Метаданни
Данни
- Серия
- Уилям Маршъл (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Time of Singing, 2013 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Мариана Христова, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 11гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Елизабет Чадуик
Заглавие: Розата на Уиндзор
Преводач: Мариана Христова
Година на превод: 2013
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Калпазанов“; Kalpazanov
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: английска
Редактор: Радост Георгиева
Технически редактор: Никола Христов
ISBN: 978-954-17-0293-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5057
История
- —Добавяне
Глава 15
Удсток, ноември 1181
Ноемврийската вечер беше влажна и мъглива и мракът се бе спуснал рано. Всички кепенци бяха спуснати, за да прогонят вледеняващия студ. В камините гореше огън, допълнен от огъня в мангалите, а лампите и свещите добавяха в стаите ореоли от светлина и топлина.
Кралят бе отишъл на лов за елен, за да осигури месо за масата, върна се с натоварени с плячка товарни понита и се намираше в добро настроение въпреки студеното време. Хубавата вечеря, допълнена от първокласно развлечение под формата на акробати, танцьори с огнени предмети и трубадур, който изпя вулгарна песничка за французите, допринесе още повече за доброто му настроение.
Роджър се бе присъединил към ловците и се наслади на галопа сред обгърнатите в мъгла дървета. Конят му летеше през горската шума. Беше му приятно да язди с всички сили и дори в студения въздух да усеща как вятърът, предизвикан от бързината му, свисти срещу и през тялото му.
Заситен с храна, смях и удоволствие от приятно прекарания ден, Бигъд започна да се задява с Айда на един коридор разстояние от голямата зала. Подплатеното му с кожа наметало обгърна и неговото, и нейното тяло в удоволствието на флирта. Не че Роджър си позволяваше сериозни волности, защото знаеше границите и нямаше намерение да подражава на Хенри. Всичко щеше да се случи подобаващо, когато му дойде времето, а дотогава можеше да се порадва на удоволствието на предвкусването. Айда с готовност се сгуши до топлото му тяло под наметалото, с готовност взе ръката му, докосна лицето му, вдиша дъха му, но отказа да му позволи да види косата й разпусната, защото това бе строго съпружеска привилегия; нито пък отвори уста, когато се целунаха. Той внимаваше да задържи ръцете си на кръста й, така че докосването му да е проява на нежност, а не на похот. Желанието го владееше, и то силно, но на Роджър му оставаше по-малко от месец чакане, и после щеше да получи всичко, което искаше.
— Трябва да вървя — каза той с въздишка на неохота, но все пак не се разбърза. — Кралят ме очаква в покоите си.
Айда прокара палец по дланта му.
— Знаеш ли какво иска?
— Да обсъди утрешните дела със съветниците си. Все още не е повдигал въпроса за брака ни. Мислех, че може да го направи по време на лова, но вниманието му беше изцяло съсредоточено върху преследването. — Роджър вдигна ръката й и целуна китката й. — Недей да изглеждаш толкова нервна. Отдавна не съм го виждал в толкова добро настроение.
— Да, повалянето на елен му се отразява точно така — съгласи се Айда и се измъкна от обвилата я топлина на наметалото му. — Ще говорим утре.
Роджър й се поклони, тя му направи реверанс и му изпрати въздушна целувка. И двамата усмихнати, се отправиха всеки по своя път.
Хенри подаде на Роджър няколко пергамента, гъсто изписани с елегантния тъмнокафяв почерк на един от дворцовите писари.
— Това са все още неуредени работи — каза той, — но ако им хвърлиш едно око сега, ще е от полза за в бъдеще. Във връзка с брака на Айда ти правя подарък: връщам ти три от именията на твоя баща. Мисля, че знаеш колко струват. Освен това съм дал инструкции, че дългът от петстотин марки, който дължиш на хазната, е опростен.
— Благодаря ви, сир — отговори Роджър и зачете списъка. Ейкъл Халвъргейт и Уолшъм заедно струваха над сто марки. Тези три имения бяха част от собствеността, която си оспорваха той и полубратята му. Жестът на Хенри беше не само дар, а и положителен знак. Може би това бе първото открехване на вратата и женитбата му с Айда щеше да се окаже по-полезна, отколкото се бе надявал.
