Елизабет Чадуик
Розата на Уиндзор (43)

Бележка на автора

Докато пишех двата си романа, посветени на живота на великия Уилям Маршал, се натъкнах на Роджър Бигъд, граф на Норфолк, чийто най-голям син Хю сключва брак с жена от семейство Маршал — история, която се надявам да проследя в бъдеще^[1]. Роджър е съвременник на Уилям Маршал и животът и кариерата на двамата мъже често пъти се развиват паралелно, макар че забележителната история на Роджър не е така добре проучена.

Две неща пробудиха първоначалния ми интерес към Роджър и Айда и ми вдъхнаха желание да разкажа историята им на днешните читатели. Първото беше дългогодишната борба на Роджър да спечели обратно земите, престижа и честта, които баща му загубил поради участието си в бунт срещу краля, а второто — връзката на Айда де Тосни първо с крал Хенри, а после и с Роджър и емоционалните последствия за всички участници.

От запазените документи стана възможно да проследя първата сюжетна линия на историята, тоест усилията на Роджър да си възвърне земите. Абсолютно съм убедена, че Хенри II никога не е смятал да му ги даде. Това би означавало да му гласува голямо доверие и тъй като мащехата и полубратята на Роджър са предявявали претенции към наследството, Хенри е разполагал с идеално оправдание да задържи оспорваните територии в собствените си ръце и да се възползва от приходите от тях. За Хенри ситуацията е била печеливша от всички страни. Той обаче е знаел и как да се възползва от таланта на хората. Роджър е доказал верността си (макар да подозирам, че понякога е стискал зъби много здраво!). Освен способен юрист, той е бил и трезвомислещ и неуморен администратор, да не добавяме, че е имал и страхотен ум за финанси. Първото му споменаване в документите като служител на Хенри е на съдийската скамейка в Уестминстър през 1187 година.

По време на царуването на Ричард Роджър получава обратно графството и прекарва няколко години в пътуване из страната и изслушване на случаи в най-различни графства, раздаване на правосъдие и — нещо особено важно за празната съкровищница на Ричард — налагане на глоби на нарушители. Така например през 1195 година Роджър обикаля Нортъмбърланд, Йоркшър, Уестморланд, Ланкашър, Къмбърланд, Норфолк, Съсекс, Есекс и Хердфоршър и продължава с Уорикшър и Лестършър.

Между 1189 и 1213 година той построява отново разрушения замък във Фрамлингам и го прави неимоверно внушителен. Посетителите в Източна Англия и днес могат да видят тринайсетте огромни кули на Роджър, както и най-цялостната пътека върху стените от всички замъци във Великобритания. Сградата, в която Роджър и Айда са започнали съвместния си живот, вече не съществува, но все още могат да се видят комините й в нормандски стил, както и стената, граничеща с мястото на по-късните строителни работи. Все още са запазени фрагменти от новата сграда и в част от тях се намира центърът за посетители.

Роджър обаче е разчитал не само на един или два метода, за да си проправи път в живота. Освен компетентен юрист и администратор, той е също така и надарен воин. Хрониката на Жослин от Брейклонд, монах от Сейнт Едмъндсбъри, ни съобщава, че Роджър е носил знамето на свети Едмънд (може би най-почитания светец в Англия през XII век) в битката при Форнъм. Многобройни сведения сочат, че Роджър редовно е бил на военни кампании с един или друг крал на Англия и със сигурност знаем, че се е сражавал в обсадата на Нотингам през 1194 година. Не е сигурно дали е заминал при крал Ричард в Германия. Името му е споменато в списъка на „заминаващите“, но няма писмени данни за присъствието му там, затова взех авторското решение да го изпратя в Германия.

Конфликтът между Роджър и Гундреда и синовете й е бил жесток. И двете страни са се борили със зъби и нокти за това, което са смятали за свое законно право. Хуон така и не се е примирил със загубата на наследството си и по време на смъртта си някъде преди 1203 година все още се е борил за правото си над своя дял от наследството. Двете разклонения на семейството обаче навярно са постигнали някакво разбирателство, защото документи сочат, че племенникът на Роджър Томас (сина на Уил) е бил сред антуража на Роджър и е удостоверявал подписването на харти. По-късно е правил същото и за сина на Роджър, Хю. В началото на XIII век е имало дребни спорове за земя, но не толкова разпалени, колкото предишния конфликт. По време на царуването на Ричард Роджър действително е плащал големи суми, за да запази имотите си, но с възкачването на Джон на трона се е постигнало окончателно споразумение.

