Елизабет Чадуик
Розата на Уиндзор (14)

Глава 14

Ярмът, август 1181

Роджър крачеше по брега. В един момент вдигна къс довлечено от морето дърво и го хвърли с цялата сила на ръката си. Двете му хрътки, ловуващи чрез зрение^[1], се втурнаха да го гонят. Мускулите им се стегнаха и започнаха да се вълнуват под стоманеносивата козина. Вятърът издуваше наметалото на Роджър и свистеше през косата му, докато той с наслада поглъщаше мириса и вкуса на морето. По-нататък на брега рибари поправяха мрежите си, а от огньовете край солниците се вдигаше дим. В морето се виждаха няколко лодки, устремени към пристанището, където щяха да стоварят улова си от тънка сребърна херинга.

— И така — обърна се той към Жослин де Тосни, който крачеше до него, — предполагам, че това не е обикновено светско посещение?

Жослин бе пристигнал точно когато Роджър излизаше с кучетата. Тъй като изпитваше нужда да усети вятъра в косата си и твърдия пясък под обувките си, домакинът бе довел госта си на брега, вместо да го покани вътре. Сега, когато Хенри се беше върнал в Англия, Роджър пак щеше да се присъедини към двора и за известно време това щеше да е последната му възможност да изпита удоволствието да огледа брега си. Предишния ден дори се бе качил с рибарите си в една от лодките и се наслади на възможността да вдига и свива платното и да влачи улова.

Жослин прочисти гърлото си.

— Ако беше, щяхте да ме помислите за странен.

Роджър се ухили.

— Може би.

Кучетата заръмжаха и задърпаха изхвърления от морето клон, като се бореха на игра за него.

— Но на този свят има не едно и две странни неща.

Жослин спря и вдигна шепа оплетени зелени водорасли.

— Дойдох да ви попитам дали проявявате интерес към евентуален брак — каза той.

Погледът на Роджър се стрелна от кучетата към придружителя му и очите му се разшириха удивено.

— Ха, сега наистина мисля, че сте странен, милорд. Защо ми задавате подобен въпрос? Какво значение има това за вас? Всъщност какво ви влиза в работата какви са ми намеренията? — В гласа му се появи повелителна нотка.

Жослин се изчерви.

— Може да се окаже, че има много голямо значение и може да се окаже, че наистина ми влиза в работата.

Той метна водораслите настрани на вятъра. Внезапен полъх запрати в лицето му шепа мокър сняг и се наложи да го изплюе.

Роджър се досещаше само за една възможна посока на този разговор и огромното й значение беше като удар в гърдите от турнирно копие в ръката на ездач, препуснал в пълен галоп. Помъчи се да остане безстрастен.

— За момента нямам намерение да се женя, а дори и да имах, трябва да получа разрешението на краля. Не мога да направя нищо без негово позволение, както навярно знаете, защото и вие сте негов пряк васал.

Жослин кимна и в кафявите му очи просветна пламъче.

— Така е, но да допуснем, че кралят пожелае да ви предложи сестра ми и да ви даде благословията си? — Направи крачка назад, заднишком, без да изпуска Роджър от погледа си. — Какво ще кажете тогава?

Думите отекнаха в самия център на тялото на Роджър. Стана му трудно да диша.

— Колко точно далеч е отишла тази хипотеза?

Жослин избърса с ръкав няколко песъчинки от лицето си.

— Говорих с краля и той е готов да й позволи да се омъжи.

— И сте предложили мен за кандидат?

— Вие бяхте първият, за когото се сетих, а кралят беше готов да даде съгласието си. Може би греша, но ми се стори, че изпитвате влечение към сестра ми.

Роджър закрачи към морето, оставяйки отпечатъци върху пясъчните ръбове, образувани от движението на вълните. Умът му се люшкаше напред-назад като камък, който приливът подмята към брега. Ако му правеха това предложение с благословията на краля, значи то облагодетелстваше самия Хенри по някакъв начин. Може би е започнал да се уморява от Айда и искаше да я махне от пътя си — или да я омъжи почтено, но запазвайки я достъпна за себе си при всяка прищявка, което би превърнало съпруга й в удобен пазач и сводник. Хенри не би взел подобно решение, воден от неегоистични подбуди, защото просто не беше такъв. Но каквито и да бяха тежестите, прикрепени към предложението, самото то беше хубаво. Айда беше млада, красива, имаше завидна зестра и бе доказала плодовитостта си, като роди син. Роджър съвсем не бе сигурен, че иска да приеме предложението, но щеше да бъде грешка, ако го отхвърли на момента. И през практичната му мисъл премина светкавица от течно злато. Можеше да получи Айда с благословията на краля!

