножа си парче месо и за миг се загледа в трепкането му, преди да го поднесе към устата си.

— От известно време те наблюдавам, милорд — каза той. — Поведението ти винаги е внимателно и се отличаваш с огромно търпение — все хубави и полезни качества. Мога да преброя на пръстите на едната си ръка хората, на които имам неограничено доверие…

Кралят се поколеба и стомахът на Роджър се сви. Най-после. Като коледен подарък Хенри щеше да му върне графството и едната трета. Щеше да му позволи да построи наново Фрамлингам.

Въпреки усилията си не можа да предотврати дрезгавата нотка в гласа си:

— Сир, винаги съм се опитвал да постъпвам почтено.

Кралят изглеждаше наполовина отвратен и наполовина развеселен.

— Милорд Бигъд, бях забравил с какви хора общуваш.

Забеляза озадаченото изражение на Роджър и махна с ръка.

— Уилям Маршал — каза той. — Още един „почтен“ мъж.

Макар че тонът на краля беше хаплив, Роджър прие думите му като комплимент. Маршал се беше върнал от Светите земи през пролетта и Хенри му бе подарил имение в северната част на Англия, както и опекунството над една млада наследница, Елоиз от Кендал. В момента Уилям се грижеше за новите си земи и надзираваше тези, за които отговаряше, без да им е господар. Конете на Роджър вече не бяха у него, но той го посети и се опита да му плати стойността им. Роджър отказа — заяви, че му ги е дал като подарък и Уилям, който познаваше до съвършенство законите на учтивостта, прие тактично.

Роджър се беше питал дали Маршал ще дойде в двора за Коледа, но той не го направи. Беше се чудил също така дали Уилям ще се ожени за наследницата на Кендал и подозираше, че Хенри очаква точно това, но поне до момента не се говореше нищо за сватба. Все едно, щом кралят бе счел за необходимо да възнагради маршала, Роджър предполагаше, че и други хора ги очакват дарове.

— Такъв е, сир — каза той.

Хенри го измери с поглед, изпълнен с кисел хумор. Каквото и да го караше да се усмихва, очевидно бе свързано със собствените му мисли.

— Имам нужда от „почтени“ мъже с трезва преценка.

Ненадейно Роджър почувства, че дланите му са потни и изстинали.

Хенри присви очи като котка, притиснала лапата си върху опашката на мишката.

— Искам да участваш в следващите заседания на Кралския съд в Уестминстър и да изслушаш случаите.

Разочарованието бе жестоко, но Роджър някак си успя да не допусне това да проличи по изражението му. Нямаше да достави на Хенри това удоволствие. „Това е привилегия, а не наказание“ — помисли си той. Поверяваха му задача, която изискваше отговорност и добра преценка, задача на високо ниво, която щеше да го направи още по-важен. Вземането на решения в Кралския съд беше знак на голямо уважение и изискваше хора с мъдрост и уравновесен ум, които познават закона. Той обаче очакваше повече. С крайчеца на окото си вече виждаше графски колан и мекия блясък на хермелин. Саркастичното пламъче в очите на Хенри му показа, че кралят знае точно какво си мисли и това го забавлява.

— Сир, ако това е желанието ви, ще го сторя — заяви Роджър със скован поклон.

— Това е желанието ми — отсече Хенри. — А после може би ще поговорим за едната трета.

 

 

В залата на кралицата група акробати забавляваха жените и децата от кралското домакинство с различни изпълнения и номера. Един мъж носеше костюм на черни и червени карета, а над перуката му от жълти къдрици се поклащаше епископска митра. По-малките деца бяха запленени от кученцето му с пухкава опашка, което можеше да скача през обръчи, да гледа умолително, да се превърта и да танцува на задните си крака.