Роджър се оженил за любовницата на крал Хенри Айда де Тосни някъде около Коледа на 1181 година. За Айда се знае съвсем малко — няма документи, които да споменават датата на раждането и смъртта й, макар да е известно, че е починала преди Роджър, защото след смъртта му през 1221 година не са предприети никакви стъпки за финансовото й обезпечаване и новото й местожителство. Не можем да кажем дори кои са родителите й, макар сега да съществуват солидни косвени основания да смятаме, че е била дъщеря на Ралф де Тосни, господар на Фламстед, и съпругата му Маргарет де Бомон.

В продължение на много години въпросът дали графинята на Норфолк и майката на Уилям Лонгспе, граф Солсбъри, са една и съща личност, също остава загадка, която беше разрешена едва наскоро с помощта на грижлива детективска работа върху генеалогиите на благородническите семейства в Англия. Дебатите около рождената година на сина й от крал Хенри все още продължават и предположенията варират от 1165 до 1180 година. За целите на настоящия роман избрах възможно най-късната дата. Едно от основанията ми за това е, че (вероятните) родители на Айда са се оженили през 1155 година, а баща й е починал през 1162, така че това ни дава приблизителна времева рамка на раждането на Айда и означава, че 1165 година може да бъде изключена като рождена година на Уилям. Другата причина да избера по-късната дата е, че любовницата на Хенри Розамунд де Клифърд е смятана за голямата му любов, а тя е починала едва през 1176 година. Затова подбрах за раждането на Лонгспе година след тази дата. Това е художествена творба и разполагам с известна свобода за предположения!

Някои читатели може да се учудят, че виждат Айда сама да кърми децата си в първите им месеци и че се грижи за тях лично, защото като цяло се смята, че жените от аристократично потекло са давали децата си на дойки още от мига на раждането им и не са общували много-много с тях. Смятам, че това е прекалено голямо обобщение. Църквата предпочита жените сами да кърмят децата си и култът към Богородица, с многобройни нейни изображения как кърми Исус, означава, че винаги е имало жени, дори от благородно потекло, които са искали сами да кърмят децата си.

По-наблюдателните читатели, които са чели предишните ми книги, може да забележат, че някои от героите са състарени или подмладени или имат леки промени във външността. Понякога това се дължи на недоглеждане от страна на автора, за което се извинявам. Понякога допълнителните проучвания на личности, проучени не толкова внимателно за предишните романи, хвърлят нова светлина върху тях. Например в „Аленият лъв“ (The Scarlet Lion — Б.пр.) Хю, наследникът на Роджър и Айда, е роден в началото на 1184 година. Проучванията ми върху семейство Бигъд показаха, че по-вероятната му рождена дата е в края на 1182 година, защото родителите му са се оженили някъде около Коледа на 1181 година, така че в „Розата на Уиндзор“ той е с няколко години по-голям.

По отношение на историческите подробности, различните отношения между хората и физическите им характеристики и тук, както и в романите си за семейство Маршал, използвах Акашовите записи като нишка в многобройните си източници за проучвания. Както споменах в бележката на автора към романа си „Смелостта на рицаря“^[2], съществува вярване, че всеки човек оставя след себе си незаличим отпечатък върху субатомно вещество и този отпечатък може да бъде достигнат, стига да притежаваш способността да се настроиш на това специфично вибрационно ниво. Създадох физическите характеристики на Роджър и Айда въз основа на тези отпечатъци. Освен това те посочиха подробности като спокойната решителност на Роджър и слабостта му към шапките, уменията на Айда с иглата, инстинктът й да се грижи за другите, травмата от необходимостта да се раздели с бебето си при женитбата си с Роджър и търканията между двамата й най-големи синове.

 

 

За онези от читателите, които изпитват любопитство, предлагам част от материала, получен от тези записи благодарение на уменията на консултантката по Акашови записи Алисън Кинг:

По време на един сеанс в началото на 2000 година помолих Алисън да отиде при Айда де Тосни, бъдещата съпруга на Роджър. Помолих я да я види по времето, когато се е запознала с Хенри II, на когото е станала любовница. Тогава тя е била наследница и негова повереница.

Алисън: Брей! Каква красавица. Толкова е ведра, толкова спокойна. Виждам животни, които теглят нещо, прилича на шейна. Мисля, че е илюстрация за бродерия… Да, потвърдих го категорично. Мисли си за картини, които да вмъкне в бродериите си. Прави го спокойно, сякаш си фантазира. Ще я отведат да се срещне с краля. По-възрастни жени я приготвят, помагат й да се облече колкото може по-красиво. Слагат й панделки и нагъват на раменете й красиво наметало — яркочервено, украсено с изумруденозелено и синьо. Роклята й е прасковена, с кремава украса. Правят нещо с очите й… Слагат й грим, за да изглежда по-голяма. Сресват веждите й, за да им придадат форма. Тя още не е напълно развита — прилича на около петнайсетгодишна. Не я обличат така, сякаш искат да я направят привлекателна за Хенри, а само за да изглежда красива и спретната. Ще й е от полза той да я хареса. Ще е добре за всички.

