Решат Нури Гюнтекин
Гнездото на окаяните (34)

X

В отсрещната къща с асмата, на долния етаж, при учителя, се настани някаква жена от провинцията, около петдесетгодишна на вид. Всяка заран отваряше прозорците и дълго време чистеше, после си обличаше чаршафа и с малка кошница в ръка отиваше за покупки на пазара. Личеше си, че е общителна.

Но тъй като в махалата никой не й обръщаше внимание, най-сетне се престраши да си избере за компания Месуле баджъ, нали я виждаше всеки ден да седи по няколко часа на прозореца. Мислеше я за арабка от Хиджаз и затова се обръщаше към нея с „хаджи ханъм“, а на Месуле баджъ това страшно й харесваше. Нищо, че не си разбираха много-много езиците, приятелството им напредна бързо и двете започнаха по комшийски най-напред да си говорят през улицата, а после и да сноват едната при другата и обратно. За да оправдае напълно това „хаджи ханъм“, Месуле вадеше от сандъка си боядисания в зелено тюл и го мяташе на главата си, а като се върнеше от гостуването си, хвалеше тази жена надълго и нашироко. Обаче това не й попречи един прекрасен ден да изрече много тежки думи за нея: някои нощи при нея след вечерния намаз идвал на гости висок мъж; седял с часове при пуснати пердета, а после жената го изпращала тихичко на улицата.

Скастрих остро Месуле баджъ заради тези отвратителни подозрения. Но право да си кажа, и мен ме жегна нещо под лъжичката. Баджъ си беше същество, нещо средно между човека и маймуната, но все пак беше расла в конак. Носът й беше чувствителен към тайните връзки. И въпреки това душа не ми даваше да си помисля лоши неща за тази закръглена провинциалистка е усмихнато лице. Не се заставих да си ги помисля дори когато една нощ съвсем случайно я видях точно така, както я описваше Месуле: отвори входната врата и преди да пусне високия мъж на улицата, се хвърли в прегръдките му и го обсипа с целувки; и не само това, ами и дълго-дълго гледа подире му.

Но веднъж около полунощ на тази жена й станало много зле и припаднала. Хазяйката й се сбъркала какво да прави, извикала учителя отгоре, нас — отсреща. Горкият учител, докато обикалял кой знае колко участъци и напразно търсел лекар, жената сама се свестила в прегръдките на Месуле баджъ.

Оставих Месуле да бди над болната през цялата нощ, а на другия ден успях някак си да разбера от смотания й език каква била работата. Високият нощен гостенин бил собственият й син. Изпратили го най-напред в Коня, после в Истанбул, после — в Европа, направили го човек. През последните години от неговото следване в Европа работите на баща му — заможен земевладелец до този момент — изведнъж се сринали, затова жената започнала да продава по две, по три жълтици от наниза на врата си и така той успял да завърши образованието си.

Дотук всичко добре. Но защо криеше до ден-днешен сина си от Месуле баджъ? Защо се представяше, че е пристигнала в Истанбул само за да й познаят болестта? Болестта си е болест, вярно е; жената си имала рана в стомаха с неизяснен произход. Но истинската й рана беше тази, че завърналият се от Европа син станал зет в едно аристократично семейство от висшите кръгове на Истанбул. Във всеки случай, любовна история. Но макар и завършил в Европа, те явно са дали толкова издигнатото си момиче на някакво си селско момче при едно условие — да крие, че е селянче, и да се откаже от рода си. Разбира се, това семейство от висшето общество беше в правото си, щом не е търсело от зет си пари и знатен произход, да поиска поне малко покорство.

Майка му беше от Караман, държали я в неведение за сватбата. А тя, като се научава, се засилила да занесе на булката последните си жълтици; измислили се различни поводи, съчинили се лъжи връз лъжи. Но после, като умрял бащата, нейната рана я довела до такова състояние, че пътуването й до Истанбул станало вече неизбежно…

Едва тогава, когато синът й отишъл да я посрещне на гара Хайдарпаша, му се наложило още там, в чакалнята, да й обясни, на тази жена, която не разбирала от дума, каква била цялата истина: майка му била, разбира се, че и съпругата му също държала на нея толкова много, колкото и той самият. Но как щяла да влезе в луксозния апартамент на това семейство от висшето общество в аристократичния квартал Шишли селянката в зелената плетена рокля, която дори още не е хвърлила чаршафа от гърба си? Как щяла да ходи по лакирания хлъзгав под, който под светлината на електрическите полилеи изглеждал като огледало? Макар че е учил в Европа, и досега по официалните вечери той се хранел според указанията, които жена му давала тайно с очи и вежди, като дресирана маймуна; а тя как щяла да го прави? Този знатен тъст, тази знатна тъща, тези знатни братя и сестри, всеки от които говорел по четири езика, дори и да не се засрамели да покажат селянката пред всички като „нашата сватя“, какво щяло да стане с тях двамата? Имала ли една обичлива и нежна майка чак толкова големи права, та да почерни лицето на сина си пред подобни хора?