Погледът на Айда се беше приковал жадно в тъмнокосото момче, което се опитваше да реши под коя чаша един от фокусниците е скрил бобче. Беше дългокрак, облечен като принц в туника от тъмночервена вълна и тесен панталон. Имаше носа и веждите на Хенри, но косата и кожата му бяха като нейните, в извивката на бузите и линията на челюстта му също се долавяше нещо от нея. Погледът му, също като погледа на баща му, беше наблюдателен и той постоянно сочеше към правилната чаша — е, поне два пъти. Чашата, която избра на третия път, се оказа празна, както и другите, а фокусникът ликуващо извади бобчето иззад ухото на момчето. На лицето на сина й се изписа удивление, а после той избухна в радостен смях. И Айда се засмя, макар че вътрешно се гърчеше в агония. Клатушкащото се, едва проходило дете се беше превърнало в жизнерадостно момче. Би познала детето си навсякъде. Дори и с вързани очи, майчинският инстинкт щеше да й го посочи… но обратното не беше вярно. Той вече не я помнеше. Други жени бяха заели мястото й във всекидневието и привързаността му. Айда знаеше, че не може да установи връзка с него и после да си тръгне, защото това би било прекалено мъчително и нечестно към момчето. Само ако можеше да дойде и да заживее с нея и Роджър, да израсне заедно със своите полубрат и полусестри… но тя знаеше, че това никога няма да се случи. Хенри никога нямаше да се откаже от най-малкия си син, не и след неотдавнашната загуба на по-големите си момчета.

Едно момиче, уловено в преходния период между ранната младост и истинската женственост, се усмихваше, докато наблюдаваше номерата, в които фокусникът въвличаше Уилям. Носеше лек воал, но плитките му стърчаха под него, дебели колкото мъжка китка и с цвят на зряла пшеница. Очите му бяха тъмносини и светлината на свещите ги правеше още по-тъмни. От известно време лорд Джон, синът на краля, оглеждаше жадно девойката, а тя старателно избягваше погледа му със самоувереност, на която Айда се възхищаваше. На тази възраст самата тя далеч не беше толкова сигурна в себе си. Но не мислеше, че Джон ще стигне по-далеч от това да гледа. В момента се намираше в немилост, задето бе направил дете на братовчедка си Ема, дъщерята на граф Де Уорън, затова се държеше възможно най-добре…, макар че това не означаваше кой знае какво.

Фокусникът извади седем яркоцветни кожени топки и започна да жонглира с тях във вихрушка от цветове. Между отделните подмятания намери време да подхвърли една на Уилям, който трябваше да я хвърли обратно във въртящия се кръг. Фокусникът я хвана, без да изпусне нито една от другите или да се поколебае в ритъма, и продължи по същия начин: изваждаше една топка от кръга и я посрещаше, оголил зъби в усмивка. За разлика от неговото, лицето на Уилям бе намръщено от съсредоточаване и Айда прехапа устна, обзета от нежност и развеселеност.

Русото момиче плесна с ръце.

— Ще ми се и аз да можех така.

— Несъмнено щяхте да можете, ако трябваше да си изкарвате хляба с това — отговори Айда. — Понякога си мисля, че ние жените трябва да жонглираме с живота си така, както те с тези топки, но колкото по-добре се справяме, толкова по-малко хора го забелязват.

Момичето й се усмихна надлежно и Айда, макар и само на двайсет и пет, ненадейно се почувства като старица, събрала целия опит на света. Девойката носеше два златни пръстена, но нито един от тях не беше сватбена халка.

— Простете — каза Айда. — От известно време не съм идвала в двора и вече не мога да свързвам лицата и имената.

Момичето поклати глава.

— И аз не познавам много хора. — Поколеба се и добави скромно: — Аз съм Изабел де Клар. Баща ми беше Ричард де Клар, лорд на Стригил и Пембрук.

— Аха.

