Елизабет Чадуик
Розата на Уиндзор (30)

Глава 30

Ипсуич, март 1193

Роджър стоеше заедно с Александър, отговорника на кея, и наблюдаваше как моряците свалят мачтата на кораба, завързан на пристана. Приливът беше дошъл и мръсната вода на устието се блъскаше в стълбовете на пристанището. Във вятъра пръскаха капки дъжд, а влажният въздух носеше мириса на море. Беше почти залез, но хоризонтът на запад бе обагрен единствено в наситено синьо-сиво. В ръката си Роджър държеше омачкано парче пергамент, а на средния му пръст, на сигурно място, блестеше тежкият златен пръстен, който бе пристигнал заедно с писмото.

— Доведете го — каза Бигъд.

Александър се обърна и щракна с пръсти на един сержант, който забърза да изпълни заповедта му.

Роджър прихвана горната част на носа си с два пръста и потисна въздишката си. Беше пристигнал от Хиърфорд късно следобед и се чувстваше много уморен. Новината на Александър го бе довела право на кея. Хълбоците му все още бяха схванати от седлото, а панталонът му миришеше на кон, язден с всички сили. Нямаше нито миг спокойствие, нито миг почивка. Ако се съдеше по информацията от писмото, страната се намираше на ръба на хаоса.

При завръщането си от Светите земи Ричард решил да поеме по сушата и бил заловен в Австрия от нейния херцог, с когото се карал по време на похода. Херцог Леополд го предал на германския император Хайнрих, който също имал политически причини да го задържи като пленник. Сега, когато брат му бе затворник, Джон се опитвал да стане крал, а съдиите, кралица Елинор и хората, останали верни на Ричард, се мъчели да му попречат. Роджър погледна към пръстена, инкрустиран с два рубина и един сапфир, който бе видял на ръката на графа на Мортен по време на коронацията на Ричард. Каква ирония — сега използваха същия този пръстен, за да свалят Ричард. Джон много би оценил тази шега.

Сержантът се върна, придружен от двама мъже, повлекли пребит и окървавен трети. Ръцете му бяха вързани пред тялото със здрави моряшки възли.

— Капитанът казва, че се качил в Сен Омер и си платил за пътя — съобщи Александър. — Докато спял, претърсил багажа му, намерил писмото и пръстена и си помислил, че трябва да ги видите.

— Добра работа — подаде Роджър на Александър кесия със сребро. — Погрижи се капитанът да бъде възнаграден за усърдието си.

— Да, милорд.

Роджър се съсредоточи върху пленника. Лявото му око беше закрито от лилава подутина, а долната му устна бе зрелищно разцепена.

— Нищо не знам! — изпревари той Роджър със силен фламандски акцент.

— Тогава обясни откъде си получил тези неща? — вдигна Роджър писмото и протегна ръка, за да покаже пръстена.

Човекът поклати глава.

— Вярно е, че работя като куриер за графа на Мортен, но не знам какво пренасям. Казаха ми да ги занеса колкото може по-бързо в Уиндзор и че там ще ми дадат нови заповеди…

— Значи си очаквал да пътуваш още?

Мъжът преглътна и кимна.

— Но не ми казаха къде.

— Изглежда, много неща не са ти казали — отсече студено Роджър.

Питаше се каква ли част от страха и невежеството на куриера е само за прикритие. Винаги можеха да го окачат на бесилото, за да разберат, или да го натикат във водите на пристанището и да го оставят да си помисли, докато наближава времето за следващия прилив. Но пък писмото и пръстенът бяха достатъчно доказателство, че Джон заповядва на кастеланите си да пълнят крепостите си с мъже и припаси и им съобщава, че събира армия от наемници отвъд Северно море в Уисънт, готова да нахлуе в Англия. Ако самият Роджър бе замислил подобен заговор, би ли казал подобни неща на куриер? Размишляваше, приковал мъжа с каменен поглед, и умът му претегляше последствията от току-що прочетеното. Не на последно място го безпокоеше, че неколцина от разколниците, споменати в писмото, са родственици на мъже, които самият той считаше за съюзници.