— Бъдещата ти съпруга заслужава такъв сватбен подарък — обясни Хенри. — Твърдо съм решен да й уредя добър живот. — Той изгледа сурово Роджър. — Грижи се добре за нея, милорд Бигъд. Поверявам ти Айда, но трябва да знаеш, че тя е много ценна за мен.
Роджър усети пробождане между лопатките си — чувство за опасност. От своя страна той изпита възмущение и немалко ревност, но ги прикри зад безстрастна маска. Женитбата все още не беше факт, а даренията не бяха подпечатани и ратифицирани.
— Тя ще бъде много ценна и за мен, сир… Ще бъде моя съпруга.
Хенри го изгледа внимателно, преценяващо, сякаш оглеждаше потенциален враг, а не съюзник.
— Има една подробност, която не подлежи на преговори.
Сърцето на Роджър се сви. Знаеше, че все някъде ще има уловка, защото Хенри никога не даваше нищо само от щедрост. Винаги имаше капан.
— Сир?
— Когато се ожениш за Айда, ще получиш само нея. Синът ми ще остане под моите грижи. Ще бъде възпитан по начин, съответстващ на положението му.
Новината блъсна Роджър като юмрук в гърдите. Лично той не се притесни особено, защото не познаваше малкия, а и едно бебе беше като всяко друго. Но Айда… Мили боже, какво щеше да й причини тази вест?
— Сир, майка му ще бъде покрусена…
Хенри разпери ръце.
— Ще се натъжи, знам, но няма как да го избегнем. Има прекалено нежно сърце и аз позволих привързаността й към малкия да стане прекалено дълбока. Трябваше да го дам на дойка веднага след раждането му. — Кралят вдигна рамене, сякаш се отърсваше от някакъв дразнител. — Не се съмнявам, че известно време ще мучи като крава след теле, милорд Бигъд, но очаквам брачното й легло да я разсее, както и раждането на наследниците ви след известно време. Предполагам, че бързо ще се заемете с изпълнението на този приятен дълг, а тя ще бъде приятна и послушна компаньонка — добави той със закачлив пламък в погледа.
Роджър се изкушаваше да го хване за гърлото и да го удуши, за да го накара да млъкне.
— Само селянките отглеждат сами децата си. Вие с Айда ще започнете на чисто. Нека всичко, което е било, остане в миналото. Тя ще го вижда от време на време в двора.
„Което ще е все едно да посипват сол в рана и само ще увеличи болката“ — помисли си Роджър.
— Освен това — добави Хенри — аз съм привързан към малкия разбойник, а не е много вероятно да създам още като него. Той е мой син и имам право да разполагам с бъдещето му така, както сметна за нужно. Той е мой, създаден от моите слабини. Майка му беше само съдът, който го износи.
Роджър успя да се въздържи да не изрече отговор, който щеше да унищожи шансовете му някога да си възвърне графството и да построи наново Форнъм, но неизречените думи оставиха в устата му горчив вкус.
Хенри го погледна ведро.
— Имаш ли копелета, Бигъд?
— Не, сир.
Кралят кимна и прокара език по зъбите си.
— Е, поне знаеш, че бъдещата ти съпруга е плодовита и ражда момчета.
Думите можеха да са практичен коментар, но можеше и да са предизвикателен намек, че Хенри е доказал мъжествеността си, като е направил син на Айда и че ако за в бъдеще се окаже, че има проблем, той ще е от семето на Роджър. Роджър отчаяно се опита да запази самообладание, като си напомни, че са му подарили три имения, опростили са му значителен дълг и всичко си има цена.
— Ще дам заповедта утре, когато уредя даренията и опрощаването на дълга ти.
— Ами Айда?
— Ще й кажа веднага — отговори Хенри и го отпрати.
Роджър излезе от кралската стая с натежало сърце, а актовете в ръката му сякаш тежаха като олово. Не можеше да направи нищо за решението на краля да задържи детето в двора. Беше видял твърдата решимост в очите на Хенри; ако се опиташе да се противопостави, само щеше да направи нещата още по-лоши за Айда, защото не можеха да спечелят. Тя щеше да се разстрои и това щеше да хвърли сянка върху брака им още преди да е започнал. Намръщен, Роджър започна да вижда войнствеността на баща си към Короната в по-различна светлина. Зачуди се колко ли капки може да побере една чаша, преди да прелее. Коя щеше да се окаже последната?