Жената отначало се стъписала, ядосала се, но после решила, че синът й е прав. Значи най-добре ще е дори да не съобщава, че майка му е пристигнала в Истанбул (защото, ако разберели, аристократите веднага щели да я поканят в апартамента си), а щяла да му бъде гостенка в една стая под наем някъде в покрайнините. Дори вече й бил приготвил такава стая още щом получил телеграмата. Той самият щял да идва често-често да види майчицата си в този дом. Още отсега бил ангажирал най-добрите лекари и болници, за да се отърве тя час по-скоро от болестта си и по живо по здраво да се завърне в Караман. Даже отсега обещавал, че в деня на заминаването й щял да доведе снахата ето тук, в тази чакалня, където си говорят сега, за да й я покаже. Само че всичко това трябвало да се пази в тайна от семейството й до последния ден. Синът щял да се радва много, ако майчицата му се закълне — върху молитвеника, който неизменно висял в пазвата й — че през цялото време ще крие от всекиго в Сюлеймание, където щяла да отседне, коя е самата тя и на кого каква е. Щом чула всичко това, майката наистина я хванало срам какво е направила. В един момент даже й хрумнало да хване обратния влак и да се върне, но не могла да се примири — как щяла да си тръгне, без да е видяла лицето на снахата, за която си е мечтала, откакто синът й е дошъл на белия свят, без да окачи на врата й със собствената си ръка пазените за нея жълтици? Повярвала, че семейството не знае за пристигането й в Истанбул; не се запитала как така този щастлив зет маймуна изскача без разрешение по две-три нощи в седмицата навън.

Тя беше крила всичко от всички дотогава, докато след една криза до припадък, през една нощ, когато си помислила, че може да умре в самота, разкрила тайната си пред „хаджи ханъм“. Знаела, че да се наруши клетва, дадена върху свещения молитвеник, е голям грях. Но още на другата сутрин щели да излязат с „хаджи ханъм“ на пазар и щели да нахранят кучетата с няколко оки хляб.

Няколко дни след това видях посред бял ден сина, дошъл беше с автомобил да заведе майка си до болницата. Снажен, здрав млад красавец; изпънато палто, бял копринен шал през врата — наистина приличаше на снимките от модните списания. Тъй като в махалата много рядко идваше автомобил, няколко момченца наобиколиха колата му, той започна да се закача с тях на шега и тогава част от важния му вид направо се изпари. Едно три-четиригодишно момиченце хвърли камък към него, той се престори, че го е ударило, вдигна си уж наранения крак, взе да подскача на другия и да вика на фалцет: „Олеле, проби ми крака! Олеле, проби ми крака!“… Макар и за миг, той пак беше станал момчето от своето родно място.

По една странна случайност през лятото на същата година срещнах още веднъж този млад човек. Разхубавил се, беше с аристократичната си съпруга и с още седем-осем жени и мъже. Бяха поръчали катамаран, за да отидат всички заедно до Алтънкум, но кой знае защо, този катамаран закъсняваше. Снахата — нисичка на ръст, с малко личице. Широкият й син панталон я правеше още по-дребна. А както седеше на желязното вързало от пристанището и нервно полюшваше крака, както от време на време привикваше с чадъра високия си съпруг и заставаше пред него, изглеждаше направо като кльощав юнга от някой кораб.

Престорих се, че гледам рибите от пристанали се приближих до тях. Въпросът наистина беше важен: смотанякът не знаел дори как да извика по телефона един катамаран, кой знае какво е мънкал под носа си, та им причиняваше тези неприятности!

Зетят днес беше облечен в морски тоалет. Носеше бял панталон, бяла, разкопчана до талията риза без ръкави, сандали с плетени въжени подметки, обути на бос крак. Кълнеше се, че не е мънкал по телефона, ами тези от катамарана били хора, а щом започнеше да повишава глас, жена му моментално смръщваше вежди: „По-полека!“, изпращаше го до телефона при магазините, тъй като канцеларията на пристанищния служител беше затворена, и вадеше от чантата си огледалото да поосвежи грима си.

В един момент, когато изглеждаше, че караницата ще се развихри още повече, се намеси дребничкото четиринадесет-петнадесетгодишно момиче:

— Ееее, како… Не давам дума да се каже против зет ми! Какво ти е виновен човекът, не дойдоха и толкоз! — скастри я то, хвана младия мъж за рамото с едната си ръка, с кърпичка в другата избърса потта по лицето си.

Зетят вдигна падналата кърпичка на малката си любима балдъза и аз видях, че когато й я подаваше, в очите му проблесна усмивка на дълбока благодарност.

Най-сетне катамаранът пристигна, жените и мъжете се качиха сред шеги, закачки и смях. Той изчезна още веднъж в чакалнята, след което дойде на катамарана, натоварен с пакет храна като за цял полк, чадър, палто и още куп женски атрибути. Жена му беше започнала да се усмихва и току подвикна отвътре:

— Дано не си забравил нещо!

Този път той не се побоя да извиси глас, разсмя се с все гърло:

— Че как може?

Независимо от това, или може би за да не излезе, че пренебрегва забележката на жена си, отиде още веднъж до чакалнята, върна се на бегом и скочи на вече отделящия се от брега катамаран.

Какво момче беше, Господи, с тези въжени сандали, с белия си панталон и в бялата копринена риза, какво момче!