Щом имаше един пратеник, значи трябваше да има и други. Джон не би поверил подобно писмо само на един — ами ако го заловяха? Кралицата и съдиите трябваше да узнаят незабавно, за да могат да организират охраната на брега и да се разправят с кастеланите на Джон. Можеха да овладеят ситуацията, но трябваше да действат бързо.

— Отведете го и засега го приберете в затвора — нареди Роджър. — Може да се наложи да му задам още въпроси.

Обърна се към къщата си, докато последните слънчеви лъчи изчезваха, и нареди на шамбелана си да доведе писаря му и двама от собствените му куриери.

 

 

Айда огледа спалнята. Прилошаваше й от притеснение, но се успокои, че всичко е готово. Пред огнището бе поставена вана с димяща вода и фин бял сапун наблизо. Айда бе извадила чисти дрехи за Роджър, включително туника, върху която беше работила няколко седмици. Нова бродерия със сцена от пикник освежаваше стената зад леглото и Айда бе наела художник, за да изрисува над него подобен фриз. Стаята беше изпълнена със светлина и въздух, но имаше и цвят и пищност, които създаваха дух на спокойствие, а не на студенина. Ведро пращящият огън осигуряваше усещане за интимност, както и кошничката за шиене на Айда и игралната дъска, поставена на маса близо до един свещник, за да може всеки, решил да играе, да вижда добре. Айда остана удовлетворена от усилията си. Кой не би желал да прекара известно време в тази стая? Кой би искал да я напусне заради непостоянството на открития път?

— Мамо, пристигнаха! — втурна се в спалнята Хю. Лицето му бе грейнало от въодушевление и зачервено от дългия престой на ветровитите укрепления, откъдето гледаше за свитата на баща си.

Айда пое четиригодишния Уилям и накара бавачката да доведе двегодишния Ралф. Момичетата тръгнаха пред нея, хванати за ръка, а Хю пое пред всички, като истински мъж. Извън сградата кулите продължаваха да се издигат все по-високо в защитна стена, която накрая щеше да обгърне двора от всички страни. Жилищата на зидарите се намираха във вътрешния двор — същинско селце от дървени колиби със сламени и дървени покриви. При мащаба, с който строеше Роджър, най-вероятно щеше да продължи да се издига тук години наред. Прахът влизаше навсякъде и макар че вече бе свикнала с присъствието на зидарите, Айда често копнееше да ги няма, да си почине от постоянното трополене на работата им. Децата обаче го обожаваха. Хю беше запленен и от процеса на строене, и от зидарите. Често вечер се измъкваше до колибите им и слушаше историите и песните им. Понякога Мари го придружаваше и Айда трябваше да изпрати някого да ги прибере, когато станеше късно, а тях още ги нямаше.

В двора започна да се изсипва кавалкада от рицари и оръженосци, духовници, прислужници и натоварени докрай понита. Погледът на Айда се спря на Роджър върху дорестия му кон и сърцето й подскочи. Толкова време мина, откакто се бе прибрал у дома за последен път. Покрай администрирането на Хиърфорд, държавните дела и сега битката с бунтовния по-малък брат на краля и организирането на бреговата защита тя почти не го беше виждала от миналата есен.

Роджър слезе от коня и Айда направи официален реверанс. Момчетата се поклониха, а дъщерите й последваха примера й, като се споглеждаха и се кикотеха. Също толкова официално Роджър я вдигна да се изправи и я целуна по двете бузи.

— Изглеждаш добре — каза той.

— Добре съм, милорд, и сега, когато те виждам, се чувствам още по-добре — отговори прочувствено Айда.

Принудената усмивка, която получи в отговор, не беше поздравът, на който се надяваше, и лицето й помръкна.

Роджър разроши светлата коса на Хю.

