Елизабет Чадуик
Розата на Уиндзор (19)

Глава 19

Сенлис, Нормандия, краят на март 1182

Роджър пъхна крак в стремето и се метна на гърба на новия си млад жребец. Конят запристъпва от крак на крак, отдръпна се настрани и размаха опашка. Роджър отпусна поводите.

— Ето — изрече успокоително той, — ето — и потупа потния врат на коня.

Крал Хенри бе дошъл в Сенлис, за да обсъди някои политически въпроси с краля на Франция, графа на Фландрия, папския легат и най-големия си син Хенри Младия крал. Освен да обслужват лордовете си, рицарите използваха събирането, за да огледат взаимно въоръжението си, да потърсят познати от турнирите, да разберат последните новини и да проверят взаимно куража си.

Роджър бе довел в Сенлис няколко коня от развъдника в Монтификет и смяташе да ги продаде на добра цена. Обикновено с тези неща се занимаваше управител, но Бигъд смяташе работата с конете и подбирането коя кобила с кой жребец да чифтоса с оглед на желаните качества едновременно за изкуство и удоволствие и вземаше участие при всяка възможност.

— Този едва ли се продава? — попита с копнеж Уилям Маршал, докато гледаше как Роджър овладява младия жребец с пети и ръце, преди да слезе от седлото.

Някои от рицарите бяха украсили жребците си с пищни сбруи по последна мода, но Роджър бе оставил коня си непокрит — единственото му украшение беше великолепен нагръдник от излъскана кожа, подчертан от висулки с кръста на Бигъд. Кожата на бойния кон беше като черна коприна, нашарена с рубинени ивици, и нямаше смисъл да прикрива качествата му. Искаше хората да го гледат и да го запомнят.

Ухили се и поклати глава.

— Прав сте, месир. Все още не е докрай обучен. Смятам да го обуча така, че след няколко години да е готов да замести коня, който яздя сега. — Той потърка брадата си. — Но ако някой се интересува, разполагам с две жребчета със същото родословие, а когато този тук не е на бойното поле, ще го пускам да тича заедно с кобилите ми и да се заема със задълженията си на заплодител.

— Издръжлив ли е?

— Готов е за преследване и препускане, както и за турнири — обясни Роджър и се обърна да потупа блестящата кожа на коня. — Може би още не е натрупал достатъчно тегло, но когато е готов, това ще се е променило.

— Отсега го виждам по стойката му — усмихна се Уилям Маршал на Роджър. — Баща ми предпочиташе сивите коне, но това беше само защото изпъкваха сред другите и така хората му винаги можеха да го виждат в битка. Всички знаеха къде точно се намира в боя.

— Същото казват и за вас, месир, но за тази цел не ви трябва сив кон.

Уилям скромно махна с ръка, сякаш отхвърляше похвалата.

— Чувал съм истории и за вас, милорд.

Роджър вдигна рамене, макар че беше доволен.

— Репутацията никому не е излишна.

— Ще останете учуден, когато разберете колко е голяма вашата — огледа се Уилям, отстъпи назад и се поклони. Роджър се обърна и видя, че към тях се приближава Айда с дамите си и двама прислужници, натоварени с вързопи.

— Лейди Бигъд — поклони се дълбоко Уилям. — Трудно е да се намери нещо, което да зарадва мъжкото око повече от гледката на всички тези прекрасни коне, но вие го постигнахте без усилия.

Айда се засмя и направи реверанс.

— Не е без усилия — отговори тя, — но се опитвам.

Обърна се към Роджър:

— Дойдох да видя как изпитваш Васал. — Тя потърка муцуната на жребеца и отправи грейнал поглед към съпруга си.

Уилям Маршал погледна към Роджър, наклони глава и се накани да си тръгва.

— Завиждам ви, милорд — каза той. — Най-добрият кон на бойното поле и най-красивата лейди за съпруга.

Роджър отвърна на признанието с типично придворно многословие:

— Дано бог реши един ден и вие да бъдете благословен с тези неща, месир, а дотогава се прекланям пред най-великия рицар на всички турнири.

Уилям се разсмя и белите му зъби блеснаха, но комплиментът очевидно го зарадва.

— Това все още не е решено.

