Елизабет Чадуик
Розата на Уиндзор (17)

Глава 17

Фрамлингам, декември 1181

Айда и Роджър пристигнаха във Фрамлингам в един скован от студ зимен следобед. Слънцето вече се спускаше към хоризонта, а въздухът се забиваше като нож в дробовете им. Бреговете на езерото бяха поръбени с лед, а клоните на дърветата на територията, използвана лично от Роджър, приличаха на мрачна черна дантела на фона на бледото небе. Сградите бяха незащитени — пазеха ги единствено тресавището и водата в западния край на комплекса. Нямаше замък, а само каменна сграда, кацнала на ниска могила и свързана с кухни и параклис.

Айда знаеше, че Роджър се притеснява да я доведе в семейното имение на рода Бигъд. Съпругът й сякаш мислеше, че тъй като е свикнала с двора и целия му лукс и особено с великолепно обзаведения дворец в Удсток с неговите градини, фонтани и пауни, домът му ще й се стори беден. А това не можеше да бъде по-далеч от истината. Ако мисълта за предстоящото й идване я караше да изпитва несигурност и тревога, то причината бе съвсем друга.

Тя яздеше до него, малко разсеяна, но все пак изпълнена с удоволствие от равния ход на кобилата и от правото да язди открито до Роджър. Новото й наметало от дебела синя вълна бе закопчано с красива ромбовидна брошка от злато и сапфири, която съпругът й й бе подарил сутринта след сватбата им. От вътрешната страна на украшението беше гравирано мотото Soiez leals en amours — „Бъди верен в любовта“. Айда вдигна едната си ръка от седлото, за да докосне брошката, и прехапа устна, докато се приближаваха към замъка.

— Разочарована си — каза Роджър.

Айда подскочи. Не беше осъзнала, че я наблюдава.

— О, не, милорд! Всичко е… всичко е идеално.

— Едва ли. Знам недостатъците му, а на теб тези недостатъци навярно ти се струват още по-очевидни.

Тя поклати глава.

— Предпочитам това тук пред всеки позлатен дворец.

— Тогава защо се мръщиш?

Айда го погледна печално.

— Тъкмо си мислех, че сега аз съм господарка тук и трябва да се държа подобаващо и да покажа авторитета си. В двора се научих как да разговарям с епископи и графове и как да се движа в този свят като риба през водорасли, но това е нещо ново.

Той посочи към сградите.

— Не е толкова различно. Виждал съм те как надзираваш жените в Удсток, докато покриват ябълките със слама.

Айда се засмя и бузите й пламнаха.

— Знам, че можеш да направиш всичко, за което те помоля; не се съмнявам в способностите ти.

Тя остана трогната от доверието му, но и се притесни.

— Все пак трябва да подредя мислите си, в противен случай хората ти ще решат, че главата ми е пълна с перушина. Напоследък ме занимаваха други неща.

Роджър й се усмихна лениво, удовлетворено и Айда усети свиване в слабините.

— Мен също — отговори той, сръга леко жребеца си и тръгна по моста над рова.

Тревата в двора беше разкашкана, но я бяха покрили с дебел пласт слама, за да попие колкото може от зимната кал. Група рицари и прислужници чакаха да поздравят своя лорд при завръщането му. Айда знаеше, че я гледат и си задават въпроси за невестата, която е довел — куртизанка, бивша любовница на краля. Навярно клюката се беше разчула, макар че Източна Англия се намираше далеч от двора. Прилоша й от напрежение, но главата й си остана високо вдигната. Това беше нейният нов дом, нейното владение и щеше да започне така, както смяташе да продължи.

Един коняр взе поводите на кобилата, а Роджър се приближи, за да свали Айда на земята. Дъхът им вдигаше пара и се смесваше във въздуха. За миг Айда стисна ръката му, събра смелост, обърна се заедно с него и двамата влязоха с официална крачка в сградата. Айда вървеше с бавно достолепие, сякаш се е запътила към кралски банкет, положила изпънатата си длан върху ръкава му, и управителят на Роджър Клеръмболд и съпругата му Ройз я приветстваха с „добре дошла“ във Фрамлингам. Зад Айда и Роджър прислужниците започнаха да разтоварват каруците с багаж и върволица от ракли и сандъци последва новопристигналите в сградата.