Сега вече Айда я позна. Изабел де Клар беше наследница на един от най-големите имоти под юрисдикцията на Хенри. Земите й се намираха на границата между Англия и Уелс, а освен това бе наследница на Лонгвил и Орбек в Нормандия и на голяма част от Южна Ирландия. Покойният й баща беше всепризнат воин, а майка й — потомка на ирландския кралски род.

Айда на свой ред съобщи името си и момичето реагира любезно, но по нищо не личеше, че е чувало за нея. „Но защо да е чувала?“ — помисли си Айда. По времето, когато беше любовница на Хенри, Изабел де Клар е била дете. Засега девойката не познаваше коварните слухове в двора, независими, но хлъзгави като черва, скрити под гладката кожа на корема. И беше невинна. „Също като мен едно време“ — помисли си тъжно Айда.

Хенри дойде от по-голямата зала с подбрана група придворни и се присъедини към дамите за любезен разговор. Айда и Изабел направиха реверанс. С периферното си зрение Айда видя как синът й се привежда в съвършен поклон — плавен, балансиран и толкова естествен, че тя разбра: упражнявал го е дотогава, докато не го е превърнал в своя втора природа. Очите й се замъглиха от гордост.

Роджър беше с краля и Айда се опита да улови погледа му. Той отвърна с извиване на устните и бърз поглед, който я изпълни с обич и страст. Почувства се почти като при първия си престой в двора, когато си разменяха тайни погледи. Сега обаче тази размяна беше позволена и можеше да стигне до естествения си край.

Хенри прекара известно време в разговор с Елинор и двамата се държаха учтиво един с друг, въпреки че кралицата все още се намираше под домашен арест. С времето оковите бяха станали по-меки, но макар и изковани от коприна и вино, книги и песни, те си оставаха окови и щяха да държат Елинор в Солсбъри до последния дъх на Хенри.

Най-накрая кралят се запъти към Айда, Изабел и групата, която наблюдаваше фокусниците и акробатите. Айда отново направи реверанс.

— Лейди Бигъд. — Гласът на Хенри беше изпълнен с топлина, която далеч надхвърляше учтивия поздрав. — Какво удоволствие да ви видя в двора.

— Благодаря ви, сир — наведе поглед към пода Айда с отчаяната надежда, че кралят няма да я щипне под брадичката или да направи каквото и да било, което да напомни за някогашната им интимност.

— Дала си на своя лорд наистина прекрасен син — усмихна се косо Хенри към Роджър.

На пръв поглед забележката беше невинна, но Айда знаеше как работи умът на Хенри и беше наясно, че хапливостта, скрита под любезните думи, е съвсем преднамерена. Бърз поглед нагоре й показа безизразната усмивка на Роджър, но тя видя, че раменете му са сковани от напрежение.

Хенри целуна ръката и бузата на Айда и я изгледа с напрегнат поглед, който я връщаше към миналото. Ако все още беше негова любовница, това щеше да е една от нощите, в които я викаше в леглото си и я използваше с цялата си енергия. В известен смисъл тази среща приличаше на онзи първи път, когато кралят я зърна сред тълпата и незабавно й обърна внимание.

— И мистрес Изабел — продължи Хенри, като пусна Айда и се обърна към наследницата на Стригил. — Харесват ли ти празненствата?

— Много, сир — отговори скромно Изабел.

Хенри я изгледа преценяващо.

— Трябва да видя какво може да се направи за бъдещето ти. — Премести език под бузата си. — Може би някой лорд, достоен за земите ти в Стригил и Лейнстър?

Изабел наведе глава грациозно като лебед.

— Надявам се да е достоен, сир.

Хенри изглеждаше развеселен.

— Не се тревожи. Няма да сложа някой окуцял кон или дървено конче да върши работата на боен кон.

— Нито пък неизпитано жребче — намеси се Айда. Мислеше за Джон, макар че не погледна към него.

Хенри й отправи остър, макар и развеселен поглед.

— Благодаря ви, лейди Бигъд. Надявам се, не говорите от опит по въпроса? — Тонът му беше натежал от сарказъм, а очите му отново се насочиха към Роджър, чието лице се бе превърнало в скована маска.