Отново се поклони при пристигането на Младия крал, който раздразнено удряше ръкавиците си в бедрото.

— Търсих те — каза раздразнително той.

— Съжалявам, сир. Бях на път към шатрата ви, когато жребецът на милорд Бигъд ме изненада от засада. Виждали ли сте някога по-добър боен кон?

За миг погледът на Роджър срещна погледа на Уилям и помежду им премина искрица на разбиране: Младия крал беше в лошо настроение и Уилям го разсейваше така, както би разсеял малко дете, като му предложи захаросани ядки.

Наследникът на Англия плъзна поглед по Васал и неохотно призна, че е великолепен. Погледът му се прикова върху Айда.

— Баща ми знае ли, че сте в чужбина? — попита той и в гласа му се появи лек присмех.

Настъпи неловко мълчание. Айда се изчерви и сведе поглед. Роджър осъзна, че няма причина Младия крал да знае за брака му.

— Сир, Айда е моя съпруга от началото на декември — каза той.

В първия момент младият мъж изглеждаше изненадан, а после се разсмя и размаха ръка към Роджър.

— В такъв случай ви поздравявам, милорд, задето сте спечелили благоволението на баща ми… Както и вас, милейди, за същото — и наведе глава към Айда.

Роджър се вцепени. Сами по себе си думите не бяха обидни, но намерението зад тях определено беше злонамерено.

Младият Хенри отново заобиколи жребеца.

— Жалко, че не е сив — каза той. — Щеше да струва повече. — Отправи лукав поглед към Роджър. — Полубратята ви са тук, знаехте ли?

Айда потисна недоволното си възклицание.

— Да, чух, сир — отговори Роджър, като се надяваше адът да се отвори и да погълне Младия крал. Беше се опитал да запази новината в тайна от Айда, защото знаеше, че ще се притесни. Хуон неотдавна бе постъпил в свитата на Младия крал, като обираше падналите трохи и очевидно си постилаше пътя към това, което виждаше като свое бъдеще.

— Ще се сражава в турнира под моя флаг. Може да се срещнете на арената, но, разбира се, всеки двубой ще е a plaisance^[1].

Младия крал плесна лъскавата задница на Васал, при което конят потръпна, и продължи по пътя си. Уилям отново се поклони на Айда и Роджър с подчертано безстрастно изражение и го последва.

— Опитва се да ме раздразни, защото съм на страната на баща му, а случилото се при Форнъм все още го тормози — обясни Роджър със спокоен глас, макар че вътрешно кипеше.

— Защо не ми каза, че братята ти са тук?

— Защото не е важно. Остави ги да отправят молби към когото си искат — това няма да им помогне.

— Но ако започнат да отправят молбите си не с мастило, а с мечове и копия?

Роджър вдигна раздразнено рамене.

— Както казва Младия крал, тук двубоите ще се водят само за да докажат честта на участниците. Баща му е тук, за да обсъди политически въпроси със съседите си. Следващия месец или следващата година може да избухне война, но не и днес. Тези предизвикателства ще са само за показ. Няма да са важни. Нищо няма да се случи.

— Щом казваш.

— Защитавам се от Хуон и Уил от толкова отдавна, че няма да се оставя да ме заварят неподготвен. — Роджър въздъхна нетърпеливо. — Любов моя, мога да се грижа за себе си и никога не съм безразсъден… Макар че да те оставя да отидеш на пазара с пълна кесия може да е едно от най-необмислените решения в живота ми.

— Не се опитвай да ме залъжеш с шеги — предупреди го троснато тя.

— Тогава ми имай доверие — и той вдигна палец и поглади намръщената черта между веждите й, а после се наведе и я целуна. — Вече съм предупреден. Нищо няма да ми се случи.

След още няколко ласкави придумвания Роджър проследи с поглед как Айда се отдалечава към шатрата му. Усещаше, че още е разстроена и съвсем не е убедена, но по-късно щеше да й се реваншира. Нямаше да се спотайва в периферията и да се въздържи от участие в днешните двубои. Достатъчно умел беше, за да се справи с всичко, което можеше да му подготвят полубратята му.

