Елизабет Чадуик
Розата на Уиндзор (12)

Глава 12

Валон, август 1180

Роджър пристигна във Валон в един летен следобед, след като потегли от земите си край Байо предишния ден. Едва бе превалило пладне и докато той слизаше от седлото край поилката в прашния двор до конюшните и подаваше юздите на жребеца си на коняря, слънцето изгаряше гърба му като разтопена монета.

Избърса чело в долната част на ръката си и се отправи към отсрещната страна на двора, за да прогони от бедрата и хълбоците си схващанията от дългата езда. Звукът на гласове и смях го привлече към градината зад оборите, отделена с ограда и украсена с дървена решетка с увивни рози, орлови нокти и други подбрани цветни удоволствия. Жените от двора се бяха събрали в убежището и слушаха трио музиканти, докато шиеха и тъчеха. Бяха разпънали украсени с ивици шатри, за да осигурят сянка, и имаше изложени подноси с храна: малки плодови сладки, хляб, сирене и кани с вино. То накара Роджър да осъзнае колко е жаден. И там, сред жените, той зърна Айда с невръстния й син. Стройна и жизнерадостна в роклята си от червена коприна, тя се смееше и вдигаше бебето над главата си, докато му пееше. То й гукаше в отговор и размахваше свободните си от пелени ръце. Гледката прониза Роджър и той понечи да се оттегли, но Айда вдигна глава, забеляза го и му направи знак да влезе в градината. Смехът все още озаряваше лицето й като слънчева светлина.

Притиснат по този начин, Роджър нямаше друг избор, освен да се приближи, както си беше изцапан и потен от пътуването.

— Поздрави, милорд Бигъд — каза тя и успя да се поклони, макар че държеше бебето на хълбока си. Момченцето имаше ореол от мека тъмна коса и ярките лешниковокафяви очи на Айда.

— И на вас, мистрес — поклони се Роджър. — Изглеждате добре. — „Повече от добре — помисли си той. — Достатъчно добре, за да ви схрускам.“

— Наистина съм добре, милорд. А вие? — На бузите й се появи деликатна руменина. — Мина известно време, откакто ви видяхме в двора за последен път.

— Да, добре съм. — Роджър потупа по дрехите си. — Уморен от пътуване, но нищо, което да не се оправя с едно измиване.

Чуваше колко сковано и неловко звучи гласът му и точно така се чувстваше — скован като дърво.

— Трябва да вървя — каза той. — Налага се да се погрижа за някои неща.

Ясно осъзнаваше, че другите жени ги гледат и си шепнат зад дланите си.

— Не исках да ви безпокоя.

— Не сте ме обезпокоили — усмихна се Айда и премести бебето на хълбока си. То погледна към Роджър и засмука дебелите си пръстчета. На китката му бе завързана сплетена синя панделка. Носеше малка ленена ризка с миниатюрни бродирани шевове около вратлето. — Моля, насладете се на градината, ако искате. Пийнете малко вино, сигурно сте жаден.

Роджър поклати глава.

— Благодаря ви, мистрес, но трябва да тръгвам. Може би друг път.

Поклони й се и се отдалечи, като се наруга наум, задето се държи като оръженосец с вързан език. Знаеше, че за някои мъже е лесно да водят безцелен разговор с дами и завиждаше на Уилям Маршал и подобните му, задето винаги знаеха какво да кажат и веднага се чувстваха съвсем естествено в женска компания. А той изпита огромна болка, докато гледаше как Айда се смее заедно с бебето, облечена в червена рокля, подчертаваща стройната й фигура. Айда принадлежеше на Хенри; не беше отредена за него. Роджър се взираше в нещо, което не можеше да си позволи.

Айда го проследи с поглед как се отдалечава и изпита остро разочарование. Би се радвала той да остане, но знаеше защо й отказа. Дори мъжете, които дръзваха да флиртуват с нея, бяха внимателни, понеже никой не искаше да предизвика гнева на Хенри, а Роджър повече от всеки друг имаше причина да не дръзва да го разгневи. Тя се върна при жените и седна между тях със сина си в скута. Без да обръща внимание на побутванията, шегите и кикота им, Айда даде на бебето една коричка и то я задъвка с четирите си млечни зъбчета. В очите й се появи изражение, издаващо, че умът й е безкрайно далеч.

