Елизабет Чадуик
Розата на Уиндзор (1)

Глава 1

Замъкът Фрамлингам, Съфолк, октомври 1173

Роджър се стресна и рязко седна в леглото, задъхан. Сърцето му се блъскаше в ребрата и макар че през дръпнатите завеси на леглото пред него се разкриваше спалня, която светлината на утрото обливаше в слънчеви петна, пред очите му горяха, ярки и живи, образи на мъже, вкопчени в борба на живот и смърт. Чуваше желязното стенание на острие срещу острие и тъпия звук от сблъсъка на боздуган в щит. Усещаше как мечът му пронизва плът и виждаше кръвта, която течеше на червени ленти, блестящи като коприна.

— О, Господи!

Той потръпна и наведе глава. Косата му падна над челото на потни кичури с цвят на измит от прилива пясък. След миг Роджър се успокои, отметна завивките с дясната си ръка и се приближи до прозореца. Стисна увития си в превръзка ляв юмрук и приветства пронизващата болка като каещ се грешник, намиращ утеха в ударите на бича. Раната не бе достатъчно дълбока, за да нанесе сериозни поражения, но щеше да остави постоянен белег в основата на три от пръстите му. Воинът, който му я нанесе, беше мъртъв, но този факт не доставяше на Роджър ни най-малко удовлетворение. Оцеляването на по-способния, това представляваше битката. Прекалено много от собствените му хора бяха загинали предишния ден. Баща му твърдеше, че от него нямало никаква полза, но той и бездруго смяташе така и мисълта за това вече не нараняваше Роджър — той я усещаше най-много като тъп удар. Това, от което го болеше, беше ненужната смърт на добри войници. Враговете им бяха прекалено многобройни, а хората, с които разполагаше — недостатъчно за задачата. Роджър погледна към свития си юмрук. Преди баща му да задоволи амбициите си, щяха да се пролеят реки от кръв.

Ако се съдеше по силната светлина, Роджър бе изпуснал литургията. Мащехата му с наслада щеше да го укори за мудността му, а после щеше да отбележи пред баща му, че наследникът му не е достоен да наследи дори купчина тор, още по-малко пък графство Норфолк, когато му дойде времето. След това щеше да погледне многозначително към собствения си по-голям син, противния Хуон, сякаш той бе отговорът на молитвите на всички им, вместо капризния подрастващ хлапак, какъвто всъщност беше.

Дворът на Фрамлингам бе претъпкан с палатките и навесите на наемниците на Робърт Бомон, граф на Лестър — паплач от всякакъв вид, събрана от поля и градове, от окопи и канавки, от тъкачници и докове по пътя на графа от Фландрия до Англия. Ако се съдеше по броя на хората, налазили вътрешния и външния двор, малцина от тях бяха отишли на литургия. „Скакалци“ — помисли си с отвращение Роджър. Като се присъедини към бунта срещу крал Хенри и даде подслон и подкрепа на графа на Лестър, баща му призова над главите им истинска напаст — при това не само в един смисъл. Заговорът целеше да свали краля и да го замени с осемнайсетгодишния му син Хенри — суетно момче, което опитни в манипулацията и машинациите на властта хора можеха да обърнат, накъдето си поискат. Бащата на Роджър не хранеше любов към краля, който бе пресякъл амбицията му да властва над цяла Източна Англия. Хенри конфискува замъка им в Уолтън и изгради силна кралска крепост в Орфърд, за да неутрализира властта им над тази част от крайбрежието. И сякаш това не стигаше, реши и да ги обиди — част от парите за строежа на Орфърд дойдоха от глоби, наложени им за предишен бунт.

Роджър се извърна от прозореца и наплиска с една ръка лицето си с каната от нощното шкафче. Тъй като върховете на пръстите и палеца на превързаната му ръка бяха свободни, той успя да се облече, без да се налага да вика прислужник. От мига, в който като малко момче се научи сам да си връзва гащите, пламенното му желание да е уверен в себе си го подтикваше да изпълнява сам всички подобни задачи.

Отвори раклата с наметалата си и очите му се присвиха: Роджър забеляза веднага, че най-хубавото, това със сребристите ширити, е изчезнало. Можеше да предположи къде е. Докато слагаше всекидневната си наметка от обикновен зелен туил^[1], погледът му се премести към раклата за оръжия до стената. Миналата вечер прибраният в ножницата меч и коланът му бяха подпрени до нея в очакване да ги провери и почисти, преди да ги прибере в оръжейната, но сега бяха изчезнали. Раздразнението на Роджър се превърна в истински гняв. Вуйчо му Обри, графът на Оксфорд, му бе подарил меча, когато го посветиха в рицарство. Този път малкото крадливо лайно бе отишло прекалено далеч.