— По този въпрос трябва да се помисли не само от гледна точка на влечението — обърна се той към Жослин. — Аз съм слуга на краля във всяко едно отношение и с известни резерви съм благоразположен към предложението, но трябва да определим подробностите от брачния договор и да разбера всичко, което има за разбиране, преди да продължа.

Той изгледа сурово Жослин, като с изражението си намекваше, че няма да позволи да го измамят като някакъв наивник.

Младежът се ухили от ухо до ухо и заподскача по пясъка, сякаш не можеше да стои мирен.

— Не съм очаквал нищо друго и за мен наистина е чест, че сте готов да обмислите предложението. Боях се да не откажете, а няма друг мъж, когото бих предпочел за съпруг на сестра си, макар че мнозина биха изпълнили добре тази роля.

Нескритото ласкателство накара Роджър да вдигне вежди, но думите засилиха тревогата му, че много мъже наистина биха успели да опазят любимката на краля от нуждите му.

— Айда знае ли за плановете ви за нейното бъдеще, или смятате да й кажете в някой удобен момент? — Гласът му беше по-суров, отколкото възнамеряваше.

Жослин стана сериозен.

— Знае — отговори той — и е удовлетворена.

Роджър направи съзнателно усилие да отпусне напрегнатите си рамене. В това предложение имаше нещо отвъд очевидното. Този, който купува месото, купува и костите.

— Бих желал да се срещна със сестра ви лично, вместо да разчитам на сватовници и посредници — каза той, — и после ще реша.

Жослин се поколеба.

Роджър го изгледа сурово.

— Или ми нямате доверие, че ще се държа като почтен мъж?

— Не, милорд, имам ви доверие, но Айда… — А после наклони глава. — Ще видя какво мога да направя.

„Но Айда какво?“ — зачуди се Роджър. На самата нея не можеше да й се има доверие ли? Не беше истински „удовлетворена“ и щеше да откаже да се срещне насаме с него? Е, добре, също като с морето и брега, рано или късно това, което искаше да узнае, щеше да изплува на повърхността и да се разбере дали е скъпоценен камък, или разложен труп.

Той подсвирна на кучетата си, обърна гръб на брега и закрачи към селището.

— Не мога да й предложа замък — каза Роджър и се стегна срещу поривите на вятъра. Мокрият пясък, по-мек сега, когато бе по-далеч от морето, поддаваше и се ронеше под подметките му.

Жослин се обърна заедно с него и тъмните му къдрици изплющяха в лицето му.

— Но един ден ще имате, милорд.

Изражението на Роджър беше овладяно и дистанцирано. Ако избереше да се ожени за нея, нямаше намерение да позволи да го сравняват с Хенри и да го намерят за незадоволителен.

— О, да — отвърна той. — Един ден ще имам крепост, достойна да съперничи на всичко, което може да построи Анжуйската династия. — А после вдигна рамене. — Но най-напред трябва да положа основите. Не може да строиш върху пясък и да очакваш стените ти да издържат. Една крепост трябва да е точно това: бастион срещу всичко, което я връхлети.

 

 

Джулиана видя ръцете на Роджър и недоволно поклати глава.

— Какво си правил? Да не си работил с палешник? — Обърна ги, за да разгледа дланите. — Само погледни тези мазоли! — възкликна тя и нареди на една от прислужничките си да донесе гърне с мехлем.

Роджър се ухили.

— Преди известно време наистина изорах една бразда — призна той. — Във Фрамлингам имаме два нови вола и нов нож на плуга и организирахме церемония, за да обърнем първия чим.

Джулиана вдигна вежди.

— Селянин такъв — пошегува се тя.

— Ако лордът не се интересува от земята си, кой тогава ще се заинтересува? — попита синът й и поклати глава. — Не, тези са от работата с конете и тренировките с меч — и едното, и другото достойни занимания за рицар.

И неговият глас беше шеговит, защото знаеше колко придирчива и изискана е майка му. Нямаше намерение да й признава, че най-ужасните мазоли са резултат от влачене на рибарски мрежи и свиване и опъване на платното на една лодка за лов на херинга в Ярмът.

Джулиана пое гърнето с мехлем от розова вода, намаза щедро дланта му и започна да втрива мехлема в кожата му. От мазилото се надигна благоуханен аромат на билки.

— Помня ръцете ти, когато бяха малки и меки като розови листенца — каза Джулиана и се позасмя. — Беше толкова отдавна… Винаги съм съжалявала, че не бях наблизо, докато растеш, но нямах друг избор. Принудиха ме да замина.