На Айда й се прииска земята да се отвори и да я погълне.

— Не, сир, само от опит какво може да направи подходящият мъж, стига да получи шанс.

— Както и подходящата жена — отговори Хенри. — А това понякога може да е опасно, както с прискърбие е имал повод да се увери не един съпруг.

Понечи да продължи по пътя си, но Айда си пое въздух, сякаш искаше да каже нещо, и той се спря и се обърна с вдигната вежда.

— Исках да ви кажа, че съжалявам за Джефри — рече тя. — Скърбя за загубата ви.

Изражението на Хенри се смекчи.

— Айда, ти имаш добро сърце и това ме радва. Моли се за мен.

Погали я по бузата, продължи напред и по пътя си нежно разроши тъмнокестенявата коса на най-малкия си син.

 

 

Веднага след като влезе в къщата на Фрайди стрийт, Айда сграбчи в обятията си Хю, който се втурна да я посрещне, а после обсипа лицето му с целувки, докато той започна да се върти в опит да се освободи. Направи същото с Мари, а накрая се наведе над люлката, целуна пръстите си и ги притисна до бузката на бебето. Хю я погледна подозрително с големите си сини очи изпод русите къдрици. По нищо не приличаше на по-големия си брат — освен може би по координацията и преждевременната си ловкост, макар че в случая на Хю тази плавна гъвкавост на мускулите беше по линия на Роджър.

Докато пътуваха към къщи, съпругът й седеше мълчаливо със стиснати устни, но сега свали шапката си и я наложи на главата на Хю. После седна на пейката близо до блестящите цепеници в камината и взе сина си на коленете си.

— Добро момче ли беше? — попита той.

Хю засмука долната си устна, замислен над въпроса, и после кимна енергично. Заподскача на коленете на Роджър и размаха крака. Периферията на шапката покри късото му носле почти до ноздрите.

— Радвам се да го чуя, защото ти нося подарък. Познай в коя ръка — и баща му протегна двата си здраво стиснати юмрука.

Хю сбърчи лице и потупа левия. Айда подозираше, че го прави, защото Роджър носеше златен пръстен с украса на тази ръка, а малкият харесваше украсата.

Роджър разтвори юмрук и показа на Хю празната си длан.

— Не — каза той. — Хайде пак!

Хю потупа десния юмрук и се разшава в очакване, но и в този нямаше нищо. Роджър се престори на удивен.

— Знам, че допреди малко беше у мен.

Погледна сериозно към сина си и повдигна червената периферия на шапката, за да го погледне в лицето.

— Сигурен ли си, че не си го намерил? Да не е там отдолу?

Хю свали шапката и надникна вътре.

— Не, татко — отговори сериозно той.

Роджър обхвана брадичката му с ръка.

— Тогава какво е това зад теб?

Хю надникна назад през рамо, но там нямаше нищо. Когато обърна глава напред, за да го съобщи на баща си, Роджър държеше в ръка дървена фигурка на рицар на кон. Щитът на рицаря беше боядисан в червено и жълто, както и връхната му дреха и копието.

Очите на Хю се ококориха от радост, особено когато видя, че може да раздели рицаря и коня един от друг и пак да ги сглоби.

Айда остана запленена.

— Откъде го взе?

— Ерлуин конярят ги дялка и го помолих да направи едно за Хю — отговори Роджър, като избягваше погледа й. Вдигна детето от коляното си и се обърна към него: — Иди и донеси другите си рицари, и ще играем на турнир.

Айда стисна устни. Очевидно нещо не беше наред и очевидно Роджър нямаше да й каже какво е то пред Хю и прислужниците.