Стиснал зъби, Роджър излезе с широки крачки от спалнята и решително се отправи към параклиса, свързан с резиденцията, в който литургията току-що бе завършила и хората излизаха, за да се заемат със задълженията си. Той се скри зад една колона и изчака баща му да мине покрай него, потънал в задълбочен разговор с Робърт, граф на Лестър. Двамата изглеждаха съвсем различни — Лестър — висок и строен, с вродена грациозност и добро разположение на духа, а баща му — с клатушкаща се походка на боксьор, като моряк, който се е отправил от кораба към кръчмата. Издутият му корем опъваше шевовете на червената туника, а косата му висеше на мазни рехави кичури с цвят на мокра пепел.

Последва ги мащехата на Роджър Гундреда заедно с Петронила, графинята на Лестър. Двете жени си кимнаха любезно и се усмихнаха с устни, но не и с очи. Може и да бяха съюзници, но не можеха да се понасят, защото нито едната, нито другата притежаваше достатъчно умения за общуване, за да създаде приятелство, а освен това Гундреда се чувстваше засегната от високомерието на Петронила.

Когато двете отминаха, търсещият поглед на Роджър падна върху яркото петно на лазурносиня одежда и блещукането на сребрист ширит. Неговият полубрат Хуон излезе наперено от параклиса. Тясната му младежка ръка стискаше еленовата кожа на дръжката на превъзходен меч. Малко зад него се влачеше по-малкият му брат Уил, като изпълняваше обичайната си роля на пепелява сянка.

Роджър посегна, сграбчи своя полубрат, завъртя го и го блъсна в колоната.

— Толкова ли си нямаш нищо, че ти се налага да крадеш всичко, що е мое? — изсъска той. — Сто пъти съм ти казвал да стоиш настрана от раклите ми и да не ми пипаш нещата.

Стисна момчето със здравата си ръка така, че едва не го задуши, а с другата разкопча колана на ножницата, разделяйки бързо зъбеца и катарамата.

Изцапаната горна устна на Хуон се сви презрително, макар че очите му се стрелкаха уплашено напред-назад. Роджър забеляза и двете чувства и го стисна още по-силно.

— Предполагам, че си искал да се изперчиш пред милорд графа на Лестър с меч, който си прекалено млад да носиш?

— Нося го по-добре от теб! — изхриптя момчето в демонстрация на храброст. — Ти си страхливец без капка воля. Така казва баща ни.

Роджър го пусна, но само за да прокара крак зад глезените му и да го събори. Застана разкрачен над Хуон и издърпа откраднатия плащ над главата му.

— Ако повториш, ще те загърнем с него в ковчега ти — изрече задъхано той, — а мечът ми ще мине през сърцето ти!

— Хуон, къде…

Гундреда, графиня Норфолк, се бе обърнала да види къде се мотае синът й и сега изгледа сцената с ужас и ярост.

— Какво си мислиш, че правиш! — изкрещя тя на Роджър. — Пусни го! Остави го на мира!

После го блъсна силно, с цялата тежест на тялото си, и той бе принуден да отстъпи настрана.

Хуон се задушаваше и давеше, стиснал гърлото си с ръка.

— Той се опита да ме убие… и то не някъде другаде, а в божия дом… Нали така, Уил?

— Да — изграчи Уил, сякаш и него го бяха стиснали за гърлото. Отказа да погледне когото и да било в очите.

— Ако исках да те убия, вече щеше да си мъртъв! — изръмжа Роджър.

Той измери мащехата си и двамата си полубратя с презрителен поглед, преди да излезе с широка стъпка от параклиса, преметнал плаща през ръката си и стиснал в здравия си юмрук меча в ножницата му. Последва го порой обиди от устата на Гундреда, но Роджър не им обърна внимание, защото отдавна бе станал неуязвим точно за тази тояга.

 

 

— Не разполагах с достатъчно войници — обърна се Роджър към баща си. Сега мечът му висеше на хълбока и тежестта му бе и бреме, и опора. Един мъж не би трябвало да носи оръжие, за да се почувства по-уверен — би трябвало да се чувства удобно в кожата си. Роджър обаче открай време се чувстваше неспокоен в присъствието на баща си. Графът бе свикал военен съвет в стаята си; Робърт Лестър и всички високопоставени рицари присъстваха и щяха да видят всяко унижение, което Хю Бигъд решеше да излее върху най-големия си син с помощта на язвителния си език.

