Елизабет Чадуик
Розата на Уиндзор (2)

Глава 2

Абатството Сейнт Едмъндсбъри, Съфолк, октомври 1773

В стаята за гости в абатството Сейнт Едмъндсбъри Роджър наведе глава и коленичи пред вуйчо си Обри де Вер, граф на Оксфорд, и пред Ричард де Луси, главен съдия на Англия.

— Предлагам се в служба на краля — каза той — и се покорявам на волята му.

Де Луси — кален в битки воин и държавник, чиято преданост към крал Хенри бе непоклатима — изгледа безстрастно Роджър.

— Добре дошъл — рече той. — С колкото повече хора увеличим броя си, толкова по-добре.

Направи му знак да стане и се настани пред камината. Леден вятър накара кепенците да се раздрънчат и засвири под вратата и Роджър изпита благодарност за подплатеното си с кожа наметало. Територията на абатството беше пълна до пръсване с хора от кралската войска. Палатките им представляваха същинско разнородно, изтощено от кампании селце от брезент. Командирите и рицарите им се готвеха да си легнат в помещенията за гости и в най-различни стаи — навсякъде, където човек можеше да намери място да легне и да се увие в наметалото си. Градът и абатството вече гъмжаха от бежанци, прогонени от своите домове от грабежите на фламандците на Лестър и сгушени в каквото убежище успееха да намерят. Много от тях разказваха мрачни истории за плячкосвания, убийства и изнасилвания. Роджър се опита да не мисли как за малко и той да добави още нещо към списъка им и се помоли Бог да му прости и да го напътства така, че да постъпи правилно.

Де Луси седна до него.

— Честно казано, учудвам се да видя в лагера си наследника на Хю Бигъд — каза той. — Какво ви води при нас?

Роджър се наведе към огъня и събра ръце между коленете си. Прокара палеца си по превръзката и усети как болката се надига.

— Ако искате простата истина, ще ви кажа, че съм тук заради баща си.

Де Луси вдигна вежди и погледна към Де Вер.

— Баща ти ли? — Ястребовите черти на Де Вер се сбърчиха объркано.

— Не исках да вървя по неговия път — обясни Роджър. — През целия си живот съм се стремил да му се подчинявам и да изпълнявам синовния си дълг, но когато поиска да разграбя земите на „Сейнт Едмъндсбъри“, осъзнах, че повече не мога да следвам заповедите му, не и ако не искам да обрека душата си на вечни мъки в ада.

Де Луси го изгледа сурово.

— Откъде да знаем, че това не е маневра на баща ви, за да може графът на Норфолк да има свой човек и в двата лагера?

— Не можете, милорд. Разполагате единствено с моята честна дума.

— Което не е същото като честната дума на баща ти — отбеляза саркастично вуйчо му. — Хората стискат ръката му, после поглеждат да проверят дали пръстените им са още на пръстите.

— Не, милорд, не е. — Роджър беше прекалено решен и сериозен, за да отговори на язвителния хумор на вуйчо си. — Той ме изпрати да разграбя земите на абатството, но вместо това дойдох при вас. — Устата му се изкриви. — Каквото и да стане, няма да се върна при него; с тази част от живота ми е свършено.

Де Вер и Де Луси отново се спогледаха. Де Вер направи знак на един оръженосец да налее на Роджър вино.

— Колко хора е довел Лестър?

— Опитни или паплач, милорд?

— Всички.

Роджър пое бокала и им даде информацията, която им трябваше. Това не беше предателство — беше стратегия и доказателство за добрите му намерения.

— Превъзхождат ви четири към едно, но доколкото видях, вашите хора са по-добре организирани и екипирани.

Де Луси подръпна горната си устна и измери Роджър с дълъг преценяващ поглед.

— Елате с мен — каза той.