 

 

— Искала си да говориш с мен — каза Жослин.

Айда вдигна глава от одеялцето за люлка, което шиеше от парчета плат, останали след ушиването на рокли. В долината Йор духаше студен февруарски вятър, но в него се долавяше и оптимизмът на пролетта. Не беше виждала брат си от миналото лято, защото Жослин отсъстваше от двора, но сега се бе върнал и тя се възползва от възможността, докато я имаше. Той беше достигнал пълнолетие, получи владението на собствените си земи и следователно беше независим мъж, макар и много млад и опипващ предпазливо пътя си.

— Да — каза Айда и се премести на пейката, за да му направи място да седне и да протегне крака към огъня. Намираха се в една от най-горните стаи в Иври, пълна с много други жени, но сега те се бяха поотдръпнали, за да я оставят насаме с Жослин.

Бебето Уилям се заклатушка към вуйчо си, стиснало в ръка топка от натъпкана с вълна кожа.

— Вече ходи? — попита усмихнат Жослин.

— Отпреди Коледа — грейна от гордост лицето на Айда. — Толкова е бърз и умен. И вече говори.

— Топка — реши да потвърди Уилям хвалбата на Айда. — Топка, топка, топка!

На последното повторение се засмя и хвърли играчката си. Жослин я хвана и внимателно му я върна.

— Предполагам, че кралят е луд по него?

— Така е — потвърди замислено Айда.

Хенри не беше редовен посетител в детската стая, но и не забравяше сина си. Когато идваше, винаги изглеждаше запленен и развеселен от делата на малкия. А също така и горд.

— Какво има? — попита Жослин.

Айда поклати глава.

— Нищо, но искам да те помоля за нещо.

Брат й вдигна топката, която бебето отново хвърли, и махна широко с другата си ръка.

— Казвай. Ако мога, ще ти помогна. Знаеш, че е така.

Сега, когато се бе стигнало до това, думите заседнаха в гърлото на Айда. Тя сведе поглед към ръцете си, добре поддържани и украсени с пръстените, които й е подарил Хенри.

— Отдавна си мисля за това — подхвана най-после колебливо тя. — Всъщност започнах скоро след раждането на Уилям… Не ми беше лесно да стигна до това заключение.

Айда погледна настрани и видя, че отпуснатата поза на Жослин се е променила, когато той осъзна, че няма да чуе простичка молба за нещо обикновено и домашно. Смелостта й почти изчезна, но тя знаеше, че ако не довърши, мигът ще отмине и вината ще е само нейна.

— Кралят има много жени — продължи Айда, след като си пое дълбоко въздух — и знам, че един ден ще се умори от мен.

— Но ти все още ще си важна за него — потупа я по рамото Жослин в непохватен опит за утеха. — Ти си майката на сина му.

— Да, но искам да съм нещо повече от една от любовниците на краля! — възкликна страстно Айда. — Искам съпруг и дом, и да бъда пречистена от греха. Искам да съм почтена съпруга, а не кралска блудница.

Последната дума го накара да потръпне.

— Не си блудница! Никога не го казвай! Забранявам!

— Тогава каква съм? — попита тя. — Красивите думи не променят това, което е скрито под тях. Ако ме повика в стаята си, в леглото си, аз съм длъжна да отида. Това ли е животът, който искаш за сестра си?

Жослин прочисти гърлото си. Изглеждаше притеснен.

— Не — каза той. — Разбира се, че бих предпочел да те видя задомена и установена.

Айда погледна към брат си, изпълнена с лошо предчувствие, и се запита дали ще е способен да направи това, което искаше от него. Но какъв друг избор имаше, освен да опита?

— Тогава искам да му предложиш да ме омъжи — каза тя. — Вече нямаш настойник. Имаш правото да поискаш това от него.

Жослин изглеждаше замислен.

— Наистина ли това е желанието ти?

Тя вирна брадичка.

