Елизабет Чадуик
Розата на Уиндзор (25)

Глава 25

Фрамлингам, юли 1189

Айда погледна към панделката, която бродираше, и изруга, защото беше изпуснала едно обръщане и сега в шарката в червено и бяло се бе появило несъвършенство. Грешката я дразнеше ужасно и трябваше да се обърне настрана, защото главата я болеше, а очите й продължаваха да губят фокуса си. Още от началото на сутринта не се чувстваше добре.

Айда бутна гергефа настрана, стана от работната си маса, отиде до прозореца и погледна навън към двора. Улфуин, една от кухненските прислужници, хранеше кокошките и както обикновено, големият бял гъсок само създаваше неприятности, опъваше врат и съскаше на другите птици. Поради някаква причина Хю си го беше харесал и вчера се наложи да му се скарат, задето го вкара в залата.

Айда потърка челото си. Въздухът бе натежал като завеса от дъжд, който така и не бе завалял, и навярно щеше да се извие буря. Макар че тя искаше да завали и въздухът да се прочисти, искаше това да стане по-късно, защото пътищата щяха да се разкалят и пътуването да стане по-трудно. На сутринта трябваше да тръгне заедно с децата към Роджър, който все още беше в Уестминстър.

Капризен плач я отведе до люлката. Тримесечният Уилкин се беше събудил и тя се наведе към него и на лицето й грейна усмивка. Всъщност малкият се казваше Уилям — важно и традиционно име в семейството на Роджър, но то караше Айда да изпитва болка заради първородния й син. Този нов син също беше тъмнокос и щеше да има кафяви очи. Всеки път щом го погледнеше, си представяше и се чувстваше ограбена. Все едно имаше две парчета от рабош или пергамент, които се доближаваха един до друг, но не съвпадаха. Айда вдигна детето на ръце, занесе го до прозореца и погледна навън. Хю играеше на гоненица с Мари и крясъците им огласяха двора. Маргьорит, която следващия месец щеше да навърши три години, се опитваше да тича след тях, без да изостава, но крачетата й бяха прекалено къси и постоянно застъпваше рокличката си. Най-накрая тя седна насред двора и изпадна в гневен пристъп. Лицето й беше яркочервено на фона на светложълтите къдрици. Бавачката й я взе, пъхна я под мишница и я внесе в залата.

— Да опаковам ли дворцовата ви рокля, милейди?

Айда погледна през рамо към Бъртрис, която беше вдигнала рокля от зелен копринен брокат. Само от обръщането на главата изпита болка, която прониза черепа й и накара нещо в стомаха й да кипне.

— Да, вземи я — отговори тя и се насили да продължи въпреки отпадналостта си: — Ако я оставя, сигурна съм, че ще ми потрябва за нещо.

Роджър можеше да поиска да поканят гости или да я заведе в Уестминстър.

Не беше го виждала от началото на май. Докато се подготвяше в уединение за раждането, той се намираше с Хенри в Нормандия. Върна се за причестяването й на четирийсетия ден, но го повикаха в Уестминстър и той реши, че за нея ще е най-добре да остане още един месец във Фрамлингам и да възвърне силата си, а и новороденият им син да порасне още малко, преди да се отправят към Лондон. Айда запълваше времето си със задълженията на домакиня, с домашни проблеми и с тези на имението, с майчински задачи и управление, с домакинството и земите и макар че дните й бяха запълнени до последната минута, често й се струваха съвсем празни. Беше като танц, който изпълняваше сама или с любезни непознати. Ръката й се опитваше да хване въздух там, където би трябвало да е ръката на партньора й. Айда се извърна обратно към прозореца и за миг притисна чело към студената каменна стена със затворени очи. Искаше утре сутринта да замине. Не можеше да си позволи да се разболее.

Звукът от конски копита, влетели в галоп в двора, я накара да погледне надолу. Едуин, един от куриерите им, слизаше от запъхтяния си жребец. От коня капеше пот, той трепереше и нямаше сила да се дръпне, когато белият гъсок се отправи войнствено към мъжа и жребеца, опънал врат, и закрещя в защита на територията си.

Айда почувства как я обзема тревога. Щом Едуин едва не бе уморил коня си от бързане, новините навярно бяха много сериозни. Тя заповяда на една от прислужничките си да слезе долу и веднага да го доведе при нея. Мили боже, ами ако се е случило нещо с Роджър?