Айда наблюдаваше как Уилям си играе с новото си дървено конче, като го кара да препуска по овчата кожа, постлана на пода. Кръвта й се бе превърнала в замръзнала река, а сърцето й беше прободено от ледена висулка. Изпитваше едновременно вцепенение и болка, неверието на смъртно ранен човек, който едва е започнал да умира.
Предишната вечер един от капеланите на Хенри дойде при нея — дори не самият Хенри — и й съобщи, че когато се омъжи, синът й ще остане в двора и ще израсне в кралското домакинство. Кралят не можеше да й причини това, но ето че го беше сторил — беше й подарил целия свят и в същия миг го бе смазал с една-едничка заповед. Рано сутринта на следващия ден Айда щеше да напусне Удсток и да замине за имението на брат си във Фламстед — опеката над нея щеше да бъде възложена на собственото й семейство до деня на сватбата й. А Уилям щеше да остане тук.
— Виж, мамо, кон! — приближи се той да й покаже новата си играчка и й се усмихна с двата си реда идеални млечни зъбчета.
Айда го сграбчи в обятията си и го притисна здраво, сякаш искаше да го погълне обратно в своето тяло и така да затопли вените си. О, Господи! Не можеше да го остави. Това щеше да е все едно да пробие в себе си дупка, прекалено голяма, за да зарасне. Роджър може и да беше бъдещият й съпруг, можеше да я кара да изпитва чувства, които не е изпитвала към никого другиго, но Уилям го беше носила в утробата си, беше го усещала как рита и се обръща срещу дланта й в радостно движение. В тайнството на брака тя и Роджър щяха да станат една плът, но обвързването, създадено от думите, не беше същото като връзката, създадена от пъпната връв. И докато през главата й минаваха тези мисли, болката пламна, почти като родилните мъки.
Стисна го още по-силно, Уилям се размърда в ръцете й и запищя негодуващо. Айда го пусна, видя го как се заклаща към другите си животни и ги подрежда в редица. Косата му блестеше като тъмна вода, профилът му от меки извивки, подобните на сажди вежди и нежната извивка на устните му засилиха болката още повече и Айда се преви и стисна корема си. Някъде дълбоко от нея изригнаха ридания, докато тъгата режеше, сечеше и дереше.
— О, стига, стига, скъпа!
Ходиерна, която бе отишла да й донесе билков чай, остави димящата чаша настрана, забърза към нея и я обви в майчинска прегръдка.
Стиснал по едно дървено животно във всяка ръка, Уилям се втурна да ги покаже на една от другите дами.
— Не се притеснявай, скъпа. Пак ще го виждаш, когато идваш в двора. Нали ще можеш да идваш в детските стаи.
— Но няма да е при мен! — простена Айда между спазмите. — Някой друг ще го целува и прегръща, и ще го успокоява. Някой друг ще забелязва промените, които настъпват у него, докато расте, и ще се радва на постиженията му. Аз ще загубя всичко това, но аз съм тази, която би трябвало да се вълнува най-много от тези неща.
Ходиерна разтри гърба й.
— Той ще бъде възпитан в кралския двор и ще има възможност да стане велик мъж. Никога няма да му липсва нищо, знаеш това.
Уилям се заклатушка обратно към Айда и се хвърли в скута й с шумна въздишка. Айда отново обви ръце около него.
— Освен любовта ми — изрече задавено тя. — Освен майка му. Светските облаги не могат да заменят тези неща.
— Ще се грижат добре за него — заяви твърдо Ходиерна. — Ще бъде с баща си и е хубаво, че кралят е решил да поеме отговорността за него. Нима искаш да лишиш Хенри от сина му, когато можеш да имаш други с мъжа, когото сама си избрала? Знам, че е трудно, скъпа, и думите ми може да ти прозвучат жестоко, но трябва да мислиш точно така, защото нямаш друг избор.
— Можех да избера да не се омъжвам… — прошепна Айда.
Ходиерна издаде звук на раздразнение.
— Да, и накрая кралят щеше да ти натрапи някой друг — някого, който не ти е по вкуса. Ако не друго, сега малкият поне е прекалено малък, за да разбере какво означава това и това е добре за него. За теб ще е проклятие, че няма да те помни, но колкото по-дълго останеш, толкова по-лошо ще е за всички. Трябва да гледаш към бъдещето и към новите си задължения.
— Не мога.
Уилям отново хукна нанякъде, а Айда се откъсна от Ходиерна и се сви на топка от нещастие и скръб.