— Да. Ако не беше, нямаше да те моля, защото знам, че е трудно.

Жослин разроши косата си на тъмни щръкнали кичури и заприлича на момче. Вярата на Айда в него се разклати допълнително.

— Имаш ли някого предвид? — попита той.

— Да — отговори Айда, вдигна малкия Уилям на коляното си и го целуна по темето. — Искам да му предложиш Роджър Бигъд.

Брат й сви устни, без да казва нищо. Айда потисна паниката си и зачака. Дишането й беше леко и тихо като на сина й.

Най-накрая Жослин кимна.

— Той е почтен мъж и с готовност ще го приема за шурей, но не знам дали кралят ще одобри. Може да пожелае да те задържи за себе си.

— Точно затова трябва да действаш много внимателно. Не искам да започне да ревнува или да се съмнява в предаността ми към него. В миналото е преживявал не едно и две предателства и ще е твърде лесно да предположи, че това е и моето намерение, макар че нищо не би могло да бъде по-далеч от истината.

— Роджър Бигъд знае ли за мислите ти?

Айда поклати глава.

— Не, и аз не знам какви са неговите. Надявам се да го заинтересувам достатъчно, за да се съгласи, но осъзнавам, че положението му пред краля е деликатно.

— А това няма ли да наруши равновесието?

— Не и ако Хенри повярва, че идеята е била негова.

Жослин я измери с поглед, изпълнен с изненада и предпазливост.

— Отдавна мислиш за това, нали?

— Да — призна тя, — защото, ако не се заема сама, няма да имам право да се оплаквам, когато накрая Хенри сам ми избере съпруг.

Жослин въздъхна и стана.

— Не ти обещавам нищо, сестричке, но ще видя какво мога да направя.

Стомахът на Айда се сви от облекчение и нервност. Тя целуна брат си по бузата за сбогом.

— Благодаря ти.

Жослин се усмихна накриво.

— Това го запази за после — каза той. — Може и да не успея.

 

 

Хенри изгледа изпитателно младия мъж, на когото току-що бе наредил да стане от мястото, на което е коленичил. Жослин де Тосни изглеждаше притеснен и не го свърташе на едно място — все още не бе усвоил дворцовото изкуство на лицемерието и самоконтрола. Кралят го гледаше със същия интерес, с който би наблюдавал кутре, което се запознава с опасностите от гоненето на оси. Жослин му бе поднесъл дар — златно цвете, украсено със сапфир. Хенри остана впечатлен от подаръка и реши, че вместо да го дари на Църквата, както обикновено се правеше с подобни предмети, може да го задържи в спалнята си.

— Доколкото разбирам, искаш да ме помолиш за някаква услуга — каза сухо той и прокара показалец по връхчетата на едно от твърдите блестящи листа.

Младият мъж се огледа наоколо, преценявайки кой още може да ги чуе. Хенри потисна усмивката си. Епископите на Байо и Уинчестър нямаше да се заинтересуват от това, което имаше да каже този млад въздухар.

— Сир, искам да говоря с вас за сестра си.

Хенри вдигна любопитно вежда.

— Така ли?

Де Тосни се изчерви.

— Чудех се какво възнамерявате да правите по въпроса с брака й.

Думите му наистина изненадаха Хенри. Той не очакваше, че подобен въпрос изобщо би влязъл в главата на младия мъж, макар че, разбира се, това можеше да е първото показване на мускули от страна на Жослин. Опитът да упражни авторитета си по домашен въпрос беше добро начало на подходяща почва. Заинтригуван, Хенри реши да види накъде клони Жослин.

— От време на време съм мислил по въпроса — рече кралят с жест, който подсказваше, че очаква разбиране по мъжки. — Само глупак не би осъзнал, че много мъже искат да се оженят за нея.

Наистина беше мислил да я омъжи за някой придворен като награда. В последно време тя рядко споделяше леглото му. Докато увереността й като майка нарастваше и я отдалечаваше все повече от предишната й свежа девствена невинност, Хенри се бе насочил към други завоевания, но компанията й все още му беше приятна. Да я гледа как седи и шие в стаята му беше почти като това да усеща до краката си любима хрътка, пък и никой не можеше да разтрива раменете му като нея.