Едуин прекрачи прага, приближи се към нея и коленичи с наведена глава. Вонята на сгорещен кон и потен мъж изпълни стаята. Когато Едуин свали шапката си, от косата му закапаха капки пот и попиха в рогозките.

Айда се стегна, за да чуе най-лошото.

— Какво има? — попита тя. — Кажи ми.

— Милейди, кралят е мъртъв — оповести Едуин. — От известно време отпадаше, но за последно се разболял и умрял в Шинон преди една седмица. Милорд ви изпраща новината от Уестминстър и заповядва да отидете при него колкото се може по-скоро.

— Мъртъв ли? — повтори немощно тя, а после пак, беззвучно, почти като издихание.

— Да, милейди. — Едуин все още дишаше тежко, уморен от ездата. — Ще го погребат във Фонтевро.

Айда го гледаше и се чувстваше вцепенена. Нещо натежа под сърцето й, а светът около нея се разми и стана едноцветен.

— Милейди… Мадам…

Тревожният глас на Бъртрис направи на Айда не по-голямо впечатление от досадното бръмчене на муха.

— Благодаря ти — обърна се сковано тя към Едуин. — Иди да си починеш и да се освежиш.

— Искате ли да взема друг кон и да отнеса на милорд отговора ви, милейди?

Тя поклати глава.

— Скоро лично ще говоря със съпруга си.

Пратеникът се поклони и се оттегли. Айда се почувства празна, куха, сякаш някой е изсмукал мозъка от костите й. Едва-едва осъзнавайки какво върши, тя се отправи към параклиса, за да се помоли. Хю и Мари бъбреха с коняря, който бършеше и охлаждаше коня на Едуин. Хю си играеше с украсените с емайл червени и златисти висулки на нагръдника на жребеца. Бяха затворили гъсока, но той продължаваше да крещи заплашително иззад оградата от върбови клонки. Айда чуваше и виждаше всичко това със странното усещане, че го наблюдава отдалеч. Сцените пред очите й бяха почти като страници от някоя от книгите на Хенри.

Тя влезе в параклиса, приближи се към олтара, коленичи и се прекръсти, а после сключи пръсти около зърната на броеницата си и се помоли за душата на Хенри. Крайчецът на плата на олтара от украсена със злато коприна помръдваше леко, но нямаше никакъв въздух. Айда си представи, че усеща топлината от свещите в позлатените им свещници и пламъците сякаш изгориха кожата й. Очите й бяха сухи и горяха. Докато спомените се събираха в съзнанието й и я попариха като разтопено олово, й се прииска да заплаче. Но не можа.

Можеше да се види в двора, как мести табуретката по заповед на Хенри, как повдига крака му и размества това и онова, за да му е по-удобно. Как върви по коридора към спалнята му. Онзи първи болезнен път, когато искаше да умре от нещастие, страх и притеснение, а после, когато свикна, усещането за нещо познато, което привнесе в общуването им топлината на привързаност и от време на време тръпка на удоволствие. Помисли си за подаръците, които й беше правил: пръстените, платовете и кожите. Спомни си го как се усмихваше на невинността й и снизходителната развеселеност от мъдростта, породена от това й качество. Видя го как се навежда над люлката и подава показалец на новородения им син с усмивка на горда радост, която смекчава чертите му. Сега тази усмивка вече я нямаше — беше заключена в студен гроб. Цялата тази жизненост, цялата тази пламтяща жизнена сила. Бяха догорели докрай и бяха угаснали с тихо съскане и струйка дим.

Айда притисна пламналото си чело към стиснатите ръце. Ами синът им? Сега той беше на практика сирак, без закрила нито от баща си, нито от майка си. Какво щеше да стане с него без баща му? Сега крал щеше да стане Ричард, най-големият син на Хенри, за когото тя не знаеше нищо, освен че се е заклел да отиде на кръстоносен поход и поради това няма да има кралски двор в обичайния смисъл на думата.

Стомахът й се сви и тя разбра, че ще повърне. Ужасена да не оскверни църквата, Айда се отправи, олюлявайки се, към вратата, дръпна я със сила, за да я отвори, и падна на колене до страничната стена, където повърна силно. Свещеникът изкрещя за помощ и приклекна до нея. Един прислужник се приближи тичешком. Айда потръпна. Как е възможно човек да изгаря от горещина и в същото време да зъзне от студ? Ставите я боляха, а костите й сякаш бяха разхлабени.

