Решат Нури Гюнтекин
Гнездото на окаяните (31)

VII

Между къщата с тясната фасада, в която живееше учителят, и синия конак на ъгъла се беше сгушил едноетажен много приятен дом. Много по-добър от къщата ми в Тамашалък. В него живееха възрастен пощенски служител, жена му и трите им деца. Когато пораснали децата, в градината отзад, на мястото на залепения до кухнята кокошарник, донякъде и с дъските от него, построили една приземна стая, а с останалите пари боядисали фасадата с жълта боя. Но тъй като къщата беше в ниското, като вдигнали нивото на улицата, тя беше заприличала на порта, заровена малко по-дълбоко в земята.

На бащата — доста прегърбен, но все пак висок мъж, и на сина, който не падаше по-долу от него на ръст, им беше доста трудно да минават през вратата. Дъщерите бяха дребни като маслинени костилки. Но и за тях беше трудно, още по-трудно, отколкото на мъжете, да влизат и да излизат. Всеки път проверяваха като с блеснали в мрака котешки очи дали по улицата няма да мине някой спретнат непознат.

Голямата стая с изглед към улицата беше предоставена на тези две момичета. Те бяха махнали вратите на килера за спалното бельо и завивките и половината го бяха превърнали в гардероб, а в другата половина бяха поставили тоалетна маса с огледало, пъстроцветни шишенца, кутийки и какви ли не козметични принадлежности. Когато си бяха у дома през деня, там учеха песни на френски и немски език; от време на време сервираха чай на неканени приятелки, а вечер заспиваха прегърнати на леглото в ъгъла — с навити на книжки и фуркети коси под забрадките на червени, жълти, зелени и черни петна и намазани с помади лица. Малката стая до тях имаше няколко предназначения. Там спеше до обед синът, върнал се призори от сбирка в дома на имамина от старата махала или от Бейоглу. Следобед на масата по средата се гладеха неговото набрано в талията синьо сако, широките му панталони с маншети, ризите без ръкави, различните вратовръзки, после, след като той излезете, ютията се превземаше от момичетата, а надвечер на същата тази маса се сервираше и вечерята.

Така родителите, оставили почти напълно къщата на децата си, се бяха оттеглили в пристройката в градината. Пощенският служител по-рано беше много строг човек. Никой не смееше да отвори уста пред него. Но полека-лека го налегна особено спокойствие. Когато вечер жена му с пискливия си като бургия глас му пилеше на главата, той имаше вид на човек, който не й обръща внимание, а се вслушва в нещо, което идва някъде от далечината.

Жена му не искаше нищо за себе си, грижеше се изцяло само за децата. Какво ще стане с момичетата? Какво ще стане с момчето, дето от нямане на пари не можаха да го дадат в свястно училище. Хората се нареждаха така, че да носят купища пари, а нейният мъж се беше вкопчил в голата истина. Изстискваше я като лимон с тази негова заплата, пред която и хамалите в митницата щяха да сбърчат нос.

В началото на скандалите пощенският служител строяваше жена си с предишната си строгост, заплашваше я дори с бой и развод. После гневът му постепенно притихваше, приемаше разправиите по-леко, преминаваше направо към оправдания: „За бога, жено, онази работа не е точно такава, каквато я разправят. Мисля си, какво бих могъл да направя, ако не съм почтен човек, ами взема да кривна. Не виждам друг начин, освен да изтривам печатите на пощенските марки за повторна употреба, ама и това, ако се вземе предвид рискът, какво би осигурило на човек?“. А сега я слушаше с овчи поглед, без да издава звук. Синът и дъщерите отдавна не му говореха, така че с тях нямаше мъчнотии.

Един-единствен начин имаше да ядосаш възрастния пощаджия: да му предложиш да вземе отнякъде пари назаем или да купи нещо на изплащане. Само тогава погледът му се завръщаше, по лицето му избиваше пот и започваше да вика: „Няма да го бъде! Ако и на моята врата се разкрещят кредитори, ще убия и себе си, и когото докопам от вас!“…

В трамвая двете момичета говореха помежду си на немски език, ако на някое от следобедните събирания настоятелно ги помолеха, пееха песни на френски, чиито думи потъваха в общия говор. От време на време им излизаше по някой добър късмет. Те обаче знаеха как да се ценят повече от моята наивна съседка, която свиреше на уд, и затова не се предаваха веднага. Не бяха привърженички на дълготрайните годежни опити. Ако на едната й се наложеше понякога да излезе с някой кандидат за годеник на кино или на сладкарница, обезателно с нея тръгваше и другата.