— Знам — отговори Роджър. — Всичко това свърши — остана в миналото.

За миг помежду им се възцари мълчание и това мълчание само по себе си беше мост. Джулиана продължи да втрива мехлема, докато не го разтвори докрай.

— И така — попита тя, — с какво запълваш времето си, освен да ореш бразди и да усъвършенстваш бойните си умения?

— Изслушвам прошения — отговори Роджър. — Говоря с гражданите и собствениците на кораби в Ипсуич и с рибарите в Ярмът. Проверявам солниците… Обмислям предложение за брак.

Погледът й стана по-внимателен.

— От кого?

Той й разказа за разговора си с Жослин де Тосни.

— Имам нужда от съвета ти, защото това е семеен въпрос…, а може би и женски.

На лицето на Джулиана се изписа замислено изражение.

— Айда де Тосни — измърмори тя. — Има полезни земи и връзки. Една нейна роднина е омъжена в шотландското кралско семейство… Нищо че е роднина на онази вещица Гундреда.

Роджър махна пренебрежително с ръка.

— Двете не се обичат много.

— Не мога да си представя Гундреда да е в състояние да вдъхне любов у когото и да било — отвърна язвително майка му и го прикова със сериозен поглед. — Ако Айда де Тосни наистина ти харесва — и трябва да си съвсем сигурен, че ти харесва, — тогава се ожени за нея с моята благословия. — Тя вдигна предупредително пръст. — Но ако не си сигурен, остави и си намери някоя друга. Не е добре да приемаш в бъдещето си нещо, което не те удовлетворява вътрешно. Не посягай към нещо само защото е привлякло погледа ти. Бъди сигурен, че нещата са по-дълбоки. Говоря от опит. Тя ще ти помага ли? По сходен начин ли разсъждавате?

— Наистина ми харесва — отвърна Роджър и усети гъделичкане на топлина в слънчевия си сплит, — но дали си подхождаме, тепърва трябва да разбера. Няколко разговора и срещи в двора не стигат.

— Тогава го разбери, защото земите и престижът са много хубаво нещо, но ти няма да градиш само тях, а и следващото поколение. Ще ти трябват силни основи. Има много млади жени с подходящи зестри и родословие.

Думите й толкова точно отразяваха собствените му мисли по време на разговора с Жослин в Ярмът, че Роджър едва не се усмихна. Радваше се да чуе, че и майка му е на същото мнение.

— Ако реша да приема това предложение, няма да вляза в него слепешком — заяви той. — Искам да разбера мотивите за съгласието на краля.

Джулиана кимна.

— Прав си. Никога не приемай нищо за даденост.

— Няма — обеща Роджър. — Научих си урока.

Тя му се усмихна бегло.

— Все пак ще прегледам сандъците си, да не би да ми се наложи да си търся рокля, с която да танцувам на сватбата.

 

 

В една красива сутрин в края на септември Роджър влезе на кон в Удсток. От дърветата капеха листа като оранжеви и златни ромбове, нашарени тук и там в жълто и зелено. Дворът бе отишъл за няколко дни в Марлборо, но Айда и още няколко членове на личното домакинство на Хенри бяха останали в двореца, вместо да продължат с другите от свитата.

Роджър слезе от седлото, един слуга поведе коня му към конюшните, а неговите придружители се насочиха към жилищата, отредени за свитите на благородниците. Самият Роджър бе отведен до стая в двореца, в която не беше влизал често — една от гостните за важните посетители на краля. Обикновено в Удсток трябваше да се задоволи с общите жилища или със собствената си брезентова шатра. В тази стая имаше легло с пухен дюшек, фини ленени чаршафи и мека вълнена завивка. Бяха му приготвили вана, от която се вдигаше пара, и Роджър погледна изненадано към нея. Очакваше да има вода за миене, но не и чак такъв лукс. На една странична масичка видя кана вино и храна: сладки със смокини, поръсени със захар вафлички и малки топки от бадемово тесто, пълни със стафиди. Роджър се намръщи. Отнасяха се с него като с член на кралското семейство и това сравнение го притесняваше, защото може би щеше да има и други.

Някакво ярко петно в червено и жълто на леглото привлече погледа му и той видя, че е турнирен чул за боен кон с цветовете на Бигъд, украсено с червения кръст на семейството по бродерията на ръбовете. Погледна го объркан, но се възхити на изкусната работа на шивачката.

— Подарък е — обади се Жослин, докато прекрачваше прага. — Сестра ми умее да си служи с иглата и искаше да ви ушие нещо лично. — Той влезе в стаята. — Всичко ли ви харесва?