Прислужничките й дойдоха и й помогнаха да се качи в стаята си. Сложиха я в леглото и я затрупаха с одеяла, под които тя продължи да трепери и да изгаря. Донесоха й билков чай, за да успокои стомаха й, и Айда го изпи, но веднага й прилоша пак.

Прекара почти цялата нощ ужасно болна, докато проблясването на светкавици без дъжд придаваше на небето странен оттенък на млечно — пурпурно и в завладяното й от треската въображение отбелязваше смъртта на краля. Призори заваля малко дъжд. С разранено гърло и такива болки в корема, сякаш я е ритнало муле, Айда заспа под звуците на съпровода му по покрива и капенето му по капчуците. Сънува огън, битка и опасност. Чу как първородният й син я вика със съкрушен, объркан глас, но не можеше да го намери, защото всичко бе обгърнато от гъста мъгла. А после Роджър извика името й и закрачи към нея през миазмата, протегнал напред дясната си ръка, сякаш искаше да я спаси. За миг Айда си помисли, че държи кесия, пълна със злато, но когато погледна отново, нямаше нищо. Прикова погледа си върху него и промълви отчаяно:

— Бащата на детето ми е мъртъв.

Той отвърна на погледа й със студения взор на съдия и отговори:

— Бащата на децата ти е жив.

Айда се стресна и се събуди. По лицето й течаха сълзи. Бъртрис отвори завесите на леглото и надникна в мрака с изпълнени с тревога очи.

— Милейди, повикахте ли ме?

Айда седна и избърса лицето си с длан. Сънят все още беше жив, преследваше я с цветове, по-ярки от цветовете в тази стая. Главата й кънтеше от главоболие; Айда се чувстваше изцедена и слаба като котенце, но гаденето бе преминало и вече не изгаряше от треска.

— Да — каза тя. — Донеси ми малко хляб и преварена вода. И вода за миене.

— По-добре ли се чувствате?

Айда кимна.

— Малко, но днес няма да яздя. По-добре да пътувам с колата.

Очите на Бъртрис се разшириха.

— Все още ли смятате да заминете, милейди?

— Няма да стигна до Лондон, като седя тук, нали така? И съпругът ми ме повика.

Усещаше как сълзите засъхват по лицето й. Ризата й бе омачкана и вонеше на пот и болест. Ненадейно й се прииска да стане от леглото, да се преоблече и да се махне от всичко това.

— При тези обстоятелства, мадам, съм сигурна, че ще разбере.

Айда упорито поклати глава.

— Въпреки това тръгвам. Побързай.

Докато прислужничките й я миеха и вадеха дрехи от сандъците, сънят избледня в съзнанието на Айда, въпреки че остави неизличима утайка. Айда успя да изяде къшей хляб и се насили да изпие водата малко по малко, макар да изгаряше от жажда. Дъждът беше спрял и въздухът се беше попречистил. Времето изглеждаше достатъчно добро за пътуване.

Преди да тръгне, Айда се върна в параклиса да се помоли, взе и по-големите деца, за да запалят свещи за душата на Хенри. Хапейки устна от съсредоточаване, Хю успя да задържи свещта стабилна, докато изпълняваше дълга си. Айда се зачуди дали и първородният й син е направил същото, но, разбира се, за него това щеше да означава нещо съвсем друго. За Хю това беше тържествено задължение, ала също така и нещо мъжествено и вълнуващо. Смъртта на краля не означаваше нищо за него — само изпълняването на няколко ритуала. За другото й дете обаче това означаваше, че е загубило баща си и цялата си сигурност.

Айда прекара почти целия първи ден от пътуването в сън, този път без сънища и когато се събуди, се почувства замаяна от глад и празнота. Един важен човек в живота й, един от хората, които я бяха оформили, си беше отишъл и мястото, на което доскоро усещаше присъствието му, трябваше да се запълни с други, по-позитивни неща, за да зарасне раната. Щеше да й е трудно да ги намери.