— Кълна се, че си пораснал още, момко — каза той с прекалена сърдечност.

— И аз съм пораснала — оповести Мари.

— И аз! — Маргьорит бе твърдо решена да не допуска да я забравят.

— Значи скоро всички ще станете великани — каза Роджър и вдигна очи към парапетите на бойните кули. — Вече придобиват вид — кимна той. — До средата на лятото ще са приключили с тази кула.

— Значи няма да си тук в средата на лятото? — Айда долови киселата нотка в гласа си и я намрази.

Роджър размърда рамене.

— Надявам се, че ще бъда, но всичко зависи от това какво ще се случи.

Влезе в залата и се изкачи по стъпалата към спалнята. А после се спря и впери поглед във ваната, от която се вдигаше пара, в красивия декор, в храната, и докосна лицето си с длан.

— Какво има? — попита тревожно Айда.

Той поклати глава.

— Бяхме в затруднено положение и гледката на домашните удобства ми идва почти прекалено.

Грижовните инстинкти на Айда взеха връх над разочарованието й.

— Ела, изкъпи се и хапни — подкани го тя. — Ще се почувстваш по-добре.

Посегна към колана му, разкопча го и за миг двамата останаха близо един до друг. Дишането й се ускори, а слабините й се изпълниха с топлина и станаха по-чувствителни. Мили боже, шест месеца си беше същинска суша.

Продължи да съблича съпруга си, като оглеждаше тялото му и с облекчение установи, че по него няма белези от войната. Ръцете и китките му бяха чисти, лицето също, но целият бе покрит с мръсотията от дългите дни, прекарани на седлото и постоянното носене на броня. Той влезе във ваната и въздъхна дълбоко. Айда сложи възглавница зад гърба му и накара да донесат столче до ваната, за да го използва като маса за чаша вино и голям къс пилешко месо, печено в тесто. В миналото двамата щяха да се пъхнат заедно във ваната и да се изкъпят и нахранят насаме, но с шумотевицата от слуги и деца в стаята и другите изисквания на момента такава интимност беше невъзможна. Айда все пак се възползва от възможността да поеме задълженията на прислужница в банята и да възстанови познанството си с тялото му. Усети как Роджър се отпуска под движенията на насапунисания плат.

— Свърши ли? — попита Айда.

Роджър сбърчи лице.

— Не знам. Сключихме примирие до Деня на вси светии, но това е в полза на Джон, защото той и бездруго губеше. Флотът му не отплава от пристанището, а единствените наемници, които успя да си осигури, бяха шепа некадърни уелсци. Тъй като прихванахме съобщенията му навреме, успяхме да задушим този конкретен план за нашествие още в корен. Джон обаче продължава да настоява пред всички, че Ричард никога няма да се завърне от Германия и той трябва да поеме короната.

Айда потопи плата във водата и натри съпруга си с още малко сапун, а Роджър захапа печеното тесто. Във водата нападаха трохи и се смесиха с посипаните вътре билки и изсушени цветчета.

— За наш късмет знаем, че макар и затворник, Ричард е в добро здраве и с бодър дух. Всичките преструвки и козни^[1] на Джон няма да го доведат доникъде.

— И така, какво ще стане сега?

Той сдъвка и преглътна.

— Трябва да откупим краля. Всички трябва да дадат една четвърт от доходите си. Имотът на всеки един рицар ще бъде оценен на двайсет шилинга. Всички съкровища в страната — злато, сребро, каквото намерим — трябва да отидат за освобождаването му.

— И на колко възлиза откупът? — попита Айда, напълни отново чашата му и избърса водните капчици от раменете му просто заради удоволствието да го докосне отново.

— Разисква се сумата от сто хиляди марки.

Удивена, Айда впери стъписан поглед в Роджър.

— Откъде ще ги намерим? Ричард за малко да ни разори, докато събере пари за похода. Какво е останало?

Роджър дояде тестото с пиле и изплакна ръцете си в изстиващата вода.