В тази резервираност на момичетата имаше следи и от срама им заради къщата и заради баща им. Как щяха да поканят в тази схлупена къщурка, а най-вече как щяха да представят този безсловесен, неугледен старец с белите мустаци за свой баща пред някой обаятелен мъж, кандидат за годеник, който ги бе виждал в ослепителния им блясък като същински опаковани за подарък в лъскава прозрачна хартия и панделки кутии за бонбони? Само като си го помислеха, момичетата усещаха как от врата по гърба им се струпваше ледена вода, побиваха ги тръпки и изпадаха в истерия.

* * *

Добре, че в ниския двуетажен конак на съседния ъгъл живееше един паша, останал още от времето на Абдулхамид, който им се притичаше на помощ в моменти на затруднение и полагаше за тях направо бащински грижи. Навремето жената на пощенския чиновник за един-два дни кърмела едната от дъщерите на пашата, ето защо тази бащинска загриженост си имаше и друг заряд.

Понякога на събирания в по-изискано общество момичетата употребяваха изразите: „Татко паша каза това, татко паша направи онова…“, представяха се пред непознатите като негови родни дъщери и така доста умело изместваха встрани пощенския служител.

И бездруго момичетата прекарваха по-голямата част от времето си с дъщерите и синовете на пашата от Синия дворец. От синьото в него не беше останало нищо повече от боята върху двете дървени колони с двойното, разперено като ветрило стълбище, което слизаше до каменната площадка при портата към двете улици, както и от размазаните върху арката над портата няколко вида боя. На такива празници като тръгването им на училище, едновременното честване на рождените им дни — непонятно защо, все пак не бяха близначки! — и обрязването на брат им, пощенският служител изчезваше оттам, а на негово място заставаше „татко паша“. Като дойдеше време кандидатите им за годеници да се представят на възрастните в семейството, те ги водеха направо в Синия конак. За да демонстрират, че са като в собствения си дом, момичетата шетаха с песен на уста из вестибюла и когато „татко паша“ понякога открито им отправеше някоя шегичка — донякъде с откровения за негова сметка, те се смееха, възклицаваха и се преструваха, че уж му скубят брадата.

В сравнение с единия баща — пощенския служител, от когото се срамуваха, те се фукаха и не изпитваха срам с другия баща — с дългата бяла брада и снажната стойка, въпреки почти осемдесетгодишната му възраст.

На пашата вече не му бяха останали дрехи за излизане сред хората. Имаше обаче един кожен кафтан с цвят на ябълка, който, казват, навремето, когато бил сред приближените на султана, му бил подарен лично от Абдулхамид. Дойдеше ли моментът да се появят годеници, всичко, каквото беше останало от бляскавите предмети и ръчно изработените дантели и бродерии, се вадеше от скритите кътчета в Синия конак и се пренасяше в стаята за гости. Пашата се разсмиваше и си искаше кожуха с думите: „Я ми донесете плашилото за бакалите!“, завиваше се с него като с шал и за да не се вижда много-много ризата му, го стягаше здраво на кръста с колан.

Пенсионираният горе-долу преди тридесетина години паша сам беше нарекъл кожуха си „плашилото за бакалите“. А ето я и причината. В тази стая се приемаха всички нови и непознати кредитори. Пашата ги канеше да седнат на лъскав фотьойл, черпеше ги с кафе във фина порцеланова чашка с чинийка, разказваше спомените си за Абдулхамид и в същото време поглаждаше бавно-бавно космите на онази част от кожуха с цвят на ябълка, която лежеше върху внушителния му корем.

Хорицата се засрамваха от своята нетактичност и в края на разговора най-доброжелателно му даваха поисканата от него отсрочка от няколко дни. Имаше и такива, които си тръгваха, без дори да обелят и дума за борча му. Вярно, беше се разчуло как някои от най-възпитаните сред тях след известно време крещели пред портата му като платени глашатаи и ругаели този кожух с най-тежките думи. Но все пак спечеленото време си беше от полза.

