Елизабет Чадуик
Розата на Уиндзор (11)

Глава 11

Удсток, януари 1180

Айда потисна вика си, когато следващата контракция я стисна в своята хватка. Никога не бе познавала такава безмилостна, страховита болка. Библията казваше, че това е наказанието на Ева — да ражда децата си с болки, — но фактът, че го знаеше, не й помагаше, докато се бореше и се молеше на света Маргарет да й помогне.

— Почти сме готови, скъпа, почти сме готови — изгука госпожа Елена, главната акушерка. — Беше много смела. Само още малко. Още няколко напъна. Това бебе ще се роди, докато денят все още е тук да го посрещне.

Айда напъваше, охкаше и напъваше и когато контракцията отслабна, се свлече на възглавниците. Косата й беше мокра от пот, страхуваше се и започваше да мисли, че няма да може да продължи. Жените повтаряха „само още няколко напъна“, както й се струваше, от много дълго време.

Тя погледна през отворените кепенци към небе, натежало от жълтата заплаха за сняг. Пожела си да беше на стотици мили оттук, в друго време и друг сезон, седнала с майка си на пролетното слънце — дете без всякакви грижи, бъбрещо за незначителни неща, докато сплита копринени панделки за пояс. Пожела си никога да не беше идвала в двора. Колко въодушевена изглеждаше тогава, мислеше, че я очаква прекрасно приключение! Сега се чувстваше като животно, поведено към кланицата. Следващата контракция набра сили и я разлюля. Помощничките на акушерката стиснаха ръцете й и Айда напъна със стиснати зъби и опънати сухожилия, а акушерката се завря между разтворените й бедра и зареди отсечени инструкции.

— О, главата, главата! — възкликна тя. — Не напъвайте толкова силно. Точно така, скъпа, внимателно сега, внимателно.

Айда затвори очи и стисна орловия камък^[1] в дясната си ръка, докато пръстите й се сгърчиха като утробата й. Ходиерна й го бе дала с уверението, че това ще улесни раждането. Яйцевидният камък, в който имаше друг камък, притежаваше способността да облекчава болката и да осигурява лесно навлизане на детето в света. Ако наистина действаше, тогава Айда се боеше да си представи какво ли би било да роди без него.

— Ето, раменете… ръцете… Какво имаме тук?… О, син, мистрес, едно хубаво момченце, погледнете го!

В гласа на акушерката личеше удоволствие, когато вдигна нагоре едно пищящо, розово-синьо нещо, покрито с кръв и слуз и все още свързано с Айда чрез пулсираща връв.

Айда се взря в новороденото, онемяла от смайване. Не можеше да повярва, че това нещо току-що е излязло от нейното тяло, а още по-малко — че е живо, дишащо същество — нейният син. Беше прекалено зашеметена и изтощена, за да изпита особен прилив на майчина любов. Чувстваше единствено облекчение, че болката е намаляла и че тази част от изпитанието е почти свършила. Жената сряза връвта с малък остър нож и вдигна новороденото над плосък леген. Сложи го в това подобие на утроба и нежно заплиска вода около телцето му, за да го почисти от родилните течности, като му шепнеше нещо. Айда се вслуша в сумтенето и плача му и почувства, че най-дълбоката й същност им откликва, но макар че имаше вибрация, в момента бе прекалено смазана и изтощена, за да чуе мелодията. Жената пъхна показалеца си в гърне с мед и натърка венците на бебето. После добави малко сол, което го накара да обърне глава и да изврещи.

— Шшт, дете, шшт — прошепна тя. — От този ден нататък ще познаваш само сладките неща в живота.

Подсуши го в голяма ленена кърпа, уви го в меко одеяло, занесе го на Айда и го положи в ръцете й.

— Синът ви, мистрес — каза тя със сърдечна усмивка. — Толкова усилия положихте, за да го родите. Не е ли красив?