— Разбира се, сир, но според мен един изпъква сред другите и мисля, че ще й подхожда.

Хенри направи окуражителен жест.

Жослин пристъпи от крак на крак.

— Сир, моля за разрешение да обсъдя въпроса с Роджър Бигъд.

Заинтригуван и леко изненадан, Хенри се облегна назад на стола си и притисна показалец към устните си. Предложението бе достатъчно разумно от гледна точка на Де Тосни. Всъщност Бигъд беше добра партия за Айда. В момента го нямаше в двора — беше прекосил Ламанша след коледните тържества в Льо Ман, така че кралят се съмняваше той да е подсказал на Жослин тази молба. Интересно.

— Защо Роджър Бигъд изпъква сред другите? — попита той направо.

Жослин се изчерви.

— Има земи в Източна Англия, които граничат с моите. Добър воин е и познава закона. Ще се отнася към сестра ми с уважение.

— Въпреки репутацията на баща му относно земите и жените? — попита цинично Хенри. — На твое място бих се тревожил.

— Синовете и бащите не са едно и също, сир.

Хенри се засмя горчиво.

— Ако е така, толкова по-зле за мен и толкова по-добре за Роджър Бигъд. Сестра ти казвала ли ти е нещо?

— Няма да се противопостави, ако дадете разрешение.

Хенри присви очи.

— А Роджър Бигъд?

— Не знае нищо по въпроса, сир. Нямаше смисъл да го занимавам, без да съм получил съгласието ви.

— Значи идеята е изцяло ваша?

— Да, сир.

Хенри изгледа скептично почервенелите уши на Жослин. Помисли си за Айда в стаята си, седнала тихо над своята бродерия. Помисли си за усмивката, от която на бузите й се появяваха трапчинки, за дяволитото й чувство за хумор и за успокоителното движение на ръцете й по напрегнатите му мускули. Не искаше да си мисли, че тя никога повече няма да направи това за него. И със сигурност не искаше да си я представи как го прави за друг, по-млад мъж. Роджър Бигъд бе забележително търпелив, спокоен и усърдно работещ, въпреки че въпросът за наследството му се влачеше от четири години насам. Не беше направил проблем, задето едната трета отиваше в кралската хазна вместо в неговата, нито бе възразил на загубата на доходи от оспорваните земи, която възлизаше на няколкостотин хиляди лири всяка година. Инертността, изглежда, му беше вродена, но Хенри подозираше, че под нея тлее огън, който всеки момент може да пламне. Ако дадеше Айда на Роджър и Роджър се разбунтуваше, Айда щеше да се озове въвлечена в това, а Хенри не го искаше. Но пък ако му я дадеше, тази дребна отстъпка можеше да е достатъчна да го държи кротък, особено ако му отстъпеше като сватбен подарък няколко от именията в Източна Англия, които сега се намираха под попечителството на короната. Хенри погледна с присвити очи към Жослин, който безуспешно се мъчеше да си придаде вид на подмилкващ се придворен.

— Предложението е интересно — рече кралят. — Но е много сериозно и трябва да помисля повече, преди да взема решение. Не ти отказвам, ала в момента не съм готов да ти дам и разрешение.

— Сир, разбирам — поклони се Жослин.

Хенри погледна зад него, където още молители чакаха да му предложат дарове в замяна на изслушване.

— По-късно пак ще говорим — добави кралят и скъта разговора в ъгълчето на съзнанието си.

 

 

Под надзора на Ходиерна Айда смачка в едно хаванче съставките за благоухание за коса — розови цветчета и пореч, мускатово орехче и галангал. От сместа се надигна вълшебен аромат, свеж и чист, но със знойна пикантна топлина.

— Сега добави розовата вода — нареди Ходиерна, — но внимателно, лъжица по лъжица.