 

 

Вече на сигурно място в шатрата на Роджър, Айда се остави на тревогата си и се наплака хубаво. Думите на Младия крал бяха като повърхностно порязване от нож с тънко острие — нито дълбоки, нито смъртоносни, но все пак болезнени. Мъжете казваха, че е велик рицар, но в действителност синът на Хенри притежаваше всички повърхностни украшения, а отдолу нямаше нито едно от важните неща. Роджър беше два пъти повече мъж от него. А мисълта, че полубратът на съпруга й е на арената, я ужасяваше. Какво щеше да стане, ако ранеше Роджър… или нещо още по-лошо? Прилоша й от тази мисъл.

Осъзна, че се намира на кръстопът. Можеше или да остане да лежи тук в палатката със студен плат на челото, без да обръща внимание на света, или да излезе навън и да види какво ще се случи. Внезапно решена, тя избърса очите си, стана и заповяда на Бъртрис да й помогне.

— Мистрес, трябва да останете тук — обади се разтревожено прислужничката.

Айда поклати глава.

— Не, добре съм и ще изляза да гледам как съпругът ми се сражава в турнира.

— Но не бива да се безпокоите, не и когато…

— Все едно дали ще остана, или ще отида, пак ще се безпокоя — прекъсна я Айда и вдигна брадичка. — Ще гледам и съпругът ми ще разбере колко се гордея с него.

 

 

Айда се присъедини към зрителите в края на полето, докато рицарите се разкършваха преди двубоите. Слънцето беше топло за март, но студен вятър я накара да се зарадва на подплатеното с кожа наметало. Момчето на шамбелана беше изнесло от шатрата дървена пейка, за да седнат жените, и Айда с благодарност го стори.

Роджър беше отстъпил Васал на един от по-младите си рицари, за да се изперчи с него пред всички, и се подготвяше да язди опитния си боен кон Мартиал — силен дорест жребец с тъмен косъм и бяла ивица на носа, син и заместник на баща си Сорел. Жребецът носеше чула в червено и жълто, който Айда и прислужничките й бяха ушили в седмиците преди сватбата им. Самият Роджър носеше пъстра горна дреха на ивици от червена и жълта коприна, над челото на шлема му беше завързана плитка в същите цветове. Айда си помисли, че сърцето й ще се пръсне от любов и гордост, докато го наблюдаваше как скача на седлото гъвкаво като младежите, наети да демонстрират качествата на конете. Оръженосецът му му подаде щита. Роджър пое от ръцете на младия мъж боядисаното на ивици копие и обърна коня си към арената. Анкетил яздеше до лявото му рамо.

Уилям Маршал и Младия крал водеха схватка, докато загряваха. И двамата бяха опитни бойци и Айда виждаше, че внимават ударите им да не са прекалено силни, докато разтягаха и себе си, и конете си. Роджър и Анкетил също започнаха да загряват заедно и тя не можеше да откъсне очи от координацията на съпруга си, от гъвкавите му грациозни движения. Той нямаше могъщото телосложение на Маршал, но беше балансиран, атлетичен и бърз.

Оживлението на полето нарасна, когато започнаха да пристигат все повече рицари и придружителите им. Виковете се засилиха, миризмите станаха по-остри, а цветовете — по-ярки, докато празните места се запълваха. Мъжете препускаха да се присъединят към другарите си и тъй като между краля на Англия и най-големия му син поне привидно се бе възцарил мир, Роджър и хората му се сляха с рицарите на Младия крал срещу французите и фламандците. Айда забеляза как Младия крал посреща Роджър с ръкостискане, докато жребците им се разминаваха в тръс. Предполагаше, че въпреки различията им един добър боец си остава добър боец.

От малките схватки за загряване групите нараснаха, а изпитанията за проверка на силата станаха по-сериозни и решителни. Щитовете задрънчаха, гербовете по тях се ожулиха, в кожените им покрития зейнаха процепи, появиха се вдлъбнатини. Мъжете се опитваха да извадят коня на противника от строя, като го хващаха за юздата. Виковете на херолдите, които крещяха заповеди от името на господарите си, трясъкът от трещящи копита, тежкото дишане на борещите се коне и тъпият звук от сблъскването на оръжия и щитове накараха Айда да се почувства така, сякаш е застанала на ръба на буря.