* * *

На горния етаж в Синия конак живееше един човек, сърдит на целия свят.

Срам го беше да се показва пред хората, изглежда, никой в махалата не го беше виждал. Сутрин излизаше, преди да е съмнало, вечер се прибираше у дома, след като настъпи пълен мрак. Нощем до късно единствената светлина в неговия прозорец беше ту просветващото, ту гаснещото огънче на цигарите, които пушеше една сред друга часове наред.

И с него си имахме разговори все едно очи в очи, също както с учителя.

— Недей да ме отбягваш. Аз не съм човек, от когото трябва да се срамуваш. Дори се чудя дали изобщо съм човек… Виждам, бягаш от хората. Прибираш се у дома прилепен до зидовете, не си позволяваш даже да поскиташ из улиците. И да е горещо, и да е тъмно, ти криеш лицето си в яката на палтото си. Що за голям позор те кара да се криеш?

— Бях богаташ. Станах бедняк.

— Имаш право. Наистина, това е най-големият позор. От баща си ли имаше това богатство?

— Не, плод на собствения ми труд. Търгувах по време на голямата война. Купувах и продавах вагони. Тогава, когато и птичка не можеше да прехвръкне през границата, товарех и пренасях злато. Още няколко пак така големи сделки…

— По същото време в Сирия и аз извършвах големи услуги на родината. Излиза, че с теб сме нещо като братя по оръжие. Разправят, че тогава един богаташ поръчал да направят за танцьорката му от Европа цял юрган от банкноти. Да не си ти?

При просветването на цигарата забелязвам тъжната усмивка, в която се разтеглят устните му:

— Не. Аз бях много по-щедър мъж. Спомням се, че ако някоя изискана дама удостоеше с чест за една нощ някоя от моите къщи, сутринта, на тръгване, аз й подарявах нотариалния акт на същата къща заедно с цялото обзавеждане. Но вижте колко са безочливи хората, през един от най-черните ми дни по време на Примирието не тя, но една от другите жени, на които бях подарил нотариален акт, ме изхвърли от последната ми къща само с чадъра и куфара в ръце.

— Е, щом нотариалният акт е бил в нея, трябва да се каже „от нейната къща“.

— Да, но все пак е безочие. Не смеех да погледна колко лири са останали в портмонето ми. Плюс това бях и болен. Приятелите, които срещах по улиците, бягаха от мен, сякаш умирах от холера. А аз колко жертви бях правил за тях… Такива нощни гуляи организирах в разгара на войната! Качвах ги на колите, натъпкани по двойки, по двойки, и ги водех край Босфора да гледат луната или изгрева на слънцето. Представете си прохода, залят от светлината на десет-петнадесет автомобила в нощта на веселието, между потъналите в мрак полета и хълмове, където хората палят зехтин в чаените си чаши.

— Такива са приятелите. Трябва да са добронамерени.

— Влачих се с месеци по болниците. Най-накрая от Анадола пристигна първата ми жена с двете деца на ръце. Продаде няколко запазени от добрите времена бижута и ме излекува, все едно и аз бях болно дете. Сега от доста време вече съм служител на кантара в един склад за въглища. От сутрин до вечер се обливам в пот и пепел от въглищата, а със съвсем малкото пари, които припечелвам, жената се мъчи в този дом да оправя мен и децата.

— Моята тъпа глава непременно ще открие много неща в тези внезапни възходи и падения, които няма да проумее. Едно обаче съвсем не ми се побира в ума. Аз не съм човек, от когото да се срамувате. Казах ви го и по-преди. Обяснете ми. Работехте с вагони, работехте със злато и знам ли още с какво, а не се криехте. Тъкмо напротив, в онези празнични морски нощи ви е харесвало да подлагате лицето си във фокуса на всички светлини, за да го вижда всеки. Нормално е, няма какво да се каже. Но как така не изпитвате гордост сега, когато може би за първи път в живота си изкарвате хляба си с труд от сутрин до вечер, потънал в пот и пепел, и делите този хляб със собствената си жена, със собствените си деца? Ето на, ще си умра, без да съм го разбрал.