— Имаме някои резерви, както и възстановяеми ресурси като вълната. Докато Ричард е жив, Джон не може да стане крал. Аз пазя тези земи за сина си. Няма да позволя войната да ги похаби и съсипе след всичките ми усилия да ги възстановя и построя отново.

— Но двайсет шилинга за имота на всеки рицар…

— За нас това е малко по-малко от сто и деветдесет марки. Не се съмнявам, че ще го закръглят на двеста… и че ще поискат още под формата на злато, сребро, бижута и така нататък. — С тежка въздишка Роджър се надигна от ваната.

— Германският император не е глупак. Положително е изчислил до последното пени колко точно може да си позволи Англия — до последното пени, но не повече.

След като се облече, Роджър отиде да огледа строителните работи и да говори със зидарите. Айда остави децата на прислужничките си и тръгна заедно с него. Той обсъди изискванията си с началника на зидарите, обсъдиха и как ще трябва да прекроят темпото с оглед на необходимостта да съберат пари за откупа на краля. После се качиха на дървената палисадна стена с изглед към езерото и полята, покрити със свежа пролетна трева. Агънца подскачаха около майките си, които бяха покрити с прекрасни руна. Айда усети как я пробожда негодувание при мисълта, че тази вълна вече е обещана, за да измъкне краля от затвора му.

Облегнат на дъските, Роджър промълви:

— Гледах, когато разрушиха всички укрепления във Фрамлингам и не оставиха нищо друго, освен тази стара сграда. Мой дълг беше да присъствам на събарянето и тогава се заклех, че ще накарам да ми върнат графството и че не само ще построя всичко отново, но и ще го направя великолепно. — Удостои я с мрачна усмивка. — Когато нямаш какво да губиш, няма значение дали ще го загубиш. Когато обаче имаш повече, има значение.

Айда прехапа устна. Не искаше да мисли за това. Не и сега. Не беше честно. Той си бе у дома и макар да знаеше, че има задължения и тежки отговорности, Айда смяташе, че трябва да има и мигове на отдих. Просто трябваше да има, иначе тя щеше да полудее.

— Спомняш ли си първата среща от ухажването ни? — попита Айда. — В овощната градина в Удсток?

Роджър бе приковал поглед към една точка на хоризонта, ала сега отново насочи вниманието си към нея. Остана си все така намръщен, но устните му се извиха в полуусмивка.

— Какво за нея?

Айда го докосна по бузата.

— Казах, че не си нито стар, нито посивял, но имаш нужда от лекарство.

— Като болно дърво — уточни сухо той. — Добре си го спомням.

— Мисля си, че може би пак ти трябва лекарство. — Посегна и го погали по косата. Наскоро измита, тя беше като меки перца под пръстите й. — Знам, че на мен със сигурност ми трябва. — Айда докосна леко бузата му и когато Роджър извърна глава, за да целуне дланта й, тя продължи шепнешком: — Липсваше ми.

Гърлото й ненадейно пресъхна и Айда се вкопчи в съпруга си.

— Всеки ден ми се струваше безкраен като година.

— Наистина беше безкраен като година — поправи я той и я притисна в обятията си.

 

 

Яхнал бойния си кон, Роджър наблюдаваше как Хю препуска в лек галоп на жребеца си през ливадата до конюшнята. Пъхнало под мишница малко леко копие, момчето се понесе към първата от трите стойки, от която висеше пръстен от плетена ракита. Хю контролираше умело коня си, стойката му на седлото беше добра, а прицелът — точен. Той наниза на копието си първия пръстен и продължи към втория и третия. Зрителите избухнаха в буйни аплодисменти.

— В турнирите ще е също толкова добър колкото баща си — отбеляза ухилен Оливър Во, когато Хю обърна коня си в края на ливадата и препусна обратно към тях.