Помъчи се да различи Роджър сред рицарите и за миг го зърна — обръщаше Мартиал в галоп и с точни прецизни движения сграбчи оглавника на коня на някакъв рицар. Чулът в червено и жълто се стелеше като цветна вода; изпод копитата на бойния жребец летяха буци пръст. Хармоничните движения на човек и кон й внушаваха усещането, че вижда бойна песен, претворена в живот, и стомахът й се сви от страх, от който й прилоша, и гордост, която бе по-силна от него.

Сега двама закъснели излязоха в лек галоп на полето. Жребците им носеха чулове в същите цветове като Роджър, макар че техните бяха не на ивици, а на квадрати, а на щитовете им беше изрисуван не само червеният кръст на Бигъд на жълтия си фон, а и назъбени кули на замък на червен фон в най-горната част. За миг Айда си помисли, че някои от рицарите на съпруга й са закъснели за срещата, но почти веднага осъзна, че това трябва да са полубратята му. Докато наблюдаваше, те пришпориха конете си през мелето, единият наляво, другият надясно.

Айда скочи и се загледа над кипежа от мъже и коне, но не можа да зърне съпруга си никъде в тълпата. Мили боже! Притисна ръка до гърдите си, ненадейно останала без дъх.

Двама рицари й закриха гледката, когато минаха в галоп толкова близо до нея, че пяната от устата на единия жребец опръска роклята й. Ушите му бяха прибрани, а зъбите — оголени. Единият рицар държеше юздата на коня на противника си и се мъчеше да го извлече от арената, докато пленникът се бореше да се освободи. Жребецът му пристъпи напред с грешния крак и се разтресе; мъжът се озова хвърлен от седлото и падна тежко на земята. Оръженосци се втурнаха към арената да му помогнат, а доскорошният му противник сграбчи и задържа обляния в пот, треперещ кон. Раненият рицар стенеше и се гърчеше на земята. Кракът му бе извит на една страна под странен ъгъл. В гърлото на Айда се надигна жлъч.

Бъртрис я задърпа за ръкава.

— Мадам, много сте близо, елате!

Оръженосците понесоха ранения към една от шатрите. Айда трескаво затърси Роджър и Мартиал на арената, но не можа да ги види никъде. Червеното и жълтото бяха често срещани цветове и беше трудно да разбере кого вижда; мелето се бе разраснало от началните схватки и се бе прехвърлило на по-голяма територия, а после и на още по-голяма. Айда заби нокти в мокрите си длани. Братята на Роджър не биха дръзнали да го нападнат на такова публично събитие, при това докато носят отличителния си герб, но турнирите бяха прочути с това, че дават на мъжете възможност да уредят враждите си и да подхванат нови. Предполагаше се, че тримата се бият на една страна, но това не означаваше нищо. Ударът отзад беше по-опасен от удара отпред.

 

 

Схватките за загряване изпълваха Роджър с удоволствие. Макар че беше внимавал да се упражнява редовно, доста време бе минало от последния път, когато се бе състезавал на турнирна арена. Конете все още не бяха във форма поради дългия престой в зимните конюшни, но също като ездачите си нямаха търпение да се пораздвижат. Отначало Мартиал подрипваше и се мъчеше да хвърли ездача си и Роджър му позволи да полудува малко, преди да дръпне поводите и да го укроти. Беше прекрасно да вдигне в ръката си копие и да усети как под него силен кон се обръща в отговор.