 

 

Роджър наблюдаваше как каруцата с багаж под покривалото в червено и златисто влиза в двора на къщата му на Фрайди стрийт, теглена от три силни сиви коня. Учуди се, че не вижда Айда на златистата й кобила, защото жена му беше добра ездачка и рядко пътуваше с кола — оставяше я на прислужничките си и по-малките деца. Хю яздеше в тръс заедно с рицарите и сержантите, с изправен гръб и стойка, която издаваше лекота на роден ездач. Ако се съдеше по изражението му, се преструваше, че е един от мъжете, които пазят колата, и гледката накара Роджър да се усмихне развеселено и гордо.

— Татко!

Хю преметна крак над седлото, скочи от понито си и се втурна към Роджър, после си спомни, че е мъж и че от него се изискват добри маниери, спря и се поклони елегантно. Роджър се поклони в отговор, разсмя се и разроши русите къдрици на наследника си.

— Радвам се да те видя — каза той. — Много ми липсвахте всички. Вече яздиш като истински рицар. Виждам, че си се упражнявал много.

Хю изпъчи гърди и грейна в усмивка.

— Къде са майка ти и сестрите ти?

— В колата. Мама беше болна, но сега е по-добре. Разболя се, когато чу, че кралят е умрял.

Роджър изслуша информацията с вдигната вежда, но не каза нищо. Смъртта на Хенри не го беше изненадала, защото в Уестминстър вече се бе разбрало, че страданията му са много по-големи от обичайните болежки. Самият той изпита чувство на освобождение. Най-после можеше да измете миналото на бунището и да започне отначало. Приближи се към колата, докато един от придружителите на Айда й помагаше да слезе, и зае мястото му за последните стъпала. Улови ръката на жена си и изгледа изпитателно лицето й. Беше бледа и изпита, но погледът, който му подари, бе радостен и тя отговори с готовност на целувката му.

— Хю казва, че си била болна — рече Роджър.

Тя кимна.

— Стомахът ми не беше наред и имах треска, която продължи едно денонощие. И Маргьорит се разболя, докато пътувахме, но сега е добре.

Останалата част от семейството му излезе от колата, следвана от прислужничките на Айда. Роджър целуна дъщерите си и се учуди колко много е пораснало бебето от причестяването на Айда насам.

— Значи си получила вестта? — попита той и се обърна заедно с нея към къщата.

Около тях прислужниците се занимаваха със задачите си и разтоварваха колата, докато конярите се грижеха за конете. Хю беше намерил един клон за подпалки и вече се бе впуснал в енергична игра с кучетата на баща си. Мари заподскача към него, а бавачките отнесоха бебето и Маргьорит вътре, за да ги настанят удобно.

— Да — отговори Айда. — Помолих се за душата на краля и наредих да организират бдения и да отслужат литургии.

Роджър забеляза, че отговорът й дойде бързо, а гласът й беше задъхан. Може би се бореше със сълзите, а може би това се дължеше просто на последния отглас на болестта, както и на общата бъркотия от пристигането.

— И аз платих за литургии — отговори той. — Всичко трябва да се извърши с уважение и по правилата.

Защото тогава най-после можеха да го оставят зад себе си.

Айда не отговори, но очите й останаха сведени надолу и тя се облегна на съпруга си, сякаш търсеше подкрепа.

Той я отведе в солария, където шамбеланът му бе подредил маса с храна и напитки. Реши да не й казва, че Хенри е издъхнал сам и че прислужниците му са разграбили от стаята всички завеси и мебели, излагайки голото, опетнено от смъртта тяло на краля пред погледа на всички. С мекото й сърце и историята й с Хенри знаеше колко уязвима ще бъде за подобни образи. Самият той не обичаше краля, но описанията го бяха отвратили, когато узна за случилото се. Вместо това й каза, че Хенри е бил погребан във Фонтевро от рицарите на домакинството си с всички церемонии и Ричард е присъствал на полагането му в земята.

— Ричард няма да дойде в Англия по-рано от август и още възнамерява да се отправи на кръстоносен поход — каза Роджър и седна на една пейка. — Но изпрати заповед да освободят кралицата от домашния й арест и не се съмнявам, че тя активно ще започне да му помага с управлението, и то веднага. Вчера видях копия от заповедите.

— Той… той каза ли какво ще стане с… с Уилям?

Роджър знаеше, че ще зададе този въпрос и че той ще е на първо място в ума й. Все едно колко много й даваше, включително и други синове и дъщери, тя все още се терзаеше заради този, когото не можеше да има.