Роджър се усмихна гордо и не поправи рицаря, макар тайно да си мислеше, че Хю едва ли ще прекарва много време по турнири. Момчето имаше дарба и ако пожелаеше да я развие, щеше да стигне далеч, но Роджър знаеше, че синът му при всяка възможност би предпочел да забие нос в някоя книга или трактат или да се завърти около зидарите. Изпитваше огромен интерес към рязането и трупането на камъни и бе запленен от процеса на създаване на по-сложните и снабдените с украса орнаменти. Наследил бе любовта на майка си към симетрията, цветовете и моделите. Воинските умения бяха необходима част от образованието му, но на Хю му се струваха нещо несъществено, докато по-малките му братя вече тичаха напред-назад с дървените си мечове, твърдо решени да пометат всичко живо наоколо.

— Добре, сине! — похвали го Роджър, когато Хю се присъедини към тях.

Момчето се изчерви от удоволствие. Баща му изпита рязка болка, когато осъзна колко много е пораснало по време на отсъствието му. Все още беше дете, но вече бе по-близо до юношеството, отколкото до детството. Роджър накара един оръженосец да сложи пак пръстените, взе копие от един от придружителите си и препусна да изпълни същите маневри като Хю. Донякъде го правеше, за да поддържа собствените си умения, но имаше нещо повече. Координирането на ръка, очи и кон му доставяше удоволствие и му напомняше, че въпреки бремето и отговорностите, които се бяха стоварили на плещите му, във вените му все още гори кръвта на млад мъж и малките удоволствия на живота могат да му доставят радост.

Беше се завърнал у дома преди седмица и макар че бе зает с управлението на имота, надзираването на крепостта и работата по събиране на парите за откупа, все пак имаше и кратки мигове като този, когато можеше да се отпусне. Истински лукс бе да се събуди в легло с дюшек от пера редом с Айда. Да я гледа до себе си, докато се храни вечер, свита до него с бродерията си, или докато пее заедно с него за удоволствие и развлечение. Физическият контакт също му доставяше удоволствие. Роджър не беше роб на похотта и плътските удоволствия по начина, по който им робуваха много други мъже, но да обладава жена си — и тя да го обладава — бе наслада, която много му беше липсвала. И децата му бяха истинско удоволствие. Лудориите им го забавляваха, а бурното им оживление му оказваше същото въздействие, както препускането сега. Само като ги гледаше, кръвта във вените му пееше. Изпитваше силен закрилнически инстинкт всеки път щом по-малката му дъщеря се сгушеше в скута му, увита в неговото подплатено с кожа наметало. Такова безусловно доверие, такава любов. Собственият му баща никога не се бе радвал на подобна привилегия. Всъщност той щеше да се ужаси при самата представа да вземе дете на коленете си и тази мисъл примесваше удоволствието на Роджър с остра скръб.

Той наниза трите пръстена на върха на копието и се върна при останалите в лек галоп. Изпита леко удоволствие от възхищението в очите на сина си.

Докато слизаше от седлото, огромният бял гъсок от птичарника запляска с крила през моравата — преследваше няколко кряскащи, уплашени кокошки. Опънал врат, той надаваше крясъци, съскаше и агресивно нападна, за да защити територията си.

— Внимавайте, сър — изрече предупредително конярят, който бе дошъл да отведе коня на Роджър. — Миналата седмица нападна главния зидар, защото реши, че заплашва женските му — и посочи с глава към четирите кафяви гъски, които кълвяха туфите трева до стената на една колиба за складиране.

Роджър изсумтя развеселен и проследи с поглед как гъсокът подкарва кокошките през двора. Няколко от глупавите създания паднаха от страх право в поилката, където започнаха да пляскат с крила и да къткат в паника под продължаващите заплахи на гъсока. От устата на Роджър захвърчаха слюнки. Хората му се държаха за корема и се превиваха от смях, поне докато от кухните не се появи една румена жена с навити ръкави и голям черпак в ръка.

— Задава се беда — изхриптя Анкетил. — Ето я Улфуин.