Докато състезанието се разгаряше, той се понесе напред, за да приеме предизвикателството на един френски рицар. Мартиал се движеше по-бързо от жребеца на противника и прицелът на Роджър беше точен. Французинът обаче се държеше здраво на седлото и ударът на Роджър не успя да го събори. Бигъд сграбчи юздата му и го повлече към задната част на английската линия. Рицарят се помъчи да обърне жребеца си с пети, но хватката на Роджър беше прекалено силна. Тогава противникът му реши да разхлаби юздата и да се измъкне по този начин, но Роджър отрази движението, като обърна Мартиал, така че притисна юздата силно към тялото на другия жребец. Конете се захапаха, пуснаха се и се хвърлиха един към друг, а мъжете си размениха поредица от удари. За миг изглеждаше, че по-голямата физическа сила на французина ще му донесе победата, но Роджър не трепна — вярваше на уменията си, на потеклото и смелостта на коня си. Рицарят изсумтя от болка и се отдръпна, когато един от ударите на Роджър се стовари зад щита му. Роджър отново сграбчи юздата му и се помъчи да стигне до английските линии. Рицарят направи последен отчаян опит да се изплъзне, но съперникът му беше също толкова решителен, колкото противникът му беше упорит, и по отношение на издръжливостта предимството бе на негова страна. Най-накрая рицарят неохотно беше принуден да се признае за победен и да обещае да плати откуп, като съобщи на Роджър с носов глас, в който се долавяше чувство на превъзходство, че нормандците, които са се установили в Англия, знаят как да се разправят шумно, макар да им липсва възпитание. Роджър се съгласи с него, използвайки тихата ирония на безупречните си маниери, за да приключи разговора. А после, ухилен вътрешно след постигането на първата си задача от първостепенно значение, той препусна в лек галоп обратно към мелето, твърдо решен да се забавлява както подобава.

С напредването си по арената Роджър добави към сметката си още два откупа, спаси Анкетил от пленяване по време на енергична схватка и най-после реши, че е време да се оттегли на едно от определените за почивка места, за да се освежат и той, и конят. Не беше мъдро да язди уморен в турнир, защото сред рицарите винаги имаше мърша, която дебнеше да се нахвърли на уязвимите.

Анкетил разтриваше натъртеното си рамо; ненадейно стовари ръка върху поводите и изкрещя предупредително. Роджър инстинктивно вдигна щита си, а после и меча. Собствените му цветове проблеснаха пред очите му, когато Хуон, възседнал облян в пот дорест кон, го връхлетя отляво. Копието му бе насочено към Роджър и под този ъгъл нищо не можеше да му попречи да го събори и същевременно да пробие дупка в ребрата му. Роджър имаше време само да обърне щита си и да предпази своето тяло. Не можа да издържи силата на удара и тя го изхвърли от седлото. Падането извади и малкото въздух, който бе останал в дробовете му. Болката обгърна диафрагмата му, превърнала се в кухина без въздух. Докато се мъчеше да си поеме дъх, Роджър осъзна, че ако остане долу, конете ще го стъпчат и ще го убият. Лесно щяха да обяснят смъртта му като трагичен инцидент от днешните схватки. Движен почти само от инстинкта си, той се превъртя и някак успя да се изправи. Хуон бе обърнал коня си и препускаше към него, навел копието си, с намерение да го довърши. Макар че върхът беше притъпен, Роджър знаеше каква вреда може да нанесе. Един удар на подходящото място щеше да свърши същата работа като острие.

По-малкият му полубрат беше сграбчил юздите на Мартиал и се опитваше да го отведе като военна плячка. Анкетил се мъчеше да настигне Хуон с уморения си кон, но раненото му рамо затрудняваше усилията му, а другите рицари на Роджър бяха прекалено далеч, за да му помогнат в момента. Роджър успя да вдигне щита си навреме, но ударът беше тежък и го повали. Хуон се обърна в по-тесен кръг, с което стресна коня си. Роджър отново успя да се изправи, залитайки, и периферното му зрение се замъгли. Всяко поемане на дъх беше мъчително. Като призова на помощ волята си и последните капки от силата си, той хвана своя щит за дългия ремък и замахна с него към главата на дорестия кон. Жребецът хвърли Хуон и той падна тежко, наполовина върху извития ръб на собствения си щит. Нададе вик и притисна ръка към удареното място. Роджър залитна към него и го ритна.

— Ставай! — изхриптя той. — Ставай, безполезно лайно такова! Проклет да си!

Отговорът беше приглушен стон изпод шлема на Хуон. Роджър коленичи и дъхът му проряза болезнено гърлото, извади камата си, сряза ивиците, които придържаха шлема на Хуон към бронята му, и го дръпна. Лицето на полубрат му беше зачервено от напрежение и напъване. От устата му течеше кръв и капеше по брадичката му. Въпреки яростта си Роджър усети, че изпада в шок.

Уилям Маршал се приближи в бърз тръс, повел за юздите Мартиал. Той свали шлема си, слезе от коня и се приведе над падналия, за да го прегледа.