— Не мисля, че подобен въпрос е бил първата му грижа — каза Роджър, — ала двамата имат един и същ баща и Ричард знае колко са ценни кръвните връзки, когато са близки, но не представляват заплаха. За такива кралски роднини почти нищо няма да се промени. Когато Ричард дойде в Англия, ще разбера какво смята да прави.

Благодарността в погледа й го раздразни и в същото време го накара да се почувства виновен. Все пак сам го беше предложил. Как бе очаквал да реагира тя?

— Само искам да знам, че има хора, които се интересуват от Уилям и се грижат добре за него. — Гласът й потреперваше.

— Не се съмнявам, че ще е така — каза Роджър. Нотка в гласа му подсказваше, че това е краят на темата, и той насочи разговора в друга посока. — Освен лошите новини, има и хубави. Утре сме канени на сватба, ако се чувстваш добре.

Айда вдигна глава.

— Сватба ли? — Веселостта в тона й беше насилена, но все пак тя се стараеше.

— Изглежда, че няма да ти се наложи да ядеш бродерията си — осведоми я той с нотка на сух хумор. — Уилям Маршал ще се ожени за Изабел де Клар в „Сейнт Пол“.

Топлината на искрена усмивка заличи тъгата в погледа й.

— Дори да трябва да ме занесат на носилка, с радост ще дойда, за да видя това! — отсече Айда и го погледна триумфално. — Нали ти казах!

— Каза ми, любов моя.

— Предполагам, че пак ще иска да вземе коне назаем — подметна дяволито тя.

Роджър й се ухили.

— Естествено. Всъщност му купих дамски ездитен кон — сватбеният му подарък за лейди Изабел. Така не му се наложи да претърсва цял Смитфийлд, а освен това му спестих една задача. Търси си и писари и администратори, така че поразпитах тук-там в Уестминстър от негово име.

— И това няма нищо общо с факта, че имаш интерес да претърсиш Смитфийлд за подходящ кон и да му намериш служители за домакинството му, които ще са благодарни не само на него, а и на теб?

Роджър призна пред себе си, че съпругата му е много умна и това го накара да се усмихне.

— Това определено е предимство — призна той.

Замислена, Айда отпи от чашата с вино и гризна от къшей хляб.

— Значи Уилям Маршал ще стане лорд на Стригил и съпруг на Изабел де Клар.

— Да, по заповед на Ричард. Хенри му беше обещал момичето и си умря, без да е изпълнил обещанието, но Ричард веднага даде на Маршал благословията си и го изпрати в Англия, натоварен с кралски задачи и писмено позволение да се венчае за нея.

Айда изглеждаше натъжена.

— Хенри често даваше обещания и не ги спазваше — рече тя. — Казваше, че мисли за това и чака да настъпи подходящият момент, а подходящият момент така и не идваше. — Усмихна му се безрадостно. — Знам, че мислиш, че скърбя ненужно, но вече приех новината и се помолих. Ако има още неуредени въпроси, те са свързани с живите, а не с мъртвите.

Тя вдигна решително глава и смени темата.

— Тъй като ти си подарил на Уилям Маршал кон, искам и аз да направя подарък на него и невестата му.

— Имаш ли нещо наум?

— Люлка — отговори тя. — Знам колко много означаваше за мен фактът, че ти поръча люлка за децата ни. Навярно нито той, нито тя имат подобно нещо. Досега на него не му е трябвало, а освен това е втори син. Изабел де Клар беше повереница на краля и живееше в Тауър и каквото и да има семейството й, то е много далеч, отвъд Ирландско море.

Устните на Роджър потръпнаха.

— Това не е ли прекалено директен намек?

Айда поклати глава.

— Не видя ли колко стръвно се отправи да служи на Хенри? Той иска съпруга и семейство. Иска да пусне котва. На твоята възраст е, но е прекарал целия си живот в скитане и иска да спре.

Роджър призна правотата й с мълчаливо кимване.

Айда продължи все по-разпалено:

— Ти вече имаш жена и четири деца; имаш земи и място, което наричаш свой дом. Той ти завижда заради това. Мисля, че тя ще се зарадва да се омъжи за него. Също като теб, и Уилям е мъж на честта. Първият й дълг към него ще е да му даде наследници, но в качеството си на господарка на Лейнстър трябва да даде наследници и на своя род. Люлката ще е подарък, който те ще оценят заради това, което казва без думи.