Залата нямаше прозорци, но стените бяха варосани наскоро и блестяха като пресен сняг. Огромните голи стени не бяха украсени нито с гоблени, нито с щитове и оръжия и това създаваше ефект на студенина. В камината бумтеше огън, но бе запален наскоро и все още не беше нито силен, нито много горещ. Подът бе покрит с тънък слой овесена слама и Айда си спомни за пометените дървени подове в Удсток и украсените плочки в стаята на Хенри. Макар и проветрива и просторна, залата й напомняше за добре поддържан обор. Ненадейно достолепното й влизане й се стори малко глупаво. Нямаше кой да я види, освен неколцината рицари и прислужници, които живееха тук. Фрамлингам уж беше центърът на владенията на Роджър, но това не му личеше. Залата можеше да стане великолепна, ала за момента беше гола и студена. Айда почувства до себе си неудовлетворението на самия Роджър.

— Не е нищо особено, нали? — попита той. — Ако го виждах с твоите очи, щях да се зачудя защо изобщо са ме довели тук. Трябваше да останем в Тетфърд.

Тя се премести по-близо до него и го докосна по ръката.

— Радвам се, че стените са голи — рече. — Имам идея за някои гоблени и модели за фризове. Тази зала е като нас — чака да започне и има голям потенциал.

Роджър се обърна към съпругата си и стисна ръцете й. Айда намери у себе си воля да му се усмихне и си каза, че това място е предизвикателство и приключение, а не разочарование. Наистина усещаше искрица на очакване при мисълта да го съживи със собствените си способности. Тя стисна ръката на Роджър, а после импулсивно се надигна на пръсти, за да го целуне.

— Искам да видя останалото — рече Айда. — Дали да не започнем със стаите над тази?

Роджър се засмя и я завъртя в полукръг, в пълен контраст с достойнството на влизането им.

— Ела — подкани я той. — Ще ти покажа. Сигурен съм, че и те „имат потенциал“.

Спалнята, както установи Айда, изглеждаше още по-зле от залата, защото стените все още не бяха варосани — бяха жълтеникави и потъмнели от наслоени сажди от лампите и светилниците. За разлика от залата обаче, тук имаше четири красиви прозореца с арки, макар че кепенците бяха затворени заради декемврийския студ. Единствената светлина идваше от вратата на вътрешното стълбище, двете дебели свещи, които примигваха в свещниците от ковано желязо, и от блясъка на огъня в камината. Голямото легло беше снабдено със завеси от хубава дебела вълна, но цветът им бе мътнозелен и напомняше на Айда на езерна утайка. Леглото беше застлано с чисти чаршафи с нелошо качество, макар че покривката бе в същия цвят като завесите. До него имаше голям полукръгъл стол, но без възглавница между задните части на седналия и коравото дърво.

— Това беше соларият на баща ми. — Гласът на Роджър звучеше сериозен и малко тъжен. — През лятото е по-хубав, когато прозорците са отворени. Слънчевата светлина влиза свободно. Баща ми продаде всичко по-красиво, за да плати дълговете си… А аз бях прекалено зает с други неща, за да помисля за обзавеждането на това място. Но това е нашият дом и заслужава нещо по-добро.

Айда отиде до леглото и седна, за да опита дюшека. Беше хубав — дебел и добре натъпкан. Разкопча наметалото си и го остави настрана.

— Всичко това е само на повърхността — каза тя. — Когато го пипне женска ръка, пак може да стане красиво.

— Все пак не в такава обстановка исках да те доведа.

За миг Айда го изгледа изпитателно, а после стана от леглото, застана пред него и разкопча наметалото му.

— Ще съм по-щастлива, ако живея с теб в козя кошара, отколкото в някой дворец с…

Млъкна, преди да е произнесла името на Хенри тук, в тяхната спалня, и вместо това запълни пространството на тази дума с жадна целувка.

— Леглото е удобно — промълви Айда, когато устните им се разделиха. — Не искаш ли да го изпробваш и сам да видиш какво може да направи докосването на женска ръка? — В усмивката й ненадейно се появи пакостливост.

Развеселеността разчупи неудовлетворението му и го прогони. Роджър се засмя, хвана я през кръста и я събори на дебелия дюшек.