— Прехапана устна — обърна се към Роджър. — Няма да може да дъвче за ден-два. И пукнати ребра, бих казал… Добре ли сте, милорд?

Роджър направи усилие да си поеме въздух. Гръдният му кош не беше достатъчно голям, за да задържи дъха, от който имаше нужда, нито за да побере чувствата, които се набираха у него. Задушаваше се от ярост, шок и усилие да потисне бойната стръв, която заплашваше да го овладее. Чувстваше се облекчен, че неговият полубрат не е смъртно ранен, но същевременно искаше той да умре и да гори в ада. Кимна рязко.

— Само съм натъртен — изграчи, прибра кинжала си в ножницата и свали шлема си. Погледна към Хуон, който лежеше в полусъзнание в краката му, и овладя желанието си отново да го ритне.

— Ще придружа вас и вашия човек до мястото ви за почивка — каза Уилям. — За да не ви набележи още някой, решен да обере хора, които се нуждаят от отдих. — Внимаваше да запази и гласа, и изражението си неутрални. — Господарят ми сам решава кого ще вземе в свитата си, но няма да препоръчам братята ви, не и след днешния ден.

Роджър кимна сковано.

— Благодаря, месир Маршал. Ще съм ви много благодарен.

Уилям направи знак през рамо към своя рицар Хари Норис, който държеше Мартиал за юздите. В очите му просветна искра на мразовит хумор.

— Случайно се натъкнах на един грубиян, който беше повел този кон, без да има право над него, затова поправих ситуацията. Моля, приемете завръщането му заедно с най-добрите ми пожелания.

Роджър отново му благодари и хвана поводите на Мартиал. Друг от рицарите на Уилям Маршал държеше жребците на Хуон и Уил, който, свален от коня и опечален, жално куцаше към края на арената. Хвърли яростен поглед към Роджър, но не се приближи.

— Отдавна очаквах да се случи нещо подобно — призна Роджър, докато Уилям го придружаваше до мястото за отдих. Нито единият, нито другият погледна назад към Хуон, който бе успял да седне на земята и притискаше ребрата си.

— Аз съм си виновен, че успяха да ме изненадат. Знаех, че са тук, и знаех, че поне Хуон си търси повод за битка.

— Човек може да се обгради с охрана и да помоли приятелите си да му пазят гърба, но това невинаги е достатъчно — каза Уилям. — Съжалявам, че не успях по-рано да ви се притека на помощ.

Роджър махна с ръка.

— И така съм ви благодарен. И задето ми върнахте коня.

Уилям наклони глава.

— Няма за какво, милорд. За мен беше удоволствие.

Роджър успя да се усмихне някак. Маршалът беше прекалено любезен, за да изтъкне очевидното — че връщането на най-хубавия му кон беше признак за рицарска щедрост и дипломатичност, а освен това Уилям все още беше на печалба, защото разполагаше с другите два, както и с броните им, и можеше или да поиска откуп от господарите им, или да ги продаде на друг.

Маршалът остави Роджър на мястото за отдих, взе си ново копие, вдигна го в знак на поздрав и препусна обратно към арената.

Роджър отново слезе от седлото. Ненадейно краката му поддадоха и той трябваше да се облегне на здравото рамо и на врата на Мартиал за опора.

Анкетил слезе, пъшкайки, от седлото.

— Ако това е спорт, милорд, сто пъти предпочитам битка.

Роджър му отправи кос поглед и почувства как гърдите му отново се стягат. Думите на Анкетил не бяха смешни, но докоснаха някаква пружина у него и той избухна в смях.

— О, да — изломоти Роджър. — Разбира се, дай ни битка.

Задави се от смях и Анкетил го тупна по гърба, с което едва не го повали отново на земята.

— Сир, виждам, че лейди Айда идва насам с прислужничките си — предупреди го Оливър Во.

Роджър се приведе напред, притисна ръце към коленете си и се помъчи да се успокои. Когато Айда се приближи, вече се бе изправил на седлото и бършеше очи с показалеца си.

— Слава на Бог, че си жив и здрав! — сграбчи ръцете му тя, сякаш искаше те да потвърдят това, което казваха очите й. Лицето й бе побеляло, а очите — изпълнени с тревога. — Какво стана?