Напрегнат и нащрек, Роджър го последва от помещението за гости в голямата църква „Сейнт Едмънд“ — църквата на абатството. Въздухът бе пропит с мириса на тамян, а наближаващата нощ се осветяваше от мекото сияние на лампи и от скупчени едни до други свещи, които показваха пътя към огромния главен кораб. Зад мястото на хора в източната част на грамадната църква се намираха мощите на свети Едмънд, християнския крал на Източна Англия, когото датчаните бяха превърнали в мъченик преди триста години. Заострен покрив, украсен с квадрати от ковано сребро и блеснал от скъпоценни камъни, покриваше гробницата и отразяваше светлината от свещите и лампите на олтара, сякаш повърхността на метала беше вода, която течеше върху леха от скъпоценни песъчинки. В украсена с филигран ниша отстрани на гробницата на светеца бе поставено знаме и минзухареножълтата му коприна блестеше на светлината от лампата на олтара. Златни и червени пискюли висяха от петлиците, които го свързваха с дръжката му, а в центъра на коприната бе избродирана червена корона, надупчена от стрели.

— Това е знамето на древните владетели на тази земя — каза Де Луси. — Сигурен съм, че знаеш, някога Едмъндсбъри е бил тяхното седалище. Вуйчо ти смяташе да понесе това знаме в битка, но навярно ще можем да го убедим да предаде тази отговорност на някой друг от своя род.

Косъмчетата по тила и китките на Роджър настръхнаха. Той хвърли бърз поглед към Де Луси, но в погледа на главния съдия нямаше неодобрение, нямаше презрение или предварително очакване за провал.

— Милорд, готов съм с радост да го нося вместо него — ако вие и той го разрешите.

Де Луси стовари корава ръка на рамото на Роджър.

— Това трябва да го реши светецът. Но тъй като стоите пред олтара му, вместо да заграбвате земите му, предполагам, че вече е казал думата си.

Роджър се взря в знамето. Златисти влакънца от най-горния пискюл уловиха един полъх на вятъра и леко потрепнаха.

— Милорд, моля за разрешение да се помоля.

Де Луси кимна.

— Както желаете. Когато сте готов, потърсете ме.

С тези думи той излезе. Подметките на обувките му не вдигнаха никакъв шум по пода на църквата. Роджър си пое дълбоко дъх, вдиша миризмите на църквата, помъчи се да намери спокойствие за духа си. Баща му презираше неговата нужда от такива моменти, необходимостта му да остава сам с Бог. Казваше, че в църквата трябвало да се въртят само монаси, глупави жени и мъже, които не са наред с главата, но Роджър ценеше времето, през което можеше да остане необезпокояван, да оправи всяка подробност от отношенията си със Създателя и да събере душевна сила. Открай време мнението му за това, което повреждаше главите на хората, се разминаваше от мнението на баща му.

Той затвори очи и докато се молеше, тъмнината зад клепачите му отстъпи място на образа на знамето, развяно на безмилостен вятър, със собствената му ръка, стиснала дръжката. Зад него можеше да види Фрамлингам, обграден от пламъци. Още по-назад, толкова далеч, че едва ги забелязваше, от пепелта се издигнаха нови кули и Роджър не можеше да каже дали червеното и златното, които танцуваха покрай назъбените им парапети, са знамето на семейството му, или опустошението на огъня.

 

 

Гундреда, графиня на Норфолк, наблюдаваше как съпругът й прави своите последни приготовления преди заминаването си с армията на Лестър и знаеше, че трябва да действа, защото това можеше да е последната й възможност. Той отдавна бе прехвърлил седемдесетте, макар все още да бе запазен и силен. Никой не можеше да каже със сигурност, че ще се върне жив от този набег. Начинът, по който трополеше напред-назад с лице, червено като варен рак, й показваше, че тя подлага търпението му на изпитание, но беше готова да поеме риска да получи някой удар или ритник, ако това означаваше, че ще осигури наследството на синовете си.

— Знаех, че Роджър ще ти причини това — каза тя. — Никога не си можел да разчиташ на него, а сега той доказа колко струва, като стана предател.

Изгледа го изпод миглите си, за да прецени реакцията му. При новината, че вместо да ограби земите на абатството Сейнт Едмъндсбъри Роджър е взел група рицари и сержанти, верни само на него, и е преминал на страната на крал Хенри, Хю беше помел с ръка всички сребърни чаши от бюфета, бе откъснал един гоблен и беше запратил едно столче в стената с такава сила, че го направи на трески.

Той я изгледа намръщено.