Айда се подчини. Обичаше тази работа и я биваше за нея, защото беше старателна и имаше усет за всички практични неща. Ходиерна често я учеше на стари знания и рецепти, макар че Айда не възнамеряваше да използва често рецептата, в чиито съставки влизаше мъртъв гущер, при все че обещаваше да направи тъмните мигли гъсти и лъскави. Тази конкретна рецепта беше за благоухание, което трябваше да се прокара с гребен през чиста суха коса.

— Да, отлично — измърмори Ходиерна. — Сега трябва да… — и вдигна глава. — Имаш посетител, мистрес.

Айда се обърна, видя, че към тях се приближава Жослин, и дъхът й секна. Ходиерна направи реверанс и дипломатично се отдалечи, за да поговори с една от другите жени.

Много внимателно Айда пресипа творението си в друга купа, като го прецеди през парче чист лен. Престори се на спокойна, макар че изражението на брат й й подсказа това, което думите му все още не бяха.

— Отказа, нали? — попита сковано тя.

Жослин надникна в плата и подуши ароматната кафява смес.

— Не, каза, че му трябва време да помисли.

Айда разбърка утайката.

— Все едно казва, че не е съгласен или че ще му трябва много дълго време да го обмисли. — За миг очите й запариха и се наложи да направи усилие, за да преглътне. Какво друго всъщност бе очаквала да чуе?

— Според мен наистина го мисли — увери я искрено Жослин. — Просто се изненада, това е всичко — пък и не беше сигурен за Роджър Бигъд. Не му вярва. — А после изражението му се поразведри. — Но не беше против идеята да ти намеря съпруг. Не се тревожи за това.

Айда стисна устни. В двора имаше неколцина неженени барони и рицари, които я караха да мисли, че по-скоро би останала кралска любовница, отколкото да стане съпруга на някого от тях.

— Радвам се, че според него трябва да се омъжа — каза най-накрая тя, — но няма да отида от врящия тиган право в огъня.

Жослин изпъна рамене.

— Роджър Бигъд не е единственият мъж на света, сестричке. Не е единственият, който ще придаде престиж на рода ни.

— Да, но няма да се омъжа за някого, просто защото по една случайност се е оказал наблизо.

Брат й изглеждаше наскърбен.

— Нали сама ми каза, че не си доволна от участта си. Ако единственият мъж, когото ще приемеш, е Роджър Бигъд, може да ти се наложи доста да почакаш.

Айда изправи гръб, вдигна лена и видя как утайката бавно се потапя в купата. Концентрираният аромат беше силен и женствен и засили решителността й. Тя погледна упорито към Жослин.

— В такъв случай ще почакам.

Той нетърпеливо сви рамене.

— Срещала си го само няколко пъти за по минута-две в двора.

— Ще срещна ли друг за по-дълго?

— Ами ако ти намеря друг подходящ кандидат, докато го чакаш да се върне? Няма ли поне да помислиш?

Айда вдигна рамене.

— Да — съгласи се, за да угоди на мъжкото му чувство за авторитет, макар че не смяташе да прави нищо подобно.

За един дълъг миг Жослин остана загледан в нея, а после поклати глава и й се усмихна раздразнено.

— В такъв случай чакай Бигъд и се моли кралят да го направи граф. Тогава ще станеш графиня.

Айда бе мислила и за това по време на бленуванията си. Графиня на Норфолк. Господарка на Източна Англия. Мисълта я караше да се чувства така, сякаш се взира в морето от сигурното си място на брега. Но нека Жослин си мисли, че това е един от мотивите му. Да имат граф в семейството беше голям престиж и даваше по-голяма сигурност от всяка благосклонност, която би могла да получи кралската любовница.

Брат й помириса сутрешната й работа.

— Какво е това, любовен еликсир ли?

Тя го изгледа изпитателно.

— Пийни и виж.

Той се засмя и поклати глава.

— Не бих посмял.

Поклони се на другите жени и излезе от стаята.

— Е? — попита Ходиерна, когато се върна при Айда. Беше вдигнала малкия Уилям и го крепеше на закръгления си хълбок.

Айда въздъхна тежко и пое сина си в ръцете си.

— Сега — каза тя — ще чакаме.

И се зачуди колко ли твърдост на духа ще й е необходима.