Роджър кимна.

— Това е… повече, отколкото очаквах.

Жослин изглеждаше доволен.

— Айда се погрижи за всичко. Има талант за тези неща. Знае как да накара гостите да се почувстват удобно и добре дошли.

Точно в този момент Роджър се чувстваше повече обременен, отколкото удобно. Щеше да се зарадва повече на една най-обикновена кана и кърпа, но това беше, защото се чувстваше изнервен и се опитваше да се ориентира на непозната територия. Виждаше обаче логиката зад посрещането: показваха му колко ценна ще е Айда като съпруга, ако приеме предложението.

Около него се засуетиха прислужници, свалиха дрехите му и го подканиха да влезе във ваната. Объркан, той се подчини. Водата беше гореща и ароматизирана с розова вода и билки, които не успя да различи веднага. Една прислужничка изми косата му с испански сапун и обръсна наболата му брада. В очакване на тази среща Роджър вече се бе погрижил да е чист и спретнат, но когато прислужниците приключиха с него, се чувстваше така, сякаш са го излъскали дотолкова, че костите всеки момент ще светнат през кожата му.

През цялото време Жослин се въртеше наблизо, пиеше вино, опитваше изложената храна — повече от Роджър, който се чувстваше все по-неудобно. Във Фрамлингам бе свикнал да се грижи сам за себе си в много отношения и макар че имаше изисквания вещите му да са от високо качество и очакваше добра служба от хората си, цялото това въртене, внимание и лукс го смущаваха. Щеше ли Айда да очаква точно това от всекидневието си, ако се оженеше за нея?

— Готов ли сте? — попита Жослин, докато Роджър закопчаваше катарамата на колана си. — Ще ви заведа при Айда. Тя с нетърпение очаква да говори с вас.

Умът на Роджър се въртеше като воденично колело, но не го отвеждаше доникъде. Какво щеше да й каже при тези странни сковани обстоятелства? Погледна към конския чул и предположи, че би могъл да й благодари за него, макар че не беше сигурен точно колко признателност би трябвало да изрази за подобен дар. Ако станеше прекалено многословен, тя можеше да реши, че е готов да се сгодят на момента; ако беше пестелив с думите, Айда можеше да разчете в това обида.

Жослин го заведе в голяма стая на един от горните етажи — всекидневна с ярки завеси и боядисани гипсови орнаменти. До огнището имаше сложени пейки, на които седяха жени на най-различна възраст и с най-различно обществено положение и шиеха, предяха и клюкарстваха. Няколко малки деца играеха на гоненица, надзиравани от бавачките си. Роджър погледна недоволно групичката, защото това не беше тихата среща между него и Айда, която си бе представял. Знаеше, че някои от по-младите жени го оглеждат и оценяват — усещаше го по начина, по който шепнеха и се кикотеха зад дланите си.

Айда се отдели от група дами, на които току-що бе оставила едно малко дете. Изглеждаше ослепителна в роклята си от синя вълна, украсена с релефни фигури. Украсен със скъпоценни камъни колан подчертаваше тънката й талия. Тя се изчерви и руменината по бузите й придаде на очите й още по-силен лешниковокафяв блясък.

— Милорд — промълви тя и направи реверанс.

В отговор той направи полупоклон и му се стори, че гръбнакът му ще се счупи от усилието. Разнесе се още по-силен кикот. Роджър отправи яростен поглед към Жослин. Чувстваше се абсолютно унизен. Как да говори с Айда за брачен договор с цялата тази глупост наоколо? Беше напълно неуместно. Двамата се бяха превърнали в център на вниманието и той вече изпитваше чувството, че знаещите погледи наоколо са му одрали един слой кожа.

Роджър се изправи.

— Демоазел, това не е нито времето, нито мястото да обсъждаме бъдещето.

Айда се изчерви още повече и хвърли предупредителен поглед към жените.

— Съжалявам — докосна ръкава му тя с умолителен жест. — Моля ви, останете.

— Не мисля — отвърна отсечено Роджър. — Моите дела не са храна за клюките в това домакинство. С ваше позволение, мистрес.

Отново й се поклони, завъртя се на пета и абсолютно унизен, излезе с широка крачка от стаята.

Озовал се в двора с неговия чист и студен въздух, Роджър се облегна на стената, задиша учестено и изпита огромно облекчение, задето се махна от тази стая с хихикащи жени. Беше почти решен да заповяда да му оседлаят коня и да се махне. Както каза майка му, имаше и много други наследници. По-скоро отново би се сражавал при Форнъм, отколкото пак да преживее случката, разиграла се преди малко.