— О, да — промълви и пръстите му ненадейно се оказаха заети с шнуровете на роклята й. — Много бих искал да направя и двете.

 

 

Стресната от някакъв звук, Айда отвори очи и за миг остана да лежи полубудна, като се чудеше къде се намира. Косата й бе разпиляна по възглавницата, а ръката й лежеше върху голата ръка на Роджър. Краката им бяха преплетени, почти като плитка. Той дишаше дълбоко. Тя наблюдаваше как гърдите му се издигат и спускат, а после, когато се осъзна напълно, седна в леглото и се огледа. Дрехите им бяха разпилени в безпорядък по леглото и всяка от тях разказваше своя собствена история за целувки, смях и желание. През отворените завеси Айда видя, че свещите са догорели, а огънят в камината се е превърнал в купчина от блестящи червени въглени.

Навярно бяха спали дълго, защото когато се качиха горе, вече беше нощ. Айда усети прилив на виновно смущение. Не беше сигурна какъв е звукът, който беше чула, но й напомняше на предпазливо спускане на резе. Наведе се над Роджър и го побутна нежно. Той изсумтя и скочи.

— Надявам се, не са ни чакали за вечеря — измърмори раздразнено Айда.

— Какво? — погледна я объркано Роджър, но докато умът му се отърсваше от съня, започна да се подхилква. — Толкова по въпроса за докосването на женска ръка — оповести той и игриво подръпна един кичур от косата й. — Съмнявам се, че някой ще остане скандализиран. Точно това се очаква от новобрачна двойка. А освен това кой може да възрази на това, което правим в сърцето на собствения си дом и нима зачеването на наследници не е най-важният дълг на един лорд и съпругата му?

Айда се изчерви.

— Все пак се надявам, че не ни чакат.

Тя се премести, извади крака си изпод завивките, а после изпищя, когато босите й пръсти докоснаха нещо меко и студено. Дръпна крака си обратно в леглото и впери поглед в белите петна по табана си.

— Прясно сирене — установи Роджър, едновременно объркан и развеселен.

Айда отново надникна над ръба на леглото и ахна тихичко.

— Оставили са ни храна!

Почувства се унизена до дъното на душата си, но в същото време й се искаше да се разсмее. Наведе се още по-надолу, взе салфетка от подноса, който някой бе оставил на пода, и избърса крака си. Беше потресена от мисълта, че някой в къщата е влязъл в стаята без тяхно знание, оставил е до леглото поднос с храна и е излязъл на пръсти. Навярно точно това я бе събудило — тихото излизане на човека с подноса. Айда потръпна при мисълта колко уязвими са били. Опита се да си спомни колко плът бе изложена на показ, макар че светлината беше слаба. А и разпилените им дрехи разказваха историята повече от красноречиво. Несъмнено сега разказите за разпуснатостта на двора и наложниците в него щяха да се разпространят навсякъде. Хората щяха да кажат, че новата господарка не е имала търпение да изпробва леглото!

Роджър обаче не изглеждаше смутен. Гърдите му се тресяха от смях, той отметна завивките и посегна към ризата и наметалото си.

— Сега вече няма смисъл да слизаме долу — каза той. — Ако наистина е толкова тъмно, колкото ми подсказва стомахът ми, значи всички отдавна са вечеряли и се готвят за лягане. Спокойно можем да хапнем тук и да започнем на чисто утре сутринта. Какво са ни оставили? Умирам от глад!

Той заобиколи леглото, за да мине от нейната страна, и вдигна подноса. Освен сиренето, в което беше стъпила Айда, имаше купичка с масло, пресен хляб, малки печени птици и чиния със стафиди. Стомахът му изръмжа.

— Хайде — обърна се Роджър към съпругата си, — трябва да те поохраним. Ако не умираш от глад, да знаеш, че би трябвало.

