Решат Нури Гюнтекин
Гнездото на окаяните (33)

IX

На ъгъла, точно срещу Синия конак, в новата, стърчаща над къщата на учителя тухлена сграда, късно нощем на горния етаж светваше синкава светлина.

Това беше най-новата къща в махалата, построена след основно ремонтираната къща на имамина. Вдигнаха я горе-долу на втората година от моето настаняване тук. На горния етаж, там, където казах, че светва синкавата светлина, живееше един млад работник с жена си.

Сватбата им беше преди няколко години. С няколко стари талиги докараха булката от някаква крайна истанбулска махала, заедно с цяла група възрастни жени с покривала, млади жени в манта с кройката на йелдирмета, ушити от платовете на Фесхане^[1] с кърпи на глава, а по конете се развяваха увитите край шиите им разноцветни басми.

Мъжът беше стругар или монтьор в една от големите фабрики, наскоро станал и главен специалист. Красив млад здравеняк на около тридесет години. Много обичаше и работата си, и жена си. Разделеше ли се с едната, без да губи време, хукваше към другата. Навремето бил много буен. Често се напивал и се карал с приятелите. Лежал два месеца и в затвора, вероятно заради някаква пиянска история. Но като се оженил, всичко това приключило. Когато се запознал със сегашната си съпруга, тъкмо си мислел да прибере една от ония неподходящи жени, с които се срещал от време на време. Жена му беше едно от четирите или петте деца на нощния пазач във фабриката, чиято ръка била захапана и разкъсана от някакъв ремък. Още щом зърнал при портала на фабриката обляното в сълзи седефено моминско лице, младежът се влюбил до уши и в същия миг решил да се ожени за нея. Най-вече както я видял тогава — разстроена, облечена в дрехи, не по-различни от която и да е просякиня, — той се зарадвал, защото си помислил, че щяла да му бъде задължена за всичко, щяла да го обожава като Господ. Наистина, дъщерята на пазача, израснала в разруха, глад и мизерия, ако не веднага след сватбата, но вече като госпожа, щяла да се чувства задължена към това излято като бронзова статуя тяло и лице и да подържа отлично дома му и домакинството.

За да изпитат цялата сладост от любовта си, влюбените младежи имат нужда да я увенчаят с песен, със стих, тоест с красиви думи. Този млад мъж не умееше да прави нито едно от тези неща, сазът в неговия занаят бяха чукът и тям подобните инструменти, затова, когато си беше у дома, в следобедите или в почивните дни, той ги грабваше в ръце и с любов и умение майстореше разни неща за къщата. Беше преправил решетките на вратата и на голямата тераса, монтирани бяха в съвсем друга форма и боядисани в синьо; над тях беше преплел телена мрежа и пусна по нея да пълзят засадени в оцветени саксии увивни растения. После беше нагласил пак на тази тераса малък тезгях, на който рендосваше дъски, изработваше маси, шкафове, етажерки и дървено креватче за децата, които щяха да си народят, боядисваше ги.

Жена му, наистина бедна като перушинка красавица, се навърташе покрай него да му помага с пърхащата като лист на трепетлика тънка рокля, донасяше и отнасяше дъските, пироните, държеше кутиите с боя.

Какво беше станало с другите братя на момичето не знам. Но майката дойде да живее при тях. Тя не беше по-стара от дъщерите на някои семейства от висшето общество, които едва на нейните години решаваха, че им е време вече да се замислят за женитба, но въпреки това ходеше с вързана на главата кърпа, носеше черна рокля като възрастна жена. Та тази навлечена в дрехи на старица тъща понякога идваше при тях, помагаше им в прибирането на прането или на забравените суджуци от балкона. Както етажът малко по малко се променяше и се превръщаше в шарена играчка, която нямаше нищо общо с долните етажи, така се променяше и начинът им на живот. След като стана бригадир, работникът се замогна с пари, започна да се храни на обед с донесено от къщи ядене и снижи разноските си почти до цената на цигарите, водеше жена си често-често по магазините, купуваше й фини чорапи и елегантни обувки. Докара вкъщи шивач на надница и напълни направения и боядисан от неговите ръце гардероб с пъстри копринени рокли. Пак със същия порив заведе жена си на фризьор да й подрежат дългата коса и да я накъдрят като онези, топчестите салати.

Отначало забавляваха детето на балкона, като си подхвърляха топката един на друг, сетне го връчиха на бабата и я изпратиха в задната стая. И на нея вече не й разрешаваха да излиза на терасата с кърпа на глава и с шарените басмени шалвари, които обличаше върху роклята, щом се захванеше на работа. За да се смогне с домакинската работа, доведоха едно дванадесет-тринадесетгодишно момиче, явно от старите махали, и му туриха отпред престилка с фистони по края.