Айда погледна към малкото сбръчкано създание в сгъвката на лакътя си. Косата му беше тъмна и мокра, а очите му бяха с неопределен цвят, като на котенце. Можеше да види ехо от Хенри във формата на веждите му и извивката на ноздрите му. Ръцете му бяха като нейните и всяко пръстче беше увенчано с мъничък нокът. Малък, съвършен. Зад очите й запариха сълзи. Айда се чувстваше толкова уморена.

— Хубаво, здраво бебе — каза госпожа Елена. — С хубав силен глас и всичко, което трябва да си има един мъж. — И тя се подсмихна.

Айда се усмихна, застави устните си да се разтегнат дори докато плачеше.

— О, недейте. Всички майки плачат при раждането — започна да я успокоява добрата госпожа. — Това ще премине. Дребничка сте, но сте силна. Не се тревожете, всичко ще бъде наред.

Жените се погрижиха за излизането на плацентата, измиха Айда, настаниха я удобно, преместиха бебето в люлка до леглото и оставиха родилката да спи.

Когато се събуди, беше тъмно. Кепенците бяха затворени, а в свещниците горяха свещи. Бебешки плач накара изтръпналите й от болка мускули и гърчещата се утроба да трепнат. Това беше нов звук в живота й — звук, който все още трябваше да осмисли. Плачът на сина й. Чу мъжки глас, нисък и успокоителен, насили се да се надигне на възглавниците и видя Хенри, застанал до леглото с бебето на ръце. Беше развил пелените, за да го погледне, и на лицето му бе изписана широка усмивка на удивление.

Шумоленето на чаршафите му подсказа, че се е събудила, и той се обърна към нея:

— Даде ми огромен дар, любов моя — каза кралят. — Син, нов син! — Той погали малката мека извивка на бузката на бебето. — Ха! Има моя нос, виждаш ли?

Айда успя да се усмихне и да кимне, макар че се чувстваше изцедена и сълзите бяха опасно близо. Брадичката й затрепка и тя стисна зъби. Хенри се наведе над леглото, за да погали и нея по бузата.

— Той е силно и хубаво бебе и ще стане велик мъж. Ще се погрижа да стане така, обещавам ти. Ще се грижа и за двама ви. Не се тревожи за нищо.

Воят на бебето започна да става все по-силен и Хенри изглеждаше очевидно доволен да го връчи обратно на акушерката сега, когато вече го бе признал. Госпожа Елена уви новороденото в пелените му.

— Вижте дали вече е готов да засуче, мистрес — каза тя и под погледа на Хенри Айда сложи сина си на гърдата си. За миг бебето започна да търси напред-назад, а после откри това, което търсеше инстинктът му, и засмука ареола и зърното й. Плачът му веднага спря и той започна да суче. Между веждите му се образува малка бръчка. Айда го заразглежда, все още неспособна да повярва, че е излязъл от тялото й, този живот, създаден от греха на прелюбодеянието. През слабините й премина тръпка на чувство, когато осъзна колко е уязвим и зависим от нея.

— Кръщенето му ще се състои утре призори — оповести Хенри. — Кръстници ще бъдат графиня Де Уорън и Ева де Брок, а Джефри Фицпитър и главният свещеник на Йорк ще са мъжете кръстници. Брат ти ще представлява семейството ти. — Той не откъсваше поглед от сучещото бебе. — Исках да го кръстя Уилям, на прадядо ми.

— Както желаете, сир — отвърна Айда. Името не беше по-лошо от което и да било друго.

Хенри се усмихна.

— Подхожда му. Моят прадядо също е бил роден извънбрачно, но със собствени сили и Божията помощ първо е станал херцог, а после и крал. Синът ни може и да не е принц, но е с кралска кръв и ще израсне, като знае това.

Айда искаше да заплаче и да се разсмее в същото време. Чувствата й се люшкаха диво между възторг и отчаяние, но знаеше, че заради самата себе си и заради подсмърчащото вързопче в ръцете си някак трябва да намери сили да запази равновесието си.