— Не мога, не мога!
— Демоазел, не можете да продължите по-нататък. Кралят е зает и не може да ви приеме. — Джон Маршал препречи пътя на Айда към покоите на Хенри.
— Но аз трябва да говоря с него — промълви тя и гласът й секна. — Става въпрос за сина ми.
— Не е възможно, демоазел, но ще му предам съобщението ви.
Лицето на маршала бе безизразно. Тя беше виждала тази учтива маска и преди, предназначена за молители, които нямаха никакъв шанс да ги допуснат при краля.
— Тогава ще го почакам…
— Най-добре ще е да се завърнете при дамите си.
Айда вирна брадичка, не отстъпи и се зачуди дали Маршал ще заповяда на хората си да я изнесат със сила. Постъпката й в момента беше безпрецедентна, но Айда бе далеч отвъд ограниченията на етикета — намираше се в дивата пустош, където картографът можеше да напише „Тук има дракони“. Зад маршала вратата се отвори и Хенри излезе с обичайната си бодра походка, следван от бароните, с които допреди малко е обсъждал различни въпроси, и неколцина писари и други чиновници. Айда се стрелна покрай маршала, преди да успее да я хване, и се хвърли на колене пред Хенри.
— Сир, умолявам ви! — провикна се тя. — Ако в душата ви има милост, не ме разделяйте от сина ми. Оставете ми го!
Под пръстите си усети избродираните златни възли на туниката му, мекия ръб на дебелото му вълнено наметало, коравите му крака. Нечии ръце се допряха до нея, опитвайки се да я издърпат от Хенри, но Айда го стисна още по-силно и притисна глава към краката му. Ако искаха да я отделят от него, щеше да им се наложи да я изрежат със сила.
— Пуснете я! — нареди Хенри и вдигна ръка. — Всички, оставете ни!
Ръцете я пуснаха, макар че болката, предизвикана от стискането, не изчезна. Хората се отдръпнаха и настана тишина.
— Погрижете се за дамата си, милорд Бигъд — каза Хенри, когато Роджър излезе от стаята, стиснал шепа току-що подпечатани документи, и спря удивения си поглед върху гледката.
Документите изшумоляха, когато той ги подаде на някого. А после се приведе над Айда. Ръцете му бяха нежни.
— Не! — простена тя.
— Айда… — промълви тихо в ухото й Роджър. — Айда, стани. Нищо няма да постигнеш, като лежиш така на пода. Ела…
Понеже това беше Роджър, понеже въпреки раните си не смяташе да се отказва от борбата, Айда прие опората му и му позволи да я изправи на крака.
— Моля ви — обърна се тя към Хенри с глас, който всеки момент щеше да се пречупи. — Моля ви, не го правете! Дайте ми го!
Тя се опита да го накара да я погледне в очите. Отначало кралят се помъчи да избегне погледа й, но когато най-накрая я погледна, изражението му беше изпълнено с каменна решителност.
— Няма да променя решението си, Айда — каза той. — Синът ми остава с мен и ще израсне в моето домакинство, както подобава на кралски син.
— И колко често ще ви вижда? Колко често ще го посещавате? Веднъж годишно? Два пъти? — Тя оголи зъби. — Коя жена ще знае за майка?
Хенри изду ноздри.
— Вдигаш неприличен шум — каза рязко той. — Имаш отговора ми и така е най-добре за всички, дори сега да не го виждаш поради слепотата на утробата си.
Отдели поглед от нейния така, сякаш разкъсваше нишка, и се съсредоточи върху Роджър.
— Милорд Бигъд, оставям мистрес Де Тосни на вашите грижи.
И се отдалечи. Чиновникът, който държеше снопа с актове, измърмори извинение, остави документите на една от пейките, вградени в стената, и забърза след краля.
Айда затвори очи. Чувстваше се изцедена, болна и абсолютно съкрушена. Роджър я заведе до пейката и я накара да седне. Отчаянието я обгърна като зловещо черно наметало и я отдели от всичко друго, освен от болката.
Беше рано сутринта и коридорът бе тъмен и леден, пропит от всепроникващата миризма на плесен, предизвикана от влажното време. Не само годината умираше.
— Трябваше да го направя — промълви Айда, превита надве. — Това беше последната ми надежда. Той… той изпрати капелана си при мен снощи след вечернята, сякаш става въпрос за нещо съвсем маловажно — нещо най-обикновено. Аз… О!