Той занесе подноса пред камината и го остави на пейката там. Подсвирквайки, засили огъня с духало, наряза хляба и се зае да го препече на нещо като малка вила от ковано желязо. Айда също навлече наметалото си и го последва. Седна на пейката до огъня и почувства как топлината на пламъците трепка през тялото й. Или може би това беше топлината на момента — усмивката на Роджър, интимността да хапнат за първи път заедно във Фрамлингам. Сега, когато бе преодоляла притеснението си, тя беше готова да се наслади на преживяването. Беше наистина гладна — за първи път от седмици. Комбинацията от тревога заради загубата на сина й и подготовката за сватбата й се бе отразила на нейния апетит, както и самата церемония и дните непосредствено след нея, когато трябваше да се занимава с гостите и не само да свикне с новото си положение, а и да запази спокойствие. Сега, когато Роджър й подаде голямо парче препечен хляб, натопен в капещо масло, Айда го захапа и с удоволствие усети хрускането на трохите, по-меката вътрешност и солената сладост на маслото, което го втечняваше. Никога досега не бе опитвала нещо толкова вкусно и му го каза.

— Научих се как да го правя, докато бях на война. Понякога единственото, което имаме за ядене, е хляб, при това доста застоял. Така и най-противният конски хляб^[1] става годен за ядене. Чакай… имаш…

Роджър повдигна лицето й нагоре и избърса с палец капка масло от бузата й. Айда върна жеста — хвана палеца му и облиза маслото, докато го гледаше съблазнително.

Очите му придобиха оттенък на пушек. В тялото й се надигна трепет.

Роджър се засмя дрезгаво и й направи знак.

— Яж — каза той. — Ако продължаваме така, ще умрем от глад.

Айда направи гримаса, но се обърна и наля чаша вино, за да си я разделят към хляба. Вечерята се превърна в игра, в която двамата се хранеха взаимно, едновременно грижовно и съблазнително. Айда се беше свила в скута му и заменяше стафиди за целувки, когато някой прекъсна играта им.

— Мамо? — разнесе се от вратата объркан детски глас. — Мамо, къде си?

Айда седна и се огледа. Допреди миг Роджър галеше гърдите й с нежност, която беше и наслада, и мъчение, и бе започнал да се възбужда срещу отвора между бедрата й. Тя затвори наметалото около развързаната си риза и като го остави да се приведе в приличен вид, тръгна към вратата. Детето беше малко момченце, не много по-голямо от нейния Уилям; и уплашеното изражение в големите му очи предизвика у Айда пробождане на копнеж и съчувствие. Тя коленичи, за да е на неговото ниво.

— Дете, майка ти не е тук. Но съм сигурна, че не може да е далеч. В залата ли е?

Момченцето поклати глава.

— Не мога да я намеря — каза то и притисна кокалчетата на пръстите си към очите.

Айда преглътна. Помъчи се да не си представя как Уилям казва същото за нея — как броди из тъмен коридор, загубен и сам. Ами ако никой не го утешеше?

Тя взе малката студена ръчичка в своята и отиде да извика някого от върха на стълбището.

Притеснената Ройз Пинсерна се втурна към тях, сграбчи детето в прегръдките си и го целуна по лицето.

— Робърт! Нали ти казах да не се отдалечаваш! Казах ти да не идваш тук горе!

Малкият зарови лице във врата на жената. Айда погледна към крачето, сгушено до хълбока й, към протритата обувчица, толкова подобна на тази, заключена в украсената й кутия.

— Ваш ли е?

— Да, милейди. Извинявайте. Казах му да остане при сестра си, но тя е толкова погълната от приятелчетата си, че изобщо не е видяла кога се е измъкнал от леглото и се е отдалечил. — Жената хвърли поглед към стаята. — Всичко наред ли е?

Айда кимна.

— Благодаря ви, да — каза тя. Знаеше, че се е изчервила.

— Накарах да донесат храна… Не знаех какво друго да направя.

— Благодаря ви. Беше много мило и предвидливо от ваша страна — отвърна Айда и устоя на желанието да изтърси трохите от предната част на наметалото си.

— Пътували сте дълго — рече Ройз със съчувствие и в очите й просветна весело пламъче, което накара Айда да я хареса. — А сега трябва да върна този малчуган в леглото. Милейди, пожелавам ви лека нощ.

Айда я видя как слиза по стълбите, като държеше детето така, сякаш е безценен товар. Над рамото на майка си малкият погледна към Айда и й отправи срамежлива усмивка, която проби всичките й защити. Разтреперана, почти разплакана, тя затвори вратата и се върна край огъня.

Роджър я придърпа обратно в скута си и Айда се сви там, поглъщайки топлината на тялото му и горещината от камината и макар че спря да трепери, едно кътче от съществото й си остана неутешимо и студено.