 

 

Айда намести сина си в сгъвката на ръката си и се засмя, докато го гледаше как посяга към края на плитката й и към синята панделка, с която я бе завързала. Тук, в жилището си, тя се бе разделила с покривалото за глава, което носеше на обществени места, и това й даваше чувство на свобода, усещането, че детството й не е съвсем изчезнало. Детето беше сукало наскоро, бяха му сменили пелените, беше будно и готово за игра. Айда му се усмихна и то я възнагради с широка усмивка, която разкри голите му венци и накара тялото й да се разтопи от невъзможно силна любов, любов, от която й се доплакваше.

Обожанието не дойде веднага. Макар че в първите дни след раждането го кърмеше и се грижеше за него, тя все още бе стъписана и постоянно готова да се разплаче, бореше се с бушуващ прилив на объркани чувства; но на петия ден, когато се наведе над неговата люлка, отворените му очи срещнаха нейните и връвта, която бяха срязали при раждането, сякаш ненадейно се възстанови. Айда усети прилива на майчинството дълбоко в тялото си. Гърдите я заболяха, а утробата й се сви. Когато го вдигна и намести телцето му срещу ударите на сърцето си, тя усети резонанса. Както и да се бе стигнало до зачеването му, той все пак беше неин.

На малкото личице се изписа неимоверна съсредоточеност. Бебето успя да сграбчи плитката й и Айда се засмя, горда от сръчността му, защото Уилям беше едва на три месеца.

Тя гукаше над него и му казваше какво умно момче е, когато Хенри се върна от езда. Наметалото му бе осеяно с бодливи лепки, панталонът — кален, а бузите — пламнали от вятъра. Айда вдигна Уилям и направи реверанс. Хенри даде на нея и на останалите жени знак да станат и закрачи през стаята към майката с бебето.

— Как е моят млад мъж? — забоде кралят нежно пръст в гърдите на Уилям.

Бебето изгука и размаха ръчички. Хенри се засмя.

— Много е добре, сир — отговори Айда. — Опитва се да хваща различни предмети и през цялото време се оглежда наоколо. Всички жени казват, че е много умен.

— Като се има предвид кои са родителите му, това можеше да се очаква — ухили се Хенри и хвърли на Айда оценяващ поглед. — Изглеждаш добре — каза той. — Наистина много добре, любов моя.

Тя видя как погледът му се спуска към гърдите й и се зарадва, че след като накърми Уилям, закопча брошките, които затваряха роклята й.

— Наистина съм добре, сир — потвърди Айда и почувства как бузите й пламват.

Той сложи ръка на плитката й, сграбчи я, прокара палец по увитата коса — мъж, който вземаше алчно това, което синът му получаваше по време на нежна игра.

— Искам да се върнеш в спалнята ми — каза Хенри. — Още сега…

Айда се изчерви още повече. Знаеше, че останалите жени преднамерено гледат настрани и се преструват, че не са видели нищо. Четирийсет дни след раждането на Уилям тя отиде на църква и тъй като Хенри не я повика в леглото, Айда започна да мисли, че вече не го интересува. Позволи си да стане безучастна, изцяло погълната от бебето.

— Аз… аз все още кърмя сина ни — каза тя. — Грях е жената да лежи с мъж, когато кърми. Така твърди Църквата.

— Дай го на дойка — отвърна безцеремонно Хенри. — Няма причина лично да продължаваш да го кърмиш. Искам те в леглото си. Или вече няма да дойдеш там?

Айда преглътна. Тя беше пионка, която кралят можеше да мести по своя воля. Беше я уверил, че ще се грижи за нея и за сина им, но това си имаше условия.

— Сир, ще дойда — каза Айда, — но мислех, че вече не се интересувате от мен.

Той й се усмихна кратко.

— Не, просто чаках да настъпи подходящият момент. Загрижеността за детето ти прави чест, но нищо няма да му стане на гърдата на дойка.

Айда подаде сина си на Ходиерна и се почувства изпразнена вътрешно. По-възрастната жена сложи ръка върху нейната в жест на съчувствие и подкрепа.