Тя закрачи войнствено към бъркотията. Лицето й беше станало тъмночервено от ярост.

— Няма да ви е толкова смешно, господа, когато останете без пилета за тенджерите и без яйца на масата! — провикна се Улфуин, без да се смущава от подробности като различия в ранга. — Така се уплашиха, че цял месец няма да снесат и едно яйце!

Тя изгледа гневно Роджър, сякаш ситуацията бе възникнала единствено по негова вина. Яростта й обаче само го развесели още повече. От очите му потекоха сълзи.

Улфуин стигна до поилката, измъкна от водата мърлявите кокошки, сграбчи гъсока за врата, притисна крилата му към тялото, пъхна го под мишница и се отдалечи, дълбоко възмутена, без да спира да мърмори колко са глупави всички мъже. Кокошките започнаха да се олюляват около поилката, пляскаха с крила и кряскаха недоволно, а мъжете бършеха очите си и се опитваха да овладеят веселието си.

— Няма да му извие врата — включи се Хю. — Той е любимецът й. Обича го и все му говори, макар че основно му се кара.

— Все едно си има мъж наоколо — отбеляза Анкетил.

Хю поклати глава.

— Казва, че е по-добър от мъж. Защитава я и не иска да я чука всеки път, щом легне в леглото.

Всички отново избухнаха в смях, залитаха и се подпираха един на друг. Хю стана огненочервен и се ухили. Роджър го перна добронамерено.

— Какви неща си учил, докато ме е нямало? — попита той.

Хю вдигна рамене, по-червен от всякога.

— Ами тя точно това каза, и то пред всички.

— На мен ми звучи, сякаш й се иска да е така — подсмихна се Анкетил. — Няма мъж с акъла си, който да иска да легне с тая дърта вещица. А дори и да има, кой ще иска да рискува да му отхапе оная работа?

— Може и да си струва, за една добра закуска — възрази Томас от Хийчъм, който беше прочут лакомник.

— Стига де, човече, ти ще си закуската!

Шегите и заяжданията, усещането за другарство изпълниха Роджър с топлина. Развеселен, той видя как Хю ги попива като жадно подрастващо кутре. Добре беше, че момчето се учи как да общува с хората, от които щеше да зависи, когато дойдеше неговият ред да управлява тук. Разбира се, имаше граници, както и трябваше, но един добър водач, добър лорд, знаеше къде да ги постави и къде да ги размие.

Докато мъжете се възстановяваха от веселието си, пристигна куриер в бесен галоп и скочи от седлото още преди да е дръпнал докрай поводите. Когато зърна Роджър, той се отправи към него, коленичи и му подаде един пакет. Роджър го позна: беше един от куриерите на канцлера Лоншан.

— Джефри, нали? — попита той и му махна да стане.

— Да, милорд.

Новодошлият почтително свали шапката си, разкривайки прошарените си къдрици. Изглеждаше притеснен. Роджър погледна към пакета, който бе запечатан с печатите на Лоншан, краля и кралица Елинор. Извади ножа си, отвори документа и се зачете в съдържанието. Започна да се мръщи, а на един от редовете погледът му се стрелна към сина му.

— Неприятности ли? — попита Анкетил.

Мъжете вече не се усмихваха. Куриерът на Лоншан прокара длан по потното си лице. Роджър погледна към него и му даде разрешение да прибере коня си в конюшнята и да отиде да пийне нещо в кухнята. Той не беше виновен за вестта, която носеше, но Бигъд почти се надяваше гъсокът все още да е на пост и да пази Улфуин от всички.

— Кога епископът на Илай е носил нещо друго, освен неприятности? — отвърна мрачно той. — Викат ме на съвет в Сейнт Олбънс, за да обсъдим откупа на краля.

Отново погледна към сина си и почувства, че лицето му е някак сковано.

— Оливър, събери всички. Трябва пак да прочета писмото и да говоря с графинята, и после ще реша какво да правя.