— Защо се месиш, където не ти е работа, жено? Той е незаконният син на една жалка курва, знам го и без да ми го казваш. — И вдигна крак върху една ракла, за да затегне по-здраво шпората си.

Гундреда скръсти ръце в скута си и погледна към тях, а не към него, за да не изглежда прекалено настоятелна. Съпругът й обичаше настоятелността само ако можеше да я смачка и да властва над нея.

— Защото, съпруже, ако той наистина е такъв, какъвто казваш, значи не трябва да е твой наследник. Имаш двама верни синове, които струват два пъти колкото него и които не ти се противопоставят.

Той приключи с шпората и отново се изправи, разкрачил широко късите си крака във властна поза. Когато го зърна за първи път, Хю й напомни за дребно яко куче, предназначено да дразни биковете, и с годините приликата бе станала още по-изразена, чак до провисналите челюсти.

— Аз решавам кой какво ще наследи — изръмжа Хю. — Няма да позволя ти да се бъркаш.

— Не, милорд, но не би ли било по-мъдро да уредиш въпроса, преди да заминеш?

— В случай че умра? — изгледа я той с извита устна и в очите му проблесна изражение на кисела развеселеност.

— Няма лошо в това да направиш завещанието си, за да е сигурно всичко. Наистина ли искаш Роджър да те наследи като граф на Норфолк? Той се опита да убие сина ни в параклиса без никакъв повод, само заради една момчешка шега.

Хю повдигна космата вежда.

— Наистина, но това ме кара да задам следния въпрос: защо да завещавам графството си на незрял хлапак, който не може да държи на своето?

Гундреда заби нокти в дланите си. Знаеше, че нарочно я дразни. А освен това знаеше, че да го кара да си представя когото и да било друг като граф на Норфолк е все едно да се опитва да качи по стръмен хълм кола, натоварена с тежки камъни.

— Казвам, че не трябва да го оставяш на човек, който те провали и предаде. Ти анулира брака си с майка му. — Погледна го лукаво и обнадеждено. — Съдът може да го сметне за копеле.

Хю взе наметалото си и се разсмя.

— Голяма оптимистка си, жено. Джулиана е сестра на графа на Оксфорд, а майка й е от рода Де Клар. Дори и цяла стая, пълна със злато, няма да е достатъчна да убеди законоведите да направят такова нещо.

— Но…

— Ще помисля за това, когато се върна — сряза я Хю. — А сега изпълни дълга си и ела да ни изпратиш на пътя.

Гундреда се помъчи да потисне разочарованието и нетърпението си. И тя искаше да закрещи и да запрати някое столче в стената, защото мразеше, че е в капан и е безсилна, мразеше, че е жертва на прищевките му. Излезе от стаята след него със свити юмруци.

По-големият й син чакаше във вътрешния двор баща си, когото щеше да придружи като оръженосец. Когато го видя в туника с подплънки и дълга кама на хълбока, Гундреда се сви от страх. Брадата, която бе започнал да си пуска неотдавна, минаваше по челюстта му като рядък мек пух. Гундреда се боеше за него, но не смееше да го покаже, а освен това беше и амбициозна. Ако постигнеше своето, той, а не онзи вероломен изтърсак Роджър, щеше да стане следващият граф на Норфолк. Гундреда го прегърна, но синът й се скова и се отдръпна, прекалено обладан от мъжка гордост, за да позволи такава проява на чувства пред хората. Чертите между веждите му бяха същите като на баща му и един ден щяха да се вдълбаят за постоянно в плътта му като траен белег от бащиното му наследство. Той рязко се извърна от нея, обърна се към коня си и го възседна, като се озова на сигурно място над майка си.

Петронила Лестър пъхна крак в стремето и яхна коня си като мъж. Широките поли на роклята й й позволяваха тази свобода. Под тях тя бе обула мъжки панталон и гащи. Гундреда остана стъписана от такова безсрамие. Тя поне умееше да се държи, както подобаваше на пола и на положението й.

Петронила взе юздите и обърна коня си, при което на средния й пръст проблесна голям пръстен със сапфир. През прекалено дългия си престой във Фрамлингам го бе размахвала под носа на всички и Гундреда с цялото си сърце се надяваше да го загуби.