— Вярвам ти — вдигна ръце Роджър и се разсмя. — Вярно, че това е само женско чувство, но признавам, че по такива въпроси жените обикновено са прави и мъжете трябва да правят каквото им се каже.

 

 

Слънцето бе залязло над Лондон и прилепи се стрелкаха нагоре-надолу на фона на небе от тюркоаз и тъмносиньо, обсипано със звезди. Сватбеният пир на Уилям Маршал и Изабел де Клар се състоя в къщата на един богат лондонски търговец, Робърт Фицрение, който бе побързал да организира достойно тържество за новия лорд на Стригил и наследницата, за която щеше да се ожени, и да им предложи подслон и гостоприемство за първата им брачна нощ, въпреки че не разполагаше с почти никакво време.

В овощната градина бяха подредили маси, покрити с бели покривки. Фенери примигваха в ябълковите и крушовите дървета, а нощни пеперуди с очи като скъпоценни камъни трепкаха със светли крила около примамката от смъртоносна светлина. Въздухът бе изпълнен със свежия аромат на току-що стъпкана трева, носеха се смях, музика и песни. Фицрение бе намерил един ирландски бард, който свиреше на арфа с необуздаността на ангелите и пееше на езика на родината си в чест на родословието на булката. А за тези, които смятаха езика за чудноват, мисълта, че майката на Изабел де Клар бе принцеса на тази земя, внасяше романтична нотка, която идеално допълваше атмосферата в градината на Фицрение.

Роджър се върна от много належащо посещение на нужника и замаян от пенливото вино, потърси Айда сред празнуващите. Усмихна се, когато я зърна потънала в разговор с няколко жени. Опитът й от двора и вродената й сърдечност й помагаха да общува безпроблемно с хората и да извлича от общото бъбрене късчета полезна информация.

Младоженецът безмълвно се присъедини към него, скръсти ръце на гърдите си и се облегна на едно дърво. Усмихваше се и изглеждаше спокоен и отпуснат, но пък Роджър не помнеше случай да не се е държал съвършено във всяка ситуация. Очевидно този навик беше в сила и на собствената му сватба. Булката — същинско видение в коприна с цвят на рози — бе попаднала в плен на неколцина гости, макар че насред разговора тя вдигна глава към Уилям и двамата си размениха поглед на признателност.

— Искам отново да ви благодаря за подаръците — каза Уилям. — Бяха много… тактични.

Роджър потърка врата си.

— За люлката можете да обвинявате Айда.

Уилям се подсмихна тихо.

— Съпругата ви е жена, надарена с много топлина и интуиция — каза той. — Може би, ако Бог е добър, а нейният подарък — пророчески, един ден ще обсъдим възможността за по-близък съюз между Бигъд и Маршал.

— Много бих се радвал — отговори Роджър, — и то не само заради общите цели.

Уилям го изгледа проницателно.

— Знам кога да мълча и кога да говоря. Знаете го, нали?

— Така е. Носи ви се слава на дискретен човек — наклони глава Роджър.

— На вас също. Когато крал Ричард дойде в Англия, ще има да се занимава с много неща. Въпросът за графството на баща ви остана пренебрегнат прекалено дълго време.

Роджър си пое дъх през зъби.

— Така мислите или така знаете?

— Знам, че новият крал ще назначи хора, на които вярва, че може да разчита, докато е зает с похода. — Уилям погледна надолу над скръстените си ръце. — Няма нужда да казвам, че ковчежетата за този поход са широко отворени за дарения.

Роджър не си позволи да почувства нещо повече от тръпка на въодушевление.

— Ричард не ме познава — отговори предпазливо той. — Срещали сме се само няколко пъти в двора, съвсем бегло. Баща му предпочете да задържи едната трета и приходите от оспорваните ми земи в ковчежетата си.

— Така е, но познавам Ричард. Той също ме познава и вярва на преценката ми. Няма лошо и в това, че съпругата ви е майка на полубрата на краля. Ричард ще се погрижи за роднините си.

Роджър успя да запази спокойствие при споменаването на първото дете на Айда. Сега, след смъртта на Хенри, пътят за повече контакти беше отворен и той трябваше да се примири с това.