— Всеки път си имаш извинение, нали така? — изръмжа Хю. — Мога да ти дам цяла армия, но пак няма да стигне. Не смея да те натоваря с някакво по-солидно бреме, защото не си достатъчно силен да го носиш.

Роджър махна с ръка и усети как раната на дланта му пари като ужилване от оса.

— Не ми даваш средствата, необходими да изпълня това, което искате от мен. Не ми вярваш; не признаваш нито една от заслугите ми; не…

— Заслуги! — оголи Норфолк зъби, пожълтели от над седемдесет години престой във венците. — Признавам ти заслугите, момче. Заслугите, че загубихме опитни мъже, които не можехме да си позволим да загубим, и оставихме добри пари, които можехме да вземем за откуп, да изтекат между неопитните ти пръсти. Заради теб загубихме поне сто марки, което е повече от стойността на кожата ти. Още колко заслуги искаш?

Роджър преглътна и почувства, че му прилошава. Понякога си мислеше, че единственото, което ще удовлетвори баща му, е собствената му смърт. Каквото и да направеше, никога нямаше да е правилно. Вчера бяха превзели и унищожили замъка Холи и след като рицарите се заклеха да платят откуп, предадоха останалата част от гарнизона на онези касапи, фламандците на Лестър. Задачата на Роджър бе да осигури охраната на задната врата, но баща му не му даде достатъчно хора и някои от защитниците успяха да избягат, като при това убиха неколцина от войниците на Роджър.

— Днешните млади мъже не са толкова корави, колкото трябваше да бъдем ние, Хю — обади се Робърт Лестър, който бе проследил разговора на бащата и сина с проницателно изражение. — Стига толкова. Той поне не побягна.

— Да, да върви след колата с тор — усмихна се презрително Хю и посочи към една пейка. — Дръж си езика зад зъбите, момче, и виж дали ще можеш да задържиш между ушите си нещо повече от вълна.

На двайсет и пет години, Роджър бе оставил детството зад гърба си много отдавна — в един топъл летен следобед, когато бе на седем и заключен в солария^[2], объркан гледаше от прозореца как майка му оставя зад гърба си своя анулиран брак с баща му и се отправя на гърба на коня си към нов живот с друг съпруг. След по-малко от седмица Гундреда я замени във Фрамлингам и след девет месеца роди Хуон. Баща му никога не го бе наричал „момче“ в знак на привързаност — обръщението открай време представляваше обида или скастряне. Като дете Роджър не разбираше, но със зрелостта дойде знанието. Ставаше въпрос за власт, за желанието да задържи младия елен в по-долна позиция… както и за наказание. Майка му се спаси, но той не успя и сега беше неин заместник. Всички казваха, че мирогледът му бил същият като нейния, а според баща му тази черта бе непростима.

Роджър сведе поглед, прекрачи пейката, седна и скръсти ръце. Върховете на пръстите на дясната му ръка потърсиха увереност в усещането на солидния железен диск на главичката на ефеса на меча му.

Лестър каза:

— Холи вече не е пречка, но крепостта в Уолтън все още се държи, както и Окото.

Хю изсумтя.

— Окото понесе тежки щети и гарнизонът няма да посмее да излезе оттам. Същото важи и за Уолтън. Трябва да нанесем удар в централните графства, докато Хенри е зает с битките в Нормандия, а главният съдия^[3] преследва шотландците. След като превземете Лестър, можем да продължим на северозапад и да се присъединим към Честър.

Роджър си прехапа бузата при неособено деликатния намек на баща си, че Лестър трябва да премести армията си в своите собствени земи. Фламандците опустошаваха запасите на Норфолк с ужасяваща бързина и набезите им в търсене на храна бяха започнали да оголват и територията зад крайбрежието.

— Правилно — съгласи се Лестър и устните му се извиха в сурова усмивка. — Не искам да злоупотребявам с гостоприемството ви, но ще ми трябват припасите.

Роджър видя как очите на баща му се присвиват.

— Не мога да ви дам нищо повече. Хамбарите ми са празни чак до дъното, а сеното не става за нищо. Ще трябва да купя още за зимата на един Господ знае каква цена.

— Тогава, нека враговете ни осигурят припасите. Чух, че абатството в Едмъндсбъри разполага с богати провизии, а абатът не ни е приятел.