Последната кола от обоза излезе с трополене от двора, натоварена с каци със стрели, животински кожи, гвоздеи, намотки вериги и въже и купища дърва, и Гундреда въздъхна с облекчение. Даде на вратаря знак да затвори портите и започна да сипе разпореждания на слугите да разчистят опустошението, останало след „гостите“ им. По-малкият й син Уил не помръдна от мястото си, като дърпаше косата си и се взираше след обоза, докато затварянето на портите не скри гледката от очите им.

— И да се цупиш, и да не се цупиш, полза няма — сопна му се Гундреда. — Още си малък.

Уил вдигна рамене.

— Не се цупя — отговори той. — Просто си мислех, че за известно време може да настане спокойствие.

Гундреда не каза нищо, но лицето й се бе сковало в изражение на неодобрение. Не че искаше и двамата й синове да тръгнат на война, но ленивото предпочитание на Уил към лесния живот беше повод за постоянно раздразнение и тревога.

— Това не значи, че работата ще спре — тросна се тя. — Не си въобразявай, че това е оправдание да занемариш задълженията си. Всъщност сега, когато и баща ти, и брат ти ги няма, ще имаш повече неща за вършене.

— Да, майко — отговори той с невъзмутим глас.

За свое раздразнение Гундреда не можа да разбере дали признава, че има задължения, или го прави само на думи, за да се измъкне. Уил беше като възглавница, пълна с мек пух. Колкото и да я удря, човек не може да й въздейства.

 

 

Силен и студен вятър духаше през Северно море от Фландрия — вихър, който късаше листата от дърветата, караше хората да изпитват болка в челюстта и разкъсваше очите им. Един час бе изминал, откакто съгледвачите съобщиха, че войската на Лестър се приближава към реката на север от абатството и наброява поне осем хиляди души. Както Роджър бе казал на Де Луси, силата на Лестър ги превъзхождаше четири към едно, но основната й част се състоеше от фламандски наемници, малко от които бяха опитни с оръжие в ръка.

Роджър събра поводите до врата на Сорел и сложи крак в стремето. Беше изповядал греховете си и бе получил опрощение. Чувстваше се спокоен, решен и подготвен. Знаеше какво трябва да направи — и заради самия себе си, и заради хората, които разчитаха на него.

Вуйчо му, в пълно въоръжение с ризница и шлем, му подаде знамето на свети Едмънд. Още преди това приор Робърт го бе поднесъл официално на Роджър в църквата заедно с благословията си. Сега отговорността лежеше изцяло върху него и мисълта за това му вдъхна сила, вместо да тежи като бреме. Той развърза лентата, която прибираше знамето, и разгърна украсената с пискюли коприна, та тъканта в червено и златно да заплющи на вятъра.

— Разузнавачите казват, че баща ти язди заедно с графа на Лестър — отбеляза вуйчо му безизразно.

— Той избра своя път, а аз избрах моя — отговори Роджър, подражавайки на безстрастността на другия мъж.

— А ако тези пътеки се срещнат?

— Тогава баща ми може да постъпи както желае, но аз няма да отстъпя.

Вуйчо му го огледа внимателно и каквото и да видя, то очевидно го зарадва, защото рязко кимна.

— Действително, племеннико, днешният ден ще покаже кой е по-силният мъж.

— Надявам се това да съм аз, сър.

Стиснал решително устни, Роджър пристегна долната част на наличника, за да предпази устата и брадичката си.

Вуйчо му се обърна към коня си.

— Това не е достатъчно — каза той. — Трябва да си сигурен, че ти си по-силният. Те не бива да пресекат моста. Трябва да ги спрем тук и да ги натикаме в тресавищата.

Гласът на Роджър бе приглушен от кожата и метала:

— Няма да ни надвият, сир.

— Бог да е на помощ на всички ни, ако го сторят. Де Бохун ще отиде напред с рицарите. Милорд Де Луси иска ти да вземеш това знаме и да тръгнеш начело заедно с херолдите.