Докато Роджър си играеше с Хю, Мари се заклатушка към тях и поиска да седне в скута му. Той й направи място и ръцете му се плъзнаха около малкото й тясно телце. Докато играеха, Роджър разказа на играта история за един крал, една дама и един храбър рицар и как рицарят трябвало да спаси дамата от краля, който искал да я затвори. Айда го слушаше и започна да трепери. Когато влязоха вкъщи, бе свалила наметалото си, но студът, който изпитваше, идваше отвътре.

— Рицарят убил ли е краля? — поиска да разбере Хю.

— Не — отговори Роджър, — защото това щяло да бъде безчестно, а рицарят държал на честта си и бил дал клетва да почита суверена си.

— Но спасил дамата?

— Не знам. — Погледът на Роджър се прикова върху Айда, ала тя не можеше да го погледне на свой ред и трябваше да отклони очи. — Това ще ви го разкажа някой друг ден. Сега е време за вечеря и лягане.

 

 

— Кралят поиска да участвам в Кралския съд в Уестминстър и да отсъждам по делата — рече Роджър, когато двамата с Айда се върнаха край огъня, след като се увериха, че децата са казали молитвите си, и ги целунаха за лека нощ. Хю настоя новите му рицар и кон да останат на пода до леглото с лице към вратата, за да го пазят. — Освен това казва, че ще помисли дали да ми върне едната трета.

Айда го погледна, опитвайки се да прецени настроението му. Подобна новина би трябвало да е повод за празнуване, но Роджър изглеждаше мрачен.

— Това не е ли хубаво? — попита тя.

— Отначало си помислих така, но сега започвам да се чудя каква ще е цената.

— Какво искаш да кажеш?

Роджър изкриви устни.

— Видях как те гледаше Хенри днес. Още е готов да те отведе в леглото си, ако мислеше, че ще му се размине. А като го видях как го погледна ти в отговор…

Айда се ужаси.

— Говориш глупости!

Той я изгледа мрачно.

— Така ли?

Прилоша й.

— Значи мислиш, че ти предлага това като подкуп, за да се преструваш, че не знаеш какво става, докато той се забавлява с мен? Толкова малко доверие ли ми имаш? Нима следваш човек, за когото вярваш, че е способен на това?

Обърна се с лице към него, разтреперана от ярост и болка.

— Много отдавна, в един друг живот, бях любовница на краля, да. Някога му родих дете. Ако си забелязал нещо в поведението му към мен, то е било насочено към онова отдавна отминало време и към момиче, което вече не съществува. Той остарява. Ако изобщо изпитвам нещо към него, това е съжаление. Двама от синовете му са мъртви. Как мислиш, какво означава това за един баща?

— Тъй като той почти не ги познаваше, нямам представа — отвърна Роджър със стиснати устни.

Айда рядко се караше със съпруга си, но това се дължеше преди всичко на факта, че той беше справедлив и добър по душа и тя го обожаваше. Освен това знаеше колко различен щеше да бъде животът й без него. Роджър наистина я беше спасил от краля. И като знаеше каква късметлийка е, Айда се примиряваше винаги тя да е тази, която отстъпва, за да избегне сблъсъка и да върви по равен път. Сега обаче виждаше единствено камъни, които се простираха чак отвъд хоризонта, и си помисли, че гръбнакът й ще се прекърши. Стана и се отправи към стълбите, които водеха към горния етаж, на който двамата спяха.

— Познаваше ги достатъчно добре, за да скърби за тях — каза тя. — Това го чух в двора и го видях изписано на лицето му. От деня, в който те зърнах за пръв път, когато дойде при него, за да поискаш наследството си, винаги съм била твоя. Бог да ме убие, ако някога съгреша пред теб с думи, дела или мисли.

Преглътна и се помъчи да се успокои.

— А сега си лягам, защото направо ми се повдига.