Жослин излезе от сградата и забърза към него.

— Никога повече не ми го причинявайте! — изръмжа Роджър, преди младежът да успее да проговори. — Когато казах, че искам да говоря със сестра ви насаме, имах предвид насаме. Боже, в тази стая имаше повече очи, отколкото в някоя каца с риби на кея в Ярмът!

Жослин обви ръце около колана си и изпъчи гърди.

— Мислех, че ще се съобразите с благоприличието и ще се срещнете с нея в присъствието на свидетели и компаньонки — отвърна отбранително той.

— Толкова ли ниско мнение имате за мен, че очаквате да се нахвърля на сестра ви, ако останем насаме дори и за миг? — оголи зъби Роджър. — Аз не съм кралят!

Помъчи се да се овладее, защото един вътрешен глас му напомни, че не е и баща си.

— Може би в такъв случай трябва да й потърсите друга партия!

— Милорд, не се съмнявам в почтеността ви — отговори Жослин, и той почервенял от гняв, защото според своите стандарти беше постъпил възможно най-добре. — Но сестра ми не желае да сметнете поведението й за неподходящо по някакъв начин. Има резерви към среща насаме поради случилото се преди и не желае да дава поводи да очернят морала й.

Роджър преглътна и направи усилие.

— Няма да сметна поведението й за неподходящо по какъвто и да било начин, ако се съгласи да се срещне насаме с мен. Отказвам да уреждам работите си в будоар, пълен с кискащи се жени и деца. — Той посочи към слънчевия часовник на стената. — Ще се срещна с нея в овощната градина след един час и се заклевам в рицарската си чест, че ще се държа почтително. Ако не изпълня клетвата си, нека ме порази смъртта. Ако реши да не идва, тогава и двамата ще знаем как стоят нещата.

— Ще направя каквото мога — отговори Жослин с официален вид.

Тъй като нямаше вяра на гласа си, Роджър кимна сковано и се отдалечи. Щом се озова на сигурно място в стаята си, той отпрати прислужниците, облегна се на вратата и изстена.

„Защо е толкова трудно?“ — зачуди се. Изправен пред задачи от военно или юридическо естество, умът му беше ясен и стабилен като камък, но пред стая, пълна с кикотещи се жени, се вцепеняваше от ужас. Мисълта да обсъжда бъдещето с Айда пред такава публика беше просто невъобразима.

Когато се успокои, той започна да вижда ситуацията от гледна точка на Айда и трябваше да признае, че опасенията й й правят чест. Приближи се към чула, постлан на леглото, разгърна го и се загледа във фината бродерия. Очевидно това беше работа, която е отнела много мисъл и старание. Навярно го е шила дълго време, може би няколко месеца. Всички отговори бяха тук, стига само той да покажеше умението да последва нишката. На лицето му се изписа замислено изражение. Много внимателно Роджър сгъна плата обратно, като използваше мисълта, необходима за точните движения, за да прочисти ума си. Изми лицето и ръцете си в каната, оправи туниката си, пое си дълбоко въздух и напусна убежището на стаята, за да се отправи към непознатата територия на овощната градина.

Вече беше почти октомври, но времето бе меко и тревата около дърветата все още растеше за последен път тази година. Скоро щяха да започнат да берат ябълките, ала Роджър с облекчение видя, че в момента никой не работи. Приближи се към една пейка под дърво, все още превито от плод. Избра една хубава ябълка с обагрена в червено кожица, седна на дъските на пейката, стегна се и зачака.

 

 

През прозореца на будоара Айда видя как Роджър пресича двора и се запътва към градината. Беше сърдита на себе си, задето е преценила ситуацията толкова погрешно. Знаеше, че Бигъд е свенлив в присъствието на представителки на нежния пол, но не беше осъзнала колко лошо ще му се отрази обстановката.

— Не искам да мисли, че не може да ми има доверие — обърна се тя тревожно към Жослин.

Брат й изсъска раздразнено през зъби.

— Сестричке, ако не отидеш долу при него, всичките ти планове ще рухнат, както и цялата ми усърдна работа. Той е като плашлив кон и главата му все още не е в оглавника. От теб зависи да намериш думите и начина.

Айда стисна устни. Нямаше смисъл да се сърди на Жослин. Знаеше какво точно представлява раздразнението й — прикритие на страха й. Избърса влажните си длани в роклята, призова цялата си смелост и излезе от стаята. Докато вървеше към градината, й прилоша от тревога. Беше минало дълго време от последния им незначителен разговор с Роджър и колебливото приятелско отношение, което си бяха изградили, не бе стабилна основа за решение от този характер, особено след неотдавнашното им недоразумение.