Хю потърка замислено брадичката си и пръстите му задраскаха наболата четина. А после хвърли презрителен поглед към Роджър.

— Лов на глигани — каза той с усмивка, в която нямаше и капка веселост. — Мислиш ли, че ще се справиш поне с това?

Роджър отвърна на погледа му.

— Искаш да гоня прасета и да опожарявам села?

— Като за начало. Ако се окажеш способен, може да си помисля дали да не те повиша, но за момента ставаш единствено за набези за храна. Имаш разрешението ми да си тръгнеш.

Роджър рязко се изправи на крака с парещи от гняв гърди. Колко лесно щеше да е да извади меча си и да го използва, да се разбеснее като див бик. Колко лесно… и колко безполезно.

— Едмъндсбъри — каза той сковано.

Баща му вдигна вежда.

— Нали не си суеверен по отношение на Църквата?

Тъй като синът и наследник на покойния крал бе умрял, след като бе разграбил земите на абатството Сейнт Едмъндсбъри, Роджър можеше съвсем искрено да отговори, че е, но знаеше, че баща му очаква точно този отговор, и не се хвана на въдицата.

— Не, господарю, но ние сме васали на абатството за три от имотите на рицарите си, а освен това винаги съм почитал Църквата.

— А баща си не почиташ ли? — приведе се Хю малко напред и стисна юмруци. На побелелите му кокалчета проблесна пръстен с печат. — Ще ми се подчиняваш… момче. Другите ми синове не пренебрегват синовния си дълг и не оспорват авторитета ми.

Роджър стисна зъби, направи официален поклон пред баща си и графа на Лестър и излезе от стаята. Самоконтролът му висеше на косъм. Когато най-после се озова на сигурно място в своята стая, той се хвърли върху раклата за оръжия и покри лицето си с ръце. Това беше прекалено. Роджър не просто се намираше на ръба на пропаст — сега вече бе увиснал над нея и се мъчеше да се вкопчи в земята с върха на пръстите си, докато над него баща му се канеше да стъпи върху същите тези нестабилни пръсти и да го изпрати в нищото.

Светлите петна, които нахлуваха през отворените кепенци, потъмняха, когато небето се замъгли от облаци. Една мишка пробяга по пода и изчезна в дупка, издълбана в страната на сламеник, подпрян на стената на спалнята. Роджър се разбуди достатъчно, за да отиде до каната, да наплиска лицето си и да изплакне от устата си вкуса на срещата. Извади своя меч и го погледна. Имаше резки, които трябваше да се загладят, а острието трябваше да се наточи след вчерашния труд, но балансът все още беше хубав, чист. И в живота трябваше да има такъв баланс, но нямаше. По дължината на жлеба бледият златист блясък на месинг озаряваше буквите INOMINEDNI. В Божието име…

На вратата застана тъмна сянка и Роджър вдигна глава. На прага стоеше Анкетил, един от домашните рицари.

— Господарю, има новини. — Сините му скандинавски очи се приковаха в ножа в ръката на Роджър, а после и върху самия Роджър.

— Добри или лоши? — Като се преструваше на безгрижен, той върна оръжието в ножницата.

— Зависи как ще ги приемете. Де Луси е сключил мир с шотландците. Сега ще се обърне на юг към нас. — Махна с показалец. — Пратеникът току-що пристигна при баща ви и графа на Лестър.

Роджър не очакваше, че това ще промени заповедите, които получи, освен да ги направи още по-спешни. Лестър трябваше веднага да започне да действа, ако искаше да спечели обратно замъка си.

Анкетил махна с ръка към ножницата.

— Видях брат ви да го носи тази сутрин в параклиса — каза той. — Не му отиваше.

— Повече няма да му се удаде такава възможност.

Ненадейно съзнанието на Роджър се проясни и решението му се видя толкова лесно, все едно захвърляше къс използван, надраскан пергамент и изваждаше нов и чист свитък, небелязан от инструмент за разчертаване.

— Събери хората — нареди той. — Кажи им да наточат своите мечове и да приготвят снаряжението си. Погрижи се конете да са добре подковани и всеки да има достатъчно оръжия и провизии за нуждите си.

Докато даваше заповедта, му се стори, че нещо смазано и притиснато в дълбок ъгъл се разширява, надига се, изпълва се със светлина и въздух.

Анкетил го погледна внимателно.

— Къде отиваме?

— В абатството в Едмъндсбъри — осведоми го Роджър със саркастична усмивка.