Роджър я остави да излезе, после изруга в тишината, останала след нея. Прокара ръце през косата си. Знаеше, че не се държи разумно. Беше си изградил репутация на спокоен и уравновесен човек — човек, който призовава към разум във всяка ситуация, човек, когото почти нищо не може да обърка, но това беше различно и не беше способен на трезва преценка. Когато видя Айда и Хенри, застанали един до друг, почувства как го изпълва разрушителна ревност. Беше бесен на Хенри, задето все още смееше да я гледа така. Беше сърдит на Айда, задето изпитваше съчувствие към краля. А начинът, по който тя гледаше момчето, го объркваше и разстройваше до дън душа. Изобщо не му пречеше да я гледа как се грижи за Хю или за момичетата. Ако му родеше втори син, привързаността й към него също не би го притеснявала, но това се дължеше на факта, че неговите деца бяха част от самия него. Той беше техен баща, беше ги създал в тялото й с любов, удоволствие и дълг. Когато я виждаше да гледа първото си дете с такъв копнеж, не можеше да не си я представя с Хенри и във въображението му изплува как двамата изпитват същите тези чувства. Зарови длани в очите си и изстена. Искаше да говори с нея за възможността да се преместят да живеят в Лондон, за това какво щеше да означава да участва в Кралския съд и да издава присъди по дела, а вместо това беше оплескал всичко.

Роджър въздъхна тежко, остави виното си, обърна гръб на огъня и тръгна след Айда към спалнята. Тя бе оставила фенера да гори на лавицата, за да може той да вижда, докато се съблича. Беше съблякла роклята си, но все още беше по риза, а плитката й се очертаваше като тъмно въже на светлите ленени възглавници. Роджър седна от своята страна на леглото. Ненавиждаше усещането, че се намират далеч един от друг. Може би трябваше да поговори за това с капелана си. Още докато мисълта минаваше през ума му, я отхвърли. Сам трябваше да разреши това и се съмняваше, че може да получи помощ от целомъдрен свещеник.

Издърпа ботушите си. Под тях носеше дебели чорапи, които го пазеха от студа, но се събуваха трудно. Обикновено Айда бързаше да му се притече на помощ; сега обаче тя остана, обърнала му гръб, а Роджър нямаше намерение да вика прислужник за целта. Най-накрая, след много усилия и ругатни, той успя да ги смъкне. После трябваше да развърже връзките на панталона си. Пръстите на Айда винаги изпълняваха тази задача по-сръчно от неговите и грижите й често водеха до други приятни интимности. Роджър се бореше с възлите и си мислеше, че няма нищо чудно, че малките момчета носят бебешки роклички толкова дълго и че старците вонят на урина.

Чу зад гърба си приглушено подсмърчане и усети как дюшекът се размърдва. След като пребори последния възел, Роджър сгъна панталона си и го остави на раклата. Загледан в дрехите, се заслуша как Айда се мъчи да заглуши риданията си и не успява. Открай време не можеше да понася женския плач и звукът от нейния го прониза като сол в рана. Той легна, обърна се към нея, привлече я в обятията си, целуна я по шията и по студената мокра буза.

— О, любов моя, съжалявам. Не плачи, недей. Ще загубя цялото си мъжество, ако те гледам така.

За миг тя се опита да се възпротиви на прегръдката му, но после ненадейно потръпна и се обърна в ръцете му с ново ридание.

— Утре няма да отида в двора, ако искаш — каза Айда.

Роджър се намръщи до слепоочието й и вдъхна сладкия жасминов аромат на косата й.

— А ти искаш ли, съпруго моя?

Тя подсмръкна шумно и избърса лицето си с ръка.

— Ще ти намокря ризата — измърмори в знак на треперливо извинение.

— Нищо, тъкмо няма да трябва да я перем скоро.

— Аз… искам — каза Айда. — Важно е да общувам с жените и дъщерите на другите барони там. Също като теб, и аз трябва да създам връзки и да завържа приятелства. Дълг на жената е да смазва колелата, които движат каруцата.

