Елизабет Чадуик
Розата на Уиндзор (10)

Глава 10

Удсток, август 1179

В далечината ръмжеше гръмотевична буря, а небето бавно потъмняваше от следобедно синьо до мътно сумрачно пурпурно. В градината Айда остави бродерията си настрана и погледна към белите искри на хоризонта. Вече беше в четвъртия месец от бременността си. Преди две седмици спря да й се гади и тя неочаквано доби огромен апетит с особена страст към дивите ягоди. С напредването на лятото ставаше все по-трудно да ги намират, но Хенри заповядваше да търсят специално за нея и й ги поднасяше заедно с какви ли не деликатеси, за да разпали апетита й. Както бе обещал, много се грижеше за нея. Беше спрял да я вика в леглото си, макар че тя все още отиваше вечер в стаята му с бродерията си и продължаваше да разтрива раменете му, защото според него никой друг нямал толкова умели ръце. За сексуалните си нужди в момента се забавляваше с една русокоса любовница, избрана сред дворцовите блудници. Айда я беше виждала няколко пъти как шумоли с полите си по коридора към покоите на краля, както бе правила толкова често самата тя, вдигнала качулката около лицето си.

— Господарке, трябва да влезем вътре, преди да се намокрим — обади се Бъртрис, вдигна тревожен поглед към неизбежната буря и събра ръкоделието си.

„Преди да се намокрим“ беше просто друг начин да каже „преди бурята да се е приближила“. Бъртрис, която в много отношения бе пряма и разбираше от много неща, изпитваше ужас от гръмотевиците, докато Айда ги обичаше и дори бе мислила да втъче такава сцена в един гоблен.

— Предполагам, че си права — съгласи се неохотно тя. Докато седяха, беше изритала обувките си и сега ги обу отново, като прокара пръст около петата на меката козя кожа.

Двете жени излизаха от градината, а през тревата премина внезапен порив на вятъра и в езерцата затрептяха първите капки дъжд. Айда вдигна полите си и хукна задъхана към сградите, като се смееше между две поемания на въздух. А после изведнъж се закова на място, когато зърна как конярите прибират дорест кон с бляскав косъм. Ивицата кожа на гърдите на жребеца бе украсена с емайлирани висулки, изобразяващи червен кръст на златен фон. Гаденето, с което мислеше, че се е преборила, отново заплаши да я повали. При последната й среща с Роджър Бигъд двамата танцуваха в голямата зала и разговаряха като добри познати. Стояха един до друг по време на литургията в църквата, а когато дворът излезе на лов със соколи, Роджър държа птицата й, докато Айда се качи на кобилата си, и й подари една от своите редки чаровни усмивки. Сега всичко щеше да бъде различно. Айда се бе запътила към залата, но смени посоката и се отправи към покоите си по по-заобиколен път.

— Рано или късно ще разбере — изрече задъхана Бъртрис зад гърба й, защото и тя беше разпознала коня. — Не можете да се скриете. Ако започнете да го избягвате, хората ще започнат да се питат.

— Какво да се питат?

— Дали детето е на Хенри, или не.

Айда ахна стъписана.

— Не биха посмели!

Бъртрис не каза нищо, само я погледна и Айда осъзна, че е права. Хората щяха да изтълкуват действията й погрешно, защото винаги правеха така. Колкото и унизително да беше, трябваше да покаже, че не се срамува.

На вратата на стаята й я очакваше церемониалмайстор със заповед да я отведе при краля.

— Нямате нужда от прислужницата си, милейди — каза той.

Нервността на Айда нарасна. Откакто потвърдиха бременността й, Хенри се въздържаше от интимни отношения с нея, но ако е променил решението си? Тя подаде своята бродерия на Бъртрис, избърса длани в нашарената си с тъмни петна от дъжда рокля и последва церемониалмайстора до личните покои на Хенри. Когато пристигна, бурята се бе развихрила с пълната си сила над главите им и кралят я наблюдаваше през отворения прозорец. До него стоеше тъмнокос млад мъж, който също се взираше в гръмотевиците.

Айда влезе в стаята, Хенри се обърна и лицето му се озари от усмивка.

— Аха! — промълви той и се приближи към нея, за да поеме ръката й и да я целуне по бузата. — Имам приятна изненада за теб, любов моя, чак от Нормандия — той посочи към своя гост.

За миг Айда го изгледа с празен поглед. Беше среден на ръст, с вълниста черна коса и кафяви раболепни очи.

— Не ме ли позна, сестричке? — попита той и се ухили. — Не се учудвам, защото истината е, че и аз едва те познах!

— Жослин? — притисна Айда ръка към устата си и впери поглед в своя брат. Той беше три години по-голям от нея и тя не го беше виждала, откакто замина за рицарското си обучение, когато Айда беше на тринайсет.

— Е, поне помниш името ми!

Засмян, той се приближи към нея, улови я за раменете и я целуна силно по двете бузи. Айда почувства усмивката му срещу лицето си и търкането на набола мека, непозната за нея брада.

— Не бих могла да го забравя!