Завеждат я в стаята, в която се намира кралят. Много е развълнувана и усеща леко стягане в гърдите. Усещам миризмата на тамян. Виждам как я въвеждат през вратата и я водят към ъгъла. Пред нея има други. Водят я в най-предния ред, където има полукръг от хора, които представят на краля. Крал Хенри им говори поотделно с висок глас. Това е една от онези срещи на обществено място и поднасяне на приветствия.

— Ти кой си? Кажи ми?

Идва нейният ред. Хенри застава пред нея и я докосва по ключицата.

— А, момиченцето на Де Тосни. Отдавна не бях те виждал. Тогава беше бебе, а като те гледам сега, достатъчно си голяма сама да имаш бебе.

Айда се изчервява и прави реверанс. Стига да можеше, Хенри би пъхнал ръка в деколтето й още сега. Готов е да го направи. Облизва устни и продължава към следващия гост, но отправя продължителен поглед към Айда. Тя не поглежда към него. Ужасно е притеснена.

По-късно, когато разговаря с всички, той се преструва, че не може да намести столчето си за крака и й заповядва тя да го направи, като я кара да го мести насам-натам непрекъснато. После я кара да застане до него — само тя. Повежда разговор с нея.

— Кажи ми какво прави днес. Разкажи ми някоя случка от времето, когато си била дете.

Айда отново изпитва голямо притеснение.

— Не знам какво да кажа, сир.

Той въздъхва.

— Няма значение.

Но не иска тя да помръдва от мястото, където я е сложил. Айда се опитва да види какво друго става в залата и още е притеснена. Опитва се да се престори, че това не се случва. Уплашена е, но знае, че трябва да постъпи правилно. Когато й казаха да премести столчето, положи всички усилия да го намести както трябва. Оглежда се внимателно наоколо, към обстановката. Гледа към пискюлите на възглавниците, на които е седнал. Светлозлатисти. Започва да й писва. Чуди се кога ще свърши всичко това. Иска да отиде да вечеря и се надява, че Хенри ще забрави за нея. Сега хората се отдалечават, за да отидат на вечеря. И тя трябва да отиде, но кралят я дръпва обратно и казва, че някой трябва да му държи наметалото. Вече разполага с две малки момченца за тази задача и Айда се притеснява, още повече че я кара тя да го прави и привлича вниманието към нея. През цялото време иска да се измъкне.

Кралят иска Айда да седне при него, но хората от свитата му са ужасени и казват „не“, вече има място, отредено за нея. Алисън чувства, че въпреки това определеното за Айда място е в по-горния край на масата, отколкото е било предвидено първоначално, така че Хенри да може да я наблюдава… Тя изпитва леко облекчение, но все още е прекалено близо до краля, за да се успокои, а той продължава да й се усмихва и да я гледа похотливо.

На следващия ден Айда получава заповед, че „Кралят иска да ви види в стаята си“. Тя е много разтревожена и уплашена. Прислужничките й не обръщат внимание на страховете й. Казват, че това е голяма чест за нея, но те са много материалистични.

В стаята на краля той я кара да свали горните си дрехи и Айда се чувства извънредно нервна, притеснена и безсилна. Не знае накъде да гледа. Хенри започва да я докосва. (Тук прескачаме направо след събитието.) След това тя е в шок, трепери. Той казва:

— Не забравяй, удостоявам те с голяма чест!

Гласи се, приготвя се за следващото официално събитие. Потупва я под брадичката.

— Вдигни си красивата главичка!

Тя не може да го погледне в очите и той казва:

— Няма значение, няма значение.

Смята, че ще й дойде умът.

— Ти си сладка, много сладка и това ти прави чест — продължава. — Ти си девствената невеста на краля. Ще се представиш добре.

Изважда една кожена яка и й я слага.

— Това ще те запази топла за мен… за довечера.

 

 

Разбира се, тази информация не може да бъде потвърдена (пък и винаги съществува възможността да се дължи на въображението), но в хода на разследването в много случаи късчетата информация се потвърдиха и съвпаднаха точно с това, което знаем със сигурност. Ще оставя читателя сам да реши. Ще кажа само, че при сплитането си различните нишки на проучванията ми разкриха богатия и объркан живот на хора, които отдавна са си отишли, хора, които са били съвсем различни от нас и все пак почти същите — хора, за които се надявам, че поне в това малко кътче не са забравени.