— Оставям ви да действате по свое усмотрение, милорд, и ви благодаря.

— Нищо не ви обещавам, но ще направя всичко, което мога. В миналото много пъти сте ми помагали и ще се радвам да изплатя този дълг.

Уилям се поклони на Роджър, извини се и се отправи към невестата си.

Небето вече беше придобило наситен оттенък на индиговосиньо, когато отведоха новобрачните до стаята им сред тостове за тяхно здраве и многобройни неприлични, но добронамерени шеги и благословии и от миряни, и от духовници. За тези, които все още не бяха приключили с пиенето и танците, празненството продължи в градината на светлината на звездите и фенерите. Роджър седна на една пейка в топлата градина и започна да отпива от последната си чаша вино, наслаждавайки се на ароматите на нощта. Айда се присъедини към него, облегна се на рамото му и прокара палец по долната част на ръката му, където той бе вдигнал ръкавите на туниката си и космите се показваха на блестящи влакънца. Кепенците на спалнята на Уилям и Изабел бяха отворени зад гърба им, но не долиташе никакъв звук.

Роджър се премести, за да обвие ръка около раменете на Айда.

— Маршалът казва, че има голям шанс Ричард да ми върне графството — да ни го върне. Ще говори с него и ще направи каквото може.

Тя спря да го гали и погледна към него.

— Има много възможности нещо да се обърка — продължи Роджър — и човек никога не може да има вяра на прищевките на кралете, но вярвам на Уилям. — Стисна я лекичко. — Може би все пак ще се сдобиеш с рокля от златист плат и титла на графиня.

Тя преплете пръсти с неговите.

— Повече от всичко друго искам съпругът ми да получи признание — каза Айда. — Искам да получиш това, за което толкова дълго си работил. Знам, че Уилям Маршал много се труди за наградата ти, но същото важи и за теб, а досега те държаха само на едно място.

— Защото докато Хенри беше жив, нищо не можеше да се промени истински. Враждата им с баща ми бе прекалено стара и жестока. Той никога нямаше да ми даде графството.

За известно време Айда остана мълчалива, но продължи нежно да си играе с преплетените им пръсти. После вдигна глава и промълви с предрезгавял от чувство глас:

— В овощните градини винаги ни е било приятно, нали?

Роджър нежно докосна бузата й.

— Както никъде другаде — отговори той и си помисли, че Уилям не е единственият щастливец тази вечер.

 

 

Уилям Фицрой седеше на леглото си и му се струваше, че е вцепенен. Баща му беше мъртъв. Всички църковни камбани оповестиха смъртта му и навсякъде се отслужваха литургии за душата му. Уилям изигра ролята си, изрече думите, спази обичаите, положи всички усилия за баща си, изпълни своя дълг и отговори на високите стандарти, очаквани от кралски син. Но сега, в затишието след края на церемониите и ритуалите, имаше време за мислене и всички съмнения го смазваха. Всички го уверяваха, че неговият полубрат Ричард ще се погрижи за него и че бъдещето му е осигурено, при все че баща му не му бе оставил нищо в завещанието си. Домакинството щеше да продължи да функционира както преди с няколко дребни промени. Уилям щеше да продължи с уроците и тренировките си, сякаш изобщо не ги е прекъсвал. И въпреки това пред краката му зееше пропаст. Баща му беше мъртъв, а той все още не знаеше коя е майка му.

Една от перачките се казваше Айда и по едно време Уилям Фицрой започна да се поболява от тревога, че може да го е родила тя, защото беше лоша, груба и говореше със силен фламандски акцент. Как бе възможно баща му да е легнал с нея? Но ако тя беше майка му, защо не е казала нещо? Не смееше да повдигне темата пред никого и тя го измъчваше, разяждаше го, още повече сега, след смъртта на баща му.

— Виж ти, дете, какво правиш тук сам?

Той вдигна глава и видя Ходиерна, надвиснала над него. Изглежда, тя е била дойка на новия крал Ричард, когато е бил бебе. Трудно му бе да си го представи, защото косата й беше сива, по брадичката й стърчаха косми, а кожата й бе набръчкана като ябълка през зимата, а всички дойки, които беше виждал, бяха млади и с пищна гръд. Никога не бе търсил Ходиерна по свое желание, но тя беше добра и знаеше неща, които някои от по-младите жени не знаеха, макар че ухаеха по-хубаво и бяха по-приятни за прегръщане.