Залюля се напред-назад, прегърнала скръбта си така, както някога бе прегръщала бебето си.
Роджър я притисна към себе си и се залюля заедно с нея.
— Мислех, че ще ти каже лично. Ако знаех, щях аз да дойда при теб.
— Ти си знаел? — Гласът й секна при мисълта за още едно предателство.
— Снощи говори с мен и ми каза, че ще ти го съобщи. Не осъзнах, че няма да има благоприличието и смелостта сам да се яви.
Айда потръпна и Роджър обви наметалото си около двама им. Бяха сами в безмълвен коридор, прегърнати по начин, който за случайния минувач би изглеждал като флирт, но всъщност беше израз на скръб.
Роджър разтърка гърба й и след дълга пауза промълви:
— Каквито и слабости да има, Хенри обича Уилям.
— Тогава защо не ми го даде? — попита Айда с измъчен шепот. — Това ще е най-добре и за двама ни.
— Той може и да ти има доверие, но не вярва на другите мъже. За когото и да се омъжиш, няма да го сметне за достоен приемен баща за сина си.
— Исках ти да се грижиш за него… Исках…
— Да, знам, знам. Шшт.
Айда се облегна срещу него и се помъчи да събере парченцата. Трябваше да намери сили да понесе случващото се. Това, което й бяха причинили, не беше правилно, но не беше и правилно да го стоварва върху Роджър. Бремето си беше нейно, не негово. А освен това през скръбта си осъзнаваше, че истерията й може да го притесни и да го накара да се откаже от брака. Тогава тя щеше да остане без нищо.
Преглътна и се насили да се надигне.
— Искам да се върна в стаята си — промълви Айда, събра последните остатъци от достойнството си и вдигна брадичка. — Трябва да си опаковам багажа и да се погрижа за някои неща. Ще… ще бъде по-добре, ако съм заета.
Видя как напрегнатите му черти се отпускат облекчено и разбра, че инстинктът й се е оказал правилен. Не можеше да го обременява с това — стигаше му случилото се днес.
Роджър я притисна към себе си и й помогна да стане.
— Знам, че скърбиш и че каквото и да кажа, не може да го промени, но се кълна, че ще направя всичко по силите си, за да си доволна като моя съпруга и другарка.
Не беше по силите й да се усмихне, но тя вдигна ръцете му и целуна кокалчетата.
— А аз на свой ред се кълна, че ще бъда добра съпруга — прошепна Айда и го погледна през сълзи. — Ти ще си моята утеха.
Изповядана и пречистена, Айда се върна от църквата. Чувстваше се като равен бряг след висок прилив — изглеждаше почти същата, но разположението на всяко зрънце бе коренно променено. Грехът на прелюбодеянието й бе опростен — отмит така, сякаш никога не го е имало, и тя трябваше да се насили да повярва, че брегът винаги е бил празен, без отпечатъци. В известен смисъл беше точно така. Тази Айда, която опаковаше сандъците с багажа в алкова с леглото си, не беше същата, която преди пет години дойде в двора, въодушевена и невинна.
Застанала пред сандъците с багажа си, готова да замине за Фламстед, тя погледна към мъничките обувки, сгушени в ръката й. Това бяха първите обувки на Уилям, тези, с които беше направил първите си несигурни стъпки по пода на детската стая. Тънката мека козя кожа бе украсена с изящните шевове на самата Айда. В хода на детството си синът й щеше да получи още много обувки, пищно избродирани и украсени — все пак беше кралски син; но нямаше тя да е тази, която да ги ушие, а всеки нов чифт, износен и по-голям от предишните, щеше да е крачка, която го отдалечава от нея — сантиметър, метър, километър, докато накрая двамата се озоват в две различни държави.
В едната от миниатюрните обувчици имаше кичур от косата на Уилям, мек и тъмен, завързан с нишки яркочервена бродерия. За миг Айда го вдигна нагоре, поверявайки усещането за копринените кичури на паметта на пръстите си. С парещи очи и трепереща брадичка тя прибра и обувките, и косата в украсеното с емайл ковчеже за бижута, което Хенри й бе подарил през първите дни на връзката им. Затвори капака, завъртя малкото ключе и чу тихото щракване на ключалката — толкова тих звук, изпълнен с необятността на безвъзвратното.