Айда тръгна по пътеката, а после напряко по тревата. Подгъвът на роклята й забърсваше връхчетата, а хладната влага се процеждаше през тънките подметки на обувките й. Роджър седеше на пейка под едно дърво и ядеше ябълка, протегнал напред кръстосаните си глезени. От разстояние изглеждаше спокоен и когато погледна към него, Айда почувства, че я обзема ужас, защото от следващите няколко минути зависеше толкова много. Той беше нейният начин за спасение от ситуация, от която бе започнала да се отвращава, и трябваше, както грубо се бе изразил Жослин, да сложи оглавник на коня си… При това не кой да е кон, а най-добрият в конюшнята.

Щом се приближи, Роджър вдигна глава, погледна я за миг в очите, а после отклони погледа си и посочи към пейката.

— Елате и седнете, демоазел, моля ви.

Айда седна на ръба на пейката, скръсти ръце в скута си и обзета от безпокойство, прецени напрежението, което витаеше във въздуха. Той не беше спокоен — ни най-малко. Айда знаеше, че Роджър е мъж, който може да се сражава и да се занимава с администриране — че в мъжките дела се отличава с абсолютно хладнокръвно спокойствие. Но около жени се стесняваше и това й се стори много умилително, особено като го съпоставеше с мъжете, които вземаха това, което искат, без да се замислят. Трябваше да го впримчи сега, на тази среща, и да не допуска грешки, защото друга възможност нямаше да има. Събра смелост и си пое дълбоко въздух.

— Съжалявам за случилото се. Ако знаех, че ще стане така, щях да помоля Жослин да организира нещата по-различно.

— Оставете — прекъсна я Роджър. — Колкото по-малко говорим за това, толкова по-скоро ще го забравим.

Тишина. Айда продължи:

— Радвам се, че денят е топъл. Напоследък започна да става студено нощем, но поне ябълките узряха добре и почти всички са прибрани. — Вложи в гласа си усмивка: — Знам, защото цяла седмица надзиравам покриването им със слама. — „Ето — помисли си тя. — Това ще му покаже, че не съм само за украса, а мога да надзиравам и домашните дела.“

— Е, ето една, която няма да ви се наложи да покривате.

Айда се разсмя.

— Радвам се да го чуя.

Той прочисти гърло и погледна към плода.

— Е, какво мислите за предложението?

Айда сведе поглед към ръцете си.

— Ако ви удовлетворява, милорд, значи удовлетворява и мен — отвърна скромно тя.

За миг Роджър затаи дъх, а после от гърдите му се изтръгна продължителна въздишка.

— Това не е никакъв отговор. Хайде да говорим откровено, а не с дворцови заобикалки.

— Какъв отговор да дам, щом не знам какви са намеренията ви?

Отново последва тишина, а после той отвърна бавно, сякаш извличаше всяка дума от бъчва с туткал:

— Що се отнася до мен, аз съм склонен да приема предложението.

Сърцето на Айда задумка силно.

— Тогава ще кажа, че за мен ще е чест да стана ваша съпруга. Мисля, че сте чудесен мъж. Всъщност — добави тя, — без да ви лаская излишно, мога да кажа, че у вас има величие.

Роджър се завъртя на пейката и впери удивен поглед в нея. Вратът, бузите и челото му ненадейно пламнаха в яркочервено, а очите му заблестяха като плитчините на морето. Айда искаше да го докосне, да почувства кожата му с върха на пръстите си, да извлече успокоение от допира, но не посмя. Беше прекалено рано.

Той се овладя и каза с равнодушен глас, който контрастираше със зачервеното му лице:

— Не съм сигурен, че моето мнение е същото, но няма да споря с вас. — В ъгълчетата на устните му трепна лека усмивка. — Мисля, че много ще си подхождаме.

Айда дръзна да си позволи лек флирт: наклони глава на една страна и попита:

— И какво мислите за мен, милорд?

Роджър поклати озадачено глава.

— Мисля, че сте красива, трудолюбива и мила. Вие ще сте украса и утеха в живота ми.

Айда почувства, че се разкъсва между веселост и съчувствие, защото речта му беше много подходяща, малко скована и с нотка на тъга, която почти я задави. Утеха за какво? Задето не му даваха графството му? Това ли искаше наистина от живота? Думите му я объркаха от дън душа.

— Вие се шегувате, милорд. Говорите така, сякаш животът ви е свършил, но не сте нито стар, нито посивял.