 

 

Айда седеше до прозореца в солария на горния етаж, където пролетното слънце се изливаше в скута й и върху ризата, която шиеше за Роджър. Можеше да възложи тази задача на някоя от шивачките, но предпочиташе да се заеме лично, защото така съпругът й щеше да носи труда й до кожата си, където и да отидеше.

Първият признак за беда се появи, когато Роджър отвори със замах вратата и нахлу в стаята, обгърнат от лека миризма на кон и тежки упражнения. Настроението му обаче не беше бодро, както би очаквала Айда след такъв спорт. А после зърна пергамента в ръката му и почувства как вътре у нея зейва дупка.

— Какво? — попита.

Една седмица, бяха разполагали с една седмица. Това ли беше всичко, което щяха да им отпуснат?

Той се приближи и седна срещу нея на пейката под прозореца, където през първата си нощ тук двамата се бяха хранили взаимно с къшей препечен хляб, от който капеше масло, в интимността на мрака, разсейван само от огъня.

— Уилям Лоншан се е върнал — изръмжа Роджър. — И познай къде е слязъл на брега — в Ипсуич, моето собствено пристанище. Свиква среща в Сейнт Олбънс след една седмица, смятано от днес.

Прониза я страх. Въпреки прогонването си миналата година Лоншан се бе опитал да се върне в Англия, но го бяха посъветвали да не го прави. Не можеше да повярва, че е направил нов опит — и че очевидно е успял.

— За какво ще е тази среща?

— Кралят е дал разрешение за провеждането й. Ричард го е натоварил със задачата да събере парите за откупа и да ги занесе на император Хайнрих в Германия. — Роджър погледна към документа в ръката си, сякаш виждаше парче гниеща плът. — След като платим първите седемдесет хиляди, Ричард може да си тръгне, но императорът изисква заложници като гаранция за честността ни да платим останалите.

Ненадейно разтревожена, Айда се изправи на стола си.

— Какво говориш?

Мълчанието му продължи още няколко удара на сърцето.

— Лоншан ми заповяда да замина като един от заложниците — каза после той. — Както и Ричард де Клар и епископите на Рочестър и Чичистър. Освен това настоява лордовете да изпратят и синовете си като заложници… включително и Хю.

Ръцете на Айда се стрелнаха към устата й. Беше стъписана.

— Не може да го направи!

— Освен това поиска и един от внуците на Елинор.

— Не можеш да го дадеш, не и Хю!

Прилоша й.

— Аз и нямам намерение — отсече Роджър с мрачна решителност. — Всичко това е част от преговорите. Искат повече и изглеждат разбрани, когато се задоволят с по-малко. Нека Лоншан да заповяда, мен ще ме получи. Аз не съм десетгодишен и мога да се грижа за себе си. Но сина ни няма да дам.

Думите му почти не намалиха тревогата на Айда. Противопоставянето също криеше опасности и дори да успееше да защити Хю, Роджър предлагаше самия себе си като щит и жертва.

— Но все пак ще трябва да заминеш за Германия?

— Най-вероятно — загледа се към прозореца Роджър, за да избегне погледа й.

Айда пъхна ръце под ризата, която шиеше, за да не позволи той да види треперенето им. Германия! Все едно й казваше Йерусалим.

— Кога тръгваш? — попита тя с едва доловим глас.

Той сгъна пергамента и го пъхна под колана си.

— Трябва да замина утре. Не разполагам с много време.

Айда се почувства така, сякаш я е ударил.

— Тогава да започвам да ти събирам багажа — чу да казва собственият й глас. — Ще ти трябват дворцовите ти одежди и няколко чифта долни дрехи… Аз… — продължи тя и преглътна. — Мислех, че ще разполагам с повече време да довърша ризата ти…

Сведе поглед към мекия избелен лен под ръцете си и примигна. Една сълза капна върху плата и образува прозрачно петно. Още едно лято щеше да си отиде. Още един сезон от най-хубавото време в живота им.