Притисна се по-близо до него и той позволи на ръката си да се промъкне към кръста й. Ароматът на косата й, близостта й го възбуждаха. Роджър се застави да се съсредоточи върху това, което му говореше Айда, и знаеше, че в думите й има логика. Само ако логиката беше всичко!

— Кралят прояви благосклонност към теб — продължи тя — и ти трябва да надградиш над тази основа. Но ако ми нямаш доверие…

Гласът й секна, защото нямаше нужда да изрича останалото.

Роджър затвори очи.

— Айда — каза тихо той. — Мисля, че ти си най-красивото нещо, на което някога се е спирал погледът ми. Ти събуждаш у мен чувства, които мислех, че са умрели завинаги, и ми вдъхваш други, за които дори не съм подозирал, че мога да изпитвам. Дори да се държа като глупак, се боя да не загубя тези чувства. Боя се да не те загубя.

Тя си пое въздух и понечи да каже нещо. Роджър почувства отрицанието, което напираше на устните й, усети уверенията, но ги спря с дълга целувка, а когато се отдръпна, каза:

— Може би ти имам доверие, но не вярвам на себе си.

— Не разбирам.

— Баща ми не се държеше добре с жените — каза Роджър горчиво, мрачно. — Майка ми го мразеше заради всичките му дребнави жестокости. Мащехата ми също. Не изпитвам любов към Гундреда, но виждах на какво я подлага той и се заклех, че никога няма да се държа с някоя жена така, както се държеше баща ми със съпругите си. Правеше го, защото на самия него нещо не му достигаше, и накрая започнах да го съжалявам. Не можеше да ги накара да го обичат, не знаеше как, затова ги подчиняваше със сила. — Роджър прокара палец по лицето й, проследи с него деликатните й кости. — Искам да те затворя в кутия, като безценен пръстен, и в същото време искам да се перча с теб пред целия свят, но се боя, че някой ще те открадне и ще те видя на пръста на някой друг. Чудя се как ли се чувства Хенри, като гледа голото място там, където някога те е носил. Чудя се как ли бих се чувствал аз.

Айда свали ръката му от лицето си и нежно го захапа по палеца.

— Ти не си Хенри. Той си има нова любовница — всъщност няколко — и открай време е имал по много жени едновременно. Вече не го привличам с нищо, освен с носталгията на спомена, защото не съм невинното момиче, което му се хареса някога. Сега съм по-стара, по-мъдра… и по-силна. А след това, което направи той…

Гласът й се пречупи. Тя се наведе над Роджър и го целуна по устата. Той знаеше, че търси утеха във физическия допир. Това беше много, десетки пъти по-лесно от мисленето.

— Мамо… Мамо…

С дрезгав от съня глас Хю се вмъкна в стаята им, олюлявайки се, зачервен и дезориентиран. Търкаше очите си с ръка.

— Видях мечка — голяма черна мечка със зъби! Не ми харесва! — изхленчи той.

Айда и Роджър се разделиха; Роджър сви ръка и я вдигна над очите си, а Айда побърза да прегърне детето и да го успокои.

— Тихо сега, тихо. Това е само лош сън, нищо повече. Видя танцуваща мечка на пазара и още мислиш за нея. Нищо няма да те нарани. Няма да му позволим.

Хю подскачаше от крак на крак, подсказвайки, че голяма част от неудобството му се дължи на пълен мехур. Айда намери нощното гърне и повдигна нощничката на детето. Мерникът на Хю беше малко неточен, но по-голямата част от струята отиде на правилното място.

Роджър свали ръката си и погледна към Айда и сина си. На светлината от нощната свещ и другите свещи по-нататък видя, че лицето на жена му е на петна, а очите й са подути. Беше плакала силно и това отново го накара да се почувства безкрайно виновен.

Когато Хю свърши, Айда го хвана за ръката, за да го върне в леглото му, но той се дърпаше, търкаше очите си и още хленчеше за мечката. Освен това трепереше на нощния въздух. Айда го взе на ръце и го пъхна в тяхното легло, между нея и Роджър, в топлия пашкул от чаршафи и одеяла.