Тя хвърли поглед към косата му, възхищавайки се на оттенъците на бронз, златисто и светлокафяво, блеснали на есенното слънце. Наскоро измита, косата му блестеше и изглеждаше леко пухкава. Лицето му се бе зачервило до корените й. Айда се зачуди как ще го излекува от тази болезнена срамежливост. Макар да бе казал, че иска да се ожени за нея, нямаше свидетели и можеше да промени намерението си. Конят й все още не беше в оглавника.

— Искате ли да се поразходим?

Роджър кимна, хвърли огризката от ябълката в тревата и стана. Айда също се надигна и се зарадва, че жените в будоара няма да ги видят, дори да протегнат глава от прозореца.

Докато вървяха един до друг, той не я докосна дори за да поеме ръката й по изискванията на официалната учтивост. Вместо това преплете ръце зад гърба си. В косата му се бе заплело едно листо и Айда посегна и внимателно го отърси, защото имаше нужда от този кратък миг на допир.

— Листата започват да падат, милорд — каза тя, докато то трепкаше и се спускаше към земята. Помисли си дали да не го вдигне и да го запази, но реши, че това може да се стори странно или глупаво на Роджър, затова остави листото да лежи на земята в прозрачното си златисто сияние.

— Така е.

За секунда погледът му срещна нейния и тя видя в него проблясване. Окрилена, Айда постави ръка на хълбока му и като се престори на недоволна, поклати глава.

— Какво? — Гласът му беше предпазлив, озадачен, но на устните му трепна нещо, което почти можеше да мине за усмивка.

„Аха, сега го заинтересувах“ — помисли си Айда и му хвърли кос поглед през дългите си мигли.

— Мислех, че може да сте ранен в хълбока, сър, защото сте толкова вдървен там. Може би имате нужда от малко лекарства — така, както градинарите слагат лекарства на някои от тези дървета.

Роджър я погледна, вдигна вежди, а после ненадейно избухна в смях. Айда се почувства така, сякаш слънцето най-после е пробило облаците. Сега успя да зърне красивия мъж зад непохватната маска.

— Значи ме сравнявате с дърво — попита той, — при това болно?

— Не, милорд, защото ще ме вземете за много дръзка.

— Може би сте права — каза той. — Може би наистина ми трябва лекарство, но не мисля, че ще ми се отрази добре, ако ми го дадат по същия начин като на дърветата. — Погледна с иронично шеговита усмивка към дървото, под което тъкмо минаваха и което имаше няколко окастрени клона. — И може би наистина сте много дръзка.

Тя отново го докосна, само заради удоволствието да го направи, а после бързо се дръпна настрана, подканвайки го да я подгони на шега.

— И как ще се справите с толкова дръзка съпруга?

Роджър се намръщи и Айда се зачуди дали не е избързала, или не е разчела затоплянето му погрешно, но той ненадейно се хвърли към нея с бързината на котка, хвана я и я стисна леко.

— Като я гъделичкам до омаломощаване — отговори Роджър.

Засмяна, Айда се отскубна от него.

— Но първо ще трябва да я хванете!

Вдигна полите си, побягна и двамата се впуснаха в игра на гоненица под дърветата. Айда знаеше, че той се забавлява, защото с неговата координация и нейните поли, които я спъваха, можеше да я хване съвсем лесно. Той обаче предпочете да удължи момента, докато и двамата останаха без дъх.

Най-накрая Роджър я настигна, хвана я за ръката и я дръпна към тялото си, но хватката му все още беше лека и Айда можеше да се освободи, стига да поиска — но тя не искаше. Беше задъхана, разтапяше се. Щеше ли да я целуне? Трябваше ли да му позволи, или това би било прекалено дръзко? Роджър наклони глава, сякаш смяташе да се възползва от нея, но промени подхода, дръпна я в обятията си и я понесе обратно към пейката под дървото. Остави я отгоре така, че краката й бяха над земята.

— Ето — промълви той задъхан, — така ще ви обслужват в моя дом. Никога няма да ви липсва нищо, кълна ви се.

Айда вдигна глава и този път Роджър я погледна право в очите. Отново протегна ръка и тя скромно сложи своята в нея. Коравата сила на пръстите му, докато я изправяше, я накара да почувства прилив на топлина, която премина през тялото й като вълна, последвана от сладост, която едва не я разтопи.

От овощната градина двамата се отправиха към градината с цветя — те губеха летните си багри, но бяха запазили част от зеленината си, както и някой и друг разцъфнал цвят. Рибите мудно плуваха в езерцата, а един градинар беше хвърлил мрежи над повърхността, за да обезкуражи чаплите. Пауните се разхождаха напред-назад, мъжките с цветовете на дъгата пристъпваха важно и влачеха след себе си разкошните си опашки като украсени със скъпоценни камъни метли, макар че нито една от тях не бе разтворена.