— Айда… — протегна Роджър ръце през пространството зад амбразурата и улови нейните. — Мой дълг е…

— Да — отвърна сковано тя. — Не искам да ходиш никъде, но също като теб и аз знам какъв е дългът ми.

Откъсна се от него, взе ризата и започна наслуки да прави бодове. Шевът се набръчка и Айда се убоде. Кръвта й изцапа чистия бял плат.

— Остави — каза Роджър. — Няма значение. Имам предостатъчно ризи.

— Има значение! — извика тя, обзета от ярост, гняв и жестока болка. — За теб може и да няма — за мъжете една риза е като всички ризи. Но за съпругата, която я е ушила, плакала е над нея и я е обливала с кръв, това е много повече от… от дълг.

Скочи на крака. Когато той протегна ръка към нея, Айда направи същото, за да го спре.

— Не — каза. — Трябва да се успокоя… Остави ме сама.

Влезе в спалнята и спусна завесата, която разделяше двете помещения. Зад очите й напираха сълзи и Айда знаеше, че трябва да даде простор на бурята, за да успее да мине от другата страна — да се наплаче до пълно вцепенение и да изглежда спокойна.

Роджър я последва, бутна настрана завесата и после я върна на мястото й.

— Ако можех, щях да остана — каза той и Айда потръпна, когато чу раздразнението в гласа му. — Но когато се заклех във вярност на Ричард, обещах да му служа с тялото си за задачи като тази. В какво ще се превърна, ако не спазя клетвата си? Всички сълзи на този свят не могат да променят нищо.

— Знам — отвърна нещастно Айда. — Но дали да плача, или не — това поне мога да реша сама.

Той се приближи до нея, обърна я и грубо я привлече в прегръдките си.

— Какво си мислиш, че когато утре сутринта замина, искам да отнеса със себе си спомена за сълзите ти ли?

— Може би имам нужда да отнесеш със себе си точно този спомен — нападна го тя през болката си.

Двамата стояха съвсем близо един до друг, без да могат да си поемат въздух. Айда си помисли, че той ще се извърне и ще излезе. Част от нея копнееше да го стори, да доведе докрай нещастието й. Вместо това обаче Роджър я стисна по-силно, целуна я пламенно й тя отвърна, така че издиша в устните му и той в нейните.

— Ще ти кажа какъв спомен искам да запазя — прошепна Роджър. — Всъщност ще ти покажа.

Вдигна я на ръце и я отнесе в леглото им.

 

 

Рано на следващата сутрин, когато зората все още трепкаше като сив здрач, Айда наблюдаваше как Роджър се отдалечава от Фрамлингам със свитата си от рицари, оръженосци и духовници. Товарните коне носеха купища багаж. Не беше взел каруца — каза, че щяла да го забави. Хю бе застанал гордо до нея с вдигната глава и ръце, затъкнати по мъжки от двете страни на колана му, макар Айда да знаеше, че само след час пак ще е момче, ще играе на топка или ще се надбягва с приятелите си на гърба на своето пони.

Не можеше да се насили да се усмихне, но вдигна ръка, за да отговори на прощалния поздрав на Роджър. Не можеше да види изражението му, докато се отдалечаваше, но чувстваше колко е съсредоточено и това я връщаше към спомена за часа, който бяха прекарали в спалнята предишния следобед и всички неща, които останаха неизречени, но не и премълчани — споделени на интимния език на допира. И Роджър не се усмихваше. В този момент и двамата трябваше да се държат за мрачното равновесие, необходимо да минат по тънко въже, от чиито две страни стърчаха ножове — някои наточени от самите тях.

Когато и последният кон излезе през портите на Фрамлингам, гъсокът на Улфуин запляска с крила през двора, съскаше и крякаше, сякаш гонеше натрапници. Обикновено подобна комична гледка би развеселила безкрайно зрителите, но днес никой не се разсмя.