Той поклати глава.

— Нищо. Анкетил каза нещо смешно.

Опита се да потисне желанието отново да се разсмее. Зачуди се колко ли от случилото се е видяла и хвърли поглед през рамо, за да прецени разстоянието и видимостта от мястото, от което е наблюдавала.

— Полубратята ти… — потрепери гласът й.

— … си научиха урока. Ела, помогни ми да сваля бронята — прекъсна я Роджър и посочи към шатрите. Имаше отчаяна нужда да се махне от погледите на хората, а Хенри щеше да очаква присъствието му на съвета по-късно и той трябваше да се появи там нащрек и спокоен. Освен това не искаше Айда да изпадне в истерия пред всички, а точно сега това изглеждаше напълно възможно.

Щом се озоваха в шатрата му, тя изчака неговите оръженосци да му свалят бронята, а после отпрати всички и сама му наля вино. Роджър предпазливо свали туниката и ризата си, за да се преоблече с чисти дрехи за пред краля, и Айда с ужас видя пурпурните белези по ръцете и торса му, причинени от удара от падането.

— Синини — вдигна със съжаление рамене той. — Няколко дни ще съм скован и ще ме наболява, но няма да има трайни поражения. Това се очаква от този вид спорт. Маршал ми каза, че веднъж шлемът му се вдлъбнал така, че не можел да си извади главата, и единственият начин да го свали бил да легне на наковалнята при ковача. — Погледна я внимателно. — Какво видя?

Айда потръпна.

— Слава богу, имаше прекалено много други участници, за да видя кой знае какво, но видях, че Уилям Маршал те придружава до местата за отдих. — Прикова го с обвинителен поглед. — Щом ме питаш, значи искаш да скриеш нещо.

Роджър се престори на небрежен.

— Не. С Хуон си разменихме удари, но той пострада повече, макар че нападна пръв. Маршал се справи с Уил, спаси коня ми и ги разкара от терена. — Внимателно и с малко болка я обгърна с ръка. — Сега съм добре, любов моя, кълна се, по-добре от братята си. Хуон със сигурност има счупени ребра.

Коленете й поддадоха. Роджър я хвана и я положи на сгъваемия стол, като изохка от болката, предизвикана от внезапното движение. Знаеше, че е чувствителна, но не мислеше, че е склонна към гадене. Намокри една кърпа в розова вода, изцеди я и избърса челото й, като се чудеше дали да повика прислужничките й, но не искаше да се въртят около тях като властни врабчета и да влошават нещата още повече.

— Айда?

— Трябва да ти кажа нещо — промълви тя, след като й попремина. — Исках да го отложа за по-късно, но ще ти кажа сега. Очаквам дете.

Роджър чу и разбра думите идеално, но му трябваше малко време да ги възприеме. Бяха женени почти от четири месеца и доколкото си спомняше, тя вече бе имала три месечни кръвотечения.

— Сигурна ли си?

Айда кимна.

— От няколко дни си мислех, че е така, но това, случилото се току-що ме убеди съвсем.

Изглеждаше толкова крехка, седнала там. Благите й кафяви очи бяха измъчени и зад тях се таяха сенки. Роджър не знаеше дали да се ухили и да подскочи, или да я вземе в обятията си и да се отнася с нея като с най-рядкото и крехко стъкло. Ненадейно отново усети, че дъхът му секва — чувствата бяха заменили въздуха в дробовете му. Можеше ли човек да се задуши от радост и ликуване?

— Кога? — попита нетърпеливо той. — Знаеш ли кога?

Падна на колене пред нея, сграбчи ръцете й и ги повдигна към устните си.

Айда се засмя треперливо.

— Не съм съвсем сигурна, защото не съм говорила с акушерка, но със сигурност преди края на годината. Надявах се и се молех и Бог прояви милост и ми отвърна.

Роджър се приведе напред и я обгърна с ръце. Талията й все още беше тънка, а коремът — плосък, но вътре вече растеше нов живот, създаден от него. Знаеше, че когато следобед влезе на кралския съвет, ще го стори със самообладание и удовлетворена усмивка в посока към Хенри.