— Ти си по-силна, отколкото си мислиш — прошепна тя, сякаш изричаше благословия. — Не го забравяй, моето момиче. Бъди като водата. Минавай покрай всичко, открий своята собствена пътека. Камъкът смазва, а мечът разрязва, но реката изглажда камъка и покрива стоманата с ръжда.

Нетърпението на Хенри продължи и в спалнята му, където той почти не си направи труда да дръпне завесите на леглото, за да се уединят, преди да се нахвърли върху нея. Не съблече нито своите, нито нейните дрехи, но сумтейки тихо от усилие, задърпа настрана вълна и лен, улови члена си в ръка и нахлу в Айда. Първият непоносим шок от навлизането я накара да извие гръб, но после тя се овладя до състояние на пасивно подчинение. Изминала беше почти година, откакто Хенри легна с нея за последен път, и когато си помисли, че всичко ще започне отново, й се стори, че над живота й се спуска тъмен облак.

Хенри бързо премина към същината и свърши също толкова бързо, така че Айда се почувства като кокошка под петела в селския двор. Задъхан, кралят се изтърколи настрана, а тя събра краката си и дръпна полите си надолу, опитвайки се да не обръща внимание на горещата течност между бедрата си. Чувстваше се използвана и омърсена, наистина като курва. Зачуди се защо я поиска конкретно за такова действие, когато можеше да го получи от всяка дворцова проститутка. Може би се опитваше да си възвърне обратно територията.

Той седна в леглото и я погледна. Все още дишаше тежко от усилието.

— Сега имаш тяло на жена — каза Хенри и Айда си помисли, че думите му звучат почти като обвинение. Дясната му ръка последва думите и се плъзна по гърдите, кръста и ханша й.

— Нямах ли и преди такова тяло, сир?

Той вдигна рамене.

— Преди нямаше опит с толкова… неща от живота.

— Защото все още не беше носило живот.

„Не само тялото ми се е променило“ — помисли си Айда. Характерът й също се беше променил — невинното момиче се бе превърнало в по-предпазлива и с повече познания жена. Тя се зачуди дали с припряното любене Хенри не се бе опитал да открие това момиче, да улови това, което вече си е отишло.

Той я помоли да разтрие раменете му и когато застана зад него, Айда забеляза в косата му нови сиви кичури. Бащата на детето й не беше млад мъж.

Хенри въздъхна и започна да се отпуска под пръстите й.

— Никой не може да го прави като теб — каза той. — Много е приятно.

— Дори Кристабел? — попита Айда и в гласа й трепна усмивка, когато спомена името на придворната блудница, която беше най-честата партньорка на краля, докато Айда беше бременна и в периода след раждането.

Хенри се засмя развеселено.

— Ревност ли чувам?

— Не, сир, какъв смисъл би имало? Кралете правят каквото пожелаят.

— Ах, де да беше вярно!

Той замълча и Айда не се опита да подхване разговор — възползва се от момента, за да потъне в собствените си мисли. Не възнамеряваше да дава сина си на дойка и ако това беше незачитане на Божия закон и желанията на Хенри, така да бъде. Ходиерна й бе казала, че жена, която кърми, рядко има месечно кръвотечение или забременява, така че това беше още един метод за предотвратяване на зачеване. Преди раждането на Уилям мисълта да се противопостави на Хенри й се струваше невъобразима. Той може и да се държеше с нея като с пионка, но Айда започваше да осъзнава, че ако иска да има думата за събитията в собствения си живот, сама трябва да стане играч, а не фигура, местена напред-назад по волята на друг. Но това щеше да означава да обмисли всичко сериозно. Преди да направи ход, човек трябва не само да знае правилата на играта, но и да разбира от стратегия и как да играе, за да спечели.

 

 

— Пак Нормандия — изгледа Джулиана изпитателно сина си. — Кога тръгваш?

— След една седмица — отговори Роджър.