— Няма никакви мечки — каза нежно тя за пореден път. — Тук си на сигурно място.

Хю се сгуши до тях и спря да трепери. Клепачите му натежаха, палецът му се вдигна към устата. Скоро потъна в сън. Косата му блестеше на възглавницата, златиста като ангелски ореол, а малкото му телце едва издуваше завивката. Роджър си помисли, че Хенри никога не би позволил подобно нещо. Това може и да беше обичайно за селяните и бедняците, които имаха само едно легло, но не и за човек с положение. Не можеше да си представи, че Хенри ще има достатъчно търпение за това — или достатъчно нежност.

— Утре иди в двора — каза тихо той. — Създай необходимите връзки. Давам ти ключа за кутията. Не го губи и не го забутвай някъде.

— Благодаря — отговори простичко Айда. Погледът й се спря на Хю и тя погали косата му с върховете на пръстите си.

Роджър се усмихна с усилие.

— Просто не му уреждай брак с една или друга вероятна наследница, без да се посъветваш с мен.

Айда също се насили да се усмихне.

— Днес можех да го направя като нищо — прошепна тя. — Изабел де Клар е прекрасен улов, не смяташ ли?

Отдалечаваха се от опасната територия и сякаш виждаха как задалата се в далечината гръмотевична буря се понася в обратна посока. Със заспалото помежду им дете не можеха да си позволят да са по-шумни. Присъствието на сина им ги принуждаваше да водят разговора по-спокойно и по същество.

— Така е — съгласи се Роджър — и все още ще може да ражда деца, когато той стане достатъчно голям да й ги направи.

После стана сериозен.

— Не че има особен шанс, освен ако тя не овдовее. Изабел де Клар е много богата и прелестна като априлско утро. Хенри ще я размаха като примамка под носа на всеки жаден неженен рицар и барон и ще ги кара всичките да се трудят и чакат.

— Можеше да изчакаш тя да порасне, вместо да вземеш мен. — В гласа на Айда се появи нотка на предизвикателство.

Роджър поклати глава.

— Тя е богата и красива, признавам, и ще е прекрасна награда за някой мъж, но защо ще я искам, когато имам теб?

— Когато става въпрос за такива неща, сърцето рядко е на първо място.

Той вдигна рамене.

— Не бих се оженил за жена, с която не мога да съм щастлив. Видял съм прекалено много такива бракове, за да искам подобно нещо в собствения си дом. А ти? Сърцето ти изобщо ли не взе участие? Нима всичко, което искаше, беше да избягаш — да си намериш сигурно убежище?

Айда ахна, вдигна глава.

— Не, съпруже мой! Дори не го помисляй!

— А какво да мисля, когато казваш такива неща?

Очите й отново се наляха със сълзи.

— Изопачаваш думите ми. Хората се женят, защото имат дълг към семейството и земите си. Ако има хармония… и любов, добре, но това никога не е първото съображение — поне не и за мъжете. Жената няма право на мнение, освен ако не е вдовица и може да плати такса, за да получи право на избор. Избрах те, защото мислех, че си силен, добър и почтен; знаех, че мога да те обикна, но ти не прие веднага предложението. Имаше други съображения.

— Въпреки това не бих го направил, ако не го исках с цялото си сърце. — Роджър потърка челото си. — О, Айда — въздъхна той, — тази вечер съм същият като сина си. Преследват ме мечки, родени от собственото ми въображение. Хайде да спим. На сутринта друго слънце ще огрее двора ни — за всички нас.

Айда кимна и въздъхна.

— Да.

Избърса очите си, издала решително брадичка напред.

Роджър се наведе да я целуне, угаси свещта, легна и се заслуша в тихото дишане на сина си и повърхностно вдишваната тишина, която идваше от самия него и съпругата му.