— Трябва да ви благодаря за чула за коня ми — каза Роджър. — Навярно ви е отнел много часове на работа.

— Обичам да шия, милорд, и исках да ви подаря нещо подобаващо на ранга и уменията ви, както и да ви покажа своите.

— Наистина успяхте. Трогнат съм и много се възхищавам на въображението и способностите ви.

Не добави, че този неин подарък бе определящият фактор в решението му. Когато си помисли за часовете, които е вложила в изработката, когато си представи гордостта и грижата й, мисълта, която е придружавала иглата, той бе осъзнал, че намеренията на Айда са сериозни, че това не е прищявка, не е случаен флирт.

Айда се изчерви от удоволствие.

Роджър я обгърна с проницателен поглед.

— Навярно сте го започнали отдавна, без да знаете дали няма само да си загубите времето.

— Като вашите усилия да си възвърнете графството, което е било на баща ви?

— Не е същото — възрази той, но се усмихна.

— Да, така както зрънце пясък не е морски бряг.

Усмивката му стана още по-широка.

— Тогава може би сте права. И някой ден ще ви покажа брегове, които се простират докъдето поглед стига.

Двамата заобиколиха езерцето и Роджър приклекна и потопи пръсти във водата. Сега, когато беше по-хладно, рибите не бързаха да излязат на повърхността.

— И така — продължи той. — Щом сме решили да се оженим, предлагам да се погрижим за оформянето на договорите, да уредим нещата юридически… и да изберем дата.

— Да направим необходимото — съгласи се Айда и добави забързано: — И нека да е скоро.

Той я погледна и тя пак се изчерви.

— За мен това ще е нов живот — ново начало. Нямам търпение.

Роджър отърси водата от пръстите си и на повърхността на езерото се образуваха кръгчета и започнаха да се застъпват.

— Да кажем, в началото на декември? Така ще имаме време, преди да започнат коледните тържества в двора, но ще разполагаме и с възможност да организираме подходяща церемония.

Айда кимна сериозно, макар че искаше да се разсмее, да затанцува, да започне да се върти… и може би да се ощипе, за да си докаже, че това наистина се случва. Роджър стана и този път й предложи ръката си. Тя сложи своята върху нея и потръпна леко.

— Студено ли ви е?

Айда поклати глава.

— Не. Щастлива съм.

Усмивката, която получи в отговор, накара сърцето й да се разтопи. Трябваше да преглътне и да примигне. Той щеше да я помисли за глупава, ако се разплаче.

— Един ден, ако Бог е добър и аз разпръсна достатъчно песъчинки, за да образуват плаж, ще станете графиня на Норфолк и господарка на голямо имение — каза Роджър, докато двамата довършваха обиколката на градината.

Айда се изкушаваше да отговори, че няма нужда от тези неща, но беше чувствителна и разбираше нуждата му да ги каже.

— А вие ще сте граф — усмихна се тя. — Синовете ни ще ви наследят, а дъщерите ни ще знаят какви късметлийки са да имат баща като вас.

Чу как дъхът му секва, видя как бузите му отново се изчервяват. Погледът му я накара да задиша по-учестено.

— Трябва да се връщам — рече Айда и погледна към главната сграда. — Дълго отсъствахме и ще се чудят какво е станало с мен.

В очите му светна весело пламъче.

— Много сте умна — каза той. — За днес нарушихме достатъчно от правилата на благоприличието, а тези жени нямат търпение да разберат как сте се справили и дали да обличат траур, или да започнат да шият сватбена рокля… освен ако вече нямате и това в сандъците си.

— Милорд, не бих си позволила — отвърна скромно Айда.

Той взе ръката й и целуна дланта й. Устните му бяха меки и Айда потръпна при това първо докосване до кожата й. Какво ли щеше да е да ги почувства върху своите — там, където някога бяха устните на Хенри? За разлика от краля, Роджър нямаше брада и устните му бяха по-пълни и по-гладки, защото беше по-млад. Тя взе ръката му и повтори жеста му, оставяйки му подобен спомен, а после го пусна и забърза към вратата. На прага се извърна и го озари с ослепителна усмивка през рамо. Това беше номер, усвоен в двора — изкуствен, но жест, в който Айда вложи и цялата искреност на сърцето си. Пред себе си се закле, че ще се превърне в най-добрата съпруга на света. Дължеше го на мъжа, който щеше да я спаси от чистилището, в което живееше в момента и с когото щеше да изгради наново живота си.