— Мислех си — отговори той.

— За баща си ли?

Той кимна и задърпа една стърчаща нишка от коляното на панталона си. После поклати глава.

— За майка ми.

— Аха — скръсти ръце на гърдите си Ходиерна.

Уилям я зачака да се махне. Така обикновено правеха жените, когато разговорът се насочеше към опасни територии. Когато тя остана на мястото си, загледана надолу към него, той си пое дълбоко въздух.

— Никой не иска да ми каже коя е тя.

— Някога говорил ли си с баща си за това, дете?

Уилям отмести косата от очите си.

— Каза, че се казвала Айда и че била добра жена, но това е всичко. Сега е мъртъв и вече не мога да го попитам.

Ходиерна се огледа наоколо, като че ли търсеше подкрепа, и Уилям видя как краката й се размърдват, сякаш все пак щеше да си тръгне.

— Трябва да знам — изрече пламенно той, опитвайки се да й внуши с цялото си същество да остане.

Ходиерна стисна устни и го загледа изпитателно, а после въздъхна и седна до него.

— Майка ти е лейди Айда, съпругата на Роджър Бигъд, лорд на Фрамлингам. Много отдавна беше любовница на баща ти.

Сърцето на Уилям туптеше силно, а ръцете му бяха хлъзгави от студена пот. Помисли си, че може да я е виждал един-два пъти, но не й беше обръщал внимание, защото не знаеше. Дали тя го е поглеждала по по-различен начин от другите жени? Дали му е обръщала внимание? Или той не означаваше нищо за нея? Улично кутре, което е трябвало да удавят в някоя бъчва?

— Когато майка ти се сгоди за лорд Бигъд, баща ти каза, че ти ще останеш тук, в неговото домакинство. Тя трябваше да се откаже от теб. Не й позволиха да те вземе със себе си, макар че това разби сърцето й.

Уилям кимна, но продължи да гледа към панталона си, защото не вярваше напълно на думите й. Възрастните често говореха неща, които не мислеха, за да се измъкнат от някоя трудна ситуация. Обиди се, задето никой не му е казал преди и го бяха оставили да се чуди и тревожи.

— Баща ми защо не ми каза?

Ходиерна нежно приглади косата му назад.

— Мисля, че след време щеше да го направи, но е смятал, че има още няколко години, през които да те остави да пораснеш. Ти си най-малкият му син и той не искаше да те изпрати в домакинството на друг мъж. Така и не можа да гледа как другите растат — не и както успя да види теб. Знаеше, че майка ти ще роди други деца и ще е заета със задълженията си на съпруга и тъй като той те бе създал, ти му принадлежеше. Не искаше да те даде на Роджър Бигъд да те отгледа. Знам, че ти е трудно да разбереш, но баща ти искаше най-доброто за теб.

Уилям стисна устни и се отдръпна от успокоителната й длан. Не беше бебе и не му трябваше такава утеха. Макар да знаеше, че е дете и хората се държат с него като с дете, отдавна се чувстваше като възрастен. Баща му не го беше излъгал — майка му наистина бе от добро потекло, — но все пак й се сърдеше, задето го е изоставила, за да започне нов живот, и изпитваше негодувание към Роджър Бигъд, задето я е отвел. Ала нямаше да иска лорд Бигъд за баща вместо своя собствен царствен родител. Мисълта за Хенри го караше да изпитва единствено вцепенение. Този миг между делото и усещането беше като силен удар.

— Разбирам — каза Уилям.

— Така си мислиш — отговори съчувствено Ходиерна, — но тези неща ще ти изглеждат различни, когато пораснеш. Ела сега с мен и седни до огъня, а аз ще ти разкажа каквото мога за майка ти.

Разкъсван между желанието да узнае всичко и желанието да продължи да тъне в неведение, Уилям остана на мястото си, но накрая се поддаде на нежните увещания на Ходиерна и й позволи да го отведе до пейката край огъня. Слушаше я и чуваше какво казва, но думите й сякаш идваха от разстояние и той все още не можеше да повярва, че майка му е жива, дишаща плът, а не измислица, сътворена в пламъците като зимна приказка.