Гърдите на Роджър се издуха от гордост и опасения. Той стисна дръжката на знамето на свети Едмънд и обърна Сорел в посока към хората на Де Бохун — триста рицари в пълно снаряжение на гърба на добре екипирани бойни жребци. Имаше и сержанти с ризници от кожа и подплънки и не толкова хубави коне. Тук-там Роджър зърна и пеши войници, въоръжени със старомодни английски кръгли щитове, навярно предавани от баща на син от няколко поколения и прибрани за поводи като днешния. Оръжията на местното опълчение бяха от подръчните: копия за лов на вълци, прашки, коси и вили за сено.

Поради силния сняг от последните два месеца земята беше в най-добрия случай кална, а голяма част от ливадата до придошлата река Ларк се бе превърнала в тресавище. Ларк се надигаше буйно и единственият начин да я прекосят беше да минат по моста.

Роджър се присъедини към най-предния ред от рицарите на Де Бохун и застана с лице към пътя. Сърцето му пулсираше със силни кънтящи удари, а стомахът му кипеше. Оттук нямаше връщане и ако загинеше в битка, така да бъде. Никога повече нямаше да подложи и другата буза, когато го ударят.

Разузнавачите долетяха в галоп обратно при командирите си и докладваха, че са видели армията на Лестър, но тя е разпръсната и се движи рехаво, а не в тясна формация, докато войниците му се мъчат да намерят здрави пътеки през блатата. Хората в авангарда разбълниквали почвата и затруднявали тези, които ги следвали, но броят им все пак бил внушителен. Роджър се огледа и видя, че вуйчо му заема позиция да подкрепи левия фланг на Де Бохун, а Де Луси поема десния. В последните мигове преди бурята всичко застина и Роджър почувства как напрежението на мига преминава като бодеж през вените му.

Отново прикова поглед напред и зърна знамето на Лестър и проблясването на брони, носени от по-добре защитените рицари — хора, с които доскоро е седял на масата в голямата зала на Фрамлингам и които сега му бяха врагове. Той плъзна поглед през полето в търсене на по-близка плячка и най-накрая зърна яркожълтите и червените цветове на знамето на Бигъд назад, близо до обоза. „Хитро копеле такова“ — помисли си Роджър и поклати глава. Баща му бе дошъл достатъчно близо, за да създаде впечатление за подкрепа, но си бе оставил място за бягство при необходимост.

Де Бохун погледна към Де Луси и Де Вер и вдигна меча си; в отговор те отдадоха чест. Херолдите надуха ловните си рогове, оповестявайки началото на нападението. Де Бохун пришпори коня си, а Роджър сръга Сорел в хълбоците и нададе собствения си боен вик:

— Свети Едмънд! Свети Едмънд!

Анкетил яздеше от лявата му страна. Роджър пришпори коня си към рицарите на Лестър, които препускаха да посрещнат нападението на кралските сили. Един от тях полетя право към Роджър с вдигнато копие. Изпод копитата на коня му летяха буци влажна пръст. Роджър намести щита си и помръдна юздата, за да накара Сорел да се отклони надясно. Рицарят се опита да се обърне, но воинът от лявата страна на Роджър го повали. Роджър вдигна знамето, развя го високо и го заби дълбоко в глинестата почва. Енергията на движението премина като трепет през ръката и шията му и нахлу в главата му. А после с вече свободната си дясна ръка той извади меча си.

Въпреки неприязънта, която баща му изпитваше към него, Роджър бе получил цялостно обучение в боравенето с оръжия, а благодарение на собствения си талант владееше превъзходно меча. Мъжете виждаха неговата стройна фигура и подценяваха издръжливостта му, скоростта и способността му да пази равновесие. Сега в неговите удари беше вложена силата на гнева, но той владееше огъня й и го държеше вътре в себе си. Беше виждал мъже, доведени до нажежен до бяло бяс от бойна ярост — мъже, които обикновено загиваха. Когато ставаше въпрос за оцеляването на по-способния, човек трябваше да знае какво прави, ако искаше да оцелее. Роджър и Анкетил започнаха да си пробиват път през битката в стабилен ритъм, сякаш изпълняваха стъпки от смъртоносен танц, канеха партньори един след друг и след падането на единия търсеха следващ, а после и по-следващ. Роджър изваждаше знамето и го забиваше отново и отново във всяко ново място, което избереше за танца си. На острието на меча му се появи разширяваща се шарка от случайни червени завъртулки, а ударите, посрещнати от щита му, размазаха украсата на петно, наподобяващо сърцето на огън. Червеникавокафявата козина на Сорел потъмня до цвета на суров бъбрек, но Роджър не намали устрема си нито за миг.