Не знаеше дали да се смее, или да плаче. Бяха го кръстили Роджър, но английската им дойка го наричаше Гозлинг^[1] в знак на привързаност и името му остана и се измени до нормандското мъжко име Жослин.

— Толкова време мина. Когато те видях за последен път, на лицето ти нямаше и един косъм, а камо ли брада!

Той сведе поглед към корема й.

— И ти си се променила, сестричке.

Айда инстинктивно сложи ръка върху утробата си в закрилнически отбранителен жест.

— Двамата с брат ти обсъдихме твоето състояние — намеси се гладко Хенри. — Няма от какво да се боиш, аз вече му казах. — Махна с ръка. — Седнете тук и си поговорете. Имам работа другаде — кимна и излезе от стаята.

Айда се изправи от реверанса, който бе направила при излизането му, и полуизвърната настрана от брат си, избърса очите си с длан.

— Много се радвам да те видя — каза тя, — но бих предпочела да не ме заварваш така — в очакване на дете и неомъжена.

Бурята изръмжа в небето, а трополенето на дъжда по плочите на покрива и изливането му през дупка в улука закънтяха шумно през отворения прозорец. Един прислужник тръгна да го затвори, но Айда му каза да го остави.

— Обичам да слушам дъжда — каза тя.

Брат й погледна към прислужника, а после към нея, и ококори очи.

— Може и така да е — рече той, — но имаш власт и влияние.

Айда се усмихна кисело.

— Достатъчно, за да наредя на един прислужник дали да отвори, или да затвори прозореца?

Жослин докосна ръката й в помирителен жест.

— Но можеш да наредиш на прислужника и той ти се подчинява. Имаш достатъчно авторитет. За семейството ни е добре, че си любовница на Хенри и носиш детето му.

Айда скръсти ръце на гърдите си, така че увисналите ръкави на роклята й да прикрият корема, макар че все още беше почти плосък.

— Как мислиш, дали баща ни щеше да се зарадва на състоянието ми? — попита тя. — Или пък майка ни?

Брадичката й потрепери.

— Това не е почтено.

— Не е и позорно да си любовница на краля — отвърна практично брат й. — Детето ще е син или дъщеря на владетел и братята му ще са принцове. Съжалявам, че стана така, и съжалявам, че не бях тук да те защитя, но това не е нещастие. Нещастие щеше да бъде, ако чакаше дете от някой прислужник в кръчма или слуга в кухнята. Семейството ни ще се ползва с благоразположението на краля години наред — ако не на Хенри, тогава на синовете му. Ще съм вуйчо на кралска особа! — На лицето му се разля усмивка на удовлетворение.

Айда с усилие се въздържа да не му се сопне. Думите му можеше и да са верни, но не той трябваше да износи детето. Не той трябваше да ляга в леглото с Хенри и да изпълнява с него най-интимния физически акт.

— Така е — съгласи се тя малко сковано.

Жослин може и да беше три години по-голям от нея, но по отношение на опита Айда бе по-зрялата. В последно време понякога се чувстваше древна. И все пак той бе единственият й близък роднина и толкова се радваше да го види. Сега се съсредоточи върху това. Трябваше да си разкажат толкова много за годините раздяла и не всичко от този период беше болезнено. Айда му донесе вино и седна до него на пейката, докато бурята се отдалечаваше с трясък към Оксфорд.

 

 

Всички предшественици на Роджър Бигъд бяха главни камерхери на кралското домакинство — пост, който се предаваше от баща на син. Затова, когато беше в двора, негов дълг бе да надзирава поднасянето на ястията за кралската маса. Макар че в последно време постът беше станал церемониален и обикновено задълженията се изпълняваха от подчинени, Роджър се бе завърнал наскоро след кратко отсъствие, за да се погрижи за някои дела в земите си, и реши да се заеме лично със задачата. Това категорично щеше да го постави в полезрението на Хенри, защото кралят не можеше да не забележи човека, който му сервираше.

От високото си място на подиума, преметнал през рамо бялата кърпа на поста си, Роджър откри Айда сред придворните. Тя седеше на една маса в дясната част на залата и разделяше съдържанието на дървената си чиния с някакъв тъмнокос млад мъж. От време на време се усмихваше и го докосваше по ръката и Роджър почувства прилив на ревност, която се опита да потисне. Ако се е възползвала от отсъствието му от двора, за да направи ново неприкрито завоевание, това не му влизаше в работата. Хенри не изглеждаше притеснен, което бе учудващо. Роджър се запита дали в нежеланието си да се сближи с Айда не е отишъл прекалено далеч с предпазливостта. Тя избягваше погледа му от началото до края на вечерята и той се ядоса, защото можеше поне да прояви любезността да покаже, че го вижда.

Вечерята свърши, хората се събраха на неофициални групички и поведоха разговори, докато прислужниците разчистваха и изнасяха масите. Младият обожател на Айда й помогна да стане и изпрати нея и прислужничките й до вратата на залата. Разделиха се с целувка по бузата, която говореше за близко познанство, и мъжът се върна да се включи в играта на зарове, която бе започнала в един ъгъл. Роджър беше толкова зает да оглежда новодошлия, че не забеляза мащехата си, докато тя не застана непосредствено до него. Гундреда поне го гледаше по време на вечерята и искаше да се увери, че присъствието й в двора му е известно. Роджър се надяваше, че каквато и работа да има тук, тя ще я свърши и ще си замине.