Беше дошъл да посети майка си във вдовишкото й жилище в Дувъркорт. Около краката й пърхаха гълъби и кълвяха зърното, което им разпръскваше. Априлското слънце блестеше по наскоро израсналата трева, а въздухът ухаеше на свежа зеленина. Господарската къща се радваше на първата истинска топлина за годината, а дървените плочи на покрива издаваха малки цъкащи звуци, сякаш къщата предпазливо протягаше и свиваше невидими крайници.

— Значи няма да платиш откупа — каза тя. Говореше за данъка, който бароните можеха да платят в замяна на ежегодната си военна служба.

Роджър поклати глава.

— Не и когато мога сам да надзиравам хората си и да изпълнявам дълга си лично. Освен това така ще мога да посетя Монтификет и Корбон, както и останалите си имоти в Нормандия.

Погледът й се изостри.

— Но ще останеш близо до краля?

— Няма да му позволя да забрави за присъствието ми. Той не показва признаци, че скоро ще вземе решение за земите на баща ми, но му служа колкото се може по-добре, като в същото време си създавам съюзи и връзки в двора.

— Твоят час ще дойде, усещам го.

Роджър въздъхна.

— Надявам се, но деверът на Гундреда стана главен съдия и това не ми помага особено. Докато той разполага с такава власт, аз нямам шанс да получа наследството си.

Джулиана повдигна тънка златна вежда.

— Ранулф де Гланвил може и да е главен съдия, но той не е целият двор.

— Ще направи всичко по силите си, за да подпомогне интересите на собственото си семейство. Единственото, на което мога да се надявам, е да не се подхлъзна и да не загубя почва под краката си. — Направи кисела физиономия. — Много съм търпелив.

— Ти си като котел с вода над бавен огън — каза майка му. — Водата се надига бавно до точката на кипене, но няма нужда от много подклаждане, за да кипне.

Роджър я погледна въпросително.

— Мисля за Форнъм.

Той поклати глава.

— Не е същото. Тогава нямаше смисъл да чакам, след като веднъж взех решението да си тръгна, защото нямаше какво да чакам. Този път в края на пътя ми ще има награда…, а ако няма, вината няма да е моя.

Джулиана наблюдаваше как гълъбите кълват зърната около елегантните й обувки.

— И все пак, сине, го носиш у себе си. Стилът ти на езда ми подсказва, че у теб гори вътрешен огън.

— Никога не ми се е случвало да не се овладея — отвърна отбранително той.

— И това е много добре — изгледа го сериозно Джулиана.

Две прислужнички минаха покрай тях на връщане от млекарницата, където бяха правили сирене. И двете се поклониха на Роджър и Джулиана. Едната приличаше малко на Айда де Тосни със забележителните си кафяви очи и блестящи тъмни вежди и погледът на Роджър се задържа върху нея. Както винаги, майка му беше много наблюдателна.

— Може би трябва да се ожениш изгодно, докато чакаш Хенри да благоволи да вземе решение — каза тя.

Роджър направи физиономия.

— И това е част от подаръка на краля. Като пряк негов васал не мога да се оженя без позволението му, а той ще ми разреши само партия, която е изгодна за самия него.

— Но досега самият ти не си ли се замислял за възможна партия?

Златистокафявите й очи бяха прекалено проницателни.

— Нищо по-сериозно от мимолетна мисъл — отвърна стеснително Роджър. — Има много време.

— Сега казваш така — предупреди го Джулиана, — но докато не се ожениш и не създадеш деца, синовете на Гундреда са твои наследници. Трябва да помислиш за това.

Той неловко раздвижи рамене. Тази подробност беше дразнеща, но се бе примирил с фактите. Беше честен с майка си — наистина не съществуваше жена, за която сериозно да е обмислял да се ожени, защото нямаше нито една, чиято зестра и характер да отговарят на изискванията му. Айда беше само мечта, а Роджър бе достатъчно практичен и знаеше разликата между мечти и реалност.