Войниците от ядрото на Лестър отвърнаха свирепо на удара, но фланговете им бяха слаби и започнаха да поддават и да рухват; без тази подкрепа гръбнакът на армията се срина под непреставащия устрем на яростната атака. Превъзхождащият брой на противника се превърна единствено в плът, лишена от мускули и воля. Ненадейно Роджър установи, че вече няма партньори за танц. Рицарите на Лестър се оттегляха, бягаха, хвърляха оръжията си, предаваха се. Фламандските търговци, толкова смели доскоро, обърнаха гръб на битката и хукнаха да бягат, преследвани от пехотата на Де Луси и местното опълчение, размахало косите и вилите си. Оголил зъби, Роджър усети как дъхът стърже в гърлото му, извади за пореден път знамето на свети Едмънд и препусна с всички сили към колите с обоза и товарните понита, решен да стигне до тях, преди да ги ограбят.

Разгърна хората си с няколко остри заповеди и осигури неприкосновеността на припасите на графа на Лестър, като прогони кандидат — крадците с гласа на авторитета, подкрепен от острите върхове на копието и меча си. С периферното си зрение той зърна върволица от натоварени мулета, препуснала обратно по пътя, от който бе дошла, придружена от няколко сержанти. Знамето на Бигъд не се виждаше никъде, но Роджър разпозна мъжете по познатите щитове в червено и златно. Остави Анкетил да пази обоза, събра неколцина рицари и препусна след бегълците. Сорел започваше да се уморява, но все пак беше по-бърз от натоварените понита, а войниците на Бигъд не можеха едновременно да ги пазят и да се сражават.

— Тръгвайте! — изрева Роджър на сержантите на баща си, когато ги настигна и изправи Сорел на пътя им. В ръката си държеше извадения меч. — Дарявам ви живота, но оставете обоза. Иначе това поле ще се превърне във ваш гроб.

Мъжете се поколебаха. Очите им се стрелкаха напред-назад.

Роджър развърза долната част на наличника си и се обърна към водача им. Под него Сорел пристъпваше от крак на крак и се мъчеше да се изправи на задните си крака.

— Торкил, познаваш ме. В името Христово, човече, помисли разумно и спаси и себе си, и тях. Не виждам баща ми да е решил да остане, за да защити обоза си. Ти виждаш ли го? Ако се наложи, ще те убия. И това не е празна заплаха.

Сержантът облиза устните си и погледна към придружителите си.

— Момчета — каза той, пусна коженото въже на челното товарно пони и заби пети в хълбоците на скопеца си.

Роджър проследи с поглед отдалечаващите се в галоп мъже. Ако преживееха този разгром и ако имаха и капка здрав разум, щяха да си потърсят работа на някое друго място, вместо да се върнат във Фрамлингам. Той сграбчи захвърленото от Торкил въже, подаде го на един от рицарите си и се върна при обоза.

Де Луси бе подгонил графа на Лестър и жена му, които се опитаха да избягат, и ги беше уловил в капан между хората си и бреговете на придошлата река Ларк. Графинята, облечена в ризница като мъж, бе смъкнала от пръстите си всичките си великолепни пръстени, включително и този с безценния сапфир, и ги бе хвърлила в реката, та враговете на съпруга й да не ги получат. Доведоха и нея, и Лестър при обоза и ги качиха в заобиколената със стража кола на Лестър, след като свалиха ризницата на Петронила и й взеха дългата кама, която носеше.

Роджър слезе от гърба на Сорел. Обри де Вер се приближи до него и го потупа по рамото.

— Ти се би добре — похвали го вуйчо му с усмивка на одобрение към добре свършената работа. — Днес възвърна на семейство Бигъд честта, която баща ти продаде отдавна. Отсега нататък ти си бъдещето на своето семейство.

Роджър преглътна и не каза нищо. Думите на вуйчо му натежаха на раменете му като дебел плащ, но за момента не можеше да реши дали са защита срещу студа, или нещо, което ще го задуши.