— Само защото се правиш на камерхер пред краля, това не те прави граф на Норфолк — каза му Гундреда злобно. — Кралят никога няма да ти даде титлата или земите.

Роджър я изгледа със същата омраза.

— Но няма да ги даде и на вашите синове, милейди. Кралят няма да даде графството на никого, докато може да се възползва от приходите му, да взема едната трета и да приема с усмивка подкупите.

Ноздрите й се издуха.

— Той знае ли какво мислиш за него?

— Знае, че ме е притиснал точно там, където иска, както и вас. Както и да се извивате, все ще сте увиснала на въжето му. Подкупите и даровете, които му предлагате, няма да ви послужат за нищо, освен да изпразнят съкровищницата ви и да напълнят неговата.

— И ти му даваш разни неща — стисна юмруци Гундреда. — Знам за коня, който си довел в двора.

— Това беше част от един стар дълг, пък и аз мога да играя тази игра, ако реша… госпожо.

Поклони й се сковано и се отдалечи с големи крачки.

Гундреда изгледа гневно гърба му, но постепенно суровите черти на лицето й се отпуснаха в по-замислено изражение. Той казваше истината, когато заяви, че Хенри се възползва от съперничеството им, а междувременно прибира приходите от земите за своя изгода. Според видяното до момента, предимството сякаш беше на страната на Роджър, при това въпреки брака й с опитен адвокат от двора на Хенри. За нещастие завареният й син също бе добре обучен в буквата на законите. Но ако бащата не желаеше да се вслуша в нея, Младия крал може би щеше да го стори. Все пак той бе наследникът на трона, а Хенри нямаше да живее вечно.

 

 

Поклонникът на Айда бе спечелил прилична сума на зарове. Подпийнал и развеселен, той прибра печалбата си, ръсейки монети като дъжд. Роджър приклекна, спаси няколко сребърни пенита от пода и му ги подаде. Младият мъж изрече някаква размазана благодарност и се изправи на несигурните си крака.

— Къде сте настанен? — попита Роджър. — Ще ви придружа.

— Близо до парка. — Махна неопределено с ръка в посока към комплекса Евърсуел, където живееха Айда и дамите от двора. Тази мисъл накара Роджър да стисне зъби.

Двамата излязоха на хладния от бурята въздух, придружителят му леко се олюля и се вкопчи в стената за опора. Роджър го подкрепи на светлината на фенера, който бе взел на път за навън.

— Не е добре да прекалявате с пиенето в залата на краля — каза рязко той. — Невинаги сте сред приятели, дори да изглежда така.

В отговор получи поглед, от който го прониза усещането за нещо познато.

— Вие сте ми приятел, нали?

— Не, но не съм ви и враг. Аз съм Роджър Бигъд, лорд на Фрамлингам. Не съм ви виждал в двора досега.

Младият мъж се оттласна от стената и се отправи на зигзаг към сградите на Евърсуел.

— Бях в Нормандия при настойника си, но скоро ще ме посветят в рицарство. — Отново спря и се обърна към Роджър с протегната ръка. — Аз съм Роджър де Тосни, но всички ме наричат Жослин. Дълга история, дойката ми… Не е за разправяне…

— А, значи сте роднина на лейди Айда? — Роджър стисна влажната протегната ръка на Жослин и се усмихна. Част от напрежението се отля от тялото му.

— Тя ми е сестра. Познавате ли я?

— Познаваме се.

Отново тръгнаха напред, Роджър по права линия, Жослин — на зигзаг. Роджър поклати глава и се усмихна с укор към самия себе си.

— Когато ви видях с нея, си помислих, че кралят й е намерил съпруг, но сега виждам приликата.

Жослин се разсмя.

— Тя е по-хубава от мен. — Олюля се и спря пред ниска дървена сграда — една от къщите за гости към комплекса. Вратата беше отворена и разкриваше голяма камина в центъра и места за спане между пътеките. — Ще се опитам да направя всичко по силите си за Айда — продължи Жослин, като потискаше оригването си. — Той поне е кралят. Няма да е подложена на презрение — нито тя, нито детето.

— Детето ли? — попита удивен Роджър.

Жослин кимна.

— Предполагам, че трябваше да се очаква. Това ще е полезна връзка за семейството ми, но беше такава изненада… Когато я видях за последен път, сестра ми беше дете, а сега… — вдигна рамене той. — Но стореното е сторено; Хенри поне се грижи за копелетата си.

Роджър не каза нищо, защото все още се опитваше да осмисли информацията и изпитваше страх. Детето щеше да е видимо, незаличимо доказателство за връзката между Хенри и Айда. Сгълча се наум. Както каза Жослин, стореното е сторено. Това не го засягаше. Пожела на младия мъж лека нощ, а после се отправи обратно към залата и си помисли, че Айда заслужава по-добра участ.