Да се върнем сега на синкавата светлина, която от известно време насам светваше, щом падне нощният мрак! След като всички тези промени, за които разказах, бяха направени и младата жена се погледна в овалното като капка вода огледало на направения и боядисан от ръцете на мъжа й гардероб, тя се убеди, че с тази копринена деколтирана рокля, с тези островърхи обувки, с тази накъдрена глава не отстъпва с каквото и да е на госпожите от висшето общество. А това до известна степен си беше самата истина. Какво ли ще остане от повечето изискани дами, ако им събуете обувките от змийска кожа, ако им съблечете палтата от онези лъскави кожи, дето все не мога да им запомня името, и ги напъхате в нейните предишни дрехи?

Тази млада жена обаче беше на път много бързо да отстрани малките недостатъци по отношение на маниерите си и говора, и то само чрез гледането на филми и четенето на романите, които й носеха дъщерите на пощенския служител. Нейният заработил поновому свеж и амбициозен мозък направо ги попиваше и очебийно растеше ли, растеше.

Само че, ако тя литваше с разперени крила на въздух и на слънце като току-що излязла от какавидата си пъстроцветна пеперуда, съпругът й си оставаше все същият — с каскета и коженото яке, които най-сетне в дните на техните разходки щяха да бъдат заменени с чисто ловджийско сако и панталон. За него това не опираше до парите, а беше въпрос на уважение към униформата на професията, която не би заменил за нищо на света. Дори да печелеше пет пъти повече от сега, никога не би облякъл дрехите, които синът на пощенския служител си поръча с изтеглени на кредит пари — онова синьо, набрано в талията сако и разкопчаната риза с папийонка вместо вратовръзка.

По-преди прозорците на горния етаж угасваха рано — и съпрузите, и детето, и тъщата си лягаха рано. Но от известно време насам младата жена не спеше и в някои от късите летни нощи бледата синкава светлина не гаснеше до зори.

Тази бледа синкава светлина идваше от красивия абажур, изработен с желязна тел от работника, който проявяваше толкова вкус, колкото и сръчност, плюс парченца плат, останали от синята копринена рокля на жена му. Край този абажур младата жена се обръщаше върху канапето си насам-натам — та нали постепенно тя започваше да открива все повече и повече недостатъци на съпруга си — и се захласваше така, че виждаше как на една мраморна тераса, под луната, която превръщаше всяко местенце, докъдето се е допряла, в проблясващ станиол, един млад мъж с дълга коса я прегръща през раменете, взира се в очите й, нашепва й думи, каквито не е чувала и най-красивата жена… и когато след малко затвореше очи, с изненада откриваше, че си повтаря същите тези думи наизуст. После се изправяше, обръщаше глава назад, гледаше леко похъркващия си мъж, гледаше увисналата му от леглото гола ръка… И понеже не можеше да си спомни от кой роман й беше останало в главата, си повтаряше едни други думи, за които смяташе, че й идват отвътре: „Сигурно го обичам. И винаги ще го обичам“.

Интересно, че същото чувство изпитваше и нейната майка. Когато дъщеря й и зет й излизаха нанякъде, тя ги наблюдаваше как вървят един до друг и се отдалечават. Щом забележеше отсреща сина на пощаджията със синьото сако, сина певец на имамина с бялата яка, с ръкавиците от напа и лачените обувки, или че се прибира синът на пашата — наркоманът, който с разрешение от болницата оставаше на гости за по три-четири дни в Синия конак, отронваше тежка въздишка: „Ето, такъв заслужаваше дъщеря ми! Минахме се!“.

И младата жена, и майка й имаха право. Човекът си беше добър, хубав, но никога нямаше да разбере тази жена. Колкото повече се издигаше тя, той напротив, толкова повече щеше да изпростява, дори още по-лошо, щеше и да загрубява. Не разбираше най-обикновените неща за правата на жената; не одобряваше приятелството й с изтънчените по дух дъщери на пощаджията и чрез тях контактите й с жените и дъщерите на още по-изтънчените им познати семейства. В избухващите понякога по този и други подобни поводи скандали той стискаше юмруци и езикът му загрубяваше, като че ли се намираше във фабриката.

Кой каквото ще да казва, аз не обичах нощем, когато цялата махала потъваше в мрак, тази светлина да блещи като голяма синя звезда. Никак не съм убеден, че някоя нощ нямаше да видим как проблясъците от проклетия револвер пронизват мрака, обвил тази светлина отвред, и че нямаше да скочим от леглата си заради